Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (37)

Глава тридесет и четвърта

Изцяло посветена на пълен и прецизен отчет за незабравимия съдебен процес на Бардел против Пикуик

— Чудно, каква ли е закуската на старши съдебния заседател, без оглед кой ще е той — подхвърли, за да поддържа разговора, мистър Снодграс заранта на паметния четиринадесети февруари.

— А! — рече Пъркър. — Дано има хубава закуска.

— Защо? — попита мистър Пикуик.

— Много е важно, много е важно, драги мой сър — отвърна Пъркър. — Един благ, задоволен, добре закусил съдебен заседател е от капитално значение, такъв ни трябва. Незадоволени или гладни заседатели, драги мой сър, винаги решават в полза на ищеца.

— Господи помилуй — разтревожи се явно мистър Пикуик. — Но защо правят така?

— О, не знам — отвърна равнодушно дребният човек. — Спестява се време може би. Ако наближава обед, старши съдебният заседател вади часовника си, след като се е оттеглил с целия състав, и казва: „Боже мой, господа, вече е пет без десет, моля ви се! Аз обядвам в пет часа, господа.“ — „Аз също“ — казват всички останали с изключение на двама, които е трябвало да обядват в три, и те следователно са повече от склонни да се бърза. Старшият заседател се усмихва и прибира часовника си… „Е, господа, какво решаваме: ищецът или ответникът, господа? На мене ми се струва… що се отнася до мене, господа… казвам: на мене ми се струва, но нека това не влияе на вашето мнение, на мене ми се струва, че ищецът е прав.“ При тези думи двама или трима заседатели сигурно ще кажат, че и те мислят тъй… и естествено е да мислят тъй; а после всичко протича гладко, в пълно единодушие… Но вече е девет и десет! — погледна часовника си дребният човек. — Време е да тръгваме, драги мой сър; щом делото е за нарушение на обещание за женитба, съдебната зала е обикновено пълна. Най-добре позвънете за карета, драги мой сър, иначе ще закъснеем.

Мистър Пикуик позвъни незабавно, а след като каретата биде осигурена, четиримата пикуикисти и мистър Пъркър се разположиха вътре и потеглиха към Гилдхол; Сам Уелър, мистър Лоутън и синята чанта ги последваха във файтон.

— Лоутън — рече мистър Пъркър, — щом стигнаха преддверието на съдебната палата, — настанете приятелите на мистър Пикуик в стажантската ложа; нека самият мистър Пикуик бъде до мене. Насам, драги мой сър, насам. — Хващайки мистър Пикуик за ръкава на жакета, дребният човек го поведе към ниската скамейка, точно под местата за прокурорите, нарочно поставена за удобство на юридическите пълномощници, за да могат оттам да шепнат в ухото на адвокатите всякакви сведения, каквито биха могли да бъдат необходими за хода на делото. Заемащите тези места са невидими за голяма част от зрителите, защото седят на значително по-ниско ниво както от пледиращите адвокати, тъй и от публиката, чиито пейки са разположени амфитеатрално. Те са естествено гърбом и към едните, и към другите и са обърнати с лице към съдията.

— Това, струва ми се, е свидетелската ложа — рече мистър Пикуик, сочейки наляво към един вид амвон с месингови перила.

— Да, свидетелската ложа, драги мой сър — отвърна мистър Пъркър, докато извличаше куп книжа от чантата, току-що поставена в краката му от Лоутън.

— А там — продължи мистър Пикуик, сочейки надясно няколко оградени места, — там седят съдебните заседатели, нали?

— Точно тъй, драги мой сър — отвърна Пъркър, почуквайки по капака на табакерата си.

Крайно развълнуваният мистър Пикуик се изправи и погледът му се плъзна из съдебната зала. Множество зрители се бяха вече събрали в галерията, а и по местата за високопоставени адвокати се виждаше доста голям сбор от джентълмени с перуки, представляващи като цяло приятна и безспорно разнообразна колекция от носове и бакенбарди, с която справедливо се слави висшето адвокатско съсловие в Англия. Онези господа, що носеха някакво досие, го държаха по възможно най-демонстративен начин и си почесваха от време на време носа с него, за да може досието да привлече по-силно вниманието на зрителите. Други господа, нямащи досие за показ, носеха под мишница порядъчно големи фолианти с червени етикети и подвързани със светлобежова телешка кожа — в професията ги наричаха „правни телета“. Трети, неносещи нито досиета, нито фолианти, мушкаха ръце в джобовете си и си даваха задълбочен вид до степен, която смятаха подходяща; четвърти пък шареха насам-натам много неспокойно и енергично, доволни, че могат да предизвикват по този начин възхищение и изумление в непосветените в юриспруденцията. За голямо учудване на мистър Пикуик всички тези господа си бъбреха на малки групи и разискваха сутрешните новини най-равнодушно, сякаш не предстоеше никакво дело.

Поклонът на влезлия мистър Фънки, докато заемаше мястото си зад предназначената за прокурорите скамейка, привлече вниманието на мистър Пикуик; и едва-що бе отговорил на поздрава, когато съзря мистър Снъбин, следван от мистър Малърд, който скри наполовина адвоката, оставяйки на масата пред него огромна пурпурна чанта, а после се ръкува с мистър Пъркър и се оттегли. Сетне влязоха още двама-трима важни адвокати; един от тях — много дебел, с червено лице — кимна приятелски на мистър Снъбин и подхвърли, че заранта била прекрасна.

— Кой е този червеноликият, който каза, че заранта била прекрасна, и кимна на нашия адвокат? — пошепна мистър Пикуик.

— Адвокатът Бъзфъс — отвърна Пъркър. — Защитникът на другата страна: ще пледира против нас. Онзи джентълмен зад него е мистър Скимпин, вторият защитник.

Мистър Пикуик, явно потресен от хладнокръвната подлост на адвоката Бъзфъс, тъкмо щеше да запита как може защитникът на противната страна да бъде тъй дързък, та да си позволи да казва на адвоката Снъбин, че заранта била прекрасна, но не успя, защото отведнъж всички адвокати станаха на крака и се чу високо подвикване „тишина!“ от разпоредителя в съда. Оглеждайки се, мистър Пикуик разбра, че причината бе току-що влезлият съдия. Господин съдията Стеърли (заместващ в случая главния съдия, не дошъл поради неразположение) беше необикновено нисък човек и толкова дебел, че сякаш имаше само лице и туловище. Той се търкаляше напред на две мънички криви крачета и след като се поклони тържествено на именитите адвокати, които също му се кланяха тържествено, постави малките си крачета под масата, а тривърхата си шапка върху масата; и когато господин съдията Стеърли направи това, от него бяха видими единствено две малки подозрителни очички, едно широко розово лице и половин голяма, много смешна наглед перука.

Едва-що съдията бе заел мястото си и разпоредителят в партера извика „тишина!“ със заповеднически тон, при което друг разпоредител от галерията порядъчно сърдито изкряска „тишина!“, а същото подеха още двама-трима разпоредители, които изреваха „тишина!“ с укор и възмущение. След като това бе сторено, някакъв джентълмен в черно, седнал по-долу, пред съдията, се залови да вика поименно съдебните заседатели. Той доста много си дра гърлото, преди да се разбере, че присъствуваха само десет от предвидените. При което адвокатът Бъзфъс поиска да се извикат допълнително още двама обикновени съдебни заседатели; и тъй, един зарзаватчия и един аптекар бидоха сезирани незабавно.

— Обадете се, когато чуете имената си, господа, за да положите клетва — рече джентълменът в черно. — Ричард Ъпуич.

— Тук — отвърна зарзаватчията.

— Томас Грофин.

— Тук — отвърна аптекарят.

— Вземете Библията, господа. Закълнете се, че по съвест и напълно честно…

— Моля съда за извинение — прекъсна го аптекарят, висок и слаб жълтолик човек, — но се надявам, че съдът ще ме освободи от това задължение.

— На какво основание, сър? — запита господин съдията Стеърли.

— Нямам помощник, милорд — отвърна аптекарят.

— Това не е моя грижа, сър — възрази господин съдията Стеърли. — Длъжен сте да си вземете такъв.

— Нямам средства за това, милорд — заяви аптекарят.

— Би трябвало да имате средства за това — рече поруменял съдникът; защото господин съдията Стеърли беше доста раздразнителен по нрав и не търпеше възражения.

— Знам, че би трябвало, ако работата ми вървеше тъй, както би трябвало — отвърна аптекарят. — Но тя не върви тъй добре, милорд.

— Накарайте този джентълмен да се закълне — отсече безапелационно съдията.

Длъжностното лице бе успяло да произнесе само: „закълнете се, че по съвест и напълно честно…“, когато аптекарят отново го прекъсна:

— Ще трябва да положа клетва, тъй ли, милорд? — рече аптекарят.

— Разбира се, сър — отвърна сприхавият нисък съдия.

— Много добре, милорд — рече примирено аптекарят. — В такъв случай ще бъде извършено убийство, преди да приключи съдебното заседание, тъй да знаете. Заклевайте се, ако желаете, сър. — И аптекарят бе принуден да се закълне, преди съдията да се сети какво да отговори.

— Исках само да ви съобщя, милорд — поде аптекарят, докато заемаше съвсем спокойно своето място — че в дюкяна си не съм оставил никого освен един млад чирак. Той е много добро момче, милорд, но и понятие няма от лекарства; сигурен съм, че нищо не би могло да го разубеди, че английската сол не е оксалова киселина, а александрийският лист — опиева тинктура. Това е всичко, милорд. — При тези думи високият аптекар се разположи удобно и лицето му придоби любезен израз: той сякаш се бе примирил с най-лошото.

Обхванат от невъобразим ужас, мистър Пикуик бе вперил поглед в аптекаря, когато долови леко вълнение в залата; въведена бе мисис Бардел, подкрепяна от мисис Клъпинс; поставиха я в съвсем изнемощяло състояние на другия край на скамейката, гдето седеше мистър Пикуик. После един огромен чадър й бе поднесен от мистър Додсън, а чифт галоши — от мистър Фог, и двамата възприели за случая най-съчувствено и меланхолично изражение на лицето. Тогава се появи мисис Сандърс, водейки за ръка младия мистър Бардел. При вида на своето дете мисис Бардел трепна; опомнила се отведнъж, тя започна неистово да го целува; после, отново изпаднала в състояние на истерично умопомрачение, милата дама поиска да я осведомят къде се намира. В отговор на това мисис Клъпинс и мисис Сандърс извърнаха глави и заплакаха, а в това време господата Додсън и Фог умоляваха тъжителката да се успокои. Адвокатът Бъзфъс усърдно затърка очи с голяма бяла носна кърпа и хвърли трогателен поглед към заседателите, а и съдията явно не остана безразличен; много от зрителите се постараха да излеят вълнението си в покашляне.

— Много добро е това хрумване, наистина — пошепна мистър Пъркър на мистър Пикуик. — Знаменити момчета са тези Додсън и Фог. Отлично замислят ефекта, драги мой сър, отлично.

Докато Пъркър говореше, мисис Бардел идваше полека-лека на себе си, а мисис Клъпинс внимателно прегледа предните копчета и съответните петелки на младия мистър Бардел, сетне го изправи точно пред майка му — изгодно положение, отгдето той не можеше да не пробуди състрадание и жалост както у съдията, така и у заседателите. Това бе сторено след значителен отпор и обилни сълзи от страна на малкия джентълмен, който изпитваше известни смътни опасения, че поставянето му непосредствено под взора на съдията не бе нищо друго освен предвидено от закона предисловие, след което ще бъде изпратен направо на ешафода, или най-малкото на заточение отвъд океана.

— Бардел и Пикуик! — извика джентълменът в черно, обявявайки делото, стоящо на първо място в списъка.

— За ищеца съм аз, милорд — рече адвокатът Бъзфъс.

— Кой е с вас, колега Бъзфъз — запита съдията.

Мистър Скимпин се поклони, за да покаже, че това е той.

— Аз се явявам за ответник, милорд — рече адвокатът Снъбин.

— А с вас кой е, колега Снъбин? — осведоми се съдията.

— Мистър Фънки, милорд — отвърна адвокатът Снъбин.

— Адвокатът Бъзфъс и мистър Скимпин за ищеца — обяви съдията, като отбелязваше имената в тефтера си и ги четеше високо, — за ответника адвокатът Снъбин и мистър Мънки.

— Моля за извинение, милорд, Фънки.

— О, добре — рече съдията, — не съм имал досега удоволствието да чуя името на този джентълмен.

Мистър Фънки се поклони и се усмихна, а съдията също се поклони и се усмихна, след което мистър Фънки, изчервявайки се до бялото на очите, се опита да си даде вид, сякаш не знае, че всички го гледат: нещо неотдало се досега на никого и без изгледи да се отдаде някому и за в бъдеще.

— Продължавайте — рече съдията.

Разпоредителите отново призоваха залата към тишина и мистър Скимпин започна да „докладва делото“ и делото наистина изглеждаше без всякакви данни, докато той говореше, защото остави за свое собствено дознание всички известни само нему подробности и си седна след изтичането на три минути, оставяйки съдебните заседатели точно толкова осведомени, колкото бяха и в началото.

Тогава се изправи адвокатът Бъзфъс с цялото величие и достойнство, полагащи се при наличието на такова сериозно дело, и след като прошепна нещо на Додсън и се посъветва накратко с Фог, придърпа мантията върху плещите си, пооправи перуката си и се обърна към съдебните заседатели.

Адвокатът Бъзфъс започна, заявявайки, че никога в продължение на цялата си професионална практика — от първия миг, когато се е отдал на изучаване и боравене със закона — не бил подхождал към някое дело с толкова голямо вълнение и дълбоко чувство за тежка отговорност, възложена нему — една отговорност, би казал той, която не би могъл да понесе, ако не бил обнадежден и поддържан от убеждението (толкова силно, че се равнявало на увереност), че каузата на истината и справедливостта или, с други думи, каузата на неговата жестоко пострадала и онеправдана довереница, щяла непременно да възтържествува при тези високонравствени и проницателни дванадесет съдебни заседатели, които виждал пред себе си в ложата.

Адвокатите често почват по този начин, защото така успяват да повдигнат неимоверно самочувствието на съдебните заседатели и те захващат да се мислят за много умни. И въздействието безспорно дойде веднага; много от заседателите най-ревностно се заловиха да си вземат безкрайни бележки.

— Вие разбрахте от моя високообразован колега, господа — продължи адвокатът Бъзфъс, знаейки добре, че от споменатия високообразован колега съдът не бе разбрал абсолютно нищо, — вие разбрахте от моя високообразован колега, господа, каква е същността на това дело: неустойка на обещание за женитба, щетите на която неустойка възлизат на хиляда и петстотин лири. Но от моя високообразован колега вие не сте чули, защото това не влиза в задачата на моя високообразован колега, какви са фактите и обстоятелствата около това дело. За тези факти и обстоятелства, господа, вие ще чуете подробности от мен и те ще бъдат потвърдени от безупречната дама, която поставям на трибуната пред вас.

Адвокатът Бъзфъс сложи много силно ударение на думата „трибуна“, като шумно стовари юмрук върху масата, хвърляйки поглед към Додсън и Фог, които кимнаха в знак на възхищение към адвоката и предизвикателно възмущение към ответника.

— Тъжителката, господа — продължи адвокатът Бъзфъс с мек, меланхоличен глас, — тъжителката е вдовица; да, господа, вдовица. Покойният мистър Бардел, радвал се в продължение на много години на уважението и доверието на своя монарх, като един от стражите на неговите кралски доходи, напуска почти незабелязано този свят, за да потърси другаде онзи мир и онзи покой, които митницата не е в състояние да даде.

При това патетично описание на кончината на мистър Бардел, който бил ударен с едноквартово шише по главата в някаква кръчма, гласът на високообразования адвокат затрепери и той продължи развълнувано:

— Малко преди смъртта си той запечатва своя образ и подобие в лицето на своя син-младенец. С този син-младенец, залог на любовта, оставен й от нейния покоен съпруг — акцизния чиновник, мисис Бардел се оттегля от света и търси уединението и спокойствието на Гозуъл Стрийт; и тук, на прозореца на гостната си, тя поставя обявление със следния надпис: „Мебелирана квартира за неженен джентълмен. Сведения вътре“. — Тук адвокатът Бъзфъс спря, докато много членове на съда си взеха бележка за документа.

— Няма ли дата за това, сър? — запита един съдебен заседател.

— Няма дата, господа — отвърна адвокатът Бъзфъс, — но съм упълномощен да кажа, че обявлението е било поставено на въпросния прозорец точно преди три години по това време. Моля съдът да обърне внимание на формулировката на документа: „Мебелирана квартира за неженен джентълмен“. Отношението на мисис Бардел към другия пол, господа, се определя от дългите й съзерцания на неоценимите качества на покойния й съпруг. В нея няма страх, в нея няма съмнение, в нея няма подозрение, в нея царува само доверие и надежда. „Мистър Бардел — ми каза вдовицата, — мистър Бардел беше човек на честта, мистър Бардел държеше на думата си, мистър Бардел не беше измамник, мистър Бардел преди също беше неженен джентълмен; в неженените джентълмени търся аз защита, опора, утеха и успокоение; в неженените джентълмени ще виждам винаги нещо, напомнящо ми за някогашния мистър Бардел, когато пръв завоюва моето младо и невинно сърце; на неженен джентълмен следователно ще отдам под наем моите стаи.“ Подтиквана от този прекрасен и трогателен порив (един от най-хубавите пориви на нашата несъвършена природа, господа), самотната и безутешна вдовица изсушава сълзите си, мебелира първия си етаж, взема своето невинно дете в майчините обятия и слага обявата на прозореца на гостната си. Остава ли там обявата за дълго? Не! Змията дебне от засада, фитилът е зареден, мината е готова, разрушителят-сапьор си знае работата. И три дена не изминават, откакто надписът е поставен на въпросния прозорец — три дена, господа, — и едно същество, възправено на два крака, имащо всички външни белези на човек, а не на чудовище, почуква на вратата на мисис Бардел за допълнителни сведения. Той наема помещенията и още на следния ден влиза във владение. Този човек е Пикуик — Пикуик, ответникът.

Адвокатът Бъзфъс бе говорил тъй стремително, че лицето му стана съвсем мораво; той спря да поеме дъх. Настъпилата тишина събуди съдията Стеърли и той веднага записа нещо с перо без мастило, давайки си необикновено задълбочен вид, за да накара заседателите да повярват, че той винаги мисли най-съсредоточено със затворени очи. Адвокатът Бъзфъс продължи:

— За този човек, Пикуик, аз ще говоря малко; темата не е много привлекателна; защото нито аз, господа, нито вие сме от хората, които биха изпитали удоволствие да се ровят в това възмутително безсърдечие и системно злодейство.

Тук мистър Пикуик, който бе страдал мълчаливо през всичкото време, скокна гневно, сякаш в ума му се въртеше някакво смътно намерение да се нахвърли върху адвоката Бъзфъс пред височайшето присъствие на съда и закона. Предупредителният жест на Пъркър го възпря и той заслуша по-нататъшните слова на високообразования джентълмен с възмутен вид, коренно различен от възхитените лица на мисис Клъпинс и мисис Сандърс.

— Казвам системно злодейство, господа — продължи адвокатът Бъзфъс и се обърна към мистър Пикуик, пронизвайки го с поглед, — и като казвам системно злодейство, позволете ми да подчертая пред ответника Пикуик, ако той присъствува в залата (а бях уведомен, че присъствува), че той щеше да постъпи по-пристойно и подобаващо и щеше да покаже много повече такт и разум, ако не беше идвал въобще. Позволете да го предупредя, господа, че всякакви жестове на несъгласие или на неодобрение, що би си позволил тук, не ще имат успех пред вас; че вие знаете как да ги прецените и тълкувате; и нека му кажа още нещо, което ще потвърди пред вас господин съдията, господа, че адвокатът, изпълняващ дълга си към своя довереник, не бива нито да се заплашва, нито да се насилва, нито да се обижда; и всеки опит да се направи едното или другото, първото или последното, ще се стовари върху главата на виновника, бил той тъжител или ответник, без разлика дали името му е Пикуик или Ноукс, или Стоукс, или Браун, или Томсън.

Това малко отклонение от главния въпрос имаше естествено за цел да привлече очите на всички върху мистър Пикуик. Съвземайки се частично от състоянието на морално извисяване, в което се бе лашнал, адвокатът Бъзфъс поде:

— Аз ще ви докажа, господа, че в продължение на две години Пикуик живее постоянно, безспирно и непрекъснато в дома на мисис Бардел. Ще ви докажа как през цялото това време мисис Бардел го обслужва, грижи се за удобствата му, готви яденето му, дава бельото му на перачката, кърпи и проветрява върнатото пране, за да е готово за обличане: накратко казано, тя се ползува и радва на пълното му доверие. Ще ви докажа, че при многобройни случаи той дава половин пени, а понякога дори шестпенсова монета на малкото й момче; и ще ви докажа, чрез свидетел, чиито показания моят многообразован колега не би могъл в никой случай да отхвърли или омаловажи, че при един случай той погалва момчето по главата и след като го запитва дали е печелил напоследък абета и гуди (както разбрах, това означава специален вид топчета, извънредно ценени от детското население в града), употребява следния забележителен израз: „Искаш ли да имаш втори баща?“ Ще ви убедя, господа, че преди около година Пикуик отведнъж започва да отсъствува от дома за дълги промеждутъци, сякаш с намерение да прекъсне връзката с моята довереница; но ще ви убедя също, че неговото решение по това време не е достатъчно твърдо или по-добрите му чувства вземат връх (ако той въобще притежава добри чувства), или пък чарът и качествата на моята довереница побеждават неговите нечовешки намерения; в това ще се уверите, защото при един случай, след като се завръща от провинцията, той ясно и в подобаваща форма й прави предложение за женитба. Преди това обаче взема нарочни мерки да няма свидетели за техния тържествен договор; в състояние съм да докажа, по показания на трима негови собствени приятели — съвсем неволни свидетели, господа, съвсем неволни свидетели, — че онази сутрин той бива заварен от тях, когато държи тъжителката в своите обятия и успокоява вълнението й с милувки и ласкави думи. — Тази част от речта на високообразования адвокат видимо произведе впечатление върху слушателите. Измъквайки две-три съвсем малки листчета, той продължи:

— А сега, господа, само още една дума. Две писма са били разменени между страните, писма безспорно написани с почерка на самия ответник; и те действително говорят много неща. Тези писма също ни разкриват нравствения облик на този човек. Те не са открити, страстни, красноречиви послания, излъчващи единствено думи на нежна привързаност. Те са прикрити, лукави, двусмислени съобщения, но за щастие много по-показателни, отколкото да бяха съчинени с най-пламенни слова и най-поетично въображение — писма, на които трябва да се гледа с проницателност и подозрение — писма, които Пикуик явно е замислил тъй, че да заблуди и оплете всяко трето лице, в чиито ръце биха могли да попаднат. Нека ви прочета първото: „Гарауейс, дванадесет часа. Драга мисис Б. — пържоли и доматен сос. Ваш Пикуик“. Господа, какво означава това? Пържоли и доматен сос! Ваш Пикуик! Пържоли! Боже господи! И доматен сос! Господа, нима щастието на една чувствителна и доверчива жена трябва да бъде погубено с подобни плитки измами като тези? Следващото писмо няма абсолютно никаква дата, нещо подозрително само по себе си. „Драга мисис Б., няма да се върна до утре. Бавен екипаж.“ А сетне следват тези извънредно забележителни думи: „Не се безпокойте за грейката.“ За грейката! Но, господа, кой се безпокои за някаква грейка? Било ли е някога смутено душевното спокойствие на мъж или жена от една грейка, която сама по себе си е безобидна, полезна и мога да добавя, господа, удобна домакинска потреба? Защо се иска тъй настоятелно от мисис Бардел да не се тревожи относно тази грейка, освен ако (а несъмнено е тъй в случая), освен ако тя е само прикритие за потайния огън — просто заместител на някое ласкаво слово или обещание, съгласно предварително уговорена система при писмата му, хитро замислена от Пикуик с оглед на подготвяната от него измяна — една система, която не съм в състояние да обясня? А какво означава този намек за бавния екипаж? Предполагам, че може да се отнася до самия Пикуик, който безспорно е престъпно бавен в цялата тази история, но чиято бързина сега ще бъде ускорена много неочаквано и колелата на екипажа му ще бъдат смазани от вас, господа, за негова собствена сметка!

Адвокатът Бъзфъс млъкна на това място, за да види дали съдебните заседатели се усмихват на неговата шега; но тъй като никой не я разбра освен зарзаватчията, който същата тази сутрин бе подложил своята талига на упоменатия смазочен процес, високообразованият адвокат счете за уместно отново да потъне за малко в печално настроение, преди да завърши.

— Но достатъчно за това, господа — поде адвокатът Бъзфъс. — Трудно е да се усмихва човек с наболяло сърце; няма място за шеги, когато е пробудено най-дълбокото ни съчувствие. Бъдещето и надеждите на моята доверителка са разбити и не са голи думи, като казвам, че тя наистина остава без работа. Обявата е снета, но няма наемател. Подходящи неженени джентълмени минават и заминават край къщата, но не са поканени да получат някакви сведения нито вътре, нито вън. Униние и тишина се ширят в този дом; не се чува дори гласът на момченцето: неговите детски игри остават в забвение, защото майка му плаче; забравил е своите „абета“ и „гуди“. Отучил се е от свойския вик „предай се!“. Не играе вече нито на челик, нито на чифт-тек. Но Пикуик, господа, Пикуик, безжалостният рушител на този семеен оазис в пустинята на Гозуъл Стрийт… Пикуик, който задръсти извора и хвърли смет върху моравата… Пикуик, който идва днес пред вас с безсърдечните си доматени сосове и грейки… Пикуик все още вири глава с безсрамна наглост и наблюдава без ни една въздишка предизвиканата от него разруха. Обезщетение, господа, тежко обезщетение е единственото наказание, което може да му наложите, и единственото възмездие, с което може да облагодетелствувате моята довереница. И с молба за това обезщетение се обръща тя сега към просветените, високопоставени, справедливи, добросъвестни, съчувствуващи и мъдри съдебни заседатели, избрани всред най-цивилизованите й съотечественици.

Завършвайки блестящата си пледоария, адвокатът Бъзфъс си седна, а господин съдията Стеърли се събуди.

— Повикайте Елизабет Клъпинс — рече адвокатът Бъзфъс, ставайки минута след това с възобновена енергия.

Най-близкият разпоредител повика Елизабет Тъпинс; друг, застанал малко по-далече, потърси Елизабет Джъпкинс; а пък трети се втурна вън, на Кинг Стрийт, и закряска „Елизабет Мъфинс“, докато му прегракна гласът.

Междувременно мисис Клъпинс биде възкачена в свидетелската ложа с обединените усилия на мисис Бардел, мисис Сандърс, мистър Додсън и мистър Фог; а когато тя кацна благополучно на най-горното стъпало, мисис Бардел застана на най-долното с носната си кърпичка и галошите в една ръка и едно шише, съдържащо не по-малко от четвърт пинта амонячна сол — в другата, готова за всякакви непредвидени обстоятелства.

Вперила очи в лицето на съдията, мисис Сандърс се изтъпани съвсем наблизо с големия чадър, като държеше палеца на дясната си ръка на пружината с напрегнато изражение, сякаш бе нащрек, за да разтвори чадъра при първия знак.

— Мисис Клъпинс — рече адвокатът Бъзфъс, — моля, успокойте се, госпожо.

Щом мисис Клъпинс биде помолена да се успокои, тя естествено се разрида с удвоено усърдие и показа различни признаци на грозящ я припадък или, както тя се изрази по-късно, на непосилен прилив на чувства.

— Спомняте ли си, госпожо — рече адвокатът Бъзфъс след няколко несъществени въпроса, — спомняте ли си, че една паметна заран, през миналия месец юли, вие сте се намирали у мисис Бардел на горния етаж в задната стая, докато тя чистела помещението на Пикуик?

— Да, милорд и господа заседатели, спомням си — отвърна мисис Клъпинс.

— Гостната на мистър Пикуик е, струва ми се, също на горния етаж, откъм улицата?

— Да, тъй е, сър.

— Какво търсехте вие в задната стая, госпожо? — запита дребничкият съдия.

— Милорд и господа заседатели — отвърна мисис Клъпинс видимо развълнувана, — аз няма да ви излъжа.

— По-добре не го правете, госпожо — рече дребничкият съдия.

— Аз бях там, без да знае мисис Бардел — подхвана мисис Клъпинс. — Бях излязла с малка кошничка, господа, да купя три фунта обли червени картофи, което правеше два пенса и половина, когато виждам външната врата на мисис Бардел открехната.

— Какво, какво? — възкликна дребничкият съдия.

— Полуотворена, милорд — обясни адвокатът Снъбин.

— Тя каза открехната — рече дребничкият съдия с лукав вид.

— Това е едно и също, милорд — рече адвокатът Снъбин.

Дребничкият съдия погледна недоверчиво и подчерта, че ще си вземе бележка по тази точка. После мисис Клъпинс продължи:

— Аз влязох, господа, просто да кажа добр’утро и се качих, без да ме видят, по стълбата до задната стая. Господа, в предната стая се чуваха гласове.

— И вие сте подслушвали, струва ми се, нали, мисис Клъпинс? — запита адвокатът Бъзфъс.

— Извинявайте много, сър — възрази мисис Клъпинс с величествен вид, — таквиз неща аз ги презирам. Говореха много високо, сър, и не можеше да не чуя.

— Добре, мисис Клъпинс, вие не сте подслушвали, но сте чули гласове. Беше ли един от тях гласът на мистър Пикуик?

— Да, сър, неговият глас.

И след като установи ясно, че мистър Пикуик е говорел на мисис Бардел, мисис Клъпинс повтори малко по малко, с помощта на многочислени въпроси, оня разговор, с който нашите читатели са вече запознати.

По лицата на съдебните заседатели се четеше подозрение, а адвокатът Бъзфъс се усмихна и седна. Съдебните заседатели изглеждаха наистина застрашителни, когато адвокатът Снъбин заяви, че той няма да подлага свидетелката на кръстосан разпит, защото мистър Пикуик считал за свой дълг спрямо нея изрично да заяви, че нейните показания били, общо взето, верни.

След като бе веднъж пробила леда, мисис Клъпинс счете, че й се удава удобен случай да направи кратък доклад за собствените си домашни истории; и тъй, тя незабавно се залови да осведомява съда, че засега била майка на осем деца, но имала основателни надежди да дари на мистър Клъпинс девето отроче след шест месеца около тази дата. На това интересно място тя биде прекъсната от извънредно ядосания дребничък съдия; и като последица на това прекъсване тази достопочтена дама биде учтиво изведена навън от мистър Джаксън заедно с мисис Сандърс без повече приказки.

— Натаниъл Уинкл! — рече мистър Скимпин.

— Тук — отвърна слаб глас. Мистър Уинкл възлезе в свидетелската ложа и след като съответно положи клетва, се поклони на съдията съвсем почтително.

— Не гледайте мен, сър — рече остро съдията в отговор на поздрава, — гледайте заседателите.

Мистър Уинкл изпълни заповедта и насочи очите си към мястото, гдето смяташе за най-вероятно да се намират съдебните заседатели; а на него му бе напълно невъзможно да види каквото и да е в тогавашното му объркано душевно състояние.

Започна разпитът на мистър Уинкл от мистър Скимпин — многообещаващ млад човек на четиридесет и две или три години, стараещ се естествено да обърка колкото се може повече един свидетел, предразположен явно в полза на противната страна.

— А сега, сър — подхвана мистър Скимпин, — бъдете тъй любезен и съобщете на негова светлост и господа съдебните заседатели вашето име. — И мистър Скимпин наклони глава на една страна, за да изслуша с изострено внимание отговора, като едновременно хвърли поглед към съдебните заседатели, сякаш даваше да се подразбере, че той няма да се учуди, ако вродената склонност на мистър Уинкл към лъжесвидетелство го накара да каже някое друго, а не своето собствено име.

— Уинкл — отвърна свидетелят.

— Как е малкото ви име, сър? — запита сърдито дребничкият съдия.

— Натаниъл, сър, тоест милорд.

— Натаниъл Даниъл или Даниъл Натаниъл?

— Не, милорд, само Натаниъл, без никакъв Даниъл.

— Защо тогава ми казахте Даниъл, сър — сопна се съдията.

— Не съм казвал Даниъл, милорд — отвърна мистър Уинкл.

— Казахте, сър — възрази съдията, като сви строго вежди. — Как иначе ще е попаднало това „Даниъл“ в бележките ми, ако не сте го казали вие, сър?

Този довод несъмнено беше неоспорим.

— Мистър Уинкл има доста къса памет, милорд — намеси се мистър Скимпин с нов поглед към съдебните заседатели. — Надявам се, че ще намерим средства да я освежим, преди да свършим с него.

— Предупреждавам ви да внимавате, сър — рече дребничкият съдия на свидетеля, поглеждайки го зловещо.

Горкият мистър Уинкл се поклони и се стараеше да се държи с привидна непринуденост, обаче беше толкова смутен в този момент, че приличаше по-скоро на заловен джебчия.

— А сега, мистър Уинкл — рече мистър Скимпин, — моля, слушайте ме добре, сър; позволете и аз да ви посъветвам, за ваше лично добро, да не забравяте предупреждението на негова светлост да внимавате. Ако не се лъжа, вие сте близък приятел на ответника Пикуик, нали?

— Познавам мистър Пикуик от… доколкото мога да си спомня в този момент, почти…

— Моля не отбягвайте въпроса ми, мистър Уинкл. Близък приятел ли сте на ответника, да или не?

— Аз точно щях да кажа, че…

— Ще отговорите ли на въпроса, сър, или няма да отговорите?

— Ако не отговорите на въпроса, ще бъдете задържан, сър — намеси се дребничкият съдия, откъсвайки поглед от бележника си.

— Хайде, сър — рече мистър Скимпин. — Да или не, моля?

— Да — отвърна мистър Уинкл.

— Да, значи. А защо не го казахте веднага, сър? Може би познавате и тъжителката? Е, мистър Уинкл?

— Не я познавам; виждал съм я.

— О, значи, не я познавате, но сте я виждали? Бъдете тъй любезен тогава и изяснете на съдебните заседатели какво искате да кажете с това, мистър Уинкл.

— Искам да кажа, че не съм близък с нея, но съм я виждал, когато ходех на гости у мистър Пикуик на Гозуъл Стрийт.

— Колко пъти сте я виждали, сър?

— Колко пъти?

— Да, мистър Уинкл, колко пъти? Ще повторя въпроса си дванадесет пъти, ако желаете, сър. — И високообразованият джентълмен решително и сурово сви вежди, сложи ръце на хълбоците и се усмихна многозначително на съдебните заседатели.

При този въпрос се дойде до поучително сплашване, обичайно при подобни случаи. Най-напред мистър Уинкл заяви, че му било невъзможно да каже колко пъти е виждал мисис Бардел. После го запитаха дали не я е виждал двадесет пъти, на което той отговори: „Сигурно… дори повече.“ Тогава го запитаха дали не я е виждал сто пъти… дали можел да се закълне, че я е виждал повече от петдесет пъти… дали бил сигурен, че не я е виждал поне седемдесет и пет пъти… и т.н.; в края на краищата стигнаха до удовлетворителното заключение, че той трябва да внимава, с оглед на собствената си личност, какво точно говори. Когато свидетелят биде доведен по този начин до желаното състояние на нервна обърканост, разпитът продължи както следва:

— Кажете, моля, мистър Уинкл, дали си спомняте, че сте посетили ответника Пикуик в онази му квартира, в дома на тъжителката, на Гозуъл Стрийт, през въпросното утро миналия месец юли?

— Да, спомням си.

— Бяхте ли придружен тогава от ваш приятел на име Тъпман и друг приятел на име Снодграс?

— Да.

— Тук ли са те?

— Да, тук са — отвърна мистър Уинкл и погледна за доказателство към мястото, гдето седяха неговите приятели.

— Моля, внимавайте в моите думи, мистър Уинкл, и не се занимавайте с вашите приятели — рече мистър Скимпин с нов многозначителен поглед към съдебните заседатели. — Те трябва да дадат своите показания без предварително съвещание с вас, ако такова не се е състояло вече (още един поглед към съдебните заседатели). Сега, сър, разкажете на господа съдебните заседатели какво сте видели при влизане в стаята на ответника тази именно заран. Хайде, говорете, сър; рано или късно вие всичко ще ни разкажете.

— Ответникът, мистър Пикуик, държеше тъжителката в своите обятия, обвил ръце около кръста й — отвърна мистър Уинкл с лесно обяснима нерешителност, — а тъжителката сякаш беше припаднала.

— Чухте ли ответника да казва нещо?

— Чух го да я нарича добро създание и го чух как я молеше да се съвземе, защото положението било неловко, ако някой влезел… все думи от този род.

— А сега, мистър Уинкл, ще ви задам само още един въпрос, като ви моля да имате пред вид предупреждението на негова светлост. Бихте ли се заклели, че Пикуик, ответникът, не е казал при въпросния случай: „Драга мисис Бардел, добро ми създание, съвземете се от това положение, защото с това положение вие трябва да свикнете“ или подобни думи с това съдържание?

— Аз… аз наистина не го разбрах така — отвърна мистър Уинкл, изумен от това ловко стъкмяване на няколкото думи, дочути от него, — аз бях на стълбището и не можех да чуя съвсем ясно; но създаденото у мен впечатление е…

— Господа съдебните заседатели не се интересуват от създаденото у вас впечатление, мистър Уинкл — прекъсна го мистър Скимпин. — Боя се, че това впечатление не би могло да е от голяма полза за честните и прями люде. Вие сте били на стълбището и не сте могли да чуете съвсем ясно; но не бихте могли да се закълнете, нали, че Пикуик не е употребил израза, който току-що цитирах? Така ли е?

— Да… не мога да се закълна — отвърна мистър Уинкл, а мистър Скимпин си седна с тържествуващ вид.

Каузата на мистър Пикуик не бе имала много щастлив ход до този момент, тъй че никак не бе препоръчително да се утежнява с някакви нови подозрения. Но тъй като беше препоръчително личността му да се представи по възможност в по-благоприятна светлина, мистър Фънки се изправи, с надежда да се добере до нещо по-значително, като и той подложи мистър Уинкл на кръстосан разпит.

— Струва ми се, мистър Уинкл — подхвана мистър Фънки, — че мистър Пикуик не е много млад.

— О, да — отвърна мистър Уинкл. — Би могъл да ми е баща.

— Вие уведомихте моя високообразован колега, че отдавна познавате мистър Пикуик. Имате ли някакви основания да считате или да предполагате, че той е възнамерявал да се жени?

— О, не; не, разбира се! — отвърна мистър Уинкл с толкова жар, че би трябвало мистър Фънки да го отпрати от свидетелската ложа с възможно най-голяма скорост. Адвокатите твърдят, че има два вида извънредно лоши свидетели: прекалено боязливите и прекалено ревностните; на мистър Уинкл бе писано да играе и двете роли.

— Ще отида още по-далеч, мистър Уинкл — продължи мистър Фънки много гладко и самоуверено. — Виждали ли сте някога в обноските или поведението на мистър Пикуик към другия пол нещо, което да ви навее мисълта, че той е имал някакви брачни намерения в напредналите години на своя живот?

— О, не; не, разбира се! — отвърна мистър Уинкл.

— Било ли е винаги държането му спрямо жените това на човек, достигнал вече доста напреднала възраст и удовлетворен от собствените си занимания и забавления, както един баща би се отнасял към своите дъщери?

— Без всякакво съмнение — отвърна мистър Уинкл от все сърце. — Тоест… да… о, да, разбира се.

— И никога не сте забелязвали в неговото държане към мисис Бардел или коя и да е друга жена нещо подозрително и в най-малка степен? — рече мистър Фънки, като се готвеше да седне, защото адвокатът Снъбин му смигаше от известно време.

— Н… н… не — отвърна мистър Уинкл, — освен при един незначителен случай, който, не се съмнявам, би могъл лесно да се обясни.

Ако злополучният мистър Фънки си бе седнал, когато адвокатът Снъбин му бе смигнал отначало, или ако адвокатът Бъзфъс бе прекратил този неправилен кръстосан разпит от самото начало (но последният добре разбра, че не бива да го стори, защото, виждайки смущението на мистър Уинкл, той схвана незабавно, че то по всяка вероятност ще донесе нещо, което да ползува неговата довереница), нямаше да се стигне до това неуместно признание.

Щом тези думи се изплъзнаха от устата на мистър Уинкл, мистър Фънки седна, а адвокатът Снъбин доста припряно каза на мистър Уинкл, че може да напусне свидетелската ложа и мистър Уинкл се канеше да го стори с голяма готовност, но адвокатът Бъзфъс го спря.

— Стойте, мистър Уинкл, стойте! — рече адвокатът Бъзфъс. — Ще има ли негова светлост любезността да запита свидетеля в какво се състои този единствен случай на подозрително държане спрямо жените от страна на този джентълмен, който е на възраст да му бъде баща.

— Чухте ли какво каза високообразованият защитник, сър? — забеляза съдията, обръщайки се към нещастния измъчен мистър Уинкл. — Опишете случая, за който споменахте.

— Милорд — рече мистър Уинкл, като трепереше от вълнение, — аз… аз бих предпочел да не го направя.

— Възможно е — рече дребничкият съдия, — но трябва да го направите.

И всред дълбокото мълчание в цялата зала мистър Уинкл колебливо заразказва, че незначителната случка, навяваща подозрение, се състояла в това, че мистър Пикуик бил заварен посред нощ в спалнята на една дама; събитието, според мистър Уинкл, завършило с осуетяване брака на въпросната дама и довело до принудително закарване на цялата компания до Джордж Нъпкинс, ескуайър, магистрат и миров съдия на градчето Ипсуич!

— Можете да се оттеглите, сър — рече адвокатът Снъбин.

Мистър Уинкл действително се оттегли и замаян се втурна бързо до „Джордж и ястребът“, гдето биде заварен от прислугата няколко часа по-късно да стене глухо и жално, заровил глава във възглавниците на софата.

После в свидетелската ложа бидоха поканени един след друг Трейси Тъпман и Огъстъс Снодграс; и двамата потвърдиха показанията на нещастния си приятел; и двамата бяха доведени до границата на отчаянието от премного изтезаващи въпроси.

Тогава повикаха Сузана Сандърс — разпита я адвокатът Бъзфъс, а също и адвокатът Снъбин. Тя винаги смятала и казвала, че Пикуик ще се ожени за мисис Бардел; знаела, че из целия комшулук се говорело за годежа на мисис Бардел с Пикуик след припадъка през юли; на нея самата й казала мисис Мъдбери, съдържателка на пералня, и мисис Бънкин, специалистка по колосване, но не виждала нито мисис Мъдбери, нито мисис Бънкин в съда. Чула как Пикуик попитал момченцето дали иска да има втори баща. Не знаела дали по това време мисис Бардел „ходела“ с хлебаря, но знаела със сигурност, че хлебарят тогава бил неженен, а сега бил женен. Но можела да се закълне, че мисис Бардел не държала много на хлебаря, но смятала, че хлебарят не държал много на мисис Бардел, защото иначе нямало да се ожени за друга. Мислела, че мисис Бардел припаднала онази сутрин през юли, защото Пикуик поискал тя да определи деня на сватбата; помнела как тя (свидетелката) припаднала като мъртва, щом мистър Сандърс й поискал да определи деня на сватбата, и смятала, че всяка жена, дето можела да се нарече дама, щяла да направи същото при подобно положение. Чула как Пикуик задал на момченцето въпроса за топчетата, но можела да се закълне, че не знае каква е разликата между абета и гуди.

Отговор на съдийски въпрос. — През цялото време, докато тя „ходела“ с мистър Сандърс, получавала любовни писма от мистър Сандърс като всяка друга дама. В своите писма мистър Сандърс често я наричал „пиле“, но никога „пържола“, нито пък „доматен сос“. Той особено много обичал пилетата. Пък ако е обичал толкова много пържоли и доматен сос, щял е може би да прибегне до тези любовни обръщения.

След това адвокатът Бъзфъс се изправи с още повече важност, отколкото бе проявил досега (ако това бе възможно), и извика:

— Извикайте Самюъл Уелър!

Беше съвсем ненужно да се вика Самюъл Уелър; защото Самюъл Уелър бързо се възкачи на свидетелската ложа, щом името му се произнесе, той сложи шапката си на пода, а ръцете си на перилата, от птичи поглед се полюбува на пледиращите адвокати и провери съдебния състав с необикновено весел и жизнерадостен вид.

— Как се казвате, сър? — запита съдията.

— Сам Уелър, милорд — отвърна този джентълмен.

— С „В“ ли се пише, или с „У“? — осведоми се съдията.

— Туй зависи от вкуса и приумицата на тоз, дето го пише, милорд — отвърна Сам. — Не ми се е случвало да се подписвам повече от един-два пъти досега, но съм го писал с „В“.

В този миг се чу висок възглас от галерията.

— Точно тъй трябва, Сами, точно тъй. Слагайте „В“, милорд, слагайте „В“.

— Кой се осмелява да се обръща така към съда? — рече дребничкият съдия и погледна нагоре. — Разсилен!

— Да, милорд?

— Доведете ми веднага това лице.

— Да, милорд.

Но тъй като разсилният не намери лицето, той не го доведе; настъпи доста голяма суматоха, а после всички, станали да търсят виновника, си седнаха по местата. Дребничкият съдия се обърна към свидетеля едва когато стихна негодуванието му и бе в състояние да говори:

— Знаете ли кой беше този, сър?

— Май че беше баща ми, милорд — отвърна Сам.

— Виждате ли го къде е сега? — запита съдията.

— Не, не го виждам, милорд — отвърна Сам, взирайки се нагоре, право във фенера на тавана.

— Ако можехте да ми го посочите, щях веднага да го арестувам — рече съдията.

Сам се поклони в знак на признателност и извърна непромененото си весело лице към адвоката Бъзфъс.

— А сега, мистър Уелър — поде адвокатът Бъзфъс.

— А сега, сър — отвърна Сам.

— Мисля, че сте на служба у мистър Пикуик, ответника в това дело. Кажете ни всичко, моля, мистър Уелър.

— Смятам да ви кажа всичко, сър — отвърна Сам. — На служба съм у ей тоз джентълмен и много ми е хубава службата.

— Малко се работи, а много се получава, тъй ли? — шеговито рече адвокатът Бъзфъс.

— О, получавам доста много, сър, както казал войникът, дето го осъдили на триста и петдесет удара с камшик — отвърна Сам.

— Не ни разправяйте какво казал войникът, нито пък какво казал някой друг — намеси се съдията. — Това не е свидетелско показание.

— Много добре, милорд — отвърна Сам.

— Спомняте ли си да е ставало нещо необикновено заранта, когато сте постъпвали на служба у ответника, мистър Уелър? — рече адвокатът Бъзфъс.

— Да, спомням си, сър — отвърна Сам.

— Тогава бъдете тъй любезен да разкажете на съда в какво се състоеше то.

— Тази заран аз получих цял-целеничък истински костюм, господа заседатели — рече Сам, — а туй беше съвсем необикновено и особено нещо за мене по онова време.

В отговор на това всички се разсмяха, а дребничкият съдия погледна гневно иззад писмената си маса и рече:

— Съветвам ви да внимавате, сър.

— Тъй каза и мистър Пикуик на времето, милорд — отвърна Сам, — и аз много внимавах за оня си костюм, ама наистина много внимавах, милорд.

Съдията впи строг поглед в Сам в продължение на две минути, но тъй като чертите на Сам си останаха напълно невъзмутими и спокойни, той направи знак на адвоката Бъзфъс да продължи.

— Да не искате да кажете, мистър Уелър — рече адвокатът Бъзфъс, като многозначително скръсти ръце и се полуобърна към съдебните заседатели в знак на мълчаливо уверение, че има още да се разправя със свидетеля, — да не искате да кажете, мистър Уелър, че не сте видели тази сцена, когато тъжителката припада в обятията на ответника, сцена, която вече чухте описана от свидетелите?

— Разбира се, че не съм я видял — отвърна Сам. — Седях в коридора, докат’ ме повикат, а после старата госпожа я нямаше.

— Слушайте сега, мистър Уелър — рече адвокатът Бъзфъс, като потопи голямо перо в мастилницата пред себе си с цел да уплаши Сам, показвайки му, че ще запише неговия отговор. — Вие сте били в коридора и все пак не сте видели нищо от станалото. Имате ли очи, мистър Уелър?

— Да, имам очи — отвърна Сам — и само толкоз. Ако те бяха чифт патентовани микроскопи с екстра сила да увеличават два милиона пъти, тогаз може би щях да видя през стълбището и чамовата врата; но, видите ли, тъй, само с две очи, зрението ми е доста ограничено.

При този отговор, даден без дори помен на раздразнение, напълно простодушно и хладнокръвно, зрителите се разкикотиха, дребничкият съдия се усмихна, а адвокатът Бъзфъс изглеждаше необикновено глупав. След кратка консултация с Додсън и Фог високообразованият адвокат отново се обърна към Сам и рече с мъчително усилие да прикрие яда си:

— А сега, мистър Уелър, ще ви запитам по друг един въпрос, моля.

— Моля, сър — повтори Сам в най-добро разположение на духа.

— Спомняте ли си да сте ходили в дома на мисис Бардел през ноември миналата година?

— О, да, много добре.

— О, наистина си спомняте това, така ли, мистър Уелър? — възвърна си доброто настроение адвокатът Бъзфъс. — Знаех, че ще се разберем в края на краищата.

— И аз тъй си знаех, сър — отвърна Сам и зрителите отново се разкикотиха.

— Добре, предполагам, че сте отишли там да поговорите малко за това дело… а, мистър Уелър? — рече адвокатът Бъзфъс и погледна многозначително съдебните заседатели.

— Отидох там да платя наема; но ние наистина заприказвахме за делото — отвърна Сам.

— О, вие наистина заприказвахте за делото — подхвана сияещ адвокатът Бъзфъс, защото очакваше някаква нова важна улика. — И тъй, какво си говорихте за делото? Ще бъдете ли така любезен да ни го кажете, мистър Уелър?

— С най-голямо удоволствие, сър — отвърна Сам. — След като двете благонравствени госпожи, дето ги разпитваха днеска, подхвърлиха туй-онуй, незначителни работи, дамите захванаха страшно много да хвалят достойното поведение на господин Додсън и Фог… онез двамата джентълмени, дет седят до вас сега.

Тези думи естествено привлякоха всеобщото внимание върху Додсън и Фог, които се постараха да изглеждат колкото се може по-добродетелни.

— Юридическите съветници, които подготвиха делото на тъжителката — поясни адвокатът Бъзфъс. — Добре! Те, значи, говореха с голямо възхищение за достойното поведение на господата Додсън и Фог, така ли?

— Да — продължи Сам, — те казаха, че било много щедро от тяхна страна да вземат туй дело на своя си сметка и да не искат никакви пари, освен ако ги изстискат от мистър Пикуик.

При този съвсем неочакван отговор зрителите отново се закискаха, а Додсън и Фог, зачервени целите, се наведоха към адвоката Бъзфъс и припряно му зашепнаха нещо на ухото.

— Напълно сте прави — високо рече адвокатът Бъзфъс с привидно спокойствие. — Съвсем са безполезни всякакви опити да се стигне до някакво показание през непроницаемата тъпота на този свидетел, милорд… Вървете си, сър!

— Не иска ли някой друг джентълмен да ме попита още нещо? — зададе въпрос Сам, като се огледа без никакво смущение.

— Не, не ми е необходимо, мистър Уелър. Благодаря ви — рече засмян адвокатът Снъбин.

— Можете да слезете оттам, сър — каза адвокатът Бъзфъс, като махна нетърпеливо с ръка.

И така Сам напусна свидетелската ложа, след като бе изложил възможно най-много господата Додсън и Фог и бе говорил възможно най-малко за мистър Пикуик — а точно тази цел гонеше той през цялото време.

— Ако това ще спести разпита на нови свидетели, милорд — рече адвокатът Снъбин, — аз съм готов да призная, че мистър Пикуик се е оттеглил вече от деловия свят и се радва на значително лично състояние.

— Много добре — рече адвокатът Бъзфъс, връчвайки двете писма на мистър Пикуик като веществени доказателства. — Нямам какво повече да добавя, милорд.

После в полза на ответника пледира адвокатът Снъбин; и много дълга и много енергична бе изнесената от него пледоария, в която той обсипа с възможно най-големи възхвали поведението и характера на мистър Пикуик; но тъй като нашият читател е могъл вече да си състави много по-правилна преценка относно всички качества и заслуги на този джентълмен, отколкото би могъл да го стори адвокатът Снъбин, не смятаме за необходимо да даваме подробно словата на този високообразован джентълмен. Той се опита да докаже, че предявените пред съда писма не се отнасят до нищо друго освен до обеда на мистър Пикуик и до приготовленията при неговото завръщане в квартирата му след един излет извън града. Достатъчно е да добавим, че той изобщо направи всичко по силите си за мистър Пикуик, но… невъзможното си остава невъзможно, както гласи безпогрешно една стара истина.

Господин съдията Стеърли изнесе заключителното слово в установената и повсеместно одобрявана форма. Той прочете онези свои бележки, които успя да разгадае за броените минути, с които разполагаше, и едновременно даваше текущ коментар на съответните показания. Ако мисис Бардел била права, то било напълно ясно, че мистър Пикуик не бил прав; ако съдебните заседатели счетели показанията на мисис Клъпинс за достоверни, можело да й вярват, ако ли пък не — просто нямало да й вярват. Ако се убедели, че е налице неустойка на обещание за женитба, трябвало да решат в полза на тъжителката, отсъждайки обезщетение; ако ли пък им се сторело, че никога не е давано обещание за женитба, трябвало да решат в полза на ответника, без каквото и да е обезщетение.

После съдебните заседатели се оттеглиха в своята стая, за да се съвещават, а съдията се оттегли в своята си стая, за да се ободри с овнешка пържола и чаша шери.

Изтече много тревожен четвърт час; заседателите се завърнаха: съдията бе повикан. Мистър Пикуик си сложи очилата и впери поглед в старшия съдебен заседател с развълнувано лице и силно туптящо сърце.

— Господа — рече човекът в черно, — единодушни ли сте в своята присъда?

— Да — отвърна старшият съдебен заседател.

— В полза на ищеца ли отсъдихте, господа, или в полза на ответника?

— В полза на ищеца.

— Какъв е размерът на обезщетението, господа?

— Седемстотин и петдесет лири.

Мистър Пикуик си сне очилата, избърса внимателно стъклата им, сложи ги в калъфката и ги прибра в джоба си; сетне много изискано надяна ръкавиците си, без да откъсва поглед от старшия заседател, и механично последва мистър Пъркър и синята му чанта вън от залата.

Те влязоха за малко в някакво странично помещение, където Пъркър плати съдебните такси, и тук мистър Пикуик бе застигнат от своите приятели. Тук те срещнаха също господата Додсън и Фог, които потриваха ръце от задоволство.

— Е, господа? — рече мистър Пикуик.

— Е, сър? — рече Додсън от свое име и от името на съдружника си.

— Вие си въобразявате, че ще си получите хонорара, нали, господа? — рече мистър Пикуик.

Фог каза, че считали това за твърде вероятно. Додсън се усмихна и каза, че щели да се постараят да го получат.

— Може да се стараете и да се стараете и пак да се стараете, господа Додсън и Фог — заяви мистър Пикуик разпалено, — но нито един фардинг няма да получите от мен, дори да прекарам останалата част от живота си в затвора за длъжници.

— Ха-ха! — засмя се Додсън. — Ще мислите по-иначе, преди да почне следващата съдебна сесия, мистър Пикуик.

— Хи-хи-хи! Скоро ще се погрижим за това, мистър Пикуик — захили се Фог.

Онемял от негодувание, мистър Пикуик се остави да бъде заведен от адвоката и приятелите си до вратата, а там биде настанен в една карета, наета от вечно досетливия Сам Уелър.

Сам бе прибрал стълбичката и тъкмо се канеше да скочи на капрата, когато почувствува някой да го докосва леко по рамото; а когато се обърна, баща му бе застанал пред него. По лицето на възрастния джентълмен се четеше униние; той клатеше глава и рече с укор в гласа:

— Знаех к’во ще излезе от таз работа, кат не й разбрахте колая. О, Сами, Сами, що не му стъкмихме едно алиби!