Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (44)

Глава четиридесет и първа

Какво стана с мистър Пикуик, когато влезе в затвора; какви арестанти видя и как прекара нощта

Мистър Том Рокър, джентълменът, който въведе мистър Пикуик в затвора, направи завой, щом слезе по малкото стълбище, и продължи през отворената желязна порта нагоре по друго, неголямо стълбище, после по дълъг и тесен коридор, нисък и мръсен, с каменна настилка и осветен в двата отдалечени края от по един прозорец, едва пропускащ светлина.

— Това — рече джентълменът, пъхайки ръце в джобовете и поглеждайки към мистър Пикуик през рамото си, — това е стълбището на хола.

— О — отвърна мистър Пикуик, надничайки надолу към тъмно, мръсно стълбище, водещо към низ от влажни и мрачни каменни сводове под земята. — А това са, предполагам, малки мазета, гдето затворниците си държат по малко въглища. Неприятни помещения, когато трябва да се слезе до тях, но много удобни, струва ми се.

— Да, не е чудно да са удобни — отвърна джентълменът — и някои хора си живеят там доста приятничко. Това е, както му викаме, „панаирът“.

— Приятелю драги — промълви мистър Пикуик, — да не искате да кажете, че човешки същества живеят долу в тези жалки подземия?

— Защо не? — отвърна учудено и възмутено джентълменът. — Защо пък не?

— Живеят? Живеят там долу? — възкликна мистър Пикуик.

— Живеят там долу, да! И много често умират там долу! — отвърна мистър Рокър. — К’во от туй? Кой ще каже нещо против туй? Живеят там долу, да! И е много хубаво местенце за живеене, нали?

Тъй като Рокър доста ядно се обърна към мистър Пикуик при тези думи и на туй отгоре промърмори раздразнено някакви неприятни заклинания, засягащи собствените му очи, крайници и кръвообращение, вторият джентълмен счете за целесъобразно да не продължи разговора повече. Мистър Рокър тръгна после нагоре по някакво друго стълбище, също тъй мръсно като онова, водещо към мястото, станало причина за недавнашното пререкание, а мистър Пикуик и Сам го следваха по петите.

— Ето — рече мистър Рокър, спрял да поеме дъх, когато стигнаха друг коридор със същите размери като долния, — това е стълбището към кафенето; после има трети етаж, а после още един: най-горният; стаята, дето ще спите нощеска, е тая на пазача и е насам… Хайде да вървим. — След като изприказва всичко това на един дъх, мистър Рокър изкачи още един стълби, а мистър Пикуик и Сам вървяха съвсем близо зад него.

Всички тези стълбища се осветяваха от разни прозорци, разположени малко над пода и гледаха към посипано с чакъл пространство, оградено от висок тухлен зид, завършващ с остри железни шипове. Този двор, според думите на мистър Рокър, бил за игра на топка; а по-късно се разбра по показанията на същия джентълмен, че имало друго, по-малко пространство в тази част на затвора, към Фарингдън Стрийт, познато под названието „Нарисуваният двор“, защото на стените там имало на времето подобия на военни кораби, плуващи с издути платна, и други художествени изображения, сътворени отколе от някакъв рисувач-затворник, когато нямал какво друго да прави.

Съобщавайки тези сведения по-скоро да му олекне на душата, като побъбри, отколкото с цел да просвети мистър Пикуик, водачът стигна най-сетне друга галерия, свърна в някакъв малък проход на срещуположния край, отвори една врата и пред очите им се разкри стая с осем или девет легла, която в никой случай не би могла да се нарече уютна.

— Ето — рече мистър Рокър с ръка на отворената врата, хвърляйки тържествуващ поглед към мистър Пикуик, — туй се казва стая!

Но по лицето на мистър Пикуик не се появиха признаци на безгранично задоволство при вида на неговото жилище, тъй че мистър Рокър потърси съчувствие в лицето на Самюъл Уелър, който до този миг бе пазил пълно с достойнство мълчание.

— Туй се казва стая, младежо! — повтори мистър Рокър.

— Виждам — отвърна Сам и кимна спокойно.

— Да не мислите, че ще намерите такваз стая в хотел „Фарингдън“, а? — рече мистър Рокър със снизходителна усмивка.

На това мистър Уелър отвърна, като ловко и непринудено склопи едното си око: което можеше да означава или че мисли тъй, или че не мисли тъй, или пък че въобще нищо не мисли по въпроса — в зависимост от тълкуването и въображението на наблюдателя. След като извърши този фокус и си отвори отново окото, мистър Уелър зададе въпроса точно кое легло мистър Рокър бе описал като чудесно за спане.

— Онова там — отговори мистър Рокър, сочейки към някакъв много ръждясал креват в единия ъгъл. — Приспива всеки, който легне на него, честна дума, и той си заспива волю-неволю.

— Струва ми се — рече Сам, поглеждайки въпросната мебел с крайна погнуса, — че бие и мака кат приспивателно.

— Точно тъй — отвърна мистър Рокър.

— И се надявам — продължи Сам, като погледна изкосо своя господар, — надявам се, че другите джентълмени, дето спят тук, са джентълмени.

— Точно такива са — рече Рокър. — Единият от тях поема по дванайсет пайнта бира всеки ден и не престава да пуши дори когат’ се храни.

— Той трябва да е от първокласните — забеляза Сам.

— Истински ас — отвърна Рокър.

Без да се уплаши дори от тези сведения, мистър Пикуик усмихнато съобщи своето решение да опита сънотворната сила на леглото за тази нощ; а мистър Рокър, уведомявайки го, че може да се оттегли на почивка по което време пожелае, си отиде без други предупреждения и формалности, като го остави със Сам в коридора.

Смрачаваше се; тоест няколко газови светлини бяха запалени тук, гдето всякога беше тъмно, за да се приветствува настъпващата навън вечер. Беше доста топло и някои от обитателите на многобройните килии, нижещи се от двете страни на галерията, бяха оставили вратите си открехнати. Мистър Пикуик надзърташе вътре, докато минаваше край тях, с огромен интерес и любопитство. Тук четири-пет едри, тромави мъжаги, едва видими всред облака тютюнев дим, водеха шумен и необуздан разговор над полупразните канчета бира или играеха някаква игра с колода много зацапали карти. В съседната килия се открояваше самотен обитател, наведен над куп замърсени и парцаливи книжа, пожълтели от прах и разпадащи се от дълголетие: той пишеше за сетен път някакво дълго изложение на своите неволи, предназначено за някаква важна личност, до чиито очи никога нямаше да стигне или чието сърце никога нямаше да трогне. В трета килия можеха да се забележат мъж, жена и цял куп дечица — мъжът стъкмяваше мизерна постеля на земята и друга на няколко стола, за да спят там най-малките. И в четвърта, и в пета, и в шеста, и в седма — шумът беше все същият, ако не и повече, а същото бе и с тютюневия дим, и бирата, и картите.

Из самите галерии, а най-вече по стълбищата, се задържаха множество хора: едни — защото стаите им бяха пусти и тъжни, други — защото стаите им бяха претъпкани и душни; но по-голямата част — защото бяха неспокойни, чувствуваха се неудобно и съвсем не знаеха как да убият времето си. Тук имаше представители на различни обществени слоеве: от обикновения работник в дефтинено сетрѐ до разорения прахосник в добре ушит халат, съответно скъсан на лактите; но у всичките имаше нещо общо — някакво нагло и нехайно типично затворническо перчене, някакво вагабонтско държане на „пет пари не давам за нищо“, — което не би могло да се изрази с думи, но което човек би могъл да разбере в един миг, ако иска само да пристъпи прага на най-близкия затвор за длъжници и се взре в първата група арестанти, попаднали пред погледа му, с не по-малък интерес от този, проявен от мистър Пикуик.

— Поразен съм, Сам — рече мистър Пикуик, облягайки се на железния парапет на върха на стълбището, — поразен съм, Сам, като виждам, че задържането в затвора за длъжници не е никакво наказание.

— Тъй ли мислите, сър? — запита Сам.

— Виждате как тези хора пият, пушат и кряскат — отвърна мистър Пикуик, — съвсем невъзможно е да го взимат много навътре, загдето са тука.

— А, точно там е работата, сър — отговори Сам. — Тези не го взимат навътре; за тях всеки ден е празник: само портер и кегли. Ама другите, те се съсипват от туй нещо: на тях им е тежко на душата, че не могат да лочат бира, нито пък да играят на кегли; те щяха да си платят дълговете, ако имаше как, и им тежи, дето са ги опандизили. Ще ви кажа к’во е положението, сър: тез, дето все се шляят по кръчмите, туй съвсем не ги засяга, ама тез, дето все работят, когат’ могат; туй ги засяга страшно много. Не е еднакво, както казваше баща ми, щом грогът му не беше половина на половина; не е еднакво, там му е грешката.

— Мисля, че сте прав, Сам — рече мистър Пикуик след кратко размишление, — напълно сте прав.

— Може от дъжд на вятър да се намери по някой честен човек, дет да му харесва — разсъждаваше вглъбено мистър Уелър, — само че не се сещам да съм чувал за такъв някой освен за един човечец с мръсно лице и кафяво сетре; и то било по силата на навика.

— А кой бил той? — запита мистър Пикуик.

— Ех, по таз точно точка никой не бил наясно — отвърна Сам.

— Но какво е правел?

— Ех, това, що много хора, далеч по-известни от него, са правили по някое време, сър — отвърна Сам, — състезавал се с полицай и той спечелил.

— С други думи, затънал в дългове, така ли? — рече мистър Пикуик.

— Точно така, сър — отвърна Сам, — и с течение на времето дошъл тук, разбира се. Не било за много нещо: задържали го за девет лири и толкоз, умножени по пет за съдебни разноски; но както и да е, той останал тук за седемнайсет години. Ако нещо се бил понабръчкал в лицето, то не се виждало от мръсотия, щото и мръсното му лице, и кафявото му сетре били все такива най-накрая както сетрето му в началото. Той бил много мирно и кротко същество и все търчал нагоре-надолу заради някого или пък играел на топка и все губел; докат’ най-сетне тъмничарите го обикнали доста и той прекарвал всяка вечер при тях: бъбрел си с тях, разправял им разни истории и тям подобни. Една вечер бил там кат обикновено, седели си заедно с един много стар негов приятел, дежурен тогаз на вратата, и съвсем изневиделица човечецът казва: „Не съм виждал пазара навън, Бил — вика (пазара на Флийт го правели там на времето). — Не съм виждал пазара навън, Бил — вика, — от седемнайсет години.“ — „Туй го знам“ — вика ключарят и си пуши лулата. „Иска ми се да го видя за минутка, Бил“ — вика той. „Много е възможно“ — вика ключарят, кат продължава да пуши настървено и се прави, че не разбира к’во иска човечецът. „Бил — вика човечецът още по-напрегнато от преди, — влязла ми е таз муха в главата. Пусни ме да видя улиците вънка, преди да умра; и ако не получа апоплектичен удар, ще се върна след пет минути по часовник.“ — „А к’во ще стане с мен, ако наистина получиш удар?“ — вика ключарят. „Ех — вика дребничкото същество, — който и да ме намери, ще си ме върне дома, щот си нося визитната картичка в джоба, Бил — вика той, — номер 20, етаж на кафенето.“ И туй било съвсем вярно, щото, искал ли да се запознае с някой новодошъл, той винаги вадел оръфана визитна картичка от джоба си с тез думи само и нищо друго; и заради туй всички му викали „номер двайсети“. Ключарят го поглежда втренчено и най-сетне казва много тържествено: „Двайсети — вика той, — имам ти доверие; ти няма да навлечеш беля на стария си приятел.“ — „Не, момчето ми; смятам, че има нещо по-добро тук вътре“ — вика малкият човек, кат силно тупва малката си жилетка и тогава по една сълза се търкулва от всяко око, а това било много необикновено, щото всички считали, че вода никога не се е докосвала до лицето му. Той стиснал ръката на тъмничаря, излязъл навън и…

— И не се върнал въобще — добави мистър Пикуик.

— Тоз път не познахте, сър — отвърна мистър Уелър, — щото се върнал, и то две минути преди уреченото време, като целият кипял от яд: разправил как една наемна карета без малко не го прегазила; той не бил свикнал с таквиз неща; и да го вземели мътните, ако не пишел за туй на лондонския кмет. Усмирили го най-накрая и пет години след туй не щял дори да надзърне от външната врата.

— И щом изтекло това време, той вероятно умрял, нали? — запита мистър Пикуик.

— Не, не умрял, сър — отвърна Сам. — На него му се приискало да иде и опита бирата в новооткритата кръчма срещу затвора: много им бил хубав салонът и той решил да ходи там всяка вечер; тъй и правил дълго време, кат се връщал редовно около четвърт час, преди да затворят външната порта, и всичко вървяло по мед и масло, но по-после започнало да му става тъй страшно весело, та често забравял кога е минало времето или пък хич не го било еня и почнал да се връща все по-късно и по-късно, докат’ веднъж старият му приятел тъкмо заключвал вратата — всъщност дори бил врътнал ключа — и той пристига. „Чакай бе, Бил“ — вика той. „Ей, ама ти още ли не си се върнал, Двайсети? — вика ключарят. — Аз пък си мислех, че отдавна си вътре.“ — „Не, не съм“ — вика човечецът и се усмихва. „Виж к’во ще ти кажа тогаз, приятелю — вика тъмничарят и му отворил портата съвсем бавно и сърдито, — по моему ти си попаднал в лоша компания напоследък и ми е жал, кат’ го виждам. Хич не ми се ще да ти напакостя — вика, — но ако не мож’ се ограничи в порядъчна среда и не почнеш да се връщаш навреме, кат’ нищо ще те оставя навън и няма вече да те пускам вътре, тъй да знаеш!“ Човекът захванал да трепери кат трепетлика и оттогаз никога вече не излязъл вън от стените на затвора!

Едва-що Сам приключи, и мистър Пикуик бавно заслиза по стълбището. След като замислено обиколи няколко пъти „Нарисуваният двор“, гдето нямаше почти никой, защото се бе стъмнило, той уведоми мистър Уелър, че е крайно време да се оттегли за нощта и му заръча да си потърси легло в някоя от близките кръчми, а рано следващата сутрин да се върне, за да уговорят как да премести вещите на своя господар от „Джордж и ястребът“. На тази повеля мистър Самюел Уелър бе готов да се подчини с добрата воля, която му бе присъща, но при все това изяви доста голяма неохота. Той дори безуспешно се опита на няколко пъти да подхвърли, че би било по-подходящо да легне там на чакъла тази нощ; но виждайки, че мистър Пикуик упорито си прави оглушки за всички предложения от този род, той си отиде най-накрая.

Няма да прикриваме факта, че мистър Пикуик беше много потиснат и угнетен, не че му липсваше компания, защото затворът беше препълнен и една бутилка вино щеше отведнъж да му спечели пълното благоразположение на немногобройния тамошен елит без всякакви допълнителни церемонии на запознаване; но той се чувствуваше сам всред грубата, вулгарна тълпа, сърцето му бе свито и душата — измъчена: естествена последица на мисълта, че той беше затворен в тази клетка без изгледи да бъде пуснат на свобода. А що се отнася до възможността да се избави, като удовлетвори изнудата на Додсън и Фог, това дори не му минаваше през ума.

В такова разположение на духа той свърна отново в галерията пред кафенето и бавно закрачи нагоре-надолу. Мястото тънеше в непоносима мръсотия, а тютюневият дим беше просто задушаващ. Чуваше се непрекъснат трясък на врати, докато хората влизаха и излизаха, а врявата от гласовете и стъпките им непрестанно кънтеше из всички ходници, подемана от ехото. Млада жена с дете на ръце, която сякаш едва можеше да се влачи от слабост и терзание, бродеше из коридора с мъжа си, защото нямаше къде другаде да се видят. Когато минаха край мистър Пикуик, той чу жената да ридае, а в един миг тя бе обзета от такъв пристъп на мъка, че мъжът пое детето в своите ръце и се опита да я утеши.

Сърцето на мистър Пикуик беше премного наболяло — той не можеше да понася повече и се качи да си легне.

Колкото до стаята на надзирателя, тя беше извънредно неприятна (бидейки няколкостотин пъти по-неугледна и по-неудобна от някое лазаретно помещение в кое и да е графство), но в настоящия момент имаше предимството, че беше напълно безлюдна, като изключим самия мистър Пикуик. И тъй, той седна на ръба на своето малко желязно легло и се запита колко ли получава надзирателят годишно за тази мръсна стая. След като направи математическите изчисления и се убеди, че тя му носи годишен доход, равен на наема за всички помещения по някоя малка улица в покрайнините на Лондон, той захвана да се пита каква ли съблазън би могла да накара мръсната муха, лазеща по панталоните му, да дойде в душната тъмница, когато има богатия избор на безбрежното пространство — и този низ от размишления го доведе до извода, че насекомото е умопобъркано. След като разреши и този въпрос, той захвана да усеща, че му се спи; тогава извади нощното си боне от джоба, гдето благополучно го бе прибрал сутринта, и като се съблече спокойно, мушна се в леглото и заспа.

— Браво! На пръсти, на пръсти… скок и се врътни… а така, Зефире! Бе ти си роден само за операта, дявол да го вземе! Карай все тъй… ура! — Тези неистови възклицания, придружени с оглушителен смях, пробудиха мистър Пикуик от оня дълбок сън, който, макар и траял в действителност около половин час, оставя впечатление у спящия, че е продължил три седмици, дори месец.

Едва-що заглъхна гласът, и стаята се разтресе с такава сила, че прозорците затракаха в рамките си, а леглата се разлюляха. Мистър Пикуик трепна, седна в леглото и занемял от почуда, загледа разиграващата се пред очите му сцена.

Посред стаята един човек с широкополо зелено сако, кадифени панталони до коленете и сиви памучни чорапи изпълняваше много популярен моряшки танц с просташка и палячовска пародия на лекота и грация, която, съчетана с тъй подходящия стил на костюма му, беше неизразимо абсурдна. Друг един, явно страшно пиян и вероятно катурнат в леглото от приятелите му, седеше всред завивките и опитвайки да си припомни, доколкото му бе възможно, думите на някаква комична песничка, грачеше с най-дълбоко сантиментално чувство и изражение; докато трети, седнал на едно от леглата, ръкопляскаше на двамата изпълнители с вид на голям познавач на изкуството и ги поощряваше с жарки изблици на възхищение, един от които бе вече вдигнал мистър Пикуик от сън.

Третият човек беше чудесен образец на онази порода господа, които могат да се видят в истинското им съвършенство само на подобни места; от време на време биха могли да се срещнат някои несъвършени екземпляри по кръчмите и конюшните дворове, но те никога не могат да достигнат своя пълен разцвет освен в тези разсадници, сякаш нарочно създадени от грижливото законодателство с една-единствена цел — тяхното развъждане.

Той беше висок мъж с мургаво жълто-зелено лице, дълга коса и много гъсти рошави бакенбарди, съединяващи се под брадичката му. Не носеше вратовръзка, тъй като бе играл на топка през целия ден, и отворената му риза излагаше на показ цялото великолепие на брадата му. На темето си носеше просто осемпенсово френско кепе, от което висеше ярък пискюл, съчетаващ се отлично с евтиното му дефтинено сетре. Краката му — които, бидейки дълги, бяха извънредно мършави — придаваха елегантност на чифт панталони от оксфордски меланж, ушити тъй, че да подчертаят пълната симетрия на поменатите крайници. Бидейки все пак опънати малко небрежно и освен това недотам удачно закопчани, те се спускаха на многобройни, не много изящни гънки към чифт обувки, разкривени достатъчно, за да се виждат чифт много замърсени бели чорапи. От цялата му личност лъхаше грубовато вагабонтско контене и някаква наперена наглост, равностойни на един златен рудник.

Този субект пръв забеляза, че мистър Пикуик ги наблюдава; тогава той намигна на Зефира и с подигравателна загриженост го помоли да не събужда джентълмена.

— Брей, да благослови бог честната душа и сърце на джентълмена — врътна се Зефир, преструвайки се на крайно изненадан, — та джентълменът е събуден. Хм, Шекспир! Здравейте, сър! Как са Мери и Сара, сър? А милата стара лейди у дома ви, сър? Ще бъдете ли тъй любезен да сложите и моите поздрави в първото пакетче, дето ще пратите нататък, сър, кат кажете, че отдавна щях да им ги пратя, само че ме беше страх да не би да се счупят по пътя, сър?

— Не дотягай на джентълмена с изтъркани учтивости, като виждаш, че много му се иска да пийне нещо — игриво рече джентълменът с бакенбардите. — Защо не попиташ джентълмена какво ще пие?

— Ей, пък аз съвсем забравих — отвърна другият. — Какво бихте пийнали, сър? Портвайн или малко шери, сър? Мога да ви препоръчам нашенско пиво, сър, но вие може би искате да вкусите от черната бира, а, сър? Ощастливете ме с разрешението да закача вашето нощно боне, сър.

С тези думи говорещият сграбчи тази тоалетна принадлежност от главата на мистър Пикуик и тутакси я надяна на главата на пияния, който, твърдо убеден, че забавлява многочислена публика, продължаваше да си пее комичната песничка с възможно най-меланхоличен глас.

Да се изтръгне нечие нощно боне от собственото му теме чрез насилие и да се сложи на главата на непознат джентълмен с нечистоплътна външност, колкото и духовито да изглежда само по себе си, е безспорно от шегите, които принадлежат към разреда, наречен издевателства. Виждайки произшествието точно в тази светлина, мистър Пикуик скочи енергично от леглото и без всякакво предупреждение удари тъй ловко Зефир в гърдите, че го лиши от порядъчно количество от оная потребност, която носи понякога неговото име, после си възвърна нощното боне и дръзко застана в отбранителна поза.

— Хайде — рече мистър Пикуик, задъхвайки се не по-малко от вълнение, колкото от изразходваните порядъчно много сили, — чакам ви… и двамата… и двамата! — След това смело предизвикателство достойният джентълмен приведе във въртеливо движение свитите си юмруци, за да сплаши своите противници с изява на спортни познания.

Дали беше поради много неочакваното мъжество на мистър Пикуик или пък поради сложния начин, по който се измъкна от леглото и полетя стремглаво към играещия моряшки танц, но неговите неприятели се трогнаха. Трогнаха се те наистина, защото, вместо да се опитат още в същия миг да извършат човекоубийство — както мистър Пикуик бе твърдо убеден, че ще сторят, — те останаха като заковани, гледаха се един друг за кратко време, а накрая прихнаха да се смеят.

— Я какъв юначага сте били и точно затуй повече ми харесвате — заяви Зефир. — Сега хайде хоп обратно в леглото, иначе ще ви хване ревматизъм. И без лоши чувства, нали? — добави човекът, протягайки ръка с размер на жълта връзка ръкавични пръсти, що ръкавичарите поставят понякога да висят над вратата на дюкяна си.

— А, разбира се — много бързо отвърна мистър Пикуик; защото сега, когато възбудата бе преминала, той започна осезателно да чувствува студ към краката.

— Позволете и на мен честтъ̀ — рече джентълменът с бакенбардите, като подаде десницата си и подчерта „ъ“-то.

— С голямо удоволствие, сър — отвърна мистър Пикуик; и след дълго и тържествено ръкостискане той се мушна отново в леглото.

— Казвам се Смангл, сър — рече човекът с бакенбардите.

— О! — рече мистър Пикуик.

— Аз пък: Майвинс — добави човекът с чорапите.

— Много ми е приятно, сър — отвърна мистър Пикуик.

— Хм! — покашля се мистър Смангл.

— Казахте ли нещо, сър? — запита мистър Пикуик.

— Не, нищо, сър — отвърна мистър Смангл.

— На мен ми се стори, че говорите — рече мистър Пикуик.

Всичко това беше много изискано и вежливо; а за да се получи още повече сърдечност, мистър Смангл увери многократно мистър Пикуик, че той питаел извънредно голямо уважение към чувствата на истинския джентълмен; това изявление безспорно му правеше чест, защото не би могло в никой случай да се допусне, че той разбира подобни чувства.

— Ще минете ли през съда, сър? — запита мистър Смангл.

— През какво? — не разбра мистър Пикуик.

— През съда… Портюгъл Стрийт… за несъстоятелните… разбирате, нали?

— О, не — отвърна мистър Пикуик, — не, няма.

— Ще си излезете може би — предположи Майвинс.

— Боя се, че няма — отвърна мистър Пикуик. — Отказвам да платя едно обезщетение и следователно съм тук.

— А — рече мистър Смангл — мен хартията ме погуби.

— Сигурно сте книжар, сър — рече чистосърдечно мистър Пикуик.

— Книжар! Не, не… по дяволите книжарите! Не съм паднал толкова низко. Никаква търговия. Като казвам „хартия“, искам да кажа полици.

— О, вие употребявате думата в този смисъл. Да, ясно ми е — рече мистър Пикуик.

— Мътните да го вземат! Един джентълмен трябва да е готов на всякакви превратности — заразсъждава Смангл. — Какво от туй? Ето ме в затвора „Флийт“. Добре; отлично. Е, та? Да не ми е нещо по-зле от туй, а?

— Ни най-малко — отвърна мистър Майвинс.

И той беше напълно прав; защото мистър Смангл съвсем не беше по-зле, а, напротив — по-добре, защото, за да попадне в затвора, той бе придобил безплатно някои скъпоценности, които много преди това се бяха озовали в заложната къща.

— Но хайде — поде мистър Смангл, — туй са скучни работи. Нека си поизплакнем устата с някоя капка греяно шери; новодошлият плаща, Майвинс го донася, а аз помагам да се изпие. Това все пак е справедливо разпределение на труда, по джентълменски. Да пукна, ако не е.

Не желаейки да се излага на нова кавга, мистър Пикуик с готовност се съгласи на предложението, връчи парите на мистър Майвинс, който се отправи към кафенето за поръчката, без да губи време, защото наближаваше единадесет часът.

— Слушайте — пошепна Смангл, щом приятелят му напусна стаята, — колко му дадохте?

— Половин златна лира — отговори мистър Пикуик.

— Той е дяволски приятен джентълмен — рече мистър Смангл, — дяволски приятен чешит. Не съм виждал някой, който да е по-приятен от него; но… — Тук мистър Смангл замълча и поклати недоверчиво глава.

— Вие не допускате, че е възможно той да присвои парите? — осведоми се мистър Пикуик.

— О, не! Забележете: аз не казвам това; аз подчертах, че той е дяволски приятен джентълмен — отговори мистър Смангл. — Но си мисля: може би ще е добре, ако някой иде просто да види да не би той да си потопи случайно носа в каната или пък ей тъй, по погрешка, да загуби парите, докато се качва нагоре… Хей вие, сър, притичайте на долния етаж да се погрижите за оня джентълмен, ако обичате.

Тази просба бе отправена към беден, нервен, боязлив наглед човек с външност, отразяваща голямата му немотия; той през цялото време се свиваше в леглото си, явно объркан от новото си положение.

— Знаете, нали, къде е кафенето? — рече Смангл. — Просто притичайте долу и кажете на джентълмена, че сте дошли да му помогнете при качването на каната. Или… чакайте… ще ви кажа нещо… ще ви кажа как ще ни е в ръцете — додаде Смангл с хитър вид.

— Как? — замига мистър Пикуик.

— Предайте му да похарчи остатъка за пури. Знаменита идея. Тичайте да му кажете туй, чувате ли? Те няма да отидат на вятъра — продължи Смангл, обръщайки се към мистър Пикуик. — Аз ще ги изпуша.

Тази маневра беше тъй необичайно ловка и при това проведена с толкова невъзмутимо спокойствие и хладнокръвие, че мистър Пикуик не би искал да я възпрепятствува дори да имаше сила да го стори. След малко пристигна мистър Майвинс с поръчаното шери, от което мистър Смангл сипа в две неголеми спукани купички, заявявайки галантно, като имаше пред вид себе си, че един джентълмен не трябва да е много взискателен при подобни случаи и че, що се отнася до него, той не би бил толкова горд, че да не пие от каната. И за да докаже своята искреност, веднага отпи половината от съдържанието й на един дъх, за здравето на компанията.

Пълно разбирателство бе въдворено по този начин и мистър Смангл захвана да забавлява своите слушатели, като разказваше различни романтични приключения, в които самият той бил замесен от време на време, вплитайки разнообразни любовни анекдоти за една чистокръвна кобила и една разкошна еврейка, и двете ненадминати по красота, и двете силно желани от аристокрацията — едра и дребна — на съединеното кралство.

Много преди да завършат тези откъси от биографията на този джентълмен, мистър Майвинс се бе добрал до леглото си и бе захъркал, оставяйки на боязливия непознат и на мистър Пикуик самички да се наслаждават от преживелиците на мистър Смангл.

Но и двамата последно упоменати господа не се образоваха от разказаните им трогателни случки дотолкова, колкото биха могли. Мистър Пикуик, изпаднал в дремещо състояние от известно време, долови смътно, че пияният отново високо поде комичната си песничка, а мистър Смангл тактично му подсказа посредством водната кана, че аудиторията му не е в музикално настроение. После мистър Пикуик още веднъж се унесе в сън, съзнавайки неясно, че мистър Смангл все още разказва някаква дълга история, живецът на която, изглежда, бе, че при много особени, вече изтъкнати обстоятелства, той бил „ликвидирал“ някаква полица и някакъв джентълмен едновременно.