Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесета

Въвежда мистър Пикуик в нова и не безинтересна картина на великата драма на живота

Останалото време, определено от мистър Пикуик за престой в Бат, премина без никаква значителна случка. Започна съдебната сесия, наречена „Св. Троица“. След изтичането на първата седмица на сесията мистър Пикуик и приятелите му се върнаха в Лондон; мистър Пикуик, съпроводен естествено от Сам, се отправи веднага към предишната си квартира в „Джордж и ястребът“.

На третата сутрин след тяхното пристигане, точно когато всички часовници в града отмерваха девет удара поотделно, а около деветстотин деветдесет и девет — колективно, Сам беше излязъл на чист въздух в двора на хотела, когато отвън спря някакво странно новобоядисано возило и от него скочи много ловко, хвърляйки поводите на стоящия до него дебелан, някакъв странен джентълмен, който изглеждаше нарочно създаден за возилото, а возилото — нарочно създадено за него.

Возилото не беше кабриолет, нито пък беше открита каляска. Не беше тъй наречената „кучешка двуколка“, нито селска каручка, нито файтон, нито пък луксозна двуколка; и все пак имаше по нещичко от всяко едно от тези превозни средства. Беше боядисано яркожълто, а стръките и колелата се открояваха в черно; кочияшът си седеше в общоприетия спортен стил на капрата от възглавници, висока около два фута. Конят беше дорест, доста хубаво наглед животно; но в него се чувствуваше нещо просташко и настървено, което подхождаше и на возилото, и на неговия притежател.

Самият притежател беше човек на около четиридесет години, с черна коса и грижливо причесани бакенбарди. Бе облечен извънредно пищно, като носеше многобройни накити — всичките около три размера по-големи от тези, които обикновено носят джентълмените, — и дебела горна дреха като венец на всичко. В един от джобовете на това палто той пъхна лявата си ръка в мига, когато слезе от екипажа, а с другата измъкна много ярка и лъскава копринена кърпа, с която бръсна няколкото прашинки от ботушите си, после я смачка в пръстите си и наперено се придвижи по двора.

От вниманието на Сам не убягна, че когато това лице слезе от екипажа, един мизерен наглед човек — с кафяво палто, лишено от доста копчета, — който дотогава дебнеше отсреща, прекоси улицата и се изправи съвсем наблизо. Почти досещайки се за причината на посещението на джентълмена, Сам влезе преди него в „Джордж и ястребът“ и като рязко се извърна, се изтъпани по средата на входа.

— Е, хайде, любезни! — заповеднически рече джентълменът с дебелата връхна дреха, като едновременно се опитваше да се провре вътре, бутайки Сам.

— Защо хайде, к’во има, сър? — отзова се Сам, връщайки тласъка със сложна лихва.

— Да ги нямаме такива, мой човек; на мене тия не ми минават — повиши глас човекът с дебелата връхна дреха, целият пребледнял, — насам, Смауч!

— К’во става тука? — изръмжа човекът с кафявото палто, който постепенно се бе промъкнал до вратата по време на този кратък диалог.

— Ей този младеж се държи нахално — рече началникът и отново блъсна Сам.

— Хайде, без таквиз номера — изръмжа Смауч и блъсна Сам още по-силно.

С последното блъскане опитният Смауч постигна каквото искаше; защото, докато Сам поривисто отвърна на любезността и приклещи тялото на този джентълмен о рамката на вратата, началникът му се прокрадна вътре и се запъти към бара; а Сам, след като размени няколко учтиви епитета с мистър Смауч, побърза и той нататък.

— Добро утро, миличка — рече началникът, обръщайки се към младата дама зад тезгяха с непосредственост от Ботъни Бей и изисканост от Ню Саут Уейлс[1], — коя е стаята на мистър Пикуик, миличка?

— Заведи го горе — рече момичето от бара на келнера, без да удостои франта с друг поглед в отговор на неговия въпрос.

Келнерът тръгна нагоре, както му бе заръчано, човекът с дебелата горна дреха го последва, а след него вървеше Сам, който, изкачвайки стълбата, правеше различни движения, показващи безкрайното му възмущение и презрение за неописуемо удоволствие на прислужници и други наблюдатели. Мистър Смауч, измъчван от остра кашлица, остана долу, като плюеше по коридора.

Мистър Пикуик още спеше дълбоко, когато ранният му гост, последван от Сам, влезе в стаята. Вдигнатият от тях шум го разбуди.

— Вода за бръснене, Сам — рече мистър Пикуик иззад завесите.

— Ей сега ще ви обръснем, мистър Пикуик — рече гостът, дърпайки една от завесите, затулящи кревата. — Имам заповед за задържането ви по иска Бардел… Ето ви заповедта… Гражданският съд… Ето ви и визитната ми картичка. Допускам, че ще дойдете с мен. — И като го потупа дружески по рамото, съдия-изпълнителят (защото той бе такъв) хвърли визитната си картичка върху завивката и измъкна златна зъбочистка от джоба на жилетката си.

— Казвам се Намби — рече шерифският наместник, когато мистър Пикуик взе очилата изпод възглавницата си и ги сложи, за да прочете картичката. — Намби, Бел Али, Коулмън Стрийт…

Точно тук го прекъсна Сам Уелър, вторачил очи в лъскавия цилиндър на мистър Намби.

— Да не сте квакер — рече Сам, — та не оставате гологлав?

— Ще ви дам да разберете какъв съм, като ви сложа на място — отвърна възмутеният изпълнител на закона. — Ще ви науча аз как трябва да се държите, любезни, и то много скоро.

— Благодарности — рече Сам. — Аз също ще ви науча. Долу шапката! — С тези думи мистър Уелър много ловко запокити на другия край на стаята цилиндъра на мистър Намби с такава сила, че почти го накара да глътне златната си зъбочистка на туй отгоре.

— Както виждате, мистър Пикуик — рече ядосаният чиновник, едва поемайки дъх, — нападнат съм от вашия слуга във вашето жилище при изпълнение на служебните ми задължения. Призовавам ви като свидетел на тази постъпка.

— Нищичко няма да свидетелствувате, сър — обади се Сам. — Затворете си хубаво очите и аз ще го изхвърля през прозореца, само че няма да падне много надалече, такваз е тук стряхата.

— Сам — намеси се мистър Пикуик с гневен глас, докато неговият помощник явно се готвеше за нападение, — ако кажете още една дума или предприемете нещо друго против този човек, ще ви уволня на минутата.

— Но, сър!… — рече Сам.

— Дръжте си езика! — заповяда мистър Пикуик. — Подайте онази шапка.

Ала Сам решително и енергично отказа да го стори; той биде строго смъмрен от своя господар; а съдебният чиновник, нямайки време за губене, благоволи самичък да си я вдигне, сипейки междувременно най-разнообразни заплахи срещу Сам, но този джентълмен ги посрещна напълно спокойно, единствената му забележка беше, че ако мистър Намби прояви любезността отново да си сложи шапката, той щял тъй да му я перне, че нямало да може да се намери до края на следващата седмица. Мистър Намби, считайки вероятно, че подобно действие би могло да му навлече неудобства, се въздържа да въведе Сам в изкушение и не след дълго повика Смауч. Като му съобщи, че арестуването е извършено и му нареди да дочака затворника да се облече, мистър Намби излезе наперено и си отиде с превозното средство. Смауч каза на мистър Пикуик „да я кара колкото може по-живо, щото имал много нещо да върши този ден“, и се настани на стол до вратата, за да почака, докато свърши приготовлението. После изпратиха Сам за файтон и триумвиратът потегли към Коулмън Стрийт. За щастие разстоянието бе късо, защото мистър Смауч не само не беше надарен като събеседник, но се оказа и извънредно неприятен спътник в ограничено пространство поради физическата слабост, спомената на друго място.

Файтонът свърна по много тясна и тъмна уличка и спря пред къща, чиито прозорци бяха всичките с желязна решетка; вратникът отстрани беше разкрасен с името и титлите на „Намби, служащ при лондонските шерифи“. След като вътрешната порта биде отворена от джентълмен, който би могъл да мине за изпаднал брат-близнак на мистър Смауч и който бе снабден с огромен ключ за целта, мистър Пикуик бе въведен в „кафенето“.

Това кафене се помещаваше в една от предните стаи и се отличаваше главно със своя пушек: пресен и останал от преди. Мистър Пикуик, влизайки, поздрави трима души, които седяха вътре; той изпрати Сам да повика Пъркър, оттегли се в един ъгъл и с известно любопитство заразглежда своите пови другари.

Единият от тях беше почти юноша — на деветнадесет или двадесет години — и макар да беше едва десет часът, пиеше джин с вода и пушеше пура: съдейки по подпухналото му лице, той доста често се бе отдавал на тези забавления през последните една-две години от своя живот. Срещу него, зает да разбутва огъня с върха на десния си ботуш, седеше груб, вулгарен наглед човек на тридесетина години с жълтеникава кожа и дрезгав глас; той очевидно имаше онези познания за живота и свобода на държане, които се придобиват в долнопробни кръчми, край маси за билярд. Третият, находящ се в заведението, беше човек на средна възраст в много вехт черен костюм; беше блед и измъчен на вид; той непрекъснато шареше нагоре-надолу из стаята, спираше от време на време да погледне много загрижено през прозореца, сякаш в очакване на някого, после отново продължаваше своя ход.

— Най-добре ползувайте мойта самобръсначка тази заран, мистър Айърсли — рече човекът, който разбутваше огъня, намигайки скришом на приятеля си, юношата.

— Не, благодаря, няма да ми е нужна; надявам се, че ще съм вече излязъл след около един час — припряно отвърна другият. После отиде пак до прозореца и като отново се върна разочарован, въздъхна дълбоко и напусна стаята; двамата приятели невъздържано прихнаха да се смеят.

— Ей, никога не съм виждал по-голям майтап — рече джентълменът, който бе предложил самобръсначката, чието име, изглежда, беше Прайс. — Никога! — Мистър Прайс подсили твърдението си с псувня, а после отново се засмя; естествено засмя се отново и момчето (което смяташе другаря си за един от най-прекрасните хора на света).

— Вие едва ли ще повярвате — обърна се Прайс към мистър Пикуик, — че този симпатяга направи вчера седмица, откакто е тук, а нито веднъж още не се е бръснал, защото е толкова сигурен, че ще си излезе след половин час: предпочита да отложи тази работа за в къщи.

— Горкият човек! — съжали го мистър Пикуик. — Наистина ли има толкова голяма вероятност да се оправят неговите злополучия?

— Каква ти вероятност, дявол да го вземе — отвърна Прайс. — Няма ни помен от такава. Обзалагам се, че няма никаква вероятност той да се разхожда свободен по улиците и след десет години. — Казвайки това, мистър Прайс щракна презрително с пръсти и позвъни със звънчето.

— Дайте ми лист хартия, Круки — заръча мистър Прайс на прислужника, който по облекло и общ вид приличаше на нещо средно между фалирал скотовъдец и обявен в несъстоятелност джелепин, — също и чаша грог, Круки, чувате ли? Ще трябва да пиша на баща си и имам нужда от възбудително, иначе няма да мога да го тръсна, както му се пада на старика.

Излишно е да казваме, че при тези остроумия младият му другар едва не примря от смях.

— Точно тъй — рече мистър Прайс. — Никога да не клюмваме. Всичко е шега, нали?

— Браво! — възкликна младият джентълмен.

— Момче с висок дух си ти наистина — забеляза Прайс. — Видял си нещо от живота.

— И още как! — отвърна юношата, който бе виждал живота само през замърсените стъкла на вратата на кръчмата.

Мистър Пикуик доста осезателно отвратен от този разговор и от двете лица, които го водеха, тъкмо щеше да запита дали не може да бъде настанен в отделна стая, когато влязоха двама или трима непознати с изискана външност; а щом ги зърна, момчето хвърли пурата си в огъня, прошепна на мистър Прайс, че те пристигнали „да го оправят“ и се уедини с тях в другия край на кафенето.

Изглеждаше обаче, че нещата нямаше да се оправят толкова бързо, колкото предполагаше младият джентълмен, защото от последвалия дълъг разговор мистър Пикуик волю-неволю дочуваше по някой гневен израз относно непристойно поведение и многократно опрощение. Накрая много ясно се чу най-възрастният джентълмен да упоменава затвора на Уайткрос Стрийт, при което младият джентълмен, без оглед на своето самочувствие, своя висок дух и своите познания върху живота, отпусна глава на масата и горчиво се разрида.

Много доволен от внезапно сломената дързост на младежа и от действително омекотеното му държане, мистър Пикуик позвъни и биде заведен по собствено желание в отделна стая, обзаведена с килим, маса, столове, бюфет и софа; и разкрасена от огледало и разни стари гравюри. Тук той има̀ щастието да чуе над главата си изпълнението на пиано на мисис Намби, докато му приготвяха закуската; когато закуската пристигна, пристигна и мистър Пъркър.

— Аха, драги мой сър — рече дребният човек, — задържани сме най-сетне, а? Хайде, хайде, няма защо да скърбим, защото сега ще видите колко е абсурдно това ваше държане. Отбелязал съм размера на обезщетението и на съдебните разноски, предвидени за този казус, и най-добре да ги уредим веднага, без да губим време. Намби вече се е завърнал дома, предполагам. Какво ще кажете вие, драги мой сър? Аз ли да попълня чек, или вие ще го сторите? — Докато говореше, дребният човек потъркваше ръце с принудена веселост, но виждайки израза на мистър Пикуик, хвърли унил поглед към Сам.

— Пъркър — рече мистър Пикуик, — недейте ми споменава ни дума повече за това, моля ви. Не виждам никакъв смисъл да оставам по-дълго тук, тъй че още тази вечер отивам в затвора.

— Вие не можете да отидете в „Уайткрос“, драги мой сър — възкликна Пъркър. — Невъзможно! Там са по шестдесет легла в едно помещение, заключено по шестнадесет часа в денонощие.

— Бих отишъл по-скоро в друг някой затвор, ако е възможно — отвърна мистър Пикуик. — Ако ли не, ще трябва да се примиря с този.

— Може да отидете във „Флийт“, драги мой сър, ако сте твърдо решили да опитате някое от тези места — предложи Пъркър.

— Добре — съгласи се мистър Пикуик. — Отивам там още щом завърша закуската си.

— Чакайте, чакайте, драги мой сър; не виждам защо трябва с такава лудешка бързина да влезете там, отгдето всички други се стремят всячески да излязат — рече добродушният дребен адвокат. — Ще трябва да вземем habeas corpus[2]. А няма да има нито един съдия в канцелариите до четири часа следобед. Трябва да чакате дотогава.

— Добре — отвърна мистър Пикуик, без да губи търпение. — Тогава ще хапнем котлети тук в два часа. Разпоредете се за това, Сам, и им кажете да са точни.

Тъй като мистър Пикуик остана твърд на своето становище въпреки всички доводи и увещания на Пъркър, котлетите се появиха и изчезнаха в съответното време; след това той биде настанен в друг файтон и откаран до Чансъри Лейн, като преди това почака около половин час мистър Намби, който имаше високопоставени гости на обяд и не можеше да бъде безпокоен по-рано.

Двама съдии бяха на служба в Сарджънтс Ин — един за Кингс бенч и един за Комън плииз — и, изглежда, доста много им беше работата, ако се вземеше като показател множеството адвокатски чиновници, влизащи и излизащи бързешката със свитъци книжа под мишница. Когато стигнаха ниската арка, представляваща входа към учреждението, Пъркър се позабави няколко минути в разговор с кочияша относно заплащането и рестото, а мистър Пикуик, оттеглил се настрана от потока хора, запътени навътре или навън, заоглежда всичко около себе си не без известно любопитство.

Вниманието му беше привлечено от трима-четирима души с изискано-изтъркано облекло, които сваляха шапка на много от минаващите адвокати и бяха, изглежда, дошли по някаква работа, за естеството на която мистър Пикуик не можеше да се досети. Тези хора имаха странен вид. Един беше слаб, куц, с ръждивочерен костюм и бяла вратовръзка; друг — едър, пълен, облечен по същия начин с широк, преливащ в червено-черен шал около врата; трети — малко повехнало човече, с вид на пияница и пъпчиво лице. Те се маеха наоколо, държейки ръцете си отзад, като от време на време загрижено пошепваха нещо на ухото на някой от бързащите джентълмени, носещи книжа. Мистър Пикуик си спомни, че често ги е виждал да се застояват под арката, когато му се бе случвало да мине оттук, и горящ от любопитство, той искаше да разбере към кой клон от професията биха могли да принадлежат тези опърпани безделници.

Той тъкмо щеше да зададе въпроса на Намби, който непрекъснато бе по петите му, смучейки големия пръстен на малкия си пръст, когато Пъркър се втурна към тях, каза, че нямало време за губене и ги поведе навътре в учреждението. Докато мистър Пикуик го следваше, куцият се доближи до него и повдигайки вежливо шапка, подаде написана на ръка визитна картичка, която мистър Пикуик, не желаейки да обиди човека, пое любезно и я постави в джоба на жилетката си.

— Ето — рече Пъркър, като се обърна, преди да влезе в една от канцелариите, за да види дали другите са непосредствено зад него, — тук вътре, драги мой сър. Хей, какво искате вие?

Въпросът беше отправен към куция човек, присъединил се към тях, без мистър Пикуик да забележи. В отговор куцият отново повдигна шапка и с възможно най-голяма учтивост посочи мистър Пикуик.

— Не, не — рече Пъркър с усмивка. — Не се нуждаем от вас, драги приятелю, не се нуждаем от вас.

— Извинявайте, сър — възрази куцият. — Джентълменът взе визитната ми картичка. Надявам се, че ще се възползувате от моите услуги. Джентълменът ми кимна. Нека джентълменът сам каже. Нали ми кимнахте, сър?

— Ами, ами, глупости! Нали на никого не сте кимали, Пикуик? Грешка, грешка — рече Пъркър.

— Джентълменът ми даде визитната си картичка — отвърна мистър Пикуик, като я извади от джоба на жилетката си. — Аз я приех, защото джентълменът явно го желаеше… В същност мене ме интересуваше да я прочета, щом намеря малко свободно време. Аз…

Дребният адвокат прихна високо да се смее и като върна картичката на куция, го уведоми, че е станала грешка, а докато ядосаният куц човек се отдалечаваше, той прошепна на мистър Пикуик, че това бил някакъв поръчител.

— Какъв? — недоумяваше мистър Пикуик.

— Поръчител! — отвърна Пъркър.

— Поръчител!

— Да, драги мой сър… има ги тук около шестима. Поръчителствуват ви за всякаква сума и за това искат само половин крона. Странна професия, нали? — обясняваше Пъркър, като се почерпи с щипка енфие.

— Какво?! Да не искате да кажете, че тези хора се издържат, като лъжесвидетелствуват за всякакво престъпление пред съда на страната срещу половин крона?! — възкликна мистър Пикуик, напълно потресен от това разкритие.

— О, не знам какво точно наричат лъжесвидетелство, драги мой сър — отвърна дребният адвокат. — Остра дума, драги мой сър, много остра дума наистина. Това е правна фикция, драги мой сър, нищо повече. — Казвайки това, адвокатът сви рамене, усмихна се, взе втора щипка енфие и ги поведе в канцеларията на помощниците на съдията.

Тази стая изглеждаше необикновено мръсна, имаше много нисък таван и вехта дървена облицовка по стените; а осветлението беше толкова лошо, че макар и да бе посред бял ден, върху писалищата горяха големи лоени свещи. На единия край, водеща към специалната стая за съдията, имаше врата, наобиколена от тълпа адвокати и адвокатски чиновници — викаха ги по реда, по който бяха регистрирани в списъка. Всеки път, щом вратата се отвореше, за да излязат няколко души, тези, чийто бе редът, се юрваха да влязат; а тъй като освен многобройните диалози, водени от джентълмените, чакащи да видят съдията, най-различни пререкания избухваха в повечето случаи между тези, вече излезли от стаята му, имаше толкова шум, колкото въобще би могъл да се вдигне в помещение с подобни ограничени размери.

Разговорите на тези господа съвсем не бяха единствените звуци, поразяващи слуха. Седнал на сандък зад дървена преграда на другия край на стаята, един очилат служител приемаше писмени клетвени декларации, които биваха отнасяни от време на време на купове от друг служител за подпис в стаята на съдията. Твърде многобройни бяха адвокатските чиновници, които трябваше да положат клетва, а тъй като по етични причини не можеше всички да положат клетва едновременно, боричкането на тези господа да стигнат до очилатия служител приличаше на тълпа пред вратата на партера в театър, когато негово премилостиво величество го е удостоил с присъствието си. Друг функционер упражняваше от време на време белите си дробове, като извикваше имената на онези, положили вече клетва, за да получат обратно писмените си декларации, след като са били подписани от съдията: а това даваше повод за други пререкания. И всички тези неща, вършени едновременно, предизвикваха такава суматоха, че гледката би могла да задоволи и най-дейния и бурен дух. Имаше и още една категория хора — онези, които чакаха да се занимаят с призовките, издадени по искане на техните шефове, при което адвокатът на противника можеше да присъствува по свое желание — и задачата им включваше да подвикват от време на време името на противниковия адвокат, за да са сигурни, че не е там без тяхно знание.

Пример. Облегнато на стената, съвсем близо до стола, зает от мистър Пикуик, беше някакво четиринадесетгодишно момче от кантора, с теноров глас; досам него беше чиновник, вещ по обичайното право, с басов тембър.

Влиза забързан чиновник с куп книжа и почва да шари с очи наоколо.

— Сингл и Блинк — вика тенорът.

— Поркин и Сноб — ръмжи басът.

— Стъмпи и Дийкън — казва един новодошъл.

Никой не отговаря; на друг, току-що влязъл, му подвикват и тримата; и той на свой ред крещи, призовавайки съвсем друга фирма; а после някой друг изревава колкото му глас държи други имена; и тъй нататък.

През цялото това време очилатият човек беше претрупан с работа по полагане клетва на чиновниците; клетвата биваше винаги произнасяна, без да се предвиждат препинателни знаци, и обикновено гласеше:

„Вземете книгата в дясната ръка това е вашето име и почерк заклевате се, че съдържанието на тази декларация е истинско да ви помага бог един шилинг трябва да получите ресто нямам да ви върна“.

— Е, Сам — рече мистър Пикуик. — Смятам, че вече приготвят този habeas corpus.

— Да — отвърна Сам, — иска ми се да са го свършили това „хванах-му-кожата“. Много е неприятно, дет ни карат да чакаме толкоз тук. Аз щях да приготвя половин дузина за толкоз време, и то увити, напълно готови.

Не бихме могли да кажем какво съоръжение, тежко и объркано, беше habeas corpus в представите на Сам, защото в този миг се появи мистър Пъркър и отведе мистър Пикуик.

След като завършиха обичайните формалности, личността на мистър Пикуик биде поверена на съдебния пристав, за да го отведе до управителя на затвора „Флийт“, гдето мистър Пикуик трябваше да остане, докато размерът на обезщетението и съдебните разноски по делото Бардел-Пикуик бъдат напълно изплатени и уредени.

— А дотогава — рече със смях мистър Пикуик — ще изтече много време. Сам, повикайте отново карета. Пъркър, драги мой приятелю, довиждане.

— Аз ще дойда с вас да се погрижа всичко да е в ред — рече Пъркър.

— Наистина предпочитам да ме придружава единствено Сам — възрази мистър Пикуик. — Щом се настаня там, ще ви уведомя и ще очаквам да ме посетите незабавно. А дотогава довиждане!

С тези думи мистър Пикуик се качи в пристигналата до това време карета; приставът го последва; а когато и Сам се метна на капрата, те потеглиха.

— Какъв необикновен човек! — възкликна Пъркър, спирайки да си надене ръкавиците.

— Как славно би се държал като банкрутирал, сър — забеляза стоящият наблизо Лаутън. — Здравето би им взел на синдиците. Би ги поставил на място, ако речеха да го задържат за фалит, сър.

Адвокатът не изглеждаше възхитен от направената от чиновника му професионална оценка на характера на мистър Пикуик, защото си тръгна, без да благоволи да отговори.

Каретата се друсаше по Флийт Стрийт, както обикновено става с каретите. Конете „вървели по-добре“, според кочияша, когато нещо се движело пред тях (каква ли пък щеше да е скоростта им, ако нямаше нищо!), и тъй, возилото се мъкнеше зад една каруца; спреше ли каруцата, спираха и те; тръгнеше ли каруцата, и те потегляха. Мистър Пикуик бе седнал срещу съдебния пристав; а съдебният пристав бе седнал с шапката си между коленете, като си подсвиркваше някаква мелодия и гледаше през прозореца на каретата.

Времето върши чудеса. Благодарение на старателната помощ на стария кочияш дори наемната карета премина разстояние от половин миля. Те спряха най-после и мистър Пикуик слезе пред портата на затвора „Флийт.“

Съдебният пристав погледна през рамо дали повереният му арестант го следва по петите и поведе мистър Пикуик в затвора; свърна наляво, когато бяха вече вътре, и те влязоха през отворена врата в преддверие, от което се отиваше непосредствено към вътрешността на затвора през тежка порта — точно срещу тази, отгдето бяха дошли, — пазена от дебел тъмничар с ключ в ръка.

Тук те спряха, докато съдебният пристав предаде документите; и мистър Пикуик биде уведомен, че трябва да чака, докато бъде изпълнена церемонията, наричана от посветените „позиране за портрет“.

— Да позирам за портрет! — недоумяваше мистър Пикуик.

— Да остане незабравим вашият образ, сър — отвърна дебелият тъмничар. — Много ни бива за тази работа. Става бързо и винаги точно. Заповядайте, сър, чувствувайте се кат у дома си.

Мистър Пикуик изпълни поканата му и седна; а мистър Уелър, който застана отзад до облегалката на стола, прошепна, че да позираш, означавало просто да бъдеш подложен на оглед от разните тъмничари, за да могат да различават затворниците от посетителите.

— Сам — рече мистър Пикуик, — бих желал скоро да дойдат художниците. Тук все пак е многолюдно място.

— Няма много да се бавят, сър — отвърна Сам. — Ето там един холандски часовник[3], сър.

— Да, виждам — рече мистър Пикуик.

— И кафез за птички, сър — продължи Сам, — колело в друго колело, затвор в друг затвор, нали, сър?

Докато мистър Уелър изказваше своята философска мисъл, мистър Пикуик разбра, че сеансът бе вече започнал. Дебелият ключар, отменен в службата си при портата, седеше срещу него и го поглеждаше небрежно от време на време, а друг тънък и дълъг тъмничар, поел поста на колегата, се изтъпани до него и пъхнал ръце под полите на жакета си, го зяпна продължително право в лицето; трети — доста груб наглед човек (комуто по видимому бяха попречили да си допие спокойно чая, защото поглъщаше последната си хапка хляб с масло, когато влезе), застана пред мистър Пикуик и слагайки ръце на хълбоците, нахално впери очи в него, докато други двама, присъединили се към дружината, изучаваха чертите му с напрегнат, вдълбочен израз. Мистър Пикуик доста много се мръщеше по време на процедурата и сякаш седеше на тръни, докато тя траеше, но той не каза никому нищо, дори и на Сам, който, облакътен на гърба на стола, си мислеше едновременно за положението на своя господар, а също с какво огромно удоволствие би нападнал яростно всички събрани там тъмничари един след друг, само да беше позволено от закона да се постъпва по този начин.

Най-после портретът бе завършен и осведомиха мистър Пикуик, че сега можел да отиде в затвора.

— Къде ще спя тази нощ? — запита мистър Пикуик.

— Нищо не мога да ви кажа за таз вечер — отвърна дебелият тъмничар. — Утре ще ви сложат при някого и тогаз ще ви е удобно и уютно. Първата нощ обикновено минава как да е, ала утре всичко ще се уреди, както трябва.

След кратко разискване се откри, че един от тъмничарите имал легло за даване под наем и мистър Пикуик можел да го вземе. Той с радост се съгласи да го стори.

— Ако дойдете с мене, ще ви го покажа веднага — рече човекът. — Не е много голямо, но чудесно се спи в него. Насам, сър.

Те минаха през вътрешната порта и се спуснаха по неголямо стълбище. Ключът щракна след тях; и за първи път в живота си мистър Пикуик се озова зад решетките на затвор за длъжници.

Бележки

[1] Местност в Австралия, където изпращали каторжници.

[2] Буквално „имате тялото“; документ, потвърждаващ законността на задържането на дадено лице под арест или в затвор (лат.).

[3] Холандски часовник — часовник с кукувица.