Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (10)

Глава седма

Как мистър Уинкл, вместо да стреля по гълъба и да улучи враната, стреля по враната и нарани гълъба; как динглиделският крикет-клуб се състезава с Ол-Мъгълтън и как Ол-Мъгълтън се нахрани за сметка на Дингли Дел; също и други някои интересни и назидателни неща

Изнурителните приключения през деня (или пък сънотворното влияние на пасторовия разказ) въздействуваха тъй силно върху склонността на мистър Пикуик към дрямка, та и пет минути не бяха изминали, откакто го бяха завели в удобната му стая, и той потъна в дълбок и кротък сън; събуди се едва на заранта от утринното слънце, хвърлящо с укор в покоите му светлите си лъчи. Мистър Пикуик не беше от ленивите и изскочи като воин от шатъра си, тоест от кревата си.

— Дивен, дивен край! — въздъхна този възторжен джентълмен, отваряйки решетъчния си прозорец. — Кой, веднъж почувствувал очарованието на гледка като тази, може да живее и да вижда ден след ден само тухли и керемиди? Кой би продължил съществуването си там, дето няма гора, а само гора от комини по покривите; дето няма нищо напомнящо за Пан освен пан-тите по вратите и прозорците; дето вместо купи сено има само купчини камък? Кой би търпял сивата действителност на подобно място? Кой — питам аз — би издържал?

И след като дълго размишлява върху самотата, имайки пред вид най-изтъкнатите самотници, мистър Пикуик подаде глава навън и заоглежда всичко наоколо.

Сочен, приятен дъх на сено достигаше до неговия прозорец; ухание на стотици цветя от градината под спалнята му изпълваше въздуха; свежата зеленина на ливадите сияеше под утринната роса, блеснала на всеки лист, потрепващ от лекия полъх; а птичките пееха, като че всяка святкаща росна капка за тях бе извор на вдъхновение. Мистър Пикуик изпадна в омайна сладостна мечтателност.

— Здравейте! — беше викът, накарал го да се опомни.

Той погледна вдясно, но не видя никого; очите му се отклониха наляво, проучвайки цялата околност; после се взря в небето, но никой не го викаше оттам; и най-сетне направи онова, което простият ум би сторил веднага — надзърна в градината и там видя мистър Уордл.

— Как се чувствувате? — запита този добродушен човек, вече задъхан при мисълта за удоволствието, което му носи денят. — Прекрасна утрин, а? Драго ми е да ви видя станал толкова рано. Побързайте и слезте тук при мен. Чакам ви!

Мистър Пикуик не се нуждаеше от втора покана. Десет минути му бяха достатъчни да завърши сутрешния си тоалет и дори толкова време не бе изтекло, когато той бе вече до възрастния джентълмен.

— Здравейте — каза на свой ред мистър Пикуик.

Той видя, че неговият домакин бе въоръжен с пушка, а друга, готова за стрелба, лежеше на тревата. — Какво става тук?

— Ами ние с вашия приятел се гласим да стреляме по враните преди закуска — отвърна възрастният джентълмен. — Той е добър стрелец, нали?

— Чувал съм го да разправя, че бил отличен — отговори мистър Пикуик, — ала никога не съм го виждал да стреля.

— Ех, иска ми се по-скоро да дойде — рече домакинът. — Джо, Джо!

Шишкавото момче, този път под влиянието на свежата утрин задрямало само седемдесет и пет и нещо на сто, изскочи от къщата.

— Качи се горе и повикай джентълмена. Кажи му, че ще ни намери с мистър Пикуик при враните. Чуваш ли! Доведи го там.

Момчето изчезна да изпълни заръката, а домакинът, нарамил двете пушки като втори Робинзон Крузо, поведе мистър Пикуик извън градината.

— Ето тука е — рече възрастният джентълмен и спря сред една алея между дърветата, след като бяха вървели няколко минути.

Това сведение бе съвсем излишно, защото непрекъснатото грачене на нищо неподозиращите врани достатъчно ясно сочеше тяхното местонахождение. Възрастният джентълмен постави едната пушка на земята и зареди другата.

— Ето ги — каза мистър Пикуик; той изрече тези думи щом очертанията на мистър Тъпман, мистър Снодграс и мистър Уинкл се появиха в далечината. Шишкавото момче, не напълно сигурно кой джентълмен му бяха заръчали да доведе, със забележителна предвидливост ги бе повикало и тримата, за да избегне всякаква възможна грешка.

— Елате насам — махна възрастният джентълмен на мистър Уинкл. — Такъв мераклия стрелец като вас трябваше да е на крак много по-рано, дори и за такава една проста работа.

Мистър Уинкл отвърна с принудена усмивка и пое другата пушка, а лицето му доби израз, какъвто вероятно би имала някоя врана ясновидка, обхваната от предчувствия за близката си насилствена кончина. Може би беше от мерак, но страшно приличаше на униние.

Възрастният джентълмен кимна и две дрипави момченца, доведени до това място от младия „Ламбърт“^[1], се закатериха по дърветата.

— За какво са тук тия деца? — рязко запита мистър Пикуик. Той бе порядъчно разтревожен, защото бе чувал доста много и доста често за мизерния живот на селяните, и му мина през ума, че може би тия малчугани, прикрепени към земята, са принудени да изкарват несигурната си прехрана тъй рисковано, като сами стават мишени за неопитни ловджии.

— Само да подхванат играта — отговори със смях мистър Уордл.

— Какво значи това? — запита пак мистър Пикуик.

— На прост английски значи да подплашат враните.

— О, само това ли?

— Да, доволен ли сте?

— Напълно.

— Добре тогава. Аз ли да почна?

— Моля, разбира се — рече мистър Уинкл, за когото всяка отсрочка бе добре дошла.

— Дръпнете се тогава. Хайде-е!

Единият от малчуганите нададе вик и разклати един клон, на който имаше гнездо.

Пет-шест млади врани, подели разгорещен спор, изхвърчаха да се осведомят какво ги безпокои. Възрастният джентълмен стреля вместо отговор. Една птица се строполи на земята, а другите излетяха в небесата.

— Дигни я, Джо! — рече възрастният джентълмен.

Усмивка озари лицето на младежа, когато тръгна напред: смътни видения на пай с птиче месо се мяркаха в неговото въображение. Той взе да се смее, когато се връщаше с враната: тя беше доста тлъстичка.

— А сега, мистър Уинкл — подкани домакинът, като пълнеше отново своята пушка, — е ваш ред, стреляйте.

Мистър Уинкл пристъпи напред и се прицели. Мистър Пикуик и неговите другари неволно приклекнаха да не би да ги удари някоя от многобройните падащи птици — а в това, че много врани щяха да паднат след опустошителния изстрел на приятеля им, те бяха твърдо убедени. Настъпи тържествена пауза — вик на малчугана — плясък на криле — едва чуто щракане.

— Ехе! — извика възрастният джентълмен.

— Не е ли в ред? — запита мистър Пикуик.

— Засечка — промълви мистър Уинкл, бледен като платно — навярно от разочарование.

— Странно — рече възрастният джентълмен и пое пушката, — нито веднъж досега не са ми правили засечка. Ха, ами къде ви е кабзата?

— Боже мой! — възкликна мистър Уинкл. — Забравил съм кабзата, представете си!

Това дребно опущение биде поправено. Мистър Пикуик пак приклекна. Мистър Уинкл се приведе напред с твърд и решителен израз; мистър Тъпман надничаше иззад едно дърво. Малчуганът нададе вик; четири птици излетяха. Мистър Уинкл гръмна. Чу се писък, но по-скоро на човек, не на врана — писък от болка. Мистър Тъпман бе спасил живота на няколко безобидни врани, като прие една част от сачмите в лявото си рамо.

Невъзможно би било да опишем последвалата суматоха. Да разкажем как мистър Пикуик в първия пристъп на вълнение нарече мистър Уинкл: „Негодник!“, как мистър Тъпман се просна целият на земята; как обхванатият от ужас мистър Уинкл коленичи до него; как мистър Тъпман унесено произнесе някакво женско име, след това отвори едното си око, после другото, а после се отпусна отново и ги затвори и двете — всичко туй би било толкова трудно да се опише в подробности, колкото и да се разкаже как този нещастен индивид постепенно дойде на себе си, как превързаха раната му с носни кърпи и как биде поведен обратно с бавни крачки, придружаван от своите разтревожени другари.

Наближиха къщата. Дамите, застанали до градинската порта, чакаха тяхното завръщане и закуската. Появи се лелката стара мома; усмихна им се и им направи знак да вървят по-бързо. Ясно бе, че не знаеше за произшествието. Бедното същество! Понякога незнанието е истинска божия благословия.

Те дойдоха още по-наблизо.

— О, какво се е случило с дребния стар господин? — запита Изабела Уордл. Лелката стара мома не обърна никакво внимание на тези думи; тя помисли, че се отнасят за мистър Пикуик. В нейните очи Трейси Тъпман беше младеж; тя гледаше на годините му през умалително стъкло.

— Не се плашете! — извика възрастният домакин, страхувайки се да не разтревожи дъщерите си. Малката дружина бе тъй скупчена около мистър Тъпман, че още не можеше да се разбере ясно от какво естество бе злополуката. — Не се плашете — повтори домакинът.

— Какво се е случило? — разпищяха се дамите.

— Мистър Тъпман претърпя малко премеждие, нищо повече.

Лелката стара мома нададе пронизителен писък, избухна в истеричен смях и падна възнак в ръцете на племенничките си.

— Полейте я със студена вода — рече възрастният джентълмен.

— Не, не — промълви неомъжената лелка. — Сега ми е по-добре. Бела, Емили — доктор! Ранен ли е той? Умрял ли е? Той… ха, ха, ха! — Тук лелката стара мома беше обхваната от пристъп номер две на истеричен смях, примесен с писъци.

— Успокойте се — рече мистър Тъпман, трогнат почти до сълзи от тази проява на съчувствие към неговите страдания. — Скъпа, скъпа госпожице, успокойте се.

— Това е неговият глас! — възкликна старата госпожица и симптомите на истеричен припадък номер три се проявиха незабавно с пълна сила.

— Не се вълнувайте, умолявам ви, скъпа госпожице — ласкаво рече мистър Тъпман. — Много леко съм ранен, уверявам ви.

— Значи, не сте умрели! — извика истеричната лелка. — О, кажете ми, че не сте умрели!

— Стига глупости, Рейчъл — прекъсна я мистър Уордл доста по-грубо, отколкото подхождаше на романтиката на тази сцена. — Защо, по дяволите, той трябва да ти казва, че не е умрял.

— Не, не, не съм умрял — отговори й мистър Тъпман. — И друга помощ освен вашата не ми е необходима. Позволете ми да се облегна на вашата ръка. — И добави шепнешком: — О, мис Рейчъл!

Развълнуваната жена се приближи и му подаде ръка. Те влязоха в салона за закуска. Мистър Трейси Тъпман нежно притисна устни о нейната ръка и се отпусна върху софата.

— Прилоша ли ви? — запита загрижено Рейчъл.

— Не, не — отвърна мистър Тъпман. — Няма нищо, ей сега ще се почувствувам по-добре. — Той склопи очи.

— Той спи — промълви лелката стара мома. (Зрителните му органи бяха склопени вече двадесет секунди.) — Скъпи, скъпи мистър Тъпман.

Мистър Тъпман подскочи.

— О, кажете тези думи още веднъж! — възторжено извика той.

Дамата се стресна.

— Не е възможно да сте ги чули — срамежливо промълви тя.

— О, да, чух ги! — настоя мистър Тъпман. — Повторете ги. Ако искате да ми мине, повторете ги.

— Шът! — предупреди го дамата. — Брат ми.

Мистър Трейси Тъпман зае предишната си поза. Мистър Уордл влезе в стаята, придружен от лекар.

Рамото биде прегледано, раната превързана, като се установи, че е съвсем повърхностна; духовете се уталожиха и всички захванаха да уталожват и глада си, а по лицата им отново се четеше предишното добро настроение. Единствено мистър Пикуик беше мълчалив и сдържан. Изразът му издаваше съмнение и подозрение. Вярата му в мистър Уинкл беше разклатена, ужасно много разклатена от ранните събития на деня.

— Играете ли крикет? — обърна се мистър Уордл към отличния старец.

При всеки друг случай мистър Уинкл щеше да отговори утвърдително, но сега чувствуваше неловкото си положение и скромно отвърна:

— Не.

— А вие, сър? — запита мистър Снодграс.

— Играех едно време — отвърна домакинът. — Сега вече съм се отказал. Членувам в тукашния клуб, но не играя.

— Мисля, че големият мач ще се играе днес — рече мистър Пикуик.

— Да — потвърди домакинът. — Вие, разбира се, искате да го гледате, нали?

— Аз, сър, с удоволствие гледам всякакъв вид спорт — отвърна мистър Пикуик, — стига това да е безопасно и безцелните усилия на неопитни люде да не застрашават живота на другите хора. — Мистър Пикуик млъкна и впери настойчиво очи в мистър Уинкл, който изтръпна под пронизващия поглед на своя вожд. След малко великият мъж отвърна очите си от него и добави: — Дали само имаме право да оставим нашия ранен другар на грижите на дамите?

— Не бихте могли да ме оставите в по-добри ръце — рече мистър Тъпман.

— Наистина не бихме могли — рече мистър Снодграс.

Беше следователно решено мистър Тъпман да остане в дома под надзора на жените, а останалите гости да се отправят към мястото, дето щеше да се състои онова състезание на ловкост и мъжество, пробудило целия Мъгълтън от неговата заспалост и разтресло Дингли Дел от спортна треска.

Тъй като вървяха все по сенчести места и усамотени пътеки — едно разстояние не по-дълго от две мили — и тъй като говореха все за прекрасната природа около тях, мистър Пикуик бе почти готов да съжалява, загдето толкова бяха бързали, когато отведнъж се озоваха на главната улица на градчето Мъгълтън.

Всеки, който има влечение към географията, знае много добре, че Мъгълтън е град с общинско самоуправление: има кмет, представители в парламента и почетни граждани; и всеки, който е хвърлял поглед на обръщенията на кмета към гражданите или на гражданите към кмета, или на тези на кмета и гражданите към общината, или на тези на кмета, на гражданите и на общината към парламента, знае оттам каквото би трябвало отдавна вече да знае, а именно: че Мъгълтън е старинен и верен на Короната град, съчетаващ усърдно съблюдаване на християнските норми със страстна привързаност към търговските привилегии; доказателство за гореказаното са не по-малко от хиляда четиристотин и двадесет петиции, представяни по разни поводи от кмета, общината и други граждани против продължението на негърското робство в чужбина, същият брой петиции против всякаква намеса в уедрената фабрична индустрия; шестдесет и осем в полза на продажбата на бенефиции в църквите и осемдесет и шест за забрана на търговията по улиците в неделя.

Мистър Пикуик застана на главната улица на този знаменит град и се загледа с любопитство и изострено внимание в заобикалящите го неща. Площадът пред него беше пазарище, в средата имаше голяма странноприемница с табела, изобразяваща едно явление много често срещано в изкуството, но съвсем рядко в природата, а именно: боядисан в синьо лъв, с три присвити лапи във въздуха, люлеещ се на върха на средния нокът на четвъртата си лапа. Виждаха се също: кантора за продажба на търг и дружество за застраховки против пожар, склад за зърнени храни, магазин за платове, сарачница, бакалница, пивоварна и обущарница — последната служеше също за продажба на шапки, бонета, облекло, памучни чадъри и полезни съвети. Имаше също една червена тухлена къща със застлан с плочки двор отпред, която всеки би могъл да познае, че е на местния адвокат; и освен това друга една червена тухлена къща с щори, с голяма месингова табела върху вратата, много четливо обявяваща, че къщата принадлежи на лекаря. Няколко момчета се бяха запътили към игрището за крикет; а на двама-трима продавачи застанали пред дюкяните си, изглежда, също се искаше да се отправят към въпросното място и сякаш наистина можеха да го сторят, без да пострада търговията им от това. Мистър Пикуик, поизостанал да направи тези наблюдения, които щеше да отрази в бележника си при по-подходящ момент, побърза да догони своите приятели, свърнали от главата улица, и пред него се откри гледка към бойното поле.

Вратичките бяха вече забити, опънати бяха и две мними палатки, под които участниците в двубоя можеха да се подкрепят и отпочинат. Мачът не беше още почнал. Неколцина динглиделовци и олмъгълтъновци важно-важно се забавляваха, като си подхвърляха небрежно топката едни на други; а неколцина други господа, надянали като тях фланелени сака, бели панталони и сламени шапки — облекло, в което много приличаха на любители зидари, — се суетяха около палатките и мистър Уордл поведе нашата дружина към една от тях.

Десетки „здравейте“ приветствуваха възрастния джентълмен при пристигането му; и всеобщо повдигане на сламени шапки и поклони на фланелени сака последва представянето на гостите му, като джентълмени от Лондон, горящи от желание да видят събитието на деня, което без съмнение щеше да им достави огромно удоволствие.

— Ще бъдете по-добре, мисля, под палатката, сър — каза един много пълен джентълмен, чието тяло и нозе приличаха на огромен топ фланела, повдигнат на две издути възглавници.

— Ще се чувствувате по-удобно там, сър — настоя друг пълен джентълмен, който досущ приличаше на топа фланела, споменат по-горе.

— Много сте любезни — рече мистър Пикуик.

— Насам, моля — подхвана първият говорител. — Тук се отбелязват точките, най-доброто място в цялото игрище — и състезателят задъхан ги поведе към палатката.

— Знаменита игра — чудесно упражнение — елегантен спорт — много — бяха думите, които поразиха слуха на мистър Пикуик, щом влезе под палатката; и първото нещо, що зърнаха очите му, беше приятелят им със зеления жакет от Рочестърския дилижанс, който за всеобщо удоволствие и поучение разпалено говореше пред избран кръг от елита на Ол-Мъгълтън. Дрехите му бяха в малко по-приличен вид и сега носеше ботуши; но нямаше грешка — това беше самият той.

Непознатият веднага позна приятелите си: той се спусна към мистър Пикуик, сграбчи го за ръката и го повлече с обичайната си стремителност, за да му намери място, говорейки през всичкото време, като че ли цялото мероприятие бе нарочно поставено под негово покровителство и ръководство.

— Насам, насам — знаменито забавление — много бира — грамадни бъчви; говеждо печено — цели волове — горчица също — с кола да я караш; славен ден — сядайте тук — чувствувайте се кат’ у дома си — радвам се, че ви виждам — много.

Мистър Пикуик седна, дето го бяха поканили, а и мистър Уинкл и мистър Снодграс изпълниха повелята на своя тайнствен приятел. Мистър Уордл в почуда наблюдаваше безмълвно.

— Мистър Уордл — мой приятел — рече мистър Пикуик.

— Ваш приятел! — Драги мой сър, здравейте! — Приятел на мой приятел — дайте си ръката, сър! — И непознатият стисна ръката на мистър Уордл тъй горещо, като да бяха близки приятели от сумата й години, след туй отстъпи една-две крачки назад, сякаш да разгледа по-добре лицето и цялата му фигура, а после пак се ръкува с него още по-сърдечно отпреди (ако това въобще бе възможно).

— И тъй, как попаднахте тук? — запита мистър Пикуик с благосклонна усмивка, примесена с изненада.

— Ето как — отвърна непознатият, — отсядам в „Корона“ — Мъгълтънската „Корона“ — срещам една компания — фланелени сака — бели панталони — сандвичи с аншоа — бъбречета на скара — чудесни момчета — славни.

На мистър Пикуик бе вече достатъчно добре известен стенографския стил на непознатия, за да заключи от неговото кратко и несвързано съобщение, че той по един или друг начин е свързал познанство с олмъгълтъновци, а това познанство той бе успял да превърне, със свойствения само нему похват, в дружба, и то тъй сърдечна, та да почнат да го канят навсякъде. Така любопитството му биде задоволено — той си сложи очилата и бе готов да следи играта^[2], която точно започваше.

Първи отбраняваха вратата си олмъгълтъновци; и напрежението нарасна неимоверно, когато мистър Дъмкинс и мистър Подър, двамата най-изтъкнати играчи на този тъй забележителен клуб, се отправиха с бухалки в ръка към съответните вратички. Мистър Лъфи, най-голямата слава на Дингли Дел, бе определен да хвърли топката срещу опасния Дъмкинс, а мистър Стръгълс бе избран да изпълнява същата задача срещу непобедимия дотогава Подър. Неколцина състезатели се пръснаха „на стража“ по различни места на игрището, като всеки застана в подходящо положение с ръце върху коленете и се приведе тъй ниско, сякаш подлагаше гръб някой да се учи на прескочикобила. Всички добри играчи постъпват точно така — и действително всеобщото мнение е, че е невъзможно да сте бдителни, ако заемете друга поза.

Спортните съдии застанаха зад вратичките; броячите на точки се приготвиха да отбелязват пробезите; настъпи гробно мълчание. Мистър Лъфи се отдръпна няколко крачки зад вратичката на неподвижния Подър и заоглежда топката с дясното си око няколко секунди. Дъмкинс очакваше подаването самоуверено, вперил поглед в движенията на Лъфи.

— Готови! — извика хвъргачът ненадейно.

Топката бързо излетя от ръката му право към централната греда на вратата. Съобразителният Дъмкинс беше нащрек. Топката се удари в края на бухалката му и се понесе далеч — над главата на „стражите“, които се бяха навели точно толкова ниско, колкото да я оставят да мине над тях.

— Давай — давай — карай. — Хайде сега, хвърляй — хем високо — стой — карай още — не — да — не — хвърляй, хвърляй високо! — Това бяха виковете след удара: той позволи на Ол-Мъгълтън да отбележи две точки. Подър също не остана назад и спечели лаври, с които увенча и себе си, и Ол-Мъгълтън. Той спираше съмнителните топки, пропускаше несполучливите, а опасните пресрещаше с бухалката и ги отпращаше с все сила по всички краища на игрището. „Стражите“ капнаха и плувнаха в пот; хвъргачите се сменяха и хвърляха ли хвърляха до премаляване; но Дъмкинс и Подър си оставаха непобедими. Опитваше ли се някой старичък състезател да спре устрема на топката, тя се търкулваше между краката му или се изплъзваше из пръстите му. Понечеше ли някой строен джентълмен да я хване, тя го халосваше по носа и отскачаше весело с удвоена сила, а в това време очите на стройния джентълмен се пълнеха с влага, а тялото му се гърчеше от болка. Хвърлеха ли топката право към вратата, Дъмкинс беше там преди нея. Накратко: когато Дъмкинс и Подър бидоха извадени от игра, Ол-Мъгълтън вече бе отбелязал около петдесет и четири точки, докато резултатът на Дингли Дел бе като лицата на неговите играчи — без всякакъв израз. Спечелената преднина беше преголяма, за да може да се догони. Напразно ревностният Лъфи и разпаленият Стръгълс правеха всичко, зависещо от тяхната ловкост и опитност, да наваксат пропуснатото от Дингли Дел в това състезание — всичко беше безполезно; и още в началото на решаващия гейм Дингли Дел се отказа от борбата и призна атлетическото превъзходство на Ол-Мъгълтън.

През това време непознатият ядеше, пиеше и говореше без прекъсване. При всеки сполучлив удар той изразяваше своето задоволство и одобрение към играча по най-снизходителен и покровителствен начин, което не можеше да не достави огромно удоволствие на заинтересованата страна; а при всеки несполучлив опит да се улови топката и при всеки пропуск да се отбие, той изливаше своето лично негодувание връз главата на грешника с отрицателни преценки като: „А, а — глупак!“ — „Хайде, кьопчо!“ — „Бъзльо такъв!“ — „Балама с балама“ — и тям подобни възклицания, които го утвърждаваха в очите на всички наоколо като изключително вещ и безспорен познавач на това голямо тайнствено изкуство — благородната игра крикет.

— Знаменита игра — добри прояви — майсторски удари — рече непознатият, щом двата тима нахълтаха в палатката след края на мача.

— Играли ли сте крикет, сър? — запита мистър Уордл, който много се забавляваше от неговата словоохотливост.

— Дали съм играл крикет? Иска ли питане — хиляди пъти — не тука — на Антилите — вълнуващо нещо — гореща работа — много.

— Климатът не е ли много топъл за подобни занимания? — забеляза мистър Пикуик.

— Топъл! Безумно горещ — пламтящ — изгарящ. Веднъж играем мач — една вратичка — с моя приятел, полковника — сър Томас Блейзоу — кой ще има най-много пробези. Печеля жребия — аз пръв отбранявам — седем часа сутринта — шестима туземци да ловят топката — почна играта — развихрям се — страшна горещина — туземците всички припадат — изнасят ги — поръчвам нова половин дузина — също припадат — Блейзоу хвърля — подкрепят го двама туземци — не може да ме отстрани — и той припада — отстранявам полковника — не ще да се предаде — верният му помощник — Куанкоу Самба — той единствен остава — слънцето гори, бухалката цяла в плюски, топката едва не пламва — петстотин и седемдесет пробега — поуморявам се — Куанкоу събира последни сили — успява да ме отстрани — вземам баня и излизам да обядвам.

— А какво стана с… как-му-беше-името, сър? — запита един възрастен джентълмен.

— Блейзоу?

— Не, другият джентълмен.

— Куанкоу Самба?

— Да, сър.

— Горкият Куанкоу — не можа да го преживее — хвърля, хвърля срещу мене — а после — хвърли топа; той умря, сър. — Тук непознатият завира лице в един кафяв пръстен съд, но дали за да скрие вълнението си, или да изпразни съдържанието му, това ние не бихме могли да твърдим с положителност. Със сигурност знаем единствено, че той изведнъж спира, дълбоко и продължително си поема дъх и се заглежда загрижено в двама от най-видните представители на клуба „Дингли Дел“, приближили се към мистър Пикуик с думите:

— Ние се каним да идем на скромна вечеря в „Синият лъв“, сър; надяваме се, че вие и вашите приятели ще дойдете с нас.

— Между нашите приятели ние, разбира се, броим и мистър… — рече мистър Уордл и погледна към непознатия.

— Джингл — отвърна този пъргав джентълмен, доловил веднага положението. — Джингл — Алфред Джингл, ескуайър, Нохолски, от Ноууеър^[3].

— Ще дойда естествено, с най-голямо удоволствие — рече мистър Пикуик.

— Също и аз — добави мистър Алфред Джингл и хващайки под ръка мистър Пикуик от едната си страна, а от другата мистър Уордл, прошепна поверително в ухото на първия джентълмен:

— Дяволски хубава вечеря — студена, но знаменита — надзърнах в залата тази сутрин — птици, пайове и разни подобни благини. — Мили хора тия — възпитани хора — много.

Не бяха необходими никакви други допълнителни покани и всички на групички от по двама-трима се отправиха към града, а след четвърт час се бяха вече настанали в големия салон на странноприемницата „Синият лъв“, Мъгълтън — мистър Дъмкинс изпълняваше обязаностите на председател, а мистър Лъфи — тия на помощник-председател.

Чуваше се разпален говор, тракане на вилици, ножове и чинии, докато трима едроглави келнери сновяха нагоре-надолу, а питателните ястия бързо изчезваха от масата. И за цялата тази гюрултия шегаджията мистър Джингл допринасяше поне колкото шестима други сътрапезници. Когато всеки се нахрани до крайните си възможности, покривката бе вдигната и върху масата бяха поставени шишета, чаши и десертът, а келнерите се оттеглиха, за да „разчистват“ или с други думи да обсебят за свое лично ползуване и допълнителен доход остатъците от храната и напитките, на които успееха да сложат ръка.

Посред всеобщото жужене един дребничък човек бе останал съвсем тих, а важният му вид гласеше: „Какво ще ми разправяте на мене — аз по-добре ги разбирам от вас.“ В моменти, когато разговорът стихваше, той се оглеждаше наоколо, сякаш възнамеряваше да каже нещо от извънредно голямо значение. От време на време се покашлюваше рязко с някакво неописуемо величие. Най-после, в един миг на относително смълчаване, дребничкият човек извика с много висок тържествен глас:

— Мистър Лъфи!

Всички онемяха напълно и призованото лице отвърна всред настъпилата тишина:

— Сър?

— Бих искал да отправя няколко думи към вас, сър, ако благоволите да помолите господата да напълнят своите чаши.

Мистър Джингл нададе едно покровителствено: „Браво, браво“, което се поде от останалите присъствуващи. След като чашите бяха напълнени, помощник-председателят стана извънредно сериозен, а с това придоби много мъдър вид, и каза:

— Мистър Стейпл.

— Сър — подхвана дребният човек и стана, — към вас бих искал да отправя това, що имам да кажа, а не към нашия достоен председател, защото нашият достоен председател е в известен размер — мога да кажа до голяма стенен — предмет на това, що имам да кажа, или с други думи имам да…

— Изразя — подсказа мистър Джингл.

— Да, да изразя — продължи дребничкият човек, — благодаря на уважаемия ми приятел, ако той ми позволи да го нарека така (четири: „браво“, едно от които неминуемо от мистър Джингл), благодаря му за подсещането. Сър, аз съм от Дел, от Дингли Дел (одобрителни възгласи). Не мога да претендирам за честта, че съм една от съставните единици на населението на Мъгълтън, но искрено да ви призная, сър, аз не ламтя за тази чест, ще ви кажа също защо, сър — („браво!“); с готовност признавам на Мъгълтън всички онези отличия и почести, за които той справедливо може да претендира — те са твърде многобройни и твърде всеизвестни, за да трябва аз да ги посочвам и припомням. Но, сър, докато изтъкваме, че Мъгълтън е родил един Дъмкинс и един Подър, нека никога не забравяме, че Дингли Дел може да се гордее с един Лъфи и един Стръгълс. (Бурни одобрителни възгласи.) Моля да не считате, че желая да омаловажа заслугите на първите двама джентълмени. Сър, аз ги облажавам за огромното задоволство, що чувствуват по повод днешния ден (одобрителни възгласи). Всички тук присъствуващи господа са вероятно запознати с отговора, който едно лице — да употребя простонародния израз — „завряло се“ в една каца, дало на Александър Велики: „Ако не бях Диоген — рекъл този човек, — щях да бъда Александър.“ Много добре си представям тези господа да казват: „Ако не бях Дъмкинс, щях да бъда Лъфи; ако не бях Подър, щях да бъда Стръгълс“ (Всеобщ възторг). Ала, господа от Мъгълтън, единствено в крикета ли са бележити вашите съграждани? Не свързвате ли името на Дъмкинс с неустрашимост и решителност? А това на Подър със защита на правата за собственост? (Бурни ръкопляскания.) Във вашата борба за свобода, права и привилегии, не сте ли някога изпадали макар и за миг в отчаяние и колебание? И когато сте бивали тъй потиснати, не е ли разпалвало името на Дъмкинс във вашите гърди отново огъня, що е бил загаснал? И не е ли била достатъчна една дума на този човек, за да загори отново той тъй ярко, сякаш никога не е изпепелявал? (Бурни одобрителни възгласи). Господа, моля, нека като светъл ореол около обединените имена Дъмкинс и Подър прозвучи нашето възторжено „браво!“.

При тия думи дребничкият човек млъкна, всички се развикаха гръмогласно и захванаха да удрят по масите и тъй продължиха почти непрекъснато до края на вечерта. Пиха се и други наздравици. Мистър Лъфи и мистър Стръгълс, мистър Пикуик и мистър Джингл, всеки на свой ред получи безпределни възхвали; и всеки на свой ред отвърна с благодарности за оказаната чест.

Вдъхновени от благородната задача, на която сме се посветили, щяхме да бъдем обладани от чувство на неизразима гордост и от съзнание, че сме извършили нещо, водещо към безсмъртие, от което за жалост сме лишени, ако бяхме успели да отразим поне накратко тези речи пред нашите ревностни читатели. Мистър Снодграс, както винаги, си водеше извънредно много записки и те, без съмнение, щяха да ни доставят безброй ценни и полезни сведения, но жаркото красноречие на словата и трескавото влияние на виното бяха направили ръката на този джентълмен тъй несигурна, щото почеркът му е почти неразбираем, а стилът му напълно такъв. С цената на търпеливи проучвания бяхме в състояние да разчетем някои писмени знаци, напомнящи до известна степен имената на говорителите; разпознахме също някаква записана песен (изпълнявана вероятно от мистър Джингл), в която думите „чаша“, „руйно“, „рубин“, „буйно“ и „вино“ се повтарят на кратки интервали. Струва ни се също, че в самия край на записките се споменава доста неясно за някакво „врящо битие“, после идват думите „без“ и „студ“; но тъй като всяка хипотеза, която бихме могли да изградим, ако ги наемем за изходна база, би почивала само на догадки, ние не сме склонни да се впускаме в по-нататъшни разсъждения, до които те биха ни довели.

Затова нека се върнем към мистър Тъпман; искаме само да добавим, че няколко минути преди дванадесет същата онази нощ славните герои от Дингли Дел и Мъгълтън били чути да пеят прочувствено и с много жар тази прекрасна и патетична национална песен:

„Не ще си тръгнем ние,

не ще си тръгнем ние,

не ще си тръгнем ние

до утре сутринта.“