Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Включва кратко описание на събралата се в „Паунът“ компания, също и история, разправена от един търговски пътник

Приятно е след съзерцание на борбите и вълненията в политическата действителност да се върнем към тишината и спокойствието на обикновения живот. Макар и в същност мистър Пикуик да не бе голям привърженик на нито една от двете партии, той се бе достатъчно запалил от ентусиазма на мистър Пот и отдаде цялото си време и внимание на събитията, подробно описание на които дава предшествуващата глава, а то е съставено въз основа на неговите собствени бележки. И докато той бе погълнат от тази си дейност, мистър Уинкл също не остана бездеен; той пък отдаде цялото си време на приятни разходки и малки излети в околността заедно с мисис Пот, която никога не пропущаше, щом й се представеше подобен случай, да търси някакъв отдушник на скуката и еднообразието, от които непрестанно се оплакваше. И тъй като тези двама джентълмени се почувствуваха като у дома си в къщата на главния редактор, мистър Тъпман и мистър Снодграс бяха оставени до голяма степен сами на себе си. Те не се интересуваха много от обществения живот и прекарваха времето си главно в развлеченията, които можеше да им достави „Паунът“, а те се свеждаха до някакъв моникс на първия етаж и уединения кегелбан в задния двор. В прелестите и техниката на двете игри, които са много по-трудни за усвояване, отколкото предполагат обикновените хора, те постепенно бяха посветени от мистър Уелър, владеещ до съвършенство тези забавления. По такъв начин, макар и до известна степен лишени от удоволствието и привилегията на непосредствено общуване с мистър Пикуик, те все пак бяха успели да си намерят занимание, а не да се чудят как да убият времето.

Особено вечер „Паунът“ предлагаше такива атракции, че двамата приятели предпочитаха да отклоняват поканите на скучния, макар и надарен Пот. Вечер именно „търговската зала“ на странноприемницата се пълнеше с посетители, чиито характер и обноски мистър Тъпман наблюдаваше с огромно удоволствие, а чиито думи и прояви мистър Снодграс имаше навик да записва.

Повечето хора знаят какво обикновено представляват тъй наречените „търговски зали“. Тази на „Пауна“ не се отличаваше съществено от общия изглед на подобни места; а това означава, че беше голямо помещение, доста голо на вид, а мебелите в него безспорно са били по-хубави, когато са били по-нови; обширна маса в средата и разни по-малки нейни посестрими в ъглите; голям асортимент от всякакви образци столове и стар персийски килим, в съотношение с размерите на стаята — колкото дамска кърпичка, постлана на пода на караулна. Стените бяха обкичени с една-две големи географски карти, а няколко поизтъркани груби палта, със сложни по кройка наметки, висяха от дълга редица куки в единия ъгъл. Полицата на камината се красеше от дървена мастилница с перодръжка без перо и половин пръчка восък за печати, пътеводител и друг един справочник, една история на графството с изчезнали корици, и тленните останки на една пъстърва под стъклен похлупак. Въздухът благоухаеше от тютюнев дим и този пушек придаваше доста сивкав оттенък на цялата стая, особено пък на прашните червени пердета, затулящи прозорците. Бюфетът бе отрупан от всевъзможни разнородни предмети: най-вече биеха на очи известен брой порядъчно потъмнели шишенца с подправки за риба, две файтонджийски капри, два-три камшика и толкова пътни шалове, поднос с вилици и ножове и горчица.

Тук именно седяха мистър Тъпман и мистър Снодграс вечерта след приключване на изборите с неколцина други мъже, временно отседнали в странноприемницата; те пушеха и пиеха.

— Е, господа — каза едър як мъжага, към четиридесетте; той имаше само едно око, много бляскаво черно око, премигващо дяволито, с шеговит и добродушен израз, — за нашите благородни особи, господа. Винаги предлагам тази наздравица за компанията, а пък аз пия за здравето на Мери. А, Мери?

— Я си гледай работата, негодник такъв — отвърна прислужницата, ала бе явно поласкана от вниманието.

— Не си отивай, Мери — рече черноокият мъж.

— Остави ме на мира, ти казвам — отвърна младата дама.

— Не ти се сърдя — извика едноокият подир момичето, което напускаше стаята. — И аз излизам след малко. Мери, не се отчайвай, миличка. — Тук той захвана да смига на компанията с единственото си око (не много трудна за него работа), доставяйки огромно удоволствие на някакъв възрастен джентълмен с нагло лице и глинена лула.

— Чудати създания са жените — рече джентълменът с наглото лице след кратко мълчание.

— Което си е истина, истина е — обади се един червендалест човек иззад пурата си.

Подир тези кратки философски разсъждения отново последва мълчание.

— На света има все пак по-чудати неща от жените, да знайте — рече човекът с черното око, пълнейки голяма холандска лула с обемисто огнище.

— Женен ли сте? — запита човекът с наглото лице.

— Май че не съм.

— Така си и мислех — рече човекът с наглото лице и се закиска на собственото си остроумие; към него се присъедини друг един човек с мазен глас и кротък вид, който се стараеше винаги да се съгласява с всекиго.

— Жените, господа — каза възторженият мистър Снодграс, — са най-голямата опора и утеха в нашето съществуване.

— Да, прав сте — рече кроткият джентълмен.

— Когато са в добро настроение — добави човекът с наглото лице.

— И това е съвсем вярно — рече кроткият човек.

— Отхвърлям тази уговорка — рече мистър Снодграс, чиито мисли тутакси литнаха към Емили Уордл, — отхвърлям я с презрение, с възмущение. Посочете ми мъж, който казва нещо против жените, и аз смело ще заявя, че той не е истински мъж. — И мистър Снодграс извади пурата от устата си и енергично удари по масата с юмрук.

— Това е напълно убедителен довод — рече кроткият човек.

— Но съдържа положение, което аз отричам — добави човекът с наглото лице.

— И във вашите думи има доста голяма доза истина, сър — рече кроткият джентълмен.

— За ваше здраве, сър — рече търговският пътник с едното око, кимайки одобрително към мистър Снодграс.

Мистър Снодграс благодари за любезността.

— Винаги ми прави удоволствие да чуя хубави съждения — продължи търговският пътник, остри доводи като вашите; действува ободряващо; но този малък спор относно жените ми припомни една история: чувал съм я от стария си вуйчо; тя ми беше в ума преди малко и ме накара да кажа, че понякога има и по-чудати неща от жените.

— Много ми се иска да чуя тази история — рече червендалестият човек с пурата.

— Така ли? — беше краткият отговор на търговския пътник и той продължи да пуши най-настървено.

— И аз бих искал — рече мистър Тъпман, проговаряйки за първи път тази вечер; той винаги гореше от желание да прибави още нещо към натрупаните си преживявания и познания.

— Така ли? Добре тогава, ще ви я разкажа. А, не, няма. Знам, че няма да повярвате — рече човекът с дяволитото око, което светеше по-дяволито от всякога.

— Щом казвате, че е истинска, ще повярвам, разбира се — настоя мистър Тъпман.

— Добре, при това условие ще ви я разправя — отвърна пътникът. — Чували ли сте някога за голямата търговска къща на Билсън и Слъм? В същност няма значение дали сте чували, или не, защото те отдавна вече са се оттеглили от търговията. Ето какво се случило преди осемдесет години с един пътник на тази къща, много близък приятел на моя вуйчо, който ми разправи тази история. Странно наистина, но той я наричаше:

Историята на търговския пътник

И я разправяше горе-долу така:

Една зимна привечер около пет часа, точно когато почвало да се смрачава, можело да се види как един човек карал впрегнатия си в двуколка уморен кон по пътя, водещ през Малбъроуските ридове в посока към Бристол. Казвам, можело да се види, и не се съмнявам, че ако някой е минавал случайно тогава по тия места и не е бил сляп, е щял да го види; но времето било толкова лошо и нощта тъй студена и влажна, че никой не смеел да се покаже навън и пътникът се друскал по средата на друма самотен и тъжен. Ако някой търговски пътник от онова време можел да зърне отнякъде мъничката нищо и никаква глиненосива двуколка с червени колелета и опърничавата, раздразнителна, бързохода, дореста кобила, приличаща на кръстоска между касапски кон и пощенско пони, той е щял веднага да разбере, че този пътник не би могъл да бъде никой друг освен Том Смарт, от голямата търговска къща „Билсън и Слъм“, Катийтън Стрийт, Сити. Но тъй като никакъв търговски пътник не гледал навън, никой нищо не знаел за тази работа; и Том Смарт с глиненосивата си двуколка с червени колелета и опърничавата кобилка напредвали бързо, пазейки тайната за себе си; и никой и понятие нямал за това.

Дори на този тъжен свят има по-приятни места от Малбъроуските ридове, когато духа не на шега: и като прибавите на туй отгоре и мрачната зимна вечер, разкаляния, цял в локви друм и леещия се като из ведро дъжд и решите сам на собствен гръб да опитате въздействието на тези обстоятелства, бихте разбрали точно за какво става дума.

Вятърът духал — не нагоре или надолу по друма, — макар и туй да е вече твърде досадно, а просто прорязвал пътя, като шибал дъждовните капки косо надолу, също като линиите, които разчертаваха по ученическите тетрадки едно време, за да накарат децата да пишат полегато. Понякога поутихвало за миг и пътникът се залъгвал с надеждата, че изтощен от предишното си буйство, вятърът се е прибрал тихо-мирно да си почива; но изведнъж — фю-ю! — пак го дочувал да свисти и тътне в далечината, за да се юрне надолу от хребетите и помете от край до край долината, виейки все по-яростно и по-яростно, колкото повече наближавал, за да връхлети като страшна хала върху пътника и коня и да наблъска студените пръски чак в ушите им и да проникне с ледения си влажен дъх до мозъка на костите им; и пак ги отминавал, профучавайки надалеч с оглушителен рев, сякаш да се присмее на тяхната слабост и да се порадва на собствената си сила и мощ.

Дорестата кобила газела през калта и водата с клепнали уши. От време на време вирвала глава, сякаш да изрази отвращението си от това неджентълменско поведение на стихиите, но въпреки това не забравяла бързия си ход, докато нов, още по-свиреп порив на вятъра не ги застигнал и не я принудил да спре отведнъж и здраво да забие четирите си копита в земята, за да предотврати опасността да бъде отвеяна. И слава богу, че постъпила по този начин, защото, ако действително е била отвеяна и тя, каквато била лека, и двуколката, която също била много лека, а и Том Смарт, който също бил много лек, несъмнено са щели да се претърколят и да се търкалят, докато стигнат края на земята или пък докато утихнел вятърът; но и в двата случая най-вероятно било и опърничавата кобила, и глиненосивата двуколка с червени колела, и сам Том Смарт да бъдат вече негодни за употреба.

— Брей, мътните да ме вземат — викнал Том Смарт (Том имал понякога неприятния навик да ругае); — мътните да ме вземат — викал Том, — ако туй не е кеф, духай, да ме издухаш.

Вие може би ще ме попитате защо Том Смарт, след като вятърът го бил духал вече достатъчно много, поискал отново да бъде подложен на същото изпитание. Не мога да ви отговоря — знам само, че Том Смарт го е казал или най-малкото е казал на вуйчо ми, че бил извикал така, а това в края на краищата е едно и също.

— Духай, да ме издухаш — викал Том Смарт, а кобилката цвилела, сякаш и тя била на същото мнение.

— Дръж се, мойто момиче — рекъл Том и потупал с камшика си дорестата кобила по главата. — Няма да те оставя да се блъскаш по-нататък в нощ като тази; оставаме в първата странноприемница, до която стигнем; тъй че колкото по-бързо припкаш, толкова по-добре. Хайде, дий, мойто момиче — леко-леко!

Дали дорестата кобила била дотолкова запозната с различните оттенъци в гласа на Том, че да разбира думите му, или проумявала, че ще й е по-студено, ако стои, отколкото ако върви — това естествено не мога да кажа. Мога обаче да кажа, че едва-що Том си свършил приказката и тя наострила уши и хукнала напред с бързина, която карала глиненосивата двуколка да дрънчи тъй, щото бихте могли да си помислите, че червените й спици до една ще изхвръкнат и ще се разпилеят из тревата на Малбъроуските ридове; дори и Том, колкото и добре да владеел камшика, пак не успял нито да задържи, нито да укроти нейния бяг, докато най-после тя не се спряла по своя собствена воля пред едно крайпътно ханче от дясната страна на друма, на около четвърт миля преди свършека на ридовете.

Том хвърлил бърз поглед към горния етаж на къщата, докато подавал поводите на коняря и затъквал камшика си на капрата. Стара и особена била постройката, покрита с някакъв вид шинди с напречни греди, врязани, тъй да се каже, между тях; с еркерни прозорци, които се издавали напред почти над целия път, и с ниска врата с тъмен ходник и две стръмни, слизащи надолу стъпала вместо модните напоследък възлизащи постепенно нагоре стълби. Но все пак странноприемницата изглеждала приветлива, защото весела силна светлина излизала от решетъчния прозорец и хвърляйки ярък лъч през друма, озарявала чак живия плет на отвъдната страна; а от съседния прозорец проблясвала червена мъждукаща виделина, която едва се долавяла в един миг, а после силно засилвала през спуснатите пердета и подсказвала, че вътре гори буен огън. Преценявайки тези предварителни указания с вещото око на търговски пътник, Том скочил от двуколката дотолкова пъргаво, колкото му позволявали премръзналите крайници, и влязъл в странноприемницата.

Не минали и пет минути и Том се бил вече разположил в стаята срещу столовата — точно тази стая, в която предположил, че гори огън, — седнал край буйно пламтящия огън, напален от един бушел въглища и дърва, равностойни на около шест къпинови храста; горивото запълвало камината до половина, искряло и пращяло със звуци, що биха стоплили сърцето на всеки човек. Било уютно и приятно, но това не било всичко — гиздаво облечена девойка, с красиви очи и стройни крачета, постилала чиста, снежнобяла покривка върху масата; и в същото време, както си седял по чехли, с крака върху решетката пред огъня, с гръб към отворената врата, Том видял очарователна гледка, отразена в огледалото над камината: тезгяха, с възхитителните редици зелени бутилки със златни етикети, буркани с туршия и друга зимовина, разни видове сирена и бутове шунка и печено говеждо, подредени върху полици по най-привлекателен и съблазнителен начин. Да, това също било приятно, но дори то не било всичко — защото край тезгяха, до възможно най-хубавата масичка, придърпана съвсем близо до възможно най-ярко горящата каминка, седяла и пиела чай пълничка вдовица, на възраст около четиридесет и осем или някъде нататък, с приятно като самите вкусотии по тезгяха лице и нямало съмнение, че тя била стопанката на заведението и върховната владетелка на всички тия примамливи блага. Едно само засенчвало красотата на цялата картина: един мъж — много висок мъж — с кафяв жакет с лъскави копчета, с черни бакенбарди и черна къдрава коса; той седял до масичката и пиел чай заедно с вдовицата и без да е необходимо особено голямо ясновидство, можело да се разбере, че я увещавал да престане да бъде вдовица и да го удостои с изключителното право да се разположи в тази странноприемница завинаги, през всичките останали години на своя земен живот.

Том Смарт съвсем не бил сприхав или зъл по прав, но високият мъж с лъскавите копчета, тъй или иначе, действувал направо върху малкия запас от злъч в неговата природа и несъмнено страшно възбуждал негодуванието му: още повече, че от мястото си пред огледалото той можел да вижда от време на време размяната на някои малки интимни нежности между високия мъж и вдовицата, показващи достатъчно ясно, че благоразположението на вдовицата към високия мъж съответствувало на неговия ръст. Том обичал горещ пунш — смея дори да твърдя, че той много обичал горещ пунш — и след като се погрижил опърничавата кобилка да бъде добре нахранена и добре настанена, и след като самият той изял до трохичка вкусната си топла вечеря, приготвена му на бърза ръка от самата вдовица, той си поръчал чашка от това питие, просто тъй, да го опита. А пък вдовицата от всички домакински изкуства до най-голямо съвършенство стигала при приготовление точно на този продукт; и първата чашка била тъй чудесно и тънко нагодена по вкуса на Том Смарт, че той съвсем неотложно поръчал втора. Горещият пунш е хубаво нещо, господа — безкрайно хубаво нещо при всякакви обстоятелства, — но в тази уютна старинна стая, до лумналия огън с беснеещия навън вятър, който карал всяка греда на старата къща да скърца под напора му, Том Смарт го пиел с върховна наслада. Той поръчал още една чашка, след това още една (не съм напълно сигурен дали не е поръчал и още една след туй) и колкото повече пиел от горещия пунш, толкова повече му се натрапвала мисълта за високия човек.

— Мътните да го вземат тоз нахалник! — сам на себе си рекъл Том. — Що търси той тука в тази уютна странноприемница? Такава грозна мутра на това отгоре! — рекъл си Том. — Ако вдовицата имаше поне малко вкус, щеше да си избере някой по-свестен от него. — Тук очите на Том се придвижили от огледалото над камината върху стъклената чаша на масата; и тъй като усетил, че е почнал вече да се разнежва, изпразнил четвъртата си чаша пунш и си поръчал пета.

Том Смарт, господа, имал подчертано влечение към кръчмарското поприще. Отдавна си мечтаел той да стои зад тезгяха на свое собствено заведение, облечен в зелен жакет, панталони от рипсено кадифе и високи ботуши. Представял си колко хубаво би било да заема председателското място на масата при празненства и често си мислел как умело би ръководил разговорите на гостите в своя собствен салон и какъв прекрасен пример би давал в пиенето. Всички тези неща му минали бързо през ума, докато стоял и си пиел горещия пунш край буйния огън; той се чувствувал напълно прав в негодуванието си, защото високият мъж явно имал всички изгледи да стане стопанин на такова едно превъзходно заведение, а самият той, Том Смарт, бил далеч-далеч от това щастие. И тъй, размишлявайки над своите последни две чаши дали има право да предизвика свада с високия мъж, загдето е сполучил да спечели благоволението на пълничката вдовица, Том Смарт дошъл най-после до утешителното заключение, че няма по-онеправдан и преследван нещастник от него и че най-добре би било да иде да си легне.

Гиздавата девойка поведа Том по широко старинно стълбище, като засланяла свещта с ръка да не я духне течението — което можело да намери в тази строена безразборно стара къща достатъчно шир за игра, без да духне свещта, но все пак я духнало в края на краищата; а туй дало сгоден повод на неприятелите на Том да твърдят, че той, а не вятърът, бил угасил свещта и докато се преструвал, че уж иска да я запали отново, в действителност нацелувал момичето. Но както и да е, донесена била друга свещ и Том бил отведен през дълги объркани коридори и лабиринт от стаи до помещението, стъкмено за неговия прием, където девойката му пожелала лека нощ и го оставила сам.

Стаята била просторна и хубава, с големи долапи и креват, който можел да побере цял клас ученици, а да не говорим за двата дъбови шкафа, дето можел да се вмести багажът на цяла армия, но най-силно от всичко поразило вниманието на Том някакво странно неприветливо кресло с високо облегало, украсено с чудновата резба и възглавница от дамаска на цветя, а краката, завършващи с някакви топки, били грижливо увити в червено сукно, сякаш креслото страдало от подагра. За всяко друго по-необичайно кресло Том би си казал само: „Ама че странно кресло“ — и толкоз, но в това именно кресло имало нещо. — Том не можел все пак да каже точно какво, — нещо тъй необикновено и тъй различно от всички други мебели, които бил виждал дотогава, че то сякаш го омагьосало. Той седнал до камината и половин час зяпал старото кресло. А то, дяволското, било толкова особен стар предмет, че Том не можел да откъсне очи от него.

— Гледай ти — рекъл Том, докато бавно се събличал и продължавал непрекъснато да зяпа вехтото кресло, застанало с тайнствения си вид край кревата му, — по-смешна работа не съм виждал през целия си живот. Много странно — рекъл Том, порядъчно помъдрял от горещия пунш. — Много странно. — Том дълбокомислено поклатил глава и погледнал креслото. Той съвсем не можел да проумее това кресло, тъй че си легнал, завил се топло и заспал.

След около половин час се събудил, стреснат от някакъв объркан сън, в който му се мяркали високи мъже и чаши с горещ пунш; и първото нещо, изпречило се пред събуденото му въображение, било чудноватото кресло.

— Няма повече да го гледам — рекъл си Том, като стиснал клепачи и се опитвал да си внуши, че ще заспи отново. Но било напразно: само стари кресла се въртели пред очите му, вдигали крака във въздуха, играели на прескочикобила и правели всякакви маймунджилъци.

— По-добре ще е май да гледам едно истинско кресло, отколкото няколко дузини неистински — рекъл Том, като подал глава изпод завивките. А креслото си стояло предизвикателно на мястото, откроявайки се съвсем ясно на светлината на огъня.

Том пак зяпнал креслото; и отведнъж, както го гледал, с него като че ли станала някаква извънредно странна промяна. Резбата на облегалото придобила постепенно чертите и израза на стар набръчкан човешки образ; възглавницата от дамаска се превърнала във вехта провиснала жилетка; топките на края станали чифт нозе, обути в червени сукнени чехли; и старото кресло заприличало на много грозен старец от миналия век, застанал с ръце на хълбоците. Том седнал в кревата и потъркал очи, за да разсее видението. Но не — креслото си оставало грозен стар джентълмен; и нещо повече: той намигнал на Том Смарт.

Том си бил куражлия по природа и от тези чешити, дето пет пари не дават, пък и на всичко отгоре бил изпил и пет чаши горещ пунш; тъй че, макар и отначало да се постреснал малко, постепенно почнал да се ядосва, като гледал как старият джентълмен му намигал и му се хилел по такъв нагъл начин. Накрая решил, че не може повече да търпи всичко това и тъй като старческото лице продължавало да му намига все по-често и по-често, Том му извикал много сърдито:

— Защо, по дяволите, си взел да ми намигаш?

— Защото тъй ми се иска, Том Смарт — отвърнало креслото; или старият джентълмен — наричайте го както ви се ще. Той все пак спрял да намига, когато Том проговорил, но захванал да се зъби като някаква стара маймуна.

— От’де ми знаеш името, дърто дългокосо плашило? — запитал порядъчно стъписаният Том, макар и да си давал вид, че пет пари не дава.

— Хайде, хайде — отвърнал старият джентълмен. — Не бива тъй да се обръщаш към масивен испански махагон. По дяволите, дори да бях обикновен фурнир, пак не би трябвало да се отнасяш тъй непочтително към мене. — Докато изричал тези думи, старият джентълмен имал такъв свиреп вид, че Том започнало да го дострашава.

— Нямах намерение да се отнасям непочтително към вас, сър — рекъл той с много по-смирен тон, отколкото когато заговорил в началото.

— Добре, добре — рекъл старият особняк, — може да е тъй, кой знае, Том…

— Да, сър?

— Аз знам всичко за теб, Том, всичко. Ти си много беден, Том.

— Беден съм, наистина — рекъл Том Смарт. — Но вие от’де знаете това?

— Няма значение — рекъл старият джентълмен. — Ти премного обичаш пунша, Том.

Том Смарт точно бил готов да се закълне, че не е вкусвал и капка от последния си рожден ден, но очите му срещнали тези на стария джентълмен, а той изглеждал тъй всезнаещ, щото Том се изчервил и не обелил зъб.

— Том — рекъл старият джентълмен, — вдовицата е хубава жена, забележително хубава жена, а, Том? — Тук старият особняк присвил очи и повдигнал единия от уродливите си нозе, придобивайки такъв неприятен и сладострастен израз, че Том се отвратил от лекомисленото му държане — при това на тези години!

— Аз съм неин настойник, Том — рекъл старецът.

— Така ли? — запитал Том Смарт.

— Познавах нейната майка — продължил старецът — и нейната баба. Тя много ме обичаше — уши ми тази жилетка, Том.

— Наистина ли? — рекъл Том Смарт.

— И тези чепици — рекъл старият джентълмен, като повдигнал единия от червените си сукнени пантофи, — но недей го казва никъде, Том. Не бих искал да се знае, че е била толкова привързана към мен. Би могло да доведе до някои неприятности в семейството. — Старият нехранимайко изглеждал тъй безочлив, докато разправял това, че (както Том Смарт заявява по-късно) идвало му да го скастри и да го тури на мястото му без угризение на съвестта.

— Едно време бях голям любимец на жените — рекъл старият развратник, — стотици хубави жени са сядали и са оставали с часове на коленете ми. Как ти се струва това, момчето ми, а?

Старият джентълмен продължавал да разказва за подвизите си от младини, когато изведнъж го хванал такъв пристъп на скърцане, та не могъл да продължи.

„Тъй ти се пада, дърто магаре“ — помислил си Том Смарт; ама нищо не казал.

— Ах — рекъл старецът, — много ме безпокои туй нещо напоследък. Да-а, старея, Том, загубил съм почти всичките си подпорки. И операция претърпях — втъкнаха ми дъсчица в гърба, беше жестоко изпитание за мен, Том.

— Не се и съмнявам, сър — рекъл Том Смарт.

— Но не в това е въпросът, Том — рекъл старият джентълмен. — Искам ти да се ожениш за вдовицата.

— Аз ли, сър? — извикал Том.

— Ти — рекъл старият джентълмен.

— Кълна се в почитаемите ви коси (по него все още стърчал тук-таме по някой и друг конски косъм), — кълна се в почитаемите ви коси: тя няма да ме вземе — рекъл Том и въздъхнал неволно, спомняйки си за странноприемницата.

— Няма ли? — с твърдост рекъл старият джентълмен.

— Не, не — рекъл Том. — Има друг на пътя; един такъв висок — ужасно висок — с черни бакенбарди.

— Том — рекъл старият джентълмен, — тя никога няма да се омъжи за него.

— Няма ли? — рекъл Том. — Ако снощи бяхте долу, сър, щяхте друго да приказвате.

— Хайде, хайде — рекъл старият джентълмен. — Разбирам ги аз тези работи.

— Кои, сър? — рекъл Том.

— Целувчиците зад вратата и тям подобни работи, Том — рекъл старият джентълмен. Тук той пак хвърлил нахален поглед, който много разядосал Том, защото, както знаете всички, господа, много е неприятно да слушаш някакъв старец, дето съвсем не му прилича да говори за тези работи; няма по-неприятно от туй.

— Разбирам ги аз тези неща, Том — рекъл старият джентълмен. — На времето често съм ги виждал да стават между много хора, разни хора, дето не искам да ги споменавам пред тебе; но в края на краищата нищо не е излизало от това.

— Сигурно сте виждали доста чудновати работи — рекъл Том и го погледнал с любопитство.

— Виждал съм, как не — отвърнал старецът и намигнал многозначително. — Аз съм последният от семейството, Том — добавил старият джентълмен и тъжно въздъхнал.

— Много ли бяхте? — запитал Том Смарт.

— Дванадесет, Том — отвърнал старият джентълмен, — хубави, стройни, прекрасни, да ти е драго да ги гледаш. Не като тези модерни недоносчета, а всичките удобни и такива едни лъскави — то май не е за мене да ги приказвам, — просто мед да ти капне на сърцето, като ги зърнеш.

— А какво стана с другите, сър? — запитал Том Смарт.

Старецът избърсал очите си с лакът, като отговарял:

— Изчезнаха, Том, изчезнаха. Нашата служба бе тежка, Том, а те не излязоха издръжливи като мене. Хвана ги ревматизъм, в краката най-вече, и се озоваха в разни кухни и болници; а един от семейството направо си загуби разсъдъка от дългата служба и лошо отнасяне — и тъй му се помрачи мозъкът, че трябваше да го изгорят. Потресаващо нещо, Том.

— Ужасно наистина — рекъл Том Смарт.

Старецът млъкнал за малко, сякаш да превъзмогне обхваналото го вълнение, и после продължил:

— Какво и да е, Том, но аз се отвлякох от главния въпрос. Този висок мъж, Том, е долен авантюрист. Ожени ли се за вдовицата, веднага ще разпродаде всички мебели и ще избяга. И какви ще бъдат последствията? Тя ще бъде изоставена и докарана до разорение, а аз ще дочакам смъртта си — сигурно от настинка — в някой вехтошарски магазин.

— Да, но…

— Не ме прекъсвай — рекъл старият джентълмен, — а за теб, Том, аз имам много различно мнение; защото добре знам, че веднъж настаниш ли се в някоя кръчма, ти в никакъв случай не би я напуснал, докато има още нещо за пиене между нейните стени.

— Много съм ви задължен за доброто ви мнение, сър — рекъл Том Смарт.

— Следователно — продължил старият джентълмен със заповеден тон — ти ще я вземеш за жена, а не другият!

— Но какво ще попречи на другия? — нетърпеливо запитал Том Смарт.

— Едно разкритие — отвърнал старият джентълмен. — Той е вече женен.

— Как да го докажа? — рекъл Том и почти скочил от кревата.

Старият джентълмен смъкнал ръката си от хълбока, посочил към един от дъбовите шкафове и веднага я върнал в предишното положение.

— Той не знае — рекъл старият джентълмен, — че в десния джоб на едни негови панталони, забравени в този шкаф, е оставил писмо, с което го молят да се завърне при своята неутешима съпруга и шестте си — забележи, Том, — шестте си рожби, всичките невръстни дечица.

Докато старият джентълмен тържествено изричал тези думи, чертите на лицето му се замъглявали все повече и повече, а тялото му потъвало в сянка. Очите на Том Смарт се замрежили. Старецът сякаш се слял с креслото, жилетката от дамаска се преобърнала във възглавница, а червените чехли се свили в малки червени сукнени торбички. Огънят постепенно угаснал, а Том Смарт се отпуснал отново върху своята възглавница и тутакси заспал.

Утринта разбудила Том от летаргичния сън, в който бил потънал след изчезването на стареца. Той седнал в леглото и няколко минути напразно се мъчил да си припомни събитията от предишната вечер. Изведнъж те нахлули в главата му. Погледнал креслото; то действително било доста странно, мрачно на вид кресло, но само забележително развита и жива фантазия можела да открие някаква прилика между него и старец.

— Как си, стари приятелю? — рекъл Том; той бил по-смел на дневна светлина — като повечето хора.

Креслото си останало неподвижно и не проговорило ни дума.

— Неприятна заран, а? — рекъл Том.

Не! Креслото не желаело да завърже разговор.

— Кой шкаф ми посочи? Поне туй ми кажи — рекъл Том.

Но дяволският стол, господа, не отронил нито дума.

— Ех, не е чак толкоз трудно да ги отвори човек все пак — рекъл Том, като много бавно се надигнал от кревата. Той отишъл до един от шкафовете. Ключът бил в ключалката. Том го завъртял и отворил крилото. Там наистина имало чифт панталони. Том мушнал ръка в джоба и измъкнал оттам писмото, за което старият джентълмен му разправял.

— Ей, че странно нещо — рекъл Том, като погледнал първо креслото, сетне шкафа, сетне писмото и после отново креслото. — Много странно — рекъл Том. Но тъй като не забелязал нищо, което да намали странността на положението, той си казал, че най-добре ще е да се облече и тутакси да си види сметката с дългия и да сложи край на терзанията.

Том оглеждал стаите по пътя към долния етаж със зоркото око на стопанин, мислейки си, че не е невъзможно и те, и всичко, що е в тях, да стане не след дълго негова собственост. Високият мъж стоял в уютната малка столова с кръстосани отзад ръце, чувствувайки се като у дома си. Той разсеяно се усмихнал на Том Смарт. Случаен наблюдател би могъл да помисли, че е било от желание да покаже белите си зъби; Том обаче си помислил, че било просто от самозабрава, замаяла ума на дългия — ако въобще имал ум в главата си. Том му се изсмял в лицето и повикал съдържателката.

— Добро утро, госпожо — рекъл Том, затваряйки вратата на малкия салон след вдовицата.

— Добро утро, сър — рекла вдовицата. Какво желаете за закуска, сър?

Том си мислел как да пристъпи към въпроса, затова не отговорил.

— Има много хубава шунка — рекла вдовицата — и чудесно шпековано студено пиле. Да поръчам ли да ви донесат, сър?

Тези думи откъснали Том от неговите размисли. Възхищението му от вдовицата нараствало с всяка нейна дума. Какво внимателно същество! Какви грижи за продоволствието!

— Кой е онзи джентълмен в столовата, госпожо? — запитал Том.

— Името му е Джинкинс, сър — отвърнала вдовицата, като поруменяла леко.

— Много е висок — рекъл Том.

— И много хубав, сър — добавила вдовицата, — а също и истински джентълмен.

— А! — рекъл Том.

— Ще желаете ли нещо друго, сър? — запитала вдовицата, доста озадачена от поведението на Том.

— Да, да — рекъл Том. — Мила госпожо, ще бъдете ли тъй добра да поседнете за миг?

Вдовицата изглеждала доста учудена, но тя седнала и Том също седнал, съвсем близо до нея. Не зная как се случило, господа, всъщност вуйчо ми ми казваше, че Том разправял, че и той не знаел как се е случило — но, така или иначе, ръката на Том се положила върху ръката на вдовицата и останала тъй, докато говорел.

— Мила моя госпожо — захванал Том Смарт — (той винаги се отличавал с умението си да казва любезности), — мила моя госпожо, вие заслужавате най-прекрасния съпруг на земята, действително го заслужавате.

— Боже мой, сър! — рекла вдовицата; не е чудно, че рекла тъй: начинът, по който Том започнал разговора, бил доста необикновен, да не кажа изумителен, имайки пред вид, че Том не бил никога виждал вдовицата до настъпването на предидущата вечер. — Боже мой, сър!

— Презирам ласкателствата, мила госпожо — рекъл Том Смарт, — но вие заслужавате най-превъзходния съпруг на земята и който и да бъде той, ще е човек с късмет. — При тези думи очите на Том неволно се прехвърлили от лицето на вдовицата към околните блага.

Вдовицата изглеждала още по-озадачена и понечила да стане. Том нежно притиснал ръката й, сякаш да я задържи, и тя си останала на мястото. Вдовиците, господа, рядко са свенливи — както често казваше вуйчо ми.

— Уверявам ви, че съм много признателна за доброто ви мнение, сър — рекла пълничката стопанка и се позасмяла. — И ако някога се омъжа отново…

— „Ако“ — рекъл Том Смарт, поглеждайки я много хитро с десния крайчец на лявото си око, — „ако“…

— Е, добре — рекла вдовицата и този път се засмяла истински. — „Когато“ се омъжа за втори път, надявам се съпругът ми да е тъй добър, както вие го описвате.

— Джинкинс ли имате пред вид? — рекъл Том Смарт.

— Боже мой, сър! — възкликнала вдовицата.

— О, не ми разправяйте — рекъл Том. — Аз го зная.

— Сигурна съм, че всеки, който го познава, не знае нищо лошо за него — рекла вдовицата, настръхнала от тайнствения начин, по който говорел Том.

— Хм! — покашлял се Том Смарт.

Вдовицата решила, че е крайно време да се разплаче, затуй извадила кърпичката си и запитала дали Том искал да я обижда: дали смятал за достойно един джентълмен да злослови за друг джентълмен зад гърба му; ако имал да каже нещо, защо не го кажел като мъж на другия мъж, вместо да плаши нея, горката слаба жена, по този начин; и тъй нататък.

— Ще го кажа много скоро и на него — рекъл Том, — но исках вие да чуете най-напред.

— Какво има? — запитала вдовицата, вперила поглед в лицето на Том.

— То ще ви смае — рекъл Том и пъхнал ръка в джоба си.

— Ако е до това, че му трябват пари — рекла вдовицата, — не се безпокойте, аз вече го знам.

— Уф, глупости, това не е нищо — рекъл Том Смарт. — И на мене ми трябват пари. Не е туй.

— Ох, божичко, какво може да бъде? — извикала горката вдовица.

— Не се плашете — рекъл Том Смарт. Той полекичка извадил писмото и го разгънал. — Да не вземете да пищите? — колебливо запитал Том.

— Няма, няма — отвърнала вдовицата, — дайте да го видя.

— Да не вземете да припадате — и тям подобни глупости? — рекъл Том.

— Няма, няма — припряно отвърнала вдовицата.

— Да не вземете да се втурнете при него и да го насолите — рекъл Том, — защото аз ще го сторя вместо вас; вие по-добре си пазете силите.

— Добре, добре — рекла вдовицата, — дайте да го видя.

— Ще го видите — отвърнал Том Смарт; след тези думи той подал писмото на вдовицата.

Господа, чувал съм вуйчо ми да казва, че Том Смарт разправял, че жалбите на вдовицата, като чула разкритието, можели да затрогнат и сърце от камък. Том безсъмнено бил с много меко сърце, та те затрогнали неговото до дъно. Вдовицата се олюлявала напред-назад и кършела ръце.

— О, долно мъжко коварство! — рекла вдовицата.

— Ужасно е, наистина, мила госпожо, но хайде, успокойте се — рекъл Том Смарт.

— О, не мога да се успокоя — извикала вдовицата. — Никога не ще намеря някой друг, когото да обичам толкова много!

— О, ще намерите, мила душице — рекъл Том и оставил порой от най-едър калибър сълзи да потече от очите му — от състрадание към нещастието на вдовицата. Том Смарт в порива на своето съчувствие бил обвил ръка около кръста на вдовицата; а вдовицата в силата на своята скръб била сграбчила ръката на Том. Тя вдигнала поглед към лицето на Том и му се усмихнала през сълзите си. Том свел поглед към нейното лице и също й се усмихнал през своите сълзи.

И досега не съм разбрал, господа, дали Том целунал, или не, вдовицата в този именно миг. Той все отричал пред вуйчо ми, но аз лично се съмнявам. Между нас казано, господа, склонен съм да мисля, че я е целунал.

Във всеки случай Том изритал дангалака из пътната врата след половин час, а след месец се оженил за вдовицата. Той често препускал из околностите с глиненосивата си двуколка с червени колелета и опърничавата кобилка с бързия ход; дълги години след това затворил заведението и се изселил с жена си във Франция; и тогава старата къща била съборена.

 

 

— Ще ми позволите ли да запитам — рече любопитният стар джентълмен, — какво е станало с креслото?

— Какво да ви кажа — отвърна едноокият търговски пътник, — чули са го да скърца страшно много в деня на сватбата; ала Том Смарт не можел да твърди със сигурност дали било от радост или от телесна немощ. Обаче по-скоро бил склонен да приеме за истинска втората причина, защото креслото никога вече не проговорило.

— И всички ли са повярвали на тази история? — запита човекът с наглото лице, като напълни отново лулата си.

— Всички, с изключение на неприятелите на Том — отвърна търговският пътник. — Някои от тях твърдели, че Том я бил измислил от край до край; а други казвали, че бил пиян и си я изфантазирал — просто грабнал чужди панталони по погрешка, преди да си легне. Но никой не обръщал внимание на техните приказки.

— Том Смарт твърдял, че всичко е вярно, така ли?

— До последната дума.

— А вуйчо ви?

— До последната буква.

— Трябва да са били много мили хора и двамата — рече човекът с наглото лице.

— Да, много мили — отвърна търговският пътник, — много мили хора наистина.