Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (36)

Глава тридесет и трета

Мистър Уелър старши прави някои критични бележки относно литературното творчество; и подпомогнат от своя син, се отплаща отчасти на преподобния джентълмен с червения нос

Сутринта на тринадесети февруари — а читателите на това достоверно повествование знаят не по-зле от нас, че това бе денят непосредствено преди определената дата за съдебното дело по иска на мисис Бардел — бе много напрегната за мистър Самюъл Уелър, тъй като той непрекъснато сновеше от „Джордж и ястребът“ до кантората на мистър Пъркър и обратно, между часовете девет сутринта до два следобед включително. Не че бе останало още нещо да се прави, защото и консултацията се бе състояла, и линията, по която щеше да се действува, бе най-сетне определена; но мистър Пикуик, изпаднал в състояние на крайна възбуда, непрекъснато изпращаше на своя адвокат бележки, съдържащи единствено въпроса: „Драги Пъркър, върви ли всичко добре?“, на което Пъркър неизменно отвръщаше: „Драги Пикуик, добре върви, доколкото е възможно“; в същност, както вече споменахме, нямаше как нещата да вървят нито добре, нито зле, докато не почнеше съдебното заседание на идната утрин.

Но на хора, които се обръщат към правосъдието драговолно или които се явяват в съда по принуждение за първи път, трябва да простим, че изпадат във временно раздразнение и тревога; и Сам, с подобаващо снизхождение към слабостите на човешката природа, изпълняваше всички повели на господаря си с онази неизменна жизнерадост и онова невъзмутимо спокойствие, които изпъкваха като най-очебийни и приятни негови качества.

Сам се бе разтушил с нелошо хапване и чакаше чашата горещо питие, в което мистър Пикуик му бе заръчал да удави умората от сутрешните си разходки, когато някакво момченце, не по-високо от три фута, с мъхната шапка и плюшен панталон — костюмът му издаваше похвалния стремеж да достигне с времето високия пост на коняр, — влезе в преддверието на „Джордж и ястребът“ и заоглежда най-напред стълбите нагоре, после самото преддверие, после и бара, сякаш търсеше някого, за да му предаде поръчение; момичето от бара, подозирайки, че е вероятно въпросното поръчение да е отправено към чайните или обедни лъжици на заведението, посрещна момчето с:

— Хей, младежо, какво дириш тук?

— Има ли тук някой, дето се казва Сам? — попита младежът с много висок сопранов глас.

— Как е другото му име? — запита Сам и се огледа.

— От’де да зная! — рязко отвърна младият джентълмен под мъхнатата шапка.

— Е, хитро момче си, няма що! — забеляза мистър Уелър. — Само че, ако аз бях на твое място, нямаше да показвам много-много хитростта си, за да не се намери някой да ми я отреже. На к’во прилича туй да влизаш в хотел и да питаш за Сам тъй учтиво, като че ли си див индианец?

— Ама един стар джентълмен ми каза тъй да направя — отвърна момчето.

— Кой стар джентълмен? — запита Сам с дълбоко презрение.

— Оня, дет кара Ипсуичкия дилижанс и често идва в нашата пивница — продължи момчето. — Той ми каза вчера заранта да дойда в „Джордж и ястребът“ днес следобед и да потърся Сам.

— Туй е баща ми, драга моя — поясни Сам, обръщайки се към младата дама на бара. — Дявол да ме вземе, та той май не помни как е другото ми име. Е, борсучето ми, казвай к’во има!

— Ето к’во — обясни момчето. — Трябвало да дойдете у дома в шест часа, щот той искал да ви види… „Синият глиган“, Ледънхол Маркет. Да му кажа ли, че ще дойдете?

— Можеш да поемеш таз отговорност, сър — отвърна Сам. И младият джентълмен си тръгна с това пълномощно, като в двора на „Джордж“ пробуди ехото му в цялата му сила, подражавайки с удивителна чистота и точност подсвиркването на говедарите.

Мистър Уелър получи съответния отпуск от мистър Пикуик (който в тогавашното си състояние на грижи и вълнения съвсем не бе недоволен, че ще остане самичък) и тръгна много преди уречения час; а тъй като имаше премного време на разположение, той тръгна бавно към Маншън Хаус^[1], гдето спря и занаблюдава със спокоен философски израз на лицето многобройните момчетии и файтонджии, които се тълпяха край тази прочута резиденция за голям ужас и смут на старите дами, живеещи в този край. След като се мая там около половин час, мистър Уелър си тръгна и закриволичи през разни улички и дворове по пътя към Ледънхол Маркет. Тъй като убиваше част от времето, спирайки да позяпа почти всяко нещо, попаднало пред очите му, съвсем не бе чудно, че мистър Уелър се задържа пред витрините на малко дюкянче за канцеларски принадлежности. Но без по-нататъшни обяснения ще изглежда странно защо, щом погледът му се спря на някои картинки, изложени вътре за продажба, той отведнъж се стресна, плесна се много силно по дясното бедро и високо се провикна: „Ако не беше туй тук, съвсем нямаше да се сетя и щеше да стане много късно.“

Картинката, в която мистър Сам Уелър бе вперил очи, когато изговори тези думи, представляваше оцветено в ярки бои изображение на две сърца, набодени заедно на една стрела, печещи се на силно пламтящ огън, докато двама канибали — един мъж и една жена, облечени със съвременни дрехи, мъжът със син жакет и бели панталони, а дамата в тъмночервено манто и чадър от същата багра, — приближаваха с гладен поглед към печеното по виеща се чакълеста пътека, водеща нататък. Някакъв безспорно нескромен млад джентълмен, с чифт криле и нищо друго, бе изрисуван как надзирава печеното; в далечината се виждаше църквата Лангъм Плейс, Лондон; и всичко това представляваше „Валънтайн“, а според надписа на витрината имало голям избор от подобни картички вътре, предимно за съотечественици, както твърдеше дюкянджията, и то на намалена цена: един шилинг и шест пенса парчето.

„Нямаше да се сетя, съвсем нямаше да се сетя“ — каза си Сам и като си каза тъй, веднага влезе в книжарското дюкянче и поиска да му дадат един брой от най-хубавите листове за писма с позлатени краища и перо с твърд връх, гарантирано против мастилени петна. След като бързо се снабди с тези потреби, той тръгна направо към Ледънхол Маркет с бодра равна стъпка, съвсем различна от недавнашния му разтакан ход. Оглеждайки се наоколо, той съзря табела, на която изкуството на художника бе изобразило нещо, имащо далечна прилика с небесносин слон с орлов нос вместо хобот. Догаждайки правилно, че това е самият „Син глиган“, той влезе в заведението и се осведоми за баща си.

— Той няма да се върне до три четвърти час или повече — рече младата дама, надзираваща вътрешния ред в „Синият глиган“.

— Отлично, драга моя — отвърна Сам. — Нека ми донесат бренди и хладка вода за девет пенса и мастилница, моля, мис.

Когато напитката, хладката вода и мастилницата бяха донесени в малката приемна и младата дама старателно уравни въглените в камината, за да не пламтят, и отнесе ръжена, за да не се ръчка огънят без предварително уведомление и изрично съгласие на „Синият глиган“, Сам Уелър седна в едно сепаре близо до камината и извади листа с позлатените краища заедно с твърдовърхото перо. Сетне внимателно провери да няма влакна по перото, избърса масата да няма трохи по нея, придърпа маншетите на жакета си, прибра лакти и се приготви да пише.

За онези дами и господа, несвикнали да се отдават често на писачески занимания, съчиняването на едно писмо съвсем не е лека работа; в подобни случаи винаги се счита за необходимо пишещият да наклони глава към лявото рамо тъй, че очите му да бъдат възможно най-близо до равнището на листа, и като гледа от този ъгъл буквите, които пише, да оформя с устни съответните звуци. Тези движения, макар и да подпомагат съществено оригиналното творчество, забавят до известна степен напредъка в писането; и Сам бе прекарал неусетно цял час и половина в оформяне на думи с дребен почерк, като заличаваше сбърканите букви с малкия си пръст и полагаше новите върху им, а това изискваше да ги повтаря с мастило няколко пъти, за да са четливи през направените петна, когато отведнъж се стресна, защото вратата се отвори и при него влезе баща му.

— Здравей, Сами — рече бащата.

— Здравей, мой лазурни — отвърна синът, оставяйки перото си. — Казвай новините около мащехата.

— „Мисис Уелър спа много спокойно снощи, но е особено опърничава и неприятна таз заран. Подписан под клетва Т. Уелър, Ескуайър, Старши“. Туй е последният бюлетин, Сами — отвърна мистър Уелър, като си отвързваше шала.

— Няма ли подобрение? — запита Сам.

— Всички признаци влошени — отвърна мистър Уелър, клатейки глава. — Ама ти к’во си захванал? Към наука въпреки мъчнотиите, а, Сами?

— Свърших вече — рече Сам с известно стеснение. — Писах писмо.

— Тъй, тъй, виждам — отвърна мистър Уелър. — Дано не е на някоя млада жена, а, Сами?

— Е, и да отричам, все това — отвърна Сам. — Писах „Валънтайн“.

— К’во, к’во?! — извика мистър Уелър, явно ужасѐн от думата.

— „Валънтайн“ — повтори Сам.

— Сами, Сами — реч мистър Уелър с укор в гласа, — не мислех, че ще го сториш. След поуката, дет я имаш от лошите склонности на баща ти; след всичко, дет съм ти казвал по този въпрос; след кат видя със собствените си очи мащеха си и беше в нейна компания: туй, смятах аз, ще ти е обеца на ухото, дет ще я имаш до последния час на твоя живот! Не мислех, че ще го сториш, Сами, не мислех, че ще го сториш! — Тези размисли се оказаха непосилни за добрия стар баща и той вдигна чашата на Сам към устните си, като я изпразни до дъно.

— К’во ти стана сега? — запита Сам.

— Нищо, нищо, Сами — рече мистър Уелър. — Ще ми бъде страшна мъка, на моите години, но аз съм достичка твърд и туй е една утеха, както рекъл някакъв много стар пуяк, когато фермерът казал, че трябвало да го заколи за лондонския пазар.

— За к’ва мъка говориш? — попита Сам.

— Да те видя женен, Сами… Да те видя кат жалка жертвичка, дет мисли всичко туй знаменито, щот е млад и зелен — отвърна мистър Уелър. — Страшна мъка е туй за бащиното сърце, Сами.

— Глупости — рече Сам. — Аз нямам намерение да се женя, хич не се трогвай от таз работа; знам, че ти ги разбираш тези неща. Поръчай си тютюн за лулата, пък аз ще ти прочета мойто писмо. Хайде!

Не бихме могли да кажем със сигурност дали защото предвкусваше тютюна на лулата си, или защото дойде до утешителното заключение, че цялото семейство имаше съдбовна склонност да стига неизбежно до брак, но мистър Уелър се поуспокои и скръбта му стихна. Склонни сме да предположим, че се дойде до този резултат под съвместното действие на тези два източника на утеха, защото втория той повтаряше непрекъснато с тих глас, като междувременно позвъни със звънчето да си поръча от първия. После се освободи от най-горната си дреха, запали лулата, изтъпани се пред камината с гръб към огъня, тъй че да се стопли напълно и същевременно да се обляга на горната полица, и като обърна към Сам значително смекченото си от благотворното влияние на тютюна лице, подкани го да „почва стрелбата“.

Сам потопи перото в мастилницата, приготви се да нанася нужните поправки и започна с напълно театрален тон:

— Прекрасно…

— Стой! — рече мистър Уелър, като разтърси звънчето. — Една двойна кат обикновено, драга моя.

— Добре, сър — отвърна младата келнерка; тя със светкавична бързина се появи, изчезна, върна се и пак се изпари.

— Знаят май привичките ти тука — забеляза Сам.

— Да — отвърна бащата, — случвало се е на времето да се отбия тук… Карай, Сами.

— Прекрасно същество — започна отново Сам.

— Да не е поезия, а, Сами? — прекъсна го бащата.

— Не, не — отвърна Сам.

— Ех, слава богу — подчерта мистър Уелър. — Поезията не е естествена, Сами. Никой никогаж не е говорил поезия освен полицаят на втория ден на Коледа или ваксаджиите при Уорън, или продавачите на масло против косопад „Роулънд“… Все от тези простаци. Никогаж не се оставяй да говориш поезия, момчето ми. Почвай пак отначало, Сами.

Мистър Уелър отново се залови за лулата си с критична тържественост, а Сам отново зачете следното:

— Прекрасно същество, усещам се дяволски…

— Туй не е прилично — рече мистър Уелър, като извади лулата от устата си.

— Не, не е „дяволски“ — забеляза Сам, вдигайки листа към светлината, — ами „срам… ен“, зацапано е тук… усещам се засрамен…

— Много добре — рече мистър Уелър, — карай нататък.

— … усещам се засрамен и напълно о… о… забравих таз дума тук — рече Сам, като си почесваше главата с другия край на перото и се мъчеше да си спомни.

— Защо не погледнеш каква е? — запита мистър Уелър.

— Ами нали гледам — рече Сам, — само че пак е зацапано. Има едно „о“, едно „р“ и едно „н“.

— Да не е „обкръжен“ — подсказа мистър Уелър.

— Не, не е — рече Сам. — А, „объркан“, това беше.

— Таз не е тъй хубава дума кат „обкръжен“, Сами — възрази решително мистър Уелър.

— Тъй ли мислиш? — рече Сам.

— Един път дума — настоя бащата.

— Но не смяташ ли, че другата има по-дълбоко значение? — запита Сам.

— М-м-мда, май е по-нежна дума — рече мистър Уелър след кратко размишление. — Карай нататък, Сами.

— … усещам се засрамен и напълно объркан, като ти пиша, щото наистина си мило момиче, и толкоз.

— Ей туй е много хубаво — рече мистър Уелър, като извади лулата си, за да направи изказването.

— Да, мисля, че е доста добре — отвърна синът извънредно поласкан.

— Туй, коет’ харесвам в тоз начин на писане — рече по-възрастният мистър Уелър, — е, че не й викаш разни таквиз имена като Венера и други подобни. Защо да се вика на някоя млада жена Венера или пък ангел, Сами?

— Защо наистина! — отвърна Сам.

— Та тогаз може да й викаш и грифон, и инорог или направо кралски герб^[2], щот всеки знай, че е сборище на чудновати животни — добави мистър Уелър.

— Точно тъй — рече Сам.

— Карай нататък, Сами — подкани мистър Уелър; Сам изпълни желанието му и зачете следното, докато бащата продължаваше да пуши с благодушен и дълбокомислен израз, действуващ извънредно творчески.

— … Преди да те видя, мислех, че всички жени са еднакви.

— Еднакви са ами — вмъкна в скоби мистър Уелър.

— … но сега — продължи Сам — виждам какъв кръгъл, невярващ, празноглав глупак съм бил; щото няма друга като теб и на мен ми харесваш повече от нищо друго… Исках тук да стане доста силничко — обясни Сам, вдигайки очи от писмото.

Мистър Уелър кимна одобрително и Сам зачете нататък:

— … И ето използувам празника, Мери, мила моя (като оня преследван за дългове джентълмен, дето излизал само в неделя^[3]), за да ти кажа, че първия и единствен път, щом видях твоя лик, той ми остана в сърцето по-бързо и с по-ярки цветове от профилната машина (може да си чувала за нея, Мери, мила моя), макар че тя свършва портрета, слага му стъкло и рамка с кука за закачане, всичко готово за две минути и четвърт…

— Туй май ми мирише на поетично, Сами — подозрително рече мистър Уелър.

— Не, нищо подобно — отвърна Сам и зачете по-бързо нататък, за да отбегне спора по тази точка. — … Приеми ме, Мери, мила моя, като твой Валънтайн и си помисли за нещата, дето ти казвам… Мила моя Мери, тук аз свършвам.

Това е всичко — добави Сам.

— Не спираш ли много изведнъж, а, Сами? — запита мистър Уелър.

— Ами, съвсем не — отвърна Сам. На нея няма да й се иска повече: това е то голямото изкуство да пишеш писма.

— Е, да — съгласи се мистър Уелър, — в туй има нещо вярно; да можеше и мащеха ти да си свършва приказките според туй благородно правило. Ама няма ли да се подпишеш?

— Там е трудното рече Сам. — Не знам как да се подпиша.

— Подпиши се Уелър — предложи по-възрастният притежател на това име.

— Не върви — рече Сам. — Никога не се подписва „Валънтайн“ с истинското име.

— Подпиши се Пикуик, тогаз — рече мистър Уелър. — То е много хубаво име и лесно се пише.

— Чудесно — съгласи се Сам. — Може да свърша с някакъв стих. К’во ще кажеш?

— Не, не ми се харесва, Сами — възрази мистър Уелър. — Не знам ни един почтен кочияш да пише стихове освен един, дет преписал трогателни стихове вечерта, преди да го обесят за грабежи по пътищата; ама той бил в Камбъруел, тъй че и тук си важи правилото.

Но Сам не искаше да се откаже от поетичното хрумване и подписа писмото:

Твой любовен мъченик

Пикуик

После го сгъна по много сложен начин, сбута в един ъгъл полегато написано указание; „За Мери, прислужничка при кмета мистър Нъпкинс, Ипсуич, Съфък“, подлепи посланието си с цветни лепенки и най-сетне го сложи в джоба, готово за пощата. Щом приключиха с тази важна задача, мистър Уелър старши подхвана онова, за което бе повикал сина си.

— Първият въпрос засяга твойто началство, Сами — рече мистър Уелър. — Утре ще го съдят май, а?

— Ще го съдят — потвърди Сам.

— Виж к’во — продължи мистър Уелър, — смятам, че ще му трябват свидетели: да говорят що за човек е, също да докажат, че има алиби. Много пъти съм си прехвърлял в ума неговите работи и смятам, Сами, че той може да си отпусне сърцето. Имам приятели, дет ще сторят за него и едното, и другото. Но слушай сега моя съвет: не е важно какъв човек ще го изкарат, ами да гледа да има алиби. Нищо не е по-добро от едно алиби, Сами, нищо. — Мистър Уелър изглеждаше много съсредоточен, докато даваше своето юридическо мнение; и като зарови нос в чашата си, намигна над нея на своя изумен син.

— Е, какво искаш да кажеш? — рече Сам. — Да не мислиш, че го съдят за престъпление в „Оулд Бейли“, а?

— Туй няма нищо общо с нашия въпрос, Сами — отвърна мистър Уелър. — Къдет’ и да го съдят, само едно алиби ще го измъкне от кашата. Ний измъкнахме тъй Том Уайлдспарк от едно убийство, а пък всички важни птици с перуки казваха, че нищо не можело да го спаси. И по мое мнение, Сами, ако началството ти не докаже, че има алиби, ще го „сандърдисат“, както казват италианците, и няма к’во повече да говорим.

Тъй като по-възрастният мистър Уелър си бе създал твърдо и непоколебимо убеждение, че „Оулд Бейли“ е върховната съдебна инстанция в страната и че всички останали съдилища без изключение се ръководят от (и съблюдават при своето правораздаване) същите норми и процедура, то изцяло отхвърляше уверенията и доводите на своя син, целящи да докажат, че едно алиби би било ненужно в случая; и старият джентълмен страшно се възмущаваше, смятайки, че преследват мистър Пикуик по „специални причини“. Сам се увери, че е безсмислено да спорят по този въпрос и за да промени темата, попита какво още иска да разисква с него многоуважаемият му баща.

— Таз точка на дневния ред засяга семейната политика, Сами — захвана мистър Уелър. — Оня де, Стигинс…

— Червеноносият ли? — запита Сам.

— Съвсем същият — отвърна мистър Уелър. — Та оня, червеноносият, Сами, идва на гости на твойта мащеха с толкоз доброта и упоритост, дет не съм виждал никогаж. Той е толкоз привързан към семейството, Сами, че когат’ е далеч, не му е добре, освен ако има нещо да му спомня за нас.

— Ако бях на теб, щях да му дам за спомен таквоз нещо, та да го сърби и смъди поне десет години след туй.

— Чакай малко — рече мистър Уелър. — Точно исках да кажа, че сега винаги мъкне една плоска бутилка, дет побира около пинта и половина, и си я пълни с ананасов ром, преди да си иде.

— И я изпразва пак, преди да дойде, тъй ли? — добави Сам.

— До капка! — отвърна мистър Уелър. — Никога нищичко не оставя освен тапата и миризмата. Затуй може да си сигурен в него, Сами. И тъй, мойто момче, онез симпатяги уреждат тази вечер месечно събрание на голямото единно въздържателно дружество „Ибинизър“, клона Брик Лейн. Мащеха ти щеше да иде, Сами, но я хвана ревматизъм и не може; пък аз, Сами… аз имам два билета, дет й ги пратиха. — Мистър Уелър съобщи тази тайна много развеселен и така неуморно захвана да намига след това, че Сам се побоя да не е получил някакъв тик на десния клепач.

— Е, и? — рече този млад джентълмен.

— И — продължи неговият родоначалник, озъртайки се много предпазливо — ще идем ний двамата точно навреме. Заместник-пастирът ще закъснее, Сами, заместник-пастирът ще закъснее. — Тук мистър Уелър бурно се закикоти, но смехът му прерасна постепенно в задавяне, едва ли не опасно за възрастен човек като него.

— Е, не съм виждал друг стар чудак като тебе, откак съм дошъл на бял свят! — възкликна Сам, като търкаше гърба на стария човек тъй силно, че можеше да го запали от триене.

— Шт, Сами! — рече мистър Уелър, оглеждайки се още по-предпазливо, и заговори шепнешком: — Двама мои приятели, дето работят на Оксфорд Роуд, са винаги готови за всякакъв майтап, хубавичко ще се погрижат за заместник-пастира, Сами; а когат’ най-сетне дойде на събранието (пък е сигурно, че ще дойде, щото те ще го изпратят до вратата и ще го бутнат вътре, ако трябва), той ще е на такъв градус, дето никога не е стигал в „Маркиз Гранби“, Доркинг, а туй не е дребна работа. — След тези думи мистър Уелър още веднъж се изкиска невъздържано и съответно още веднъж изпадна в състояние на частично задушаване.

Нищо не можеше да допадне повече на Сам от замисленото разобличение на истинските склонности и качества на червеноносия; а защото уреченият за събранието час наближаваше, баща и син се запътиха веднага към Брик Лейн, като Сам не забрави да пусне писмото си в една пощенска кутия по пътя.

Месечните събрания на Голямото единно въздържателно дружество „Ебинизър“, клона Брик Лейн, ставаха в голяма стая, приятно и просторно разположена на върха на безопасна и удобна дървена стълба. Председател бе праволинейният мистър Антъни Хъм, „покаял се“ пожарникар, понастоящем учител, а при случай пътуващ проповедник; секретар бе мистър Джоунас Мъдж, бакалин по професия, ентусиазиран и безкористен дърдорко, който продаваше чай на членовете. Преди да пристъпят към деловата част, дамите седяха на скамейки и пиеха чай, докато не счетоха за целесъобразно да прекратят това занимание; голямо дървено ковчеже бе поставено върху зеленото сукно на деловата маса, а застаналият зад него секретар благодареше с любезна усмивка при всяка добавка към богатата медна жила, таяща се вътре.

Този път особено, жените пиеха чай в невероятни, страхотни количества, за невъобразим ужас на мистър Уелър старши, който, без да обръща ни най-малко внимание на всички предупредителни ръгания на Сам, се озърташе на вси страни с най-искрено изумление.

— Сами — пошепна мистър Уелър, — ако някои от тези хора не идат утре в болница да им вадят течност, не съм ти баща, тъй да знаеш. Ето тази бабка до мене ще се удави в чай.

— Мълчи де — промърмори Сам.

— Сам — пошепна мистър Уелър миг след това с голяма тревога в гласа, — запомни думите ми, мойто момче: ако онзи там, секретарят, я кара тъй още пет минути, направо ще се пръсне от вода и препечени филийки.

— Добре де, остави го, ако тъй му се иска — отвърна Сам. — На теб не ти влиза в работата.

— Ако туй продължи още много, Сами — рече мистър Уелър все тъй шепнешком, — смятам, че ми е дълг кат човек да стана и да се обърна към председателя. Ето оная млада жена през две пейки изпи девет чаши и половина; ама тя просто захвана да се подува пред очите ми.

Едва ли може да се съмняваме, че мистър Уелър щеше неотложно да пристъпи към изпълнение на добрите си намерения, ако, за голямо щастие, не бе последвал оглушителен шум от чаши и чинийки, докато ги прибираха, а това означаваше, че пиенето на чай бе привършило. Раздигаха приборите, пренесоха покритата със зелено сукно маса в средата на помещението и деловата част на заседанието биде започната от някакъв дребен, енергичен човек с плешива глава и възкъси бозави панталони, който се бе отведнъж втурнал нагоре по стълбата при грозящата го опасност да счупи двете си крачета, обути в бозави панталонки; той каза:

— Дами и господа, предлагам нашият предобър брат, мистър Алтъни Хъм, да заеме председателското кресло.

При това предложение дамите замахаха с изискана колекция носни кърпички, а енергичният човек наистина накара мистър Хъм да заеме председателското кресло, като го грабна за раменете и го тласна в махагоновата останка на някогашния мебел. Отново замахаха с кърпички; а мистър Хъм, зализан, бледолик, вечно потящ се мъж, се поклони смирено за голямо възхищение на жените и тържествено зае мястото си. После дребният човек с бозавите панталонки помоли за тишина, а мистър Хъм се изправи и каза, че с позволение на своите Бриклейнски братя и сестри, присъствуващи там в този момент, секретарят щял да прочете доклада на комитета; това предложение бе посрещнато с нова демонстрация на носните кърпички.

След като секретарят кихна по много внушителен начин и кашлицата — която неизбежно обхваща всяко събрание, щом трябва да се каже нещо важно — биде съответно изкашляна, следният документ биде прочетен:

Доклад на комитета на голямото единно въздържателно дружество „Ибинизър“, клона Брик Лейн

Нашият комитет изпълни през течение на миналия месец благородната си задача и с неизразимо задоволство докладва за следните случаи на нови привърженици към въздържателното движение:

Х. Уокър, шивач, жена и две деца. Признава, че когато бил при по-благоприятни условия, имал установен навик да пие бира — тъмна и светла; казва, че не е съвсем сигурен дали от двадесет години насам не му се е случвало да опитва редовно два пъти седмично „Куча муцуна“, питие, което, според направената от нашия комитет справка, представлява смес от топъл портър, полурафинирана захар, джин и индийско орехче (стон и вик на възрастна жена „точно тъй!“). Сега е без работа и без пари; смята за вероятно да е от портера (одобрителни възгласи) или от загубване трудоспособността на дясната ръка; не е сигурен кое от двете, но счита за възможно, че ако през целия си живот е пил само вода, неговият колега — работник, нямало да го набоде с ръждива игла и следователно нямало да се стигне до злополука (бурни одобрителни възгласи). Сега единствено питие за него е водата и той никога не чувствува жажда (шумни ръкопляскания).

Бетси Мартин, вдовица, едно дете и едно око. Ходи по къщите за чистене и пране на надница; никога не е имала повече от едно око, но знае, че майка й пиела силна бира от бутилки и не изключва възможността това да е причината (възторжени възгласи). Не смята за невъзможно, че ако винаги се е въздържала от силни напитки, би могла да има сега две очи (гръмки ръкопляскания). Преди, във всяка къща, гдето ходела, получавала по осемнадесет пенса на ден, една пинта портер и една чаша силен алкохол; но откакто е станала член на нашия Бриклейнски клон, винаги иска вместо това три шилинга и шест пенса (съобщението на този любопитен факт бе посрещнато с буен ентусиазъм).

Хенри Белър, многогодишен майстор на препечен хляб при разни обществени пиршества; който същевременно пиел големи количества чуждестранно вино; може някога да е вземал една-две бутилки за дома; не е напълно сигурен, но е уверен, че ако това се е случвало, то и съдържанието на бутилките е било изпразвано от него. Чувствувал се много потиснат и меланхоличен, бил трескав и усещал неутолима жажда; счита, че трябва да е било от виното, което пиел тогава (одобрителни възгласи). Сега не е на служба: и никога не слага ни капка чуждестранно вино в уста (гръмки ръкопляскания).

Томас Бъртън, доставчик на месо за котки на лондонския кмет, шерифите и някои членове на градския съвет (щом съобщиха това име, аудиторията притаи дъх). Има дървен крак; намира дървения крак скъп, за да го чука по камъните; преди употребявал дървени крака, купени от втора ръка, и пиел по чаша топъл джин с вода всяка вечер… понякога две чаши (дълбоки въздишки). Намира, че купените от втора ръка дървени крака се разцепват и гният много бързо; твърдо е убеден, че дървото им се руши от джина и водата (продължителни възторжени викове). Сега купува нови дървени крака и не пие нищо друго освен вода и слаб чай. Новите крака траят два пъти по-дълго от предишните и той смята, че се дължи изключително на въздържателското му поведение (тържествуващи възгласи).

 

 

Тук Антъни Хъм покани събранието да се развлече с песен. С оглед на това тяхно целесъобразно и морално забавление брат Мордлин бил нагодил думите на „Кой не знае славния млад лодкар“ към мелодията на „Старият стотен химн“ и той ги молел да го изпеят по този начин всички заедно (шумни аплодисменти). Използувал случая да изрази своето твърдо убеждение, че покойният мистър Добдин, давайки си сметка за сторените в своя живот грешки, написал тази песен, за да покаже преимуществата на въздържанието. Това било песен на трезвеността (необикновено бурни възгласи). Спретнатото облекло на младия лодкар, плавният му удар с веслата, завидното му душевно спокойствие му позволявали според прекрасните думи на поета:

„Да гребе ли, гребе,

без да мисли за нищо.“

И всичко това, взето цялостно, доказвало, че той непременно е пиел само вода (одобрителни възгласи), О, какво състояние на целомъдрена веселост (екзалтирани възгласи)! А каква била наградата на младежа? Нека всички младежи, присъствуващи тук, запомнят това:

„Край лодката му девите с готовност се тълпяха.“

(Гръмки възгласи по почин на дамите.) Какъв блестящ пример! Сестринството, девойките, стълпени около младия лодкар, го напътствуват да следва течението на дълга и въздържанието. Но… нима само девойки от скромни семейства го тешели, успокоявали и поддържали? Не!

„Той бе приет за пръв гребец от всички фини дами.“

(Гръмки възгласи.) Слабият пол до един… просел извинение — до една, кръжали около младия лодкар и се извръщали с погнуса от пиещите спиртни напитки младежи (одобрителни възгласи). Братята от Бриклейнския клон били всички лодкари (възгласи и смях). Стаята била тяхна лодка, тълпящите се девойки — това били дамите, а сам той (мистър Антъни Хъм) колкото и недостоен, бил челният гребец (взрив от аплодисменти).

— К’во иска да каже с туй „слабия пол“, Сами? — запита мистър Уелър шепнешком.

— Жените — отвърна Сам и той шепнешком.

— Не е май далеч от истината, Сами — отвърна мистър Уелър. — Те сигурно са слаби, много са слаби наистина, щом се оставят да ги баламосва тоз и оня кат него.

По-нататъшните размишления на възмутения стар джентълмен бидоха прекъснати от подготовката за песента; мистър Антъни Хъм четеше предварително по два реда за сведение на тези слушатели, които не познаваха легендата. А докато я пееха, дребният човек с бозавите панталонки изчезна; върна се веднага щом бяха привършили с текста и с много важно изражение на лицето зашепна нещо на мистър Антъни Хъм.

— Приятели — рече мистър Хъм, вдигайки умолително ръка, за да запазят мълчание и онези от пълните стари дами, които бяха изостанали с един-два стиха в песента, — приятели, един делегат от Доркинския клон на нашата организация, брат Стигинс, чака долу.

Пак се развяха носните кърпички, и то още по-живо от преди, защото мистър Стигинс беше извънредно популярен сред женското население на Брик Лейн.

— Може да влезе, струва ми се — добави мистър Хъм, поглеждайки към аудиторията с мазна усмивка. — Брате Таджер, нека той дойде горе и ни изрази своите приветствия.

Дребният човек с бозавите панталонки, който се отзова на името „брат Таджер“, се втурна надолу по стълбата с голяма скорост и незабавно след това се чу как се тътреха нагоре с преподобния мистър Стигинс.

— Ей го, че иде, Сами — пошепна мистър Уелър, станал морав в лицето от едва сдържан смях.

— Не казвай нищо повече, че няма да утрая — отвърна Сам. — Досам вратата е. Чувам го как си чука главата в летвите и мазилката.

Сам Уелър още говореше, когато малката врата се отвори със замах и се появи брат Таджер, последван от преподобния мистър Стигинс; последният бе едва-що пристъпил прага, когато бе посрещнат от шумно пляскане с ръце, тропане с крака и махане на носни кърпички; но на всички тези прояви на възторг брат Стигинс не отвърна с нищо освен със замръзнала усмивка и налудничав поглед, втренчен в горния край на пламъка на свещта върху масата; при това тялото му се клатушкаше напред-назад много съмнително и неустойчиво.

— Не сте ли добре, брат Стигинс? — тихо запита мистър Антъни Хъм.

— Съвсем съм добре, сър — отвърна мистър Стигинс със свиреп дрезгав глас, — съвсем съм добре, сър.

— О, много се радвам — рече мистър Антъни Хъм, като се поотдръпна няколко стъпки.

— Смятам, че никой тук няма да се осмели да каже, че не съм добре, сър — настоя мистър Стигинс.

— О, не, разбира се — съгласи се мистър Хъм.

— Не бих съветвал никого, сър, не бих съветвал никого — рече мистър Стигинс.

Междувременно събранието се бе смълчало напълно и с известна загриженост очакваше да продължи деловата част.

— Не желаете ли да кажете няколко думи на събранието, брате? — подкани усмихнато мистър Хъм.

— Не, сър — възрази мистър Стигинс. — Не, сър. Не желая, сър.

Присъствуващите се спогледаха с широко отворени очи; шепот на изумление пробягна из стаята.

— По мое мнение, сър — заговори много високо мистър Стигинс, разкопчавайки жакета си, — по мое мнение, сър, всички събрани тук са пияни, сър. Брате Таджер! — провикна се мистър Стигинс, отведнъж освирепял още повече, и се обърна рязко към дребния човек с бозави панталонки — вие сте пиян, сър! — С тези думи мистър Стигинс, подбуден от похвален стремеж да въдвори трезвеност сред присъствуващите, като отстрани всички недостойни лица, удари брат Таджер по носа с такова точно попадение, че бозавите панталонки изчезнаха светкавично: брат Таджер политна надолу по стълбата с главата напред.

Виждайки това, жените нададоха страхотно високи писъци и впускайки се на малки групи към съответните си любими братя, ги запрегръщаха, за да ги предпазят от опасността: изява на привързаност, оказала се едва ли не фатална за Хъм, който, бидейки извънредно популярен, бе почти задушен от скупчените около него поклоннички, които се провесваха на шията му и сипеха милувки. Повечето свещи бяха бързо загасени и само шум и бъркотия царяха в помещението.

— А сега, Сами — рече мистър Уелър, събличайки съвсем спокойно палтото си, — излез и повикай нощния пазач.

— А ти к’во ще правиш през туй време? — осведоми се Сам.

— Не бери грижа за мен, Сами — отвърна възрастният джентълмен, — имам да си уреждам разни сметки с оня там, Стигинс. — И преди Сам да успее да го спре, героичният му родител се промъкна до един отдалечен ъгъл и нападна преподобния Стигинс с невероятна ловкост.

— Хайде, стига! — рече Сам.

— Стига ли! — извика мистър Уелър и без допълнителна покана чукна преподобния мистър Стигинс по главата и закръжи весело около него, също като плуваща във вода тапа; истинска наслада бе да се наблюдават тези движения у джентълмен на неговата солидна възраст.

Като се убеди, че всякакви съвети ще бъдат безполезни, Сам си нахлупи по-здраво шапката, метна на ръка палтото на баща си и като хвана възрастния човек през кръста, го помъкна насила надолу по стълбата, а после на улицата, без да разхлабва нито за миг хватката си и без да му позволи да поспре, докато не стигнаха ъгъла на улицата. Като се добраха дотам, те чуха виковете на населението, наблюдаващо как отвеждат преподобния мистър Стигинс до участъка, за да пренощува на сигурност; после дочуха шума от разпръскващите се на разни посоки членове на Голямото единно въздържателно дружество „Ебинизър“, клона Брик Лейн.