Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (56)

Глава петдесет и трета

Включва последното появяване на мистър Джингл и Джоб Тротър; едно знаменито делово утро на Грей’с Ин Скуеър; завършва с двойно почукване на вратата на мистър Пъркър

Когато най-после след известно внимателно подготвяне и множество уверения за несъществуването на каквато и да е причина да унива, Арабела бе най-после уведомена от мистър Пикуик за незадоволителния завършек на неговото посещение в Бирмингам, тя се потопи в сълзи и хълцайки гласно, изрази мъката си, загдето е станала злополучната причина да се отчужди един баща от своя син.

— Мило дете — ласкаво рече мистър Пикуик, — вината не е ваша. Нима можеше да се предвиди, че старият джентълмен ще има толкова силно предубеждение срещу женитбата на своя син? И съм сигурен — добави мистър Пикуик, поглеждайки хубавото й личице, — че той няма ни най-малко понятие от какво удоволствие се лишава.

— О, мили мистър Пикуик — проплака Арабела, — какво ще правим, ако той продължава да се сърди?

— Почакайте търпеливо, мила моя, докато той види нещата в по-добра светлина — бодро отвърна мистър Пикуик.

— Но, мили мистър Пикуик, какво ще стане с Натаниъл, ако баща му оттегли своята издръжка? — настоя Арабела.

— В такъв случай, любимо дете — отвърна мистър Пикуик, — ще си позволя да подскажа, че ще се намери някой друг измежду приятелите му, който с готовност ще го подпомогне в първите му стъпки в живота.

Значението на този намек не бе дотолкова забулено, че Арабела да не го разбере. Тя обви ръце около врата на мистър Пикуик и го целуна с обич, хълцайки още по-неудържимо.

— Недейте, недейте — рече мистър Пикуик и взе ръката й, — ще почакаме още няколко дни и ще видим, дали той ще пише, или ще отговори по друг начин на пратеното му от вашия мъж съобщение. Ако ли това не стане, в ума ми се въртят поне половин дузина планове и всеки един от тях може тутакси да ви ощастливи. Хайде, мило дете, хайде!

С тези думи мистър Пикуик стисна нежно ръката на Арабела и я подкани да изсуши сълзите си и да не огорчава своя съпруг. И Арабела, която бе едно от най-милите създания на този свят, сложи носната кърпичка в чантичката си и когато мистър Уинкл пристигна, тя го посрещна с цялата красота на същата лъчезарна усмивка и същите лъчезарни очи, които го бяха пленили в самото начало.

„В ужасно положение се намират тези млади хора — мислеше си мистър Пикуик, докато се обличаше на следващата утрин, — ще отида до кантората на Пъркър да се посъветвам с него по тази работа.“

Тъй като мистър Пикуик бе подтикван да отиде до Грей’с Ин и защото много искаше да си уреди паричния въпрос с този добродушен, нисичък адвокат без по-нататъшно отлагане, той закуси набързо и изпълни намерението си тъй устремно, че не бе ударил десет часът, когато той стигна Грей’с Ин.

Оставаха десет минути до този час, а той се бе вече изкачил до етажа, гдето се намираше кантората на Пъркър. Чиновниците не бяха още пристигнали и мистър Пикуик се загледа през прозореца на стълбището, за да убие времето.

Ведрата светлина на прекрасното октомврийско утро даваше малко по-приветлив вид дори на мрачните стари къщи; а някои от прашните прозорци святкаха почти тъй весело като падащите върху им слънчеви лъчи. Чиновниците пристигаха забързано до площада от различни посоки, поглеждаха към общинския часовник и ускоряваха или забавяха хода си според часа на отварянето на съответните им кантори; хората, започващи работа в девет и половина, отведнъж забързваха, а джентълмените, започващи в десет, захващаха да се движат с най-аристократична стъпка. Часовникът удари десет и служащите взеха да се стичат с възможно най-голяма скорост, всеки по-запотен от другия пред него. Шум от отключване и отваряне на врати се носеше и ехтеше отвсякъде, на всички прозорци, като по чудо, се появяваха глави; портиерите заемаха обичайните си места; размъкнатите „перачки“ изчезваха мигновено; пощаджията тичаше от сграда в сграда; в целия кошер на правниците зацари оживление.

— Подранили сте, мистър Пикуик — чу той глас зад себе си.

— А, мистър Лоутън — отвърна този джентълмен, като се обърна и видя стария си познайник.

— Сгорещява се човек, като ходи, нали? — рече Лоутън, измъквайки от джоба един секретен ключ, втъкнат в малка калъфка, за да не се праши.

— Да, изглеждате сгорещен — отвърна мистър Пикуик и се усмихна на чиновника, който бе червен като рак в буквалния смисъл на думата.

— Доста припках, да ви призная — отвърна Лоутън. — Минаваше и половина, когато пресичах Полигон. Но нали съм тук преди него, тогава няма значение.

Успокоявайки се с това разсъждение, мистър Лоутън изтегли ключа от калъфката и като отвори вратата, постави ключа обратно в калъфката, а после и в джоба си и прибра писмата, пуснати в кутията от пощаджията. После въведе мистър Пикуик в кантората. Тук той мигновено съблече жакета си, облече някаква изтъркана дреха, която взе от един долап, закачи си шапката, приготви няколко листа плътна хартия с редуващи се пластове попивателна помежду им и слагайки перото си за писане зад ухото, потърка ръце с голямо задоволство.

— Ето, видите ли, мистър Пикуик — рече той, — вече съм готов. Сложил съм работното си одеяние, приготвил съм подложка за писане: сега той може да дойде, когато поиска… Вие нямате енфие, нали?

— Не, нямам — отвърна мистър Пикуик.

— Жалко наистина — рече Лоутън. — Здраве да е. Ей сега ще изтичам да взема бутилка сода. Не ви ли изглеждам малко по-особено около очите, мистър Пикуик?

Лицето, към което бе отправен въпросът, изгледа очите на мистър Лоутън от разстояние и заяви, че не забелязва някаква особена промяна в тези органи.

— Радвам се — каза Лоутън. — Доста много закъсняхме в „Пънът“ снощи и съвсем не съм във форма тази заран. Между другото, Пъркър се занимава с вашата работа.

— Коя работа? — запита мистър Пикуик. — Разноските за мисис Бардел ли?

— Не, друго имах пред вид — отвърна мистър Лоутън. — Говоря за оня приятел, чиито полици платихме по десет шилинга на лира за ваша сметка, за да го изкараме… да го изкараме от „Флийт“, знаете, и да го пратим в Демърейра^[1].

— О! Мистър Джингл! — бързо съобщи името му мистър Пикуик. — Е, и?

— И всичко е уредено — продължи Лоутън, оправяйки перото си. — Ливърпулският агент каза, че сте му правили много услуги, преди да се оттеглите от деловия свят, и че ще го вземете с готовност по ваша препоръка.

— Отлично — рече мистър Пикуик. — Радвам се да го чуя.

— Слушайте — додаде Лоутън, като стържеше перото, преди да го подреже отново, — що за мекушав човек е оня, другият!

— Кой друг?

— Оня слуга ли, приятел ли, бог знае какъв му е; вие го знаете, Тротър.

— А! — усмихна се мистър Пикуик. — Аз винаги съм имал по-особено мнение за него.

— Да, и аз също, макар и малко да съм го виждал — отвърна Лоутън. — Това показва колко лесно може човек да се излъже. Какво мислите: и той ли да иде в Демърейра?

— Какво! И да се откаже от направеното му тукашно предложение! — възкликна мистър Пикуик.

— Той отхвърли предложението на Пъркър: осемнадесет шилинга на седмица и увеличение, ако се държи добре — отговори Лоутън. — Каза, че непременно трябвало да върви с другия: и тъй те придумаха Пъркър да пише отново и му намериха работа на същото място; било доста по-лошо, казва Пъркър, отколкото работата в Ню Саут Уейлс, която давали на някой каторжник, ако се явял на процеса си в нов костюм.

— Безразсъден младеж — рече мистър Пикуик със светнали очи. — Безразсъден младеж.

— О, това е по-лошо от безразсъдство; това е направо подлизурство, знаете — възмути се Лоутън с презрително изражение. — Той казва, че никога не е имал друг приятел освен него и тям подобни. Приятелството е само по себе си много хубаво нещо; например ние в „Пънът“ имаме най-приятелско разположение един към друг, когато си пием грога и всеки плаща за себе си; но къде, по дяволите, ще вземе човек да си наврежда за друг някой! Никой не бива да се привързва много освен: първо — към себе си и, второ — към дамите; това казвам аз… Ха, ха! — Мистър Лоутън приключи с висок смях, полушеговит, полуподигравателен, който преждевременно секна отведнъж, щом се чуха стъпките на Пъркър по стълбището; а когато последният влезе, чиновникът се бе сгърбил на табуретката си и пишеше усърдно.

Приветствията между мистър Пикуик и неговия юридически съветник бяха топли и сърдечни; ала клиентът едва-що се бе разположил в креслото на пълномощника си, когато се почука на външната врата и чуха нечий глас да пита дали мистър Пъркър е там.

— Я гледайте! — рече Пъркър. — Това е единият от нашите приятели вагабонти: самият Джингл, драги мой сър. Искате ли да го видите?

— Как смятате вие? — колебливо запита мистър Пикуик.

— Да, мисля, че е по-добре да го видите. Хей, сър, как ви беше името, влизайте!

Подчинявайки се на тази безцеремонна покана, Джингл и Тротър влязоха в стаята, но се заковаха смутено на място, щом зърнаха мистър Пикуик.

— Е — поде Пъркър, — нима не познавате този джентълмен?

— И то как — отвърна Джингл, пристъпвайки напред. — Мистър Пикуик — най-дълбока признателност — спасител на живота — направихте човек от мен — никога няма да съжалявате за това, сър.

— Щастлив съм да го чуя от вас — рече мистър Пикуик. — Изглеждате много по-добре.

— Благодарение на вас, сър — голяма промяна — „Флийт“ на негово величество — нездравословно място — много — каза Джингл, поклащайки глава. Той беше облечен прилично и чисто; също и Джоб, който бе застанал зад него прав като свещ и гледаше мистър Пикуик като истукан.

— Кога отиват в Ливърпул? — обърна се полугласно мистър Пикуик към Пъркър.

— Тази вечер в седем часа, сър — обади се Джоб, пристъпвайки крачка напред. — С големия градски дилижанс, сър.

— Взехте ли си места?

— Да, сър — отвърна Джоб.

— Напълно ли сте решен да идете и вие?

— Да, сър — потвърди Джоб.

— Що се отнася до екипировката, необходима на Джингл за случая — обърна се гласно Пъркър към мистър Пикуик, — аз сам съм се заел да уредя, щото малки суми да се удържат от тримесечната му заплата и ако това се прави редовно, въпросните разноски ще бъдат издължени само за една година. Аз решително възразявам, драги мой сър, против всякаква ваша намеса в негова полза, щом е възможно той сам да се справи със собствени усилия и добро поведение.

— Разбира се — намеси се много решително Джингл. — Ясна мисъл — човек с опит — напълно е прав — безусловно.

— Вие удовлетворихте кредиторите му, изтеглихте дрехите му от заложната къща, освободихте го от затвора, платихте му пътуването — продължи Пъркър, без да обръща внимание на забележката на мистър Джингл. — С това загубихте вече над петдесет лири.

— Не са загубени — бързо се обади Джингл. — Ще платя всичко — усърдна работа — ще ги върна — до фардинг. Жълта треска може би — не зависи от мен — в обратен случай… — Тук мистър Джингл замълча, удари с юмрук дъното на шапката си и седна.

— Той иска да каже — обясни Джоб, пристъпвайки няколко крачки напред, — че ако не го отнесе жълтата треска, ще ви изплати парите. Ако оживее, той ще го направи, мистър Пикуик. Аз ще се погрижа за това. Зная, че ще го направи, сър — додаде много убедително Джоб. — Бих могъл да се закълна.

— Добре, добре — рече мистър Пикуик, който се бе смръщил десетина пъти към Пъркър, за да го застави да спре изброяването на сторените от него добрини, но дребният пълномощник упорито не обръщаше внимание на тези знаци. — Трябва да се пазите, мистър Джингл: не играйте повече тъй безразсъдно крикет, нито пък възобновявайте приятелството си със сър Томас Блейзоу и аз не се съмнявам, че вашето здраве няма да ви изневери.

Мистър Джингл се усмихна на тази закачка, но въпреки това изглеждаше доста засрамен, затова мистър Пикуик смени насоката на разговора, казвайки:

— Да знаете случайно какво е станало с друг, по-скромен ваш приятел, когото срещнах в Рочестър?

— Печалния Джеми ли? — запита Джингл.

— Да.

Джингл поклати глава.

— Хитър мошеник — чудак и половина — гениален в лъжите — брат на Джоб.

— Брат на Джоб! — изненада се мистър Пикуик. — Е да, сега, като се вглеждам внимателно, виждам, че има прилика.

— Винаги са смятали, че двамата си приличаме, сър — рече Джоб, а в крайчеца на очите му се прокрадна лукаво пламъче, — само че аз винаги съм бил сериозен по природа, а той — не. Той емигрира в Америка, сър, тъй като премного го търсеха, за да му е удобно тук; оттогава нямаме никакви новини от него.

— Ето защо, предполагам, аз не получих тази „страница от романтиката на истинския живот“, която той ми обеща една утрин, когато изглеждаше, сякаш бе готов да се самоубие на Рочестърския мост — забеляза с усмивка мистър Пикуик. — Не е необходимо да питам дали неговият печален вид беше естествен или престорен.

— О, той умееше да се преструва за всяко нещо, сър — рече Джоб. — Може да се считате щастлив, задето тъй леко сте се отървали от него. Ако се бяхте посближили, той щеше да се окаже дори по-опасен познайник, отколкото… — Джоб погледна към Джингл, подвоуми се, а най-накрая добави: — … отколкото… мене даже.

— Благонадеждно семейство, няма що — рече Пъркър, запечатвайки едно писмо, което току-що бе привършил.

— Да, сър — отвърна Джоб, — наистина.

— Е, добре — засмя се дребният човек, — надявам се, че вие ще посрамите роднините си. Предайте това писмо, когато стигнете в Ливърпул, и позволете да ви дам един съвет: карайте я по-скромно на островите. Ако проиграете тази си възможност, напълно ще заслужите да ви обесят и аз искрено вярвам, че това ще стане. А сега най-добре ни оставете сами с мистър Пикуик, защото трябва да поговорим по други въпроси, а времето ни е скъпо. — Казвайки това, Пъркър погледна към вратата с явното желание сбогуването да бъде колкото може по-кратко.

То бе доста кратко от страна на мистър Джингл. Той благодари припряно с няколко думи на дребния пълномощник за неговата любезност и бързина при оказаната помощ и обръщайки се към своя благодетел, остана безмълвен за миг, сякаш се колебаеше какво да каже и какво да направи. Джоб Тротър му помогна да излезе от това затруднение: той смирено се поклони в знак на благодарност към мистър Пикуик и прихващайки леко приятеля си за лакътя, го изведе от стаята.

— Достойна двойка! — рече Пъркър, щом вратата се затвори зад тях.

— Надявам се, че ще станат достойни люде — отвърна мистър Пикуик. — Как мислите? Има ли изгледи наистина да се поправят?

Пъркър сви недоверчиво рамене, но виждайки загрижения и разочарован поглед на мистър Пикуик, каза:

— Има такива изгледи, разбира се. Надявам се, че им се дава добра възможност. Сега те безспорно се разкайват; но споменът за неотдавнашните им страдания, знаете, е още много пресен. Какво ще стане по-нататък, когато всичко поизбледнее: този проблем не би могъл да се разреши нито от вас, нито от мен. Впрочем, драги мой сър — добави Пъркър, слагайки ръка на рамото на мистър Пикуик, — вашето усилие само по себе си е достойно, какъвто и да бъде резултатът. А дали онзи вид милосърдие, което е тъй деликатно и цели тъй далеч, че рядко достига целта (защото, ако добродетелят бъде измамен, ще пострада самолюбието му), дали е истинско благодеяние или светско подражателство — това оставям на по-умни глави от моята да решат. Но онези двама приятели дори да извършат някоя кражба още утре, вашата постъпка в моите очи си остава еднакво възвишена.

След тези разсъждения, изказани с много повече страст и жар, отколкото е обичайно за юристите, мистър Пъркър придърпа стола си до писалището и изслуша изложението на мистър Пикуик за упорството на стария мистър Уинкл.

— Дайте му едноседмичен срок — рече Пъркър, кимайки пророчески.

— Смятате ли, че ще промени своето решение? — запита мистър Пикуик.

— Смятам, че ще го промени — отвърна Пъркър. — В противен случай ще трябва да му въздействуваме чрез младата дама, а това всеки друг на ваше място би направил най-първо.

Мистър Пъркър смъркаше щипка енфие, като правеше разни комични гримаси, красноречиво говорещи за силата на въздействието, притежавано от младите дами, когато дочуха полугласен въпрос и отговор от външната стая, а после Лоутън почука на вратата.

— Влезте! — извика дребният човек.

Чиновникът влезе и затвори вратата след себе си много тайнствено.

— Какво има? — запита Пъркър.

— Търсят ви, сър.

— Кой ме търси?

Лоутън погледна към мистър Пикуик и се покашля.

— Кой ме търси? Не можете ли да говорите, Лоутън?

— Видите ли, сър — отвърна Лоутън, — Додсън е тук; и Фог е с него.

— Боже господи! — възкликна дребният човек, поглеждайки часовника си. — Аз им казах да дойдат тук в единадесет и половина, за да уредим онзи ваш въпрос, Пикуик. Аз им подписах гаранция, въз основа на която те наредиха да ви освободят. Много неловко положение, драги мой сър; какво ще направите? Искате ли да минете в съседната стая?

Но тъй като съседната стая беше точно стаята, гдето бяха господата Додсън и Фог, мистър Пикуик отговори, че иска да остане там, където се намира: още повече, че би трябвало господата Додсън и Фог да се срамуват да го погледнат в очите, а не той да се срамува да ги види. На последното обстоятелство трябвало мистър Пъркър да обърне внимание, подчерта той с пламнало лице и други признаци на възмущение.

— Отлично, драги мой сър, отлично — отвърна Пъркър. — Мога само да ви кажа, че ако смятате, че било Додсън, било Фог ще прояви и най-малко срам или смущение, загдето трябва да погледне в очите вас или някого другиго, вие сте най-големият оптимист, когото съм виждал в живота си. Поканете ги вътре, мистър Лоутън.

Мистър Лоутън изчезна ухилен и се върна веднага, въвеждайки ги съответно строго установения йерархичен ред: Додсън пръв и Фог след него.

— Вие сте се виждали с мистър Пикуик, струва ми се — каза мистър Пъркър на Додсън, накланяйки перото си в посоката, гдето бе седнал този джентълмен.

— Добър ден, мистър Пикуик — рече Додсън гръмогласно.

— О, как сте, мистър Пикуик? — провикна се Фог. — Надявам се, че сте добре, сър. Веднага ми се видя позната физиономия — додаде Фог, като придърпа един стол и погледна към другите с усмивка.

Мистър Пикуик кимна леко в отговор на тези поздрави и виждайки Фог да издърпва свитък книжа от джоба на жакета си, стана и отиде до прозореца.

— Няма причини мистър Пикуик да се отдалечава, мистър Пъркър — забеляза Фог, развързвайки червената лента, прикрепяща малкия свитък, и се усмихна отново, още по-мило от преди. — Мистър Пикуик е доста добре запознат с тези документи. Мисля, че няма тайни между нас. Хи-хи-хи!

— Не много, смятам аз — добави Додсън. — Ха-ха-ха! — След това двамата съдружници се засмяха заедно — приятно и весело, както често се смеят хората, които ще получават пари.

— Трябва да поискаме от мистър Пикуик да плати допълнително за надзъртането — рече Фог с присъщото му чувство за хумор, щом разгърна книжата. — Всички съдебни такси и разноски възлизат на сто тридесет и три лири, шест шилинга и четири пенса, мистър Пъркър.

След тази обява на печалби и загуби Фог и Пъркър се заловиха да сравняват надълго своите изчисления и да се ровят из книжата. Междувременно Додсън се обърна любезно към мистър Пикуик с думите:

— Мисля, че сега не сте чак толкова пълен, както по времето, когато имах удоволствието да ви видя за последен път, мистър Пикуик.

— Възможно е, сър — отвърна мистър Пикуик, мятащ отдавна свирепи, пълни с възмущение погледи, на които двамата ловки адвокати не обръщаха ни най-малко внимание. — Смятам, че е така, сър. В последно време имах неприятности, защото ме преследваха мошеници, сър.

Пъркър се покашля много силно и запита мистър Пикуик дали не би искал да прегледа сутрешния вестник; на този въпрос мистър Пикуик отговори с най-решителен отказ.

— Прав сте — рече Додсън. — Предполагам, че наистина сте имали неприятности във „Флийт“; там се срещат някои чудати личности. Къде точно бяха стаите ви, мистър Пикуик?

— Моята единствена стая — отвърна дълбоко оскърбеният джентълмен — беше на етажа на Кафенето.

— А, така ли? — рече Додсън. — Струва ми се, че това е една много приятна част от учреждението.

— Много — сухо отвърна мистър Пикуик.

Хладнокръвието на събеседника при обстоятелства като тези би естествено довело всеки джентълмен с по-неспокоен нрав до крайно раздразнение. Мистър Пикуик сдържаше гнева си с титанични усилия; но когато Пъркър написа чек за цялата сума и Фог го сложи в малкия си портфейл с тържествуваща усмивка, разляла се по цялото му пъпчиво лице, и усмивката премина също върху строгите черти на Додсън, той почувствува кръвта в бузите си да гори от негодувание.

— Хайде, мистър Додсън — рече Фог, като си прибра портфейла и сложи ръкавиците, — аз съм на ваше разположение.

— Много добре — рече Додсън и стана. — Аз съм напълно готов.

— Много съм щастлив — рече Фог, разнежен от чека, — загдето имах удоволствието да се запозная с мистър Пикуик. Надявам се, че вие нямате сега толкова лошо мнение за нас, мистър Пикуик, както тогава, когато за първи път имах удоволствието да ви видя.

— Аз също се надявам — рече Додсън с приповдигнат тон на оклеветена добродетелност. — Вярвам, че мистър Пикуик ни познава по-добре сега: каквото и мнение да имате за господата от нашата професия, бих искал да ви уверя, сър, че аз не питая нито недоброжелателност, нито чувство на мъст за онези думи, които вие счетохте за уместно да изкажете в нашата кантора във Фриймън’с Корт, Корнхил, при онзи случай, за който намекна моят съдружник.

— О, разбира се, аз също — рече Фог с тон на всеопрощение.

— Нашето поведение, сър — продължи Додсън, — говори само за себе си и се оправдава, смятам, при всеки отделен случай. Ние доста отдавна практикуваме тази професия, мистър Пикуик, и сме имали честта да бъдем облечени с доверието на много отлични клиенти. Желая ви всичко хубаво, сър.

— Всичко хубаво, мистър Пикуик — додаде Фог. И като каза това, той взе чадъра си под мишница, издърпа дясната си ръкавица и в знак на помирение протегна десница към крайно възмутения джентълмен, който веднага мушна двете си ръце под опашките на жакета си и изгледа юриста с учудване и презрение.

— Лоутън! — провикна се още в същия миг Пъркър. — Отворете вратата.

— Почакайте малко — рече мистър Пикуик. — Пъркър, аз искам да кажа няколко думи.

— Драги мой сър, оставете, няма смисъл — обърна се към него дребният пълномощник, който беше неимоверно напрегнат през цялото време на срещата. — Мистър Пикуик, моля ви се!

— Оставете ме, сър, ще правя каквото искам! — отвърна ядосано мистър Пикуик. — Мистър Додсън, вие отправихте няколко забележки към мен.

Додсън се обърна, кимна с глава и се усмихна благо.

— Няколко забележки към мен — повтори задъхано мистър Пикуик — и вашият съдружник ми подаде ръката си, и вие двамата възприехте такъв тон на великодушие и опрощение, че подобна степен на наглост не можех да очаквам дори от вас!

— Какво, сър?! — възкликна Додсън.

— Какво, сър?! — откликна Фог.

— Знаете ли, че аз бях жертва на вашите интриги и заговори? — продължаваше мистър Пикуик. — Знаете ли, че аз съм лицето, което вие хвърлихте в затвора и ограбихте? Знаете ли, че вие бяхте пълномощниците на тъжителката в процеса Бардел и Пикуик?

— Да, сър, ние действително го знаем — отвърна Додсън.

— Разбира се, че знаем, сър — додаде Фог и потупа джоба си — може би случайно.

— Виждам, че си припомняте това със задоволство — рече мистър Пикуик, опитвайки за първи път в живота да се усмихне саркастично, но явно не успя да го стори. — Макар и отдавна да желаех да ви кажа без заобикалки какво ми е мнението за вас, щях да пропусна дори тази възможност, от уважение към моя приятел Пъркър, ако не беше този недопустим тон, с който си послужихте, а също и вашата безсрамна фамилиарност. Повтарям: вашата безсрамна фамилиарност, сър — обърна се мистър Пикуик към Фог с яростно замахване, което накара това лице да отстъпи към вратата с голяма скорост.

— Внимавайте, сър — рече Додсън, който, макар и по-висок от двамата, се бе предпазливо заслонил зад гърба на Фог и говореше над главата му с пребледняло като платно лице. — Оставете се да ви нападне, мистър Фог; не отвръщайте в никой случай с удари.

— Не, не, няма да отвръщам на ударите — рече Фог, отдръпвайки се още малко, докато приказваше, за явно облекчение на своя съдружник, защото по този начин последният постепенно се добираше до външната стая.

— Вие сте — продължи мистър Пикуик, подемайки нишката на своето слово, — вие сте двамата лика-прилика, чифт долнопробни, безчестни, подли разбойници.

— Е — намеси се Пъркър, — това ли е всичко?

— Това обобщава всичко — отвърна мистър Пикуик. — Те са чифт долнопробни, безчестни, подли разбойници.

— Хайде! — рече Пъркър с възможно най-усмирителен тон. — Драги ми господа, той каза всичко, което имаше да каже. Сега, моля ви, излезте си. Лоутън, отворена ли е другата врата?

Чу се отдалеч хихикането на мистър Лоутън и положителният му отговор.

— Хайде, хайде… довиждане… довиждане… сега моля, драги ми господа… мистър Лоутън, вратата! — извика дребният човек, побутвайки Додсън и Фог навън в желанието си по-скоро да си идат. — Насам, драги ми господа… моля, не се задържайте повече… боже мой… мистър Лоутън, вратата, сър… защо се бавите?

— Ако има закони в Англия, сър — рече Додсън, докато слагаше шапката си, — скъпо ще ми заплатите за това.

— Вие сте чифт долнопробни…

— Не забравяйте, че това ще ви струва скъпо, сър — прекъсна го Фог.

— … безчестни, подли разбойници! — продължи мистър Пикуик, без да обръща ни най-малко внимание на отправените му заплахи.

— Разбойници! — извика мистър Пикуик, изтичвайки до площадката, докато двамата правници слизаха по стълбището.

— Разбойници! — изкряска мистър Пикуик, отскубнал се от Лоутън и Пъркър, като подаде глава от прозореца на стълбището.

Когато мистър Пикуик отдръпна главата си от прозореца, лицето му беше усмихнато и благо, а когато се върна мирно и тихо в кантората, той заяви, че сега голяма тежест му била паднала от сърцето и че се чувствувал много доволен и щастлив.

Пъркър не каза нито дума, преди да изпразни табакерата си и прати Лоутън да я напълнят отново; после отведнъж прихна да се смее и се успокои чак след пет минути; а когато изтече това време, той заяви, че би трябвало да е много сърдит, но не можел да гледа сериозно на тази история, но все пак — по-късно, може би щял да се разсърди.

— А сега — рече мистър Пикуик — нека си оправим сметките с вас.

— Като онези сметки ли? — попита Пъркър и отново се разкиска.

— Не напълно — отвърна мистър Пикуик, като извади портфейла си и сърдечно разтърси ръката на нисичкия човек. — Имах пред вид само паричния въпрос. Вие направихте толкова много за мен, че никога не мога да ви се отплатя, а и нямам подобно желание, предпочитам да ви остана задължен.

С това предисловие двамата приятели се заеха да преглеждат разни сложни сметки и разписки, а след като Пъркър ги докладва и съответно провери, мистър Пикуик веднага уреди плащането с многобройни уверения в своите чувства на почит и приятелство.

Едва-що бяха приключили с този въпрос, когато ги стресна някакво невероятно силно чукане по вратата; не беше обикновено двойно почукване, а поредица от непрекъснати, оглушителни единични удари, сякаш чукалото се движеше постоянно или човекът отвън бе забравил, че трябва да спре.

— Боже мой, какво е това! — възкликна Пъркър, като подскочи.

— Мисля, че се чука на вратата — поясни мистър Пикуик, сякаш можеше да има и най-малко съмнение относно този факт.

Чукалото даде много по-енергичен отговор, отколкото думите биха могли да дадат, защото ударите продължаваха — учудващо силни и шумни, без да прекъснат нито за миг.

— Боже мой! — възмути се Пъркър и разтърси звънчето. — Ще вдигнем на крак целия Ин. Мистър Лоутън, не чувате ли, че се чука?

— Един момент, отивам да отворя, сър — отвърна чиновникът.

Чукалото сякаш дочу отговора и за да докаже, че е невъзможно да чака толкова дълго, вдигна удивителна врява.

— Това е нещо ужасно! — промълви мистър Пикуик и си запуши ушите.

— Побързайте, мистър Лоутън! — провикна се Пъркър. — Ще се издъни вратата.

Мистър Лоутън, който си миеше ръцете в една тъмна стаичка, се спусна към вратата и завъртайки дръжката, зърна появлението, което ще опишем в следващата глава.