Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (39)

Глава тридесет и шеста

Съдържаща главно едно правдиво изложение на легендата за принц Бладуд и една извънредно странна беда, сполетяла мистър Уинкл

Тъй като мистър Пикуик възнамеряваше да остане в Бат поне два месеца, той счете за целесъобразно да наеме частна квартира за себе си и своите приятели; а тъй като им се представи благоприятен случай: срещу умерено заплащане да си осигурят на Ройъл Кресънт Скуеър горния етаж на една къща, който бе по-обширен, отколкото им бе необходимо, мистър и мисис Даулър предложиха да ги освободят от една спалня и дневна. Предложението биде веднага прието и след три дена те всички бяха настанени в новото им жилище; и по това време мистър Пикуик захвана най-ревностно да пие минерална вода. Той вършеше това систематично. Пиеше четвърт пинта преди закуска, после изкачваше хълма; пиеше отново четвърт пинта след закуска и слизаше от хълма. И колчем изпиваше четвърт пинта, заявяваше по най-тържествен и категоричен начин, че се чувствува много по-добре; на което другарите му много се радваха, макар и преди да не си бяха давали сметка, че нещо с него не е било в ред.

Голямата зала на минералните извори е просторно помещение, украсено с коринтски колони, галерия за музиканти, Томпиънов^[1] часовник, статуя на Наш^[2] и един надпис със златни букви, на който всички водопиещи трябва да обръщат внимание, защото представлява призив към великодушна благотворителност. Има голям тезгях с мраморна курна, от която служителят черпи вода, и множество жълтеникави чаши, от които пият посетителите; крайно приятно и назидателно е да се наблюдават, докато упорито и настойчиво преглъщат минералната вода. Съвсем наблизо са баните, гдето една част от посетителите се къпят; след малко засвирва оркестър, за да ги поздрави, загдето са го сторили. Има още една зала за минерална вода, където превозват недъгави дами и господа и там се движат толкова разновидни колички и столове, че озовалият се вътре смел посетител с редовен брой пръсти на краката е неминуемо застрашен да си излезе без тях; има и трета зала, по-малко шумна от другите две, гдето отиват по-тихите хора. Тук непрекъснато се разхождат, със или без патерици, със или без бастуни, и вредом има разговори, оживление и шеги.

Всяка сутрин редовните водопиещи, в това число и мистър Пикуик, се срещаха в залата, изгълтваха своята четвърт пинта и се разхождаха според предписанията. При следобедните излети лорд Мътънхед и почитаемият мистър Кръштън, благородната вдовица лейди Снъфанъф, мисис полковник Уъгсби и всички важни личности, и всички утринни водопийци неминуемо се срещаха. След това тръгваха да се разхождат пешком, в екипажи или пък ги притикваха в нарочните за целта столове и пак се срещаха. След това господата отиваха в читалните, където срещаха една част от същото общество. След това си отиваха по домовете. Ако имаше театрално представление, след това отново се срещаха в театъра; ако имаше някаква вечерна забава, те се срещаха в Казиното; ако ли пък нямаше нито едното, нито другото, срещаха се на другия ден. Много приятна ежедневна програма, леко еднообразна може би.

Късно една вечер мистър Пикуик седеше сам и вписваше разни неща в дневника си — приятелите му се бяха оттеглили да спят, — когато го стресна леко почукване на вратата.

— Извинете, сър — рече мисис Крадок, хазайката, като надникна в стаята, — но искате ли още нещо, сър?

— Не, нищо, благодаря, госпожо — отвърна мистър Пикуик.

— Моето момиче си легна, сър — продължи мисис Крадок, — и мистър Даулър е тъй любезен да чака мисис Даулър, защото тя е на гости и вероятно ще закъснее; тъй че си помислих, ако вие не се нуждаете от нищо повече, мистър Пикуик, да ида и аз да си легна.

— Разбира се, госпожо — отвърна мистър Пикуик.

— Пожелавам ви една лека нощ, сър.

— Лека нощ, госпожо.

Мисис Крадок затвори вратата, а мистър Пикуик отново се залови за работа.

След половин час новите впечатления бяха вече записани. Мистър Пикуик внимателно притисна попивателната хартия към последната страница, затвори тетрадката, избърса перото във вътрешния край на полите на жакета си и отвори чекмеджето на писмената маса, за да прибере грижливо мастилницата. В това чекмедже се намираха няколко листа хартия, изписани доста гъсто и сгънати така, че заглавието, написано с хубав кръгъл почерк, се виждаше съвсем ясно. И тъй, виждайки, че това не бе частен документ и защото изглеждаше нещо свързано с Бат — при това доста кратко, — мистър Пикуик го разгъна, запали нова свещ, за да гори добре, придърпа креслото си по-близо до камината и зачете следното:

Истинската легенда за принц Бладуд

Няма и двеста години оттогава, на една от обществените къпални се бе появил надпис в чест на нейния знаменит основоположник принц Бладуд. Сега този надпис е заличен.

От много отдавна, столетия наред, се е предавала от уста на уста една стара легенда за този светъл принц, прихванал проказа на връщане от Атина, гдето събрал богата жътва от знания, и като побягнал от двора на царствения си баща, потънал в печал, общувал само с пастири и свине. Всред стадото (тъй говори легендата) имало едно прасе с дълбок и замислен поглед, към което принцът питаел приятелски чувства — защото и той бил мъдър, а и прасето било с изискано, сдържано поведение, едно животно, превъзхождащо своите себеподобни, чието грухтене било страшно и чиито зъби хапели остро. Младият принц въздъхвал тъжно, колчем погледнел внушителното прасе; той си спомнял за своя царствен баща и очите му се пълнели със сълзи.

Това умно прасе обичало да се къпе в една локва с гъста кал. Не само през лятото, както правят обикновените свине, за да се разхладят, нещо, което правели дори в онези далечни векове (а това доказва, че зарята на цивилизацията е проблясвала вече, макар и слабо), но и през студените мразовити зимни дни. Четината му била тъй лъскава, кожата — тъй гладка, че принцът решил да опита пречистващите качества на същата вода, от която се ползувал неговият приятел. Направил опита. Под черната кал клокочели топлите извори на Бат. Той се окъпал и се изцерил. Побързал да се завърне при баща си и му засвидетелствувал дълбоката си почит, после станал основоположник на този град и неговите прочути минерални бани.

Той потърсил прасето с цялата жар на отколешното им приятелство — но уви! Водите станали причина за неговата смърт. То се окъпало при много висока температура и самородният философ изчезнал от този свят! Било заместено от Плиний, който също паднал жертва на своята жажда за знания.

Ето каква била легендата. Чуйте сега истинската история.

Едно време, преди много векове, живял с цялото си величие прочутият и славен Лъд Худибрас, крал на Британия. Той бил могъщ монарх. Земята треперела под нозете му, толкова бил пълен. Народът му се къпел в излъчваната от него светлина — толкова червено и лъскаво било лицето му. Всеки инч от него бил царствен. А доста много инчове имало в него, защото, макар и не много голям на ръст, той имал необикновено внушителен кръгъл размер и каквото му липсвало на височина, той си го наваксвал на ширина. И ако някой от дегенериралите монарси от по-ново време би могъл по някакъв начин да се сравнява с него, бих казал, че единствен многоуважаваният крал Коул^[3] би могъл да бъде този забележителен властелин.

Този добър крал си имал кралица, която осемнадесет години по-рано била родила син, когото нарекли Бладуд. Той бил даден в подготвителна школа в царството на своя баща, докато станал на десет години и тогава го изпроводили, под грижите на верен пратеник, в Атина да довърши своето образование; а тъй като там не искали допълнителни такси за през ваканциите, нито пък било необходимо предварително уведомление, когато ученикът напускал, той останал в чужбина осем дълги години; щом изтекло това време, кралят-отец изпратил Великия шамбелан да уреди сметката и доведе принца обратно: Великият шамбелан изпълнил повелята, бил посрещнат с възгласи и веднага пенсиониран.

Когато крал Лъд видял принца, своя син, и установил какъв чудесен младеж е станал, той веднага съобразил колко прекрасно би било да го ожени неотложно, тъй че неговите деца да станат средство за продължение на славния род на Лъд, докато свят светува. С тази цел той изпратил извънредни посланици — все знатни люде без определено занимание, но стремящи се към богато платена длъжност — до съседния крал, за да поискат ръката на неговата красива дъщеря за сина му, като кажат едновременно, че техният крал много държи да бъде в най-сърдечни отношения със своя събрат и приятел, но ако не се уреди исканата женитба, той ще бъде принуден да прибегне до неприятната необходимост да нахлуе в кралството му и да му избоде очите. На това другият крал (по-слабият от двамата) отговорил, че бил особено признателен на своя събрат и приятел за цялата му доброта и великодушие и че дъщеря му била напълно готова да се омъжи, щом принц Бладуд пожелае да дойде да я вземе.

Едва-що стигнала новината в Британия и цялата страна заликувала: навсякъде ехтяло от пиршества и веселие — не бил весел само звънът на парите, докато народът плащал на бирниците от кралската хазна, за да се покрият разноските по радостното тържество. По този случай крал Лъд, който бил седнал на високия си трон при пълен състав на своя съвет, скочил под напора на чувствата си и заповядал на лорд министъра на правосъдието да поръча най-скъпите вина и да повика дворцовите музиканти: великодушна проява, приписана на крал Коул в знаменитите редове, гдето се говори за негово величество, че:

„си искал лулата и си искал гърнето,

и си викал свирачите трима.“

Това е явна несправедливост към паметта на крал Лъд и злонамерено превъзнасяне на добродетелите на крал Коул.

Ала всред цялото това празненство и веселие присъствувал един човек, който нито вкусвал от леещите се искрящи вина, нито пък танцувал, когато менестрелите свирели. Това бил не друг, а самият принц Бладуд, за чието щастие цял един народ си бил отворил и гърлото, и кесията. Истината била, че, забравил неоспоримото право на министъра на външните работи да се влюбва вместо него, принцът се бил вече влюбил по своя лична воля, противно на всички политически и дипломатически правила, и се бил обрекъл на красивата дъщеря на един атински благородник.

Ето ви едни ярък пример за многообразните преимущества на цивилизацията и нейната изтънченост. Ако принцът бе живял в по-късна епоха, той би могъл веднага да се ожени за избраната от баща му принцеса, а после да се залови сериозно на работа, за да се освободи от тежащото му бреме. Би могъл да я подложи на систематически обиди и пренебрежение, за да разбие сърцето й, или ако силният дух на нейния пол и гордото съзнание за множеството незаслужено понасяни оскърбления са й дали сили да издържи това тежко изпитание, той би могъл да опита направо да й отнеме живота и по този начин да се избави от нея веднъж завинаги. Но ни едно от тези избавителни средства не дошли на ума на принц Бладуд и той поискал частна аудиенция от баща си и му признал всичко.

Стара привилегия на кралете е да властвуват над всичко освен над собствените си чувства. Крал Лъд пламнал от страшен гняв, хвърлил короната си нагоре до тавана и пак я хванал — защото в онези дни короните на кралете били винаги на главите им, а не в Тауър, — заудрял с нозе, бършел чело, чудел се защо неговата собствена плът и кръв се бунтува срещу него, а най-накрая повикал стражата си и заповядал да отведат принца и го затворят незабавно в една висока кула: подобно поведение възприемали обикновено кралете в старо време към синовете си, когато техните брачни наклонности случайно не съвпадали съвсем с кралските.

Когато принц Бладуд излежал близо година във високата кула, виждайки с телесните си очи само каменен зид, а с вътрешния си поглед — само безкрайно затворничество, той естествено захванал да обмисля как да избяга.

И това той успял да извърши след месеци подготовка; като тактично оставил обедния си нож в сърцето на тъмничаря, да не би да заподозрат бедния човек (който имал семейство), че е бил подкупен и разгневеният крал да го накаже съответно.

Монархът бил извън себе си от загубата на своя син. Той не знаел на кого да излее мъката и гнева си, но за щастие се сетил за Великия шамбелан, който бил довел сина му от чужбина, и отрязал едновременно и пенсията, и главата му.

Междувременно младият принц, предрешен изкусно, скитал пешком през бащините си владения, ободряван и поддържан при всички свои неволи от сладката мисъл по атинската девойка, невинна причинителка на тежките му изпитания. Един ден той спрял да почине в далечно село и виждайки веселите танци по ливадата и веселите лица на минаващите насам-натам, се осмелил да запита един пируващ за причината на това празненство.

— Нима не знаеш ти, о страннико — му отговорили, — за недавнашното обръщение на нашия милостив крал?

— Обръщение? Не! Какво обръщение? — запитал принцът: нали той избирал все странични безлюдни пътеки и не знаел какво става по големите друмища (големи според тогавашните понятия).

— Ето какво — отвърнал селянинът, — онази чужденка, за която искаше да се ожени нашият принц, се омъжила за благородник-чужденец от нейната си страна; и кралят го провъзгласява с обръщение, провъзгласява и всенароден пир; защото сега принц Бладуд ще се върне и ще се ожени за избраната от баща му принцеса, която, казват, била красива като самото слънце. За твое здраве, господине. Бог да пази краля!

Принцът не останал да слуша повече. Той побягнал оттам и се скрил в най-гъстия шумак на близката гора. Продължил той своето скитничество ден и нощ: под жарещото слънце и студената бледа луна, през изсушаващия пладнешки пек и влажния нощен хлад, в сивия светлик на утрото и червеното зарево на залеза. Тъй нехаел той за време и посока, че както тръгнал за Атина, се озовал в Бат.

Не съществувал град тогава там, гдето сега е Бат. Нямало никаква следа от човешко жилище, никаква диря от човешки заслон, за да носи това име; но съществувала същата природа, същата безкрайна шир от възвишения и долини, същата прекрасна река, пълзяща все по-нататък и по-нататък; същите величествени планини, които, подобно на житейските неволи, съзерцавани отдалече и забулени отчасти от сребърната утринна мъгла, губят своята рязка суровост и изглеждат приветливи, благи. Развълнуван от нежната красота на гледката, принцът се отпуснал на зелената морава и окъпал морните си нозе в сълзи.

— О — рекъл нещастният Бладуд, кършейки ръце и вдигайки очи към небесата, — о, да можеше скитничеството ми да свърши тук! Да можеха тези благодатни сълзи, с които оплаквам сега несбъднатата си надежда и измамена любов, вечно да текат в покой!

Молбата му била чута. Било тогава времето на езическите божества, които, нерядко изпълнявали точно желанията на хората със скорост, извънредно неуместна в някои случаи. Земята се разтворила под нозете на принца, той потънал в бездната, и мигновено се затворила навеки над главата му; само неговите горещи сълзи продължавали да текат, пробивайки земята, и оттогава вечно продължават да извират оттам.

Забележително е, че и до ден-днешен многобройни позастарели дами и господа, измамени в надеждите си да намерят спътници в живота, и почти същото число млади, желаещи да си намерят такива, посещават всяка година Бат, за да пият от минералната вода, която им носи сила и успокоение. Това безспорно прави чест на благотворните принц Бладудови сълзи и неминуемо подчертава правдивостта на легендата.

 

 

Мистър Пикуик се прозя няколко пъти, когато дочете този кратък ръкопис, сгъна го старателно и го сложи обратно в чекмеджето; после с крайно уморено изражение на лицето запали свещта си и се запъти нагоре към своята спалня да си легне.

Той спря по навик при вратата на мистър Даулър и почука, за да му пожелае лека нощ.

— А! — рече Даулър. — Лягате ли си? Бих искал да направя същото. Потискаща вечер. Ветровито е, нали?

— Много — потвърди мистър Пикуик. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Мистър Пикуик се прибра да спи, а мистър Даулър отново седна в креслото пред камината, за да изпълни прибързано даденото обещание: да чака, докато се върне жена му.

Малко неща на този свят са по-неприятни от това да бодърствуваш, докато се върне някой, особено ако този някой е отишъл на гости. Неволно мислиш колко бързо минава времето за другия, докато за теб едва се влачи; и колкото повече мислиш за това, толкова по-слаба става надеждата ти за по-скорошното му завръщане. Стенният часовник, и той цъка тъй шумно, докато стоиш самотен и ти се струва, че имаш върху си някаква долна дреха от паяжина. Най-първо нещо гъделичка дясното ти коляно, а после чувствуваш същия дразнител в лявото. Едва си взел друго положение и същото става с ръцете ти; размахваш крайниците си по най-разнообразен и причудлив начин и ето че усещаш същото в носа; захващаш да го търкаш, сякаш искаш да го откъснеш, и сигурно, ако би могъл, би го сторил. Очите, и те ужасно ти досаждат; а фитилът на едната свещ е станал инч и половина, докато снемат нагара от другата. Ядосват те тези и други дребни неприятности и твоето бодърствуване след известно време, когато всички вече са легнали и спят, може да се нарече всичко друго, но не и забавно развлечение.

Точно това бе мнението и на мистър Даулър, докато седеше пред камината и съвсем справедливо се възмущаваше от всички безчовечни хора на това „гости“, които го караха да бодърствува до толкова късно. Не се разсея лошото му настроение и когато си спомни, че в началото на вечерта му бе влязло в главата, че точно главата го боли и беше останал дома. Най-накрая, след като на няколко пъти го побеждава дрямката и клюмаше напред към решетката на камината, отдръпвайки се точно навреме да не си жигоса лицето, мистър Даулър реши да се изтегне на кревата в задната стая и да размишлява — не да спи, разбира се.

„Аз спя тежко — рече си мистър Даулър, като се хвърли върху леглото. — Трябва да съм буден. Смятам, че оттук мога да чуя, когато се чука. Да, така си и мислех. Ето, чувам нощния пазач. Тъкмо минава. Сега го чувам по-слабо. Още по-слабо. Вече завива зад ъгъла. Ето!“ — Когато мистър Даулър стигна до тази точка, той също направи завоя, пред който дълго се бе колебал, и заспа дълбоко.

Тъкмо часовникът удари три часа, и вятърът изтласка в сърповидния площад мисис Даулъровия портшез^[4], мъкнат от двама носачи — единият нисък и дебел, другият дълъг и слаб; те с мъка успяваха да останат в изправено положение, без да говорим за портшеза. В тази висока част на града, а особено в сърповидния площад, яростта на вятъра бе огромна: той фучеше, сякаш искаше да изтръгне уличните павета. Носачите бяха много доволни, когато поставиха портшеза пред прага и чукнаха юнашки двоен удар на външната врата.

Почакаха малко, но никой не отговори.

— Слушайте, слугите май са в обятията на Морфус^[5] — рече ниският носач, като си грееше ръцете над факлата на момчето, дошло с тях, за да им свети по пътя.

— Да можеше да ги ощипя, та да се събудят — подхвърли дългият му другар.

— Моля, почукайте отново, ако обичате — обади се мисис Даулър от портшеза. — Почукайте два или три пъти, ако обичате.

Нисичкият искаше да свърши с тази работа колкото може по-скоро, затова с готовност застана на входното стъпало и започна да нанася двутактови оглушителни удари от по седем-осем замаха всеки; а в това време дангалакът се бе отдръпнал по средата на улицата и оглеждаше прозорците дали ще светне отнякъде. Никой не отвори. Къщата си остана тъмна и мълчалива.

— Боже мой! — рече мисис Даулър. — Ще трябва да почукате отново, ако обичате.

— Май няма звънец, а, госпожа? — попита ниският носач.

— Има, има — намеси се момчето с факлата, — колко пъти съм звънял на него!

— Останала е само дръжката — рече мисис Даулър, — връвта е откъсната.

— Да можех да им откъсна главите на тез слуги — изръмжа дангалакът.

— Извинявайте, но ви моля да почукате отново, ако обичате — рече мисис Даулър извънредно учтиво.

Нисичкият действително почука отново няколко пъти, но без какъвто и да било резултат, а дангалакът, губейки все повече търпение, дойде да го замести и зананася без прекъсване двойни висококънтящи удари, сякаш бе някой полудял пощаджия.

Най-сетне мистър Уинкл засънува, че се намира в клуб, гдето членовете са тъй несговорни, че председателят е принуден да чука доста продължително по масата, за да се възстанови редът, после му се натрапи смътна представа за публичен търг без ни един купувач и аукционерът чука сам и сам изкупува всичко; в крайна сметка захвана да мисли, че все пак е в рамките на възможното някой да чука на пътната врата. За да се увери напълно обаче, той остана заслушан в леглото около десетина минути; и когато преброи два, три… и още тридесет удара, се почувствува напълно удовлетворен и самичък се поздрави за будността си.

— Тап, тап… тап, тап… тап, тап… та, та, та, та, та, тап! — гърмеше чукалото.

Мистър Уинкл скочи от леглото много зачуден какво би могло да става, нахлузи набързо чорапите и чехлите си, уви се в халата, запали нощната си свещ от едва тлеещия огън в камината и се спусна надолу по стълбите.

— Ето, най-после някой идва, госпожа — каза ниският носач.

— Да можех да го мушна отзад с шило! — промърмори дългият му другар.

— Кой е? — извика мистър Уинкл, като откачаше синджира.

— К’во си седнал да питаш, чугунена главо — отвърна извънредно презрително дангалакът, мислейки естествено, че задаващият въпроса е някой слуга, — я отваряй вратата.

— Хайде, по-чевръсто, поспаланко — додаде другият поощрително.

Полузаспалият мистър Уинкл механично се подчини на заповедта, пооткрехна вратата и надзърна навън. Първото нещо, което му се хвърли в очи, беше яркият пламък на факлата на момчето. Обхванат отведнъж от страх, че къщата се е запалила, той бързо отвори широко вратата и държейки свещта над главата си, се завзира напрегнато в тъмнината, не напълно сигурен дали това, което вижда, е портшез или пожарникарска кола. В този миг се надигна вятърът и бесният му порив загаси свещта. Мистър Уинкл не усети как се озова на входните стъпала; а вратата се затвори с оглушителен трясък.

— Чудесно, младежо, хубаво я нареди сега — рече ниският носач.

Мистър Уинкл, съзирайки лице на дама през прозореца на портшеза, се обърна бързешком, захлопа с чукалото с все сила и неистово закрещя на носачите да отместят портшеза по-нататък.

— Махнете го, отместете го! — викаше мистър Уинкл. — Ето, сега пък някой от друга къща идва насам: отворете ми портшеза, скрийте ме! Направете нещо с мене!

През цялото това време той трепереше от студ; и колчем вдигнеше ръка към чукалото, вятърът развяваше халата му по безкрайно неприятен начин.

— Ето хора идват насам през площада. Има дами с тях; закрийте ме с нещо; застанете пред мен! — ревеше мистър Уинкл. Ала носачите бяха капнали от смях, за да му окажат някаква помощ, а дамите се приближаваха все повече с всеки изминал миг.

Мистър Уинкл нанесе с халката последен безнадежден удар. Още няколко къщи, и дамите щяха да са там. Той хвърли изгасналата свещ, която бе държал дотогава над главата си, и нахълта право в портшеза, гдето беше мисис Даулър.

Най-после мисис Крадок бе чула хлопането и гласовете; и като се позабави само да си сложи на главата нещо по-кокетно от нощното си боне, изтича в гледащата към улицата гостна стая, за да се увери, че чукат свои хора. Тя отвори прозореца тъкмо когато мистър Уинкл се втурна в портшеза, и едва зърнала какво става долу, нададе страхотен пронизителен писък и заумолява мистър Даулър да стане веднага, защото жена му била тръгнала да бяга с друг джентълмен.

Чувайки това, мистър Даулър изскочи от кревата като гумена топка и спускайки се към гостната, стигна до единия прозорец точно когато мистър Пикуик отваряше другия: и първото нещо, на което се спря погледът му, беше портшезът в момента, когато мистър Уинкл го затваряше.

— Хей, нощна стража — провикна се бясно мистър Даулър, — спрете го… дръжте го… здраво го дръжте… пазете го, докато дойда! Ще му прережа гърлото… дайте ми нож… от едното ухо до другото, мисис Крадок, тъй да знайте! — Отскубвайки се от пискащата хазайка и от мистър Пикуик, възмутеният съпруг сграбчи малък нож за трапеза и се юрна към улицата.

Но мистър Уинкл не го дочака. Щом чу страшната заплаха на смелия Даулър, той излетя из портшеза също тъй бързо, както бе връхлетял вътре, и като хвърли чехлите си на улицата, плю си на петите и заобикаля бегом площада, ревностно преследван от Даулър и нощния пазач. Той държеше преднина; при втората обиколка завари вратата отворена, стрелна се вътре, тръшна я под носа на Даулър, изтича нагоре до спалнята си, заключи вратата, залости я с подвижен умивалник, скрин и маса; после си опакова най-необходимите вещи, готов да побегне при първите утринни лъчи.

Даулър дойде до вратата; през дупката на ключалката той повтори под клетва твърдото си решение да пререже гърлото на мистър Уинкл на следващия ден; и след цялата суматоха и шум, всред които ясно се чуваше гласът на мистър Пикуик, стараещ се да постигне омиротворение, наемателите се пръснаха по своите стаи и отново всичко потъна в тишина.

Много е вероятно да ни се зададе въпросът къде е бил мистър Уелър през всичкото това време. Ще съобщим къде е бил в следващата глава.