Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (60)

Глава петдесет и седма

В която клубът „Пикуик“ окончателно се разтурва и всичко завършва удовлетворително за всички

Цяла седмица след благополучното посещение на мистър Уинкл от Бирмингам мистър Пикуик и Сам Уелър отсъствуваха от дома по цял ден, като се връщаха точно за вечеря, а тогава придобиваха тайнствен и важен вид, съвсем чужд на тяхната природа. Явно бе, че се готвеха за някакво голямо, знаменателно начинание, но само догадки се правеха относно неговото истинско естество. Някои (между които и мистър Тъпман) бяха склонни да вярват, че мистър Пикуик възнамерява да встъпи в брак — но това предположение беше ревностно отхвърляно от дамите. Други бяха готови да допуснат, че той е замислил някакво далечно пътешествие и беше в момента зает със съответни предварителни проучвания; но това също бе изрично опровергано лично от Сам, заявил недвусмислено при проведения от Мери кръстосан разпит, че не щели да бъдат предприемани никакви нови пътешествия. Най-накрая, след като всички от компанията шест дълги дни си бяха напрягали мозъка с безплодни размишления, биде решено единодушно, че би трябвало да бъде призован мистър Пикуик да обясни поведението си и да изложи ясно причините на отсъствието си от обществото на своите приятели и почитатели.

С оглед на това мистър Уордл покани цялата компания на вечеря в „Аделфи“ и след като чашите бидоха на два пъти напълнени и изпразнени, той повдигна въпроса.

— Ние всички държим да знаем — рече възрастният джентълмен — какво сме сторили, за да ви обидим и да ви накараме да страните от нас, като отдавате времето си на тези самотни разходки.

— Наистина ли? — рече мистър Пикуик. — Доста е странно, че и аз възнамерявах да ви дам пълни обяснения тъкмо днес; да, ако ми налеете още една чашка вино, ще задоволя вашето любопитство.

Гарафите минаха от ръка на ръка с необичайна живост и мистър Пикуик, поглеждайки лицата на приятелите около себе си, заговори с радостна усмивка:

— Всички промени, станали всред нас: искам да кажа, сватбата, която вече стана, и сватбата, която ще стане, предизвикаха други промени, които ме доведоха до необходимостта да помисля трезво и неотложно за бъдещите си планове. Аз реших да се оттегля в някой тих и красив кът в околностите на Лондон; намерих една къща точно по вкуса ми; наех я и я обзаведох. Тя е напълно готова и аз възнамерявам да се преместя веднага, надявайки се, че ме чакат още много спокойни години безбурен живот, като се радвам през това време на обществото на моите приятели, и дано след смъртта ми те си спомнят за мен с обич.

Тук мистър Пикуик млъкна и тих шепот обиколи масата.

— Къщата, която наех — продължи мистър Пикуик, — е в Дълидж. Има голяма градина и се намира в едно от най-приятните места близо до Лондон. Подредена е грижливо, с много удобства, дори с известна елегантност; но за това вие ще съдите сами. Сам идва там заедно с мен. По препоръка на Пъркър наех икономка — много стара — и такава прислуга, каквато тя сметна за необходима. Предлагам да се освети това малко убежище, като там се извърши една церемония, която много ме вълнува. Бих искал, ако приятелят ми Уордл позволява, сватбата на дъщеря му да се отпразнува в новата ми къща в деня на влизането ми в нея. Щастието на младите — рече поразчувствувалият се мистър Пикуик — е било винаги най-голямата радост в моя живот. Сърцето ми ще се стопли, ако бъда свидетел на щастието на онези приятели, които са ми най-скъпи, и то под собствения ми покрив.

Мистър Пикуик млъкна отново; Емили и Арабела захълцаха гласно.

— Свързах се лично и писмено с клуба — продължи мистър Пикуик, — за да им съобщя намеренията си. По време на дългото ни отсъствие са възникнали много вътрешни противоречия; и те, и оттеглянето на моето име, и други обстоятелства станаха причина клубът да се разтури. Клубът „Пикуик“ вече не съществува.

Никога няма да съжалявам — добави тихо мистър Пикуик, — никога няма да съжалявам, загдето посветих последните две години на общуване с най-разнообразен вид човешки характери, макар че това търсене на новото може да е изглеждало несериозно на мнозина. Тъй като отдадох на работа и трупане на богатство целия си предишен живот, множество страни именно на живота ми бяха убягнали, но сега ми се откриха, за да се разшири кръгозорът ми и да се подобри отношението ми към хората, надявам се. Ако съм сторил съвсем малко добро, вярвам, че съм сторил още по-малко зло и че моите приключения ще бъдат единствено извор на забавни и приятни спомени за мен в залеза на моя живот. Да благослови бог всички ви!

С тези думи мистър Пикуик напълни и изпразни чашата си с разтреперани пръсти, а очите му се навлажниха, когато приятелите му се изправиха до един, като по команда, и пиха за негово здраве от все сърце.

Малко неща имаше да се уговарят преди сватбата на мистър Снодграс. Той бе останал кръгъл сирак и мистър Пикуик му бе настойник преди неговото пълнолетие, тъй че последният джентълмен бе много добре запознат с неговото материално състояние и бъдещи намерения. Неговият отчет по тези въпроси се оказа задоволителен за Уордл — а и всякакъв друг отчет би бил задоволителен за добрия възрастен джентълмен, защото бе преизпълнен с веселост и благост, — а след като хубава зестра бе определена за Емили, решиха венчавката да стане след четири дена: този кратък срок доведе три шивачки и един крояч почти до границата на лудостта.

Наемайки пощенски коне за своята карета, възрастният Уордл тръгна на следния ден, за да доведе майка си в града. Тъй като той съобщи новината на старата дама със свойствената си стремителност, тя тутакси припадна; но се свести много бързо и нареди да й се опакова веднага роклята от брокат и захвана да разказва някаква случка от подобно естество, свързана с венчавката на най-голямата дъщеря на покойната лейди Толимглауър, който разказ продължи три часа и пак остана наполовина недоразказан.

Трябваше да се уведоми мисис Тръндл за всички усилени приготовления, кипящи в Лондон, а понеже бе в деликатно здравословно състояние, мистър Тръндл трябваше да й съобщи, за да не би известието да я разстрои; но то не я разстрои, тъй като тя неотложно писа в Мъгълтън, за да си поръча нова шапка и черна копринена рокля, като заяви решително, че ще присъствува на церемонията. Тогава мистър Тръндл повика лекар и лекарят каза, че сигурно мисис Тръндл знаела най-добре как се чувствува, на което мисис Тръндл отвърна, че се чувствувала достатъчно добре и била твърдо решена да иде; тогава докторът, който беше умен и дискретен доктор и знаеше кое е от полза за него не по-зле, отколкото кое е от полза за другите, каза, че ако мисис Тръндл останела в къщи, можела да си навреди повече, отколкото ако отиде, следователно било може би по-добре да отиде. И тя действително отиде, като докторът много грижовно й изпрати половин дузина лекарства, които тя да взема по пътя.

В добавка на тези две приятни задачи мистър Уордл бе натоварен да предаде две малки писма на две малки девойки, които бяха избрани за шаферки, при получаване на които двете малки девойки изпаднаха в отчаяние, защото нямали „какво да облекат“ за такъв тържествен случай, а нямаше време за нови рокли — обстоятелство, доставило вероятно по-скоро задоволство на двамата почтени татковци, отколкото ако беше обратното. Но старите рокли бидоха все пак поосвежени и нови шапки — направени; и девойките изглеждаха тъй добре, както се очакваше да изглеждат. А понеже при въпросната церемония те плакаха точно където трябваше и се разтрепериха точно когато бе подходящо, те се справиха с положението за възхита на всички присъствуващи.

Как въобще стигнаха до Лондон двамата бедни роднини — дали бяха вървели пешком, или се бяха катерили отзад на дилижанси, или бяха молили да ги вземат в товарни коли, или се бяха носили поред един друг на гръб, — не е известно. Но те бяха на линия преди Уордл; и първите, които почукаха на вратата на къщата на мистър Пикуик в деня на сватбата, бяха двамата бедни роднини, широко усмихнати и в колосани ризи.

Впрочем те бяха приети сърдечно, защото, бедни или богати — това нямаше значение за мистър Пикуик; новите прислужници бяха самата пъргавина и любезност; Сам — в ненадминато добро настроение и възбуда; Мери — сияеща от красота и с хубави панделки.

Младоженецът, който бе отседнал в къщата два-три дена преди събитието, се отправи смело към църквата на Дълидж да срещне булката, придружен от мистър Пикуик, Бен Алън, Боб Сойър и мистър Тъпман; Сам Уелър седеше на външната седалка с бяла фльонга на петелката, подарък от дамата на сърцето му, облечен в нова разкошна ливрея, нарочно измислена за случая. Посрещнаха ги Уордълови и Уинкълови, булката и шаферките, също и Тръндълови; а след като завърши церемонията, екипажите затрополиха обратно към дома на мистър Пикуик, гдето нисичкият мистър Пъркър вече ги чакаше.

Тук се разсеяха всички леки облачета от по-тържествената част на събитието; всички лица сияеха радостно; чуваха се единствено честитки и похвали. Всичко беше тъй красиво! Моравата отпред, градината отзад, мъничката зимна градина, трапезарията, спалните, пушалнята и най-вече работният кабинет — със своите картини и кресла, и странни скринове и чудновати масички, и безброй книги; с широк прозорец, гледащ към веселата морава, от който се виждаше и хубавата околност, осеяна тук-таме с малки къщички, почти скрити от дърветата; а освен това и пердетата, и килимите, и столовете, и диваните! Всичко беше тъй красиво, тъй стилно, тъй спретнато, с такъв изискан вкус — казваха гостите единодушно, — че наистина не можело да реши човек на какво да се възхищава най-много.

И всред всичко това се бе изправил мистър Пикуик, лицето му озарено от усмивката, на която никой — мъж, жена или дете — не можеше да устои; сам той бе най-щастливият измежду всички: ръкуваше се непрекъснато с едни и същи хора, а когато ръцете му не бяха заети с това занимание, той ги потриваше от удоволствие, като се обръщаше ту на една, ту на друга страна при всяка изява на благодарност или любопитство и радваше всички с щастливия си възторжен вид.

Закуската е готова. Мистър Пикуик завежда старата дама (която се оказа тъй красноречива на тема лейди Толимглауър) на председателското място на дългата маса; Уордл сяда отсреща; близки и приятели се нареждат от двете страни; Сам се изправя зад стола на господаря си; смеховете и разговорите стихват; мистър Пикуик изрича благодарствена молитва, млъква за миг и обхожда с поглед всички; а докато прави това, сълзи се стичат по бузите му, защото целият прелива от радост.

Но да оставим нашия стар приятел в тези мигове на непомрачено с нищо щастие, които, ако ги потърсим винаги ще ги открием в нашето мимолетно съществуване. Има мрачни сенки в живота ни на земята, но в сравнение с тях светлината е по-силна. Някои хора, подобно на прилепи и бухали, имат очи повече за тъмнината, отколкото за светлината. Ние, които нямаме такива зрителни възможности, предпочитаме да хвърлим нашия прощален поглед върху тези близки другари, създадени от нашето въображение през дълги самотни часове, тогава, когато краткотрайното слънце на живота ги озарява с пълния си блясък.

Съдбата на повечето хора, общуващи със света, дори когато едва са стигнали зряла възраст, е да създават много истински приятели и да ги губят съгласно законите на природата. Съдбата на всички писатели или летописци е да създават въображаеми приятели и да ги губят съгласно законите на изкуството. Но за тях не това е най-голямата беда: защото трябва също да дадат отчет за по-нататъшния им жребий.

Прекланяйки се пред този обичай — безспорно неприятен, — ние добавяме някои биографични бележки за членовете на компанията, събрани в дома на мистър Пикуик.

Мистър и мисис Уинкл, радващи се напълно на доброто разположение на стария джентълмен, бяха не след дълго настанени в новопостроена къща, на по-малко от миля от дома на мистър Пикуик. Мистър Уинкл, бидейки на работа в Сити като пълномощник и лондонски представител на баща си, замени стария си костюм с обикновените дрехи на англичаните и придоби навеки външния вид на цивилизован човек.

Мистър и мисис Снодграс се установиха в Дингли Дел, където купиха малка ферма и я стопанисват повече за занимание, отколкото за печалба. Мистър Снодграс, бидейки понякога разсеян и меланхоличен, се слави и до днес всред приятелите и познатите си като велик поет, макар и да намираме, че той не е написал нищо, което да оправдава това твърдение. Много са знаменитите личности, литератори, философи и други, чиято слава се гради на подобна почва.

Мистър Тъпман, щом приятелите му се ожениха и мистър Пикуик се установи в свой собствен дом, нае квартира в Ричмънд, гдето живее и досега. Той често се разхожда с младежки, игрив вид по „терасата“ през летните месеци и предизвиква възхищението на множество самотни възрастни дами от околността. Не е правил отново предложение за женитба.

Мистър Боб Сойър, след като биде обявен в несъстоятелност, замина за Бенгалия, придружен от мистър Бенджамин Алън; и двамата джентълмени получиха място на лекари в Източноиндийската компания. И двамата преболедуваха от жълта треска по четиринадесет пъти и следователно решиха да станат отчасти въздържатели; оттогава живеят добре.

Мисис Бардел дава доста изгодно под наем стаи на дружелюбни неженени джентълмени, но вече не даде никого под съд за неустойка на обещание за женитба. Нейните адвокати, господата Додсън и Фог, продължават да упражняват професията си, носеща им големи доходи; те са всеобщо признати за най-хитрите сред хитреците.

Сам Уелър удържа думата си и не се ожени още две години. Понеже старата икономка почина, мистър Пикуик назначи Мери на този пост при условие да се омъжи за мистър Уелър незабавно, което тя направи без каквото и да е възражение. Обстоятелството, че две пращящи от здраве момченца са били многократно забелязвани край портата на градинката отзад, дава основание да се предполага, че семейството на Сам се е увеличило.

Мистър Уелър старши остана на капрата още дванадесет месеца, но тъй като страда от подагра, бе принуден да се откаже от работа. Мистър Пикуик вложи тъй успешно съдържанието на неговия портфейл, че той има хубав доход, благодарение на който още живее в една отлична странноприемница близо до Шутър’с Хил, където го почитат като ясновидец; хвали се непрекъснато с интимното си приятелство с мистър Пикуик и запази непоколебимата си неприязън към вдовиците.

Самият мистър Пикуик продължава да живее в новата си къща и използува свободното си време да подрежда записките — които по-късно предостави на секретаря на славния някога клуб — или да слуша как Сам Уелър ги чете на глас, притуряйки всевъзможни забележки, минаващи му през ума, които винаги страшно забавляват мистър Пикуик. Отначало доста се притесняваше от многобройните покани на мистър Снодграс, мистър Уинкл и мистър Тръндл да бъде кръстник на тяхното поколение; но свикнал вече с тази си обязаност, той я изпълнява като нещо съвсем естествено. Не е имал досега повод да съжалява за своята щедрост към мистър Джингл; защото както тази особа, така и Джоб Тротър станаха с времето достойни членове на обществото; те решително отказаха да се върнат по местата на своите стари прегрешения и изкушения.

Сега мистър Пикуик е поостарял, но напълно запазил предишния си млад дух и човек често може да го види да съзерцава картините в галерията на Дълидж или да се наслаждава на приятната си разходка из околността през хубавите дни. Всички бедни хора в този край го познават и никога не пропускат да свалят почтително шапка, когато минава край тях. Децата го обожават, както и всичките му съседи. Той ежегодно се отправя до дома на мистър Уордл за голямо семейно празненство. При този и при всички други случаи го придружава неотстъпно верният Сам; между тях двамата съществува нерушима взаимна привързаност, на която само смъртта би могла да сложи край.