Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и седма

Честно и почтено обяснява отсъствието на мистър Уелър, като описва едно соаре, на което той бива поканен и отива; разказва също как мистър Пикуик го натоварва с поверителна задача от щекотливо и важно естество

— Мистър Уелър — каза мисис Крадок на сутринта на този пълен с приключения ден, — има писмо за вас.

— Чудна работа — недоумяваше Сам, — има си хас да е станала някоя беля, щот не ми идва наум някой от моите познати да може да напише писмо.

— Възможно е да се е случило нещо необикновено — забеляза мисис Крадок.

— Трябва да е много необикновено наистина, та да се дойде до писмо от някой мой приятел — отвърна Сам, като поклащаше недоверчиво глава. — Нищо друго освен естествен припадък, както казал оня джентълмен, когато го хванали гърчове. Не може да е от бащичкото — разсъждаваше Сам, като погледна плика. — Той винаги пише печатно, щот се е учил от обявите при касите, дет продават пътнически билети. Много чудно нещо от’де може да идва туй писмо.

Казвайки това, Сам направи каквото много хора правят, когато не са сигурни кой им е пратил послание: разгледа печата, после лицевата и после задната страна, после всички страни, после адреса; и в крайна сметка се сети, че би могъл да погледне съдържанието и тъй да разбере.

— Листът е със златни краища — рече Сам, като го разгъваше — и печатът е бронзов, а отгоре е бил затиснат… с горната част на ключ от външна врата. Е, да видим. — И със съсредоточено лице мистър Уелър бавно зачете следното:

„Отбрано общество от прислужници в Бат изпращат своите почитания на мистър Уелър, като го молят да им окаже честта да присъствува тази вечер на приятелско соаре, състоящо се от варен овнешки бут с обичайните гарнитури. Соарето е предвидено за маса точно в девет часа и половина.“

Този лист бе сгънат в друга бележка, която гласеше:

„Мистър Джон Смокър, джентълменът, който има честта да срещне мистър Уелър в дома на техния общ познат мистър Бантъм преди няколко дена, си позволява да приложи тази покана за мистър Уелър. Ако мистър Уелър желае да потърси мистър Джон Смокър в девет часа, мистър Джон Смокър ще има удоволствието да представи мистър Уелър тази вечер“ (подпис)

Джон Смокър

Пликът бе надписан: „… Уелър, ескуайър, при мистър Пикуик“, а в скоби в десния ъгъл се виждаха думите „заден вход“, като указание за приносящия.

— Е — рече Сам, — туй се казва важност и половина. Никога досега не съм чувал да викат на вареното овнешко соаре. Как ли пък му викат, когат’ е печено?

Но без да се бави в размишления по въпроса, Сам се представи веднага пред мистър Пикуик и помоли да бъде освободен за вечерта, нещо, което му биде охотно разрешено. С това позволение и с ключа от входната врата Сам Уелър спокойно се отправи малко преди уреченото време към Куийн Скуеър, гдето има удоволствието да зърне на неголямо разстояние мистър Смокър да пуши пура през кехлибарено цигаре, облегнал напудрената си глава на един стълб.

— Как сте, мистър Уелър? — рече мистър Джон Смокър, като грациозно повдигна шапката си с една ръка, а с другата му махна снизходително. — Как сте, сър?

— А, съвземам се доста бързо — отвърна Сам. — А вие как я карате, драги приятелю?

— Не чак толкова добре — рече мистър Джон Смокър.

— О, вие сте работили прекалено много напоследък — забеляза Сам. — Боях се, че тъй ще направите; не бива така, знаете; трябва да усмирите тоз ваш непокорен дух.

— Не е толкова по тази причина, мистър Уелър — отвърна мистър Джон Смокър. — По-скоро е от лошо вино; боя се, че пия повече напоследък.

— О, това било, значи? — рече Сам. — Туй е много неприятно оплакване, знаете.

— Ах, тази съблазън, видите ли, мистър Уелър… — забеляза мистър Джон Смокър.

— А, тъй си е — рече Сам.

— Попаднал съм във водовъртежа на обществото — продължи мистър Джон Смокър с въздишка.

— Ужасно нещо наистина! — потвърди Сам.

— Но няма друг път — заключи мистър Джон Смокър, — ако съдбата ви води към обществен живот и обществена дейност, вие естествено сте подхвърлени на съблазни, които другите хора не познават, мистър Уелър.

— Точно туй казваше и чичо ми, когато мина на кръчмарска работа — забеляза Сам. — И съвсем беше прав старият джентълмен, щот не минаха и три месеца и той умря от пиянство.

Мистър Джон Смокър изглеждаше крайно възмутен от направеното сравнение между него и въпросния покоен джентълмен; но тъй като лицето на Сам излъчваше невъзмутимо спокойствие, досадата му се разсея и той отново доби любезен вид.

— Може би трябва вече да тръгваме — рече мистър Смокър, поглеждайки медния си часовник, който държеше на дъното на специален дълбок джоб и го извличаше на повърхността с помощта на черен шнур с меден ключ на другия край.

— Май че трябва — отвърна Сам, — иначе ще преварят соарето и ще го изпортят.

— Опитахте ли минералната вода, мистър Уелър? — запита спътникът му, докато вървяха към Хай Стрийт.

— Да, веднъж — отвърна Сам.

— Как ви се стори, сър?

— Стори ми се страшно неприятна — отвърна Сам.

— А — рече мистър Джон Смокър, — не ви допада калиевият й вкус може би?

— Не ги разбирам аз много тия работи — рече Сам. — Стори ми се, че страшно мирише на топла ютия.

— Точно туй е калиевият вкус — презрително подчерта мистър Смокър.

— Е, дори да е тъй, думата е съвсем купешка — рече Сам. — Пък и аз не я разбирам химията, нищо не мога да кажа. — И тук за неизразим ужас на мистър Джон Смокър Сам започна да си подсвирква.

— Извинявайте, мистър Уелър — рече мистър Джон Смокър, крайно измъчван от тези неизискани звуци, — бихте ли ме взели под ръка?

— Благодарности, много сте любезен, но няма да ви взема. Имам навик да пъхам ръцете си в джобовете, ако нямате нищо против. — И като премина от думи на дело, Сам захвана да подсвирква много по-високо от преди.

— В тази посока — каза новият му приятел с облекчение, когато свърнаха по странична улица. — Скоро ще стигнем.

— Тъй ли? — рече Сам без всякакво вълнение от факта, че бяха тъй близо до избраното общество на прислужници от Бат.

— Да — отвърна мистър Джон Смокър. — Не се притеснявайте, мистър Уелър.

— О не — успокои го Сам.

— Ще видите някои много красиви ливреи, мистър Уелър — продължи мистър Джон Смокър, — и може би някои от господата ще ви се сторят доста високомерни отначало, но те, знаете, скоро ще омекнат.

— Много любезно от тяхна страна — отвърна Сам.

— И да знаете — продължи мистър Джон Смокър с великодушно покровителствен тон, — вие, да знаете, сте им чужд и може би ще бъдат доста груби с вас отначало.

— Но няма да са безжалостни, нали? — осведоми се Сам.

— Не, не — отвърна мистър Джон Смокър, като измъкна лисичата глава и смръкна джентълменска щипка. — Между нас има някои веселяци, знаете, и те ще си направят по някоя шега; но вие не бива да се обиждате, не бива да се обиждате.

— Ще опитам да не ме повалят тез големи дарования — отвърна Сам.

— Точно така — рече мистър Джон Смокър, като прибра лисичата глава и вдигна своята собствена. — Имате моята подкрепа.

Междувременно те бяха стигнали малко зарзаватчийско дюкянче, гдето влезе мистър Джон Смокър, последван от Сам; щом се видя зад гърба на спътника си, Сам даде воля на цяла поредица от най-широки усмивки, невъздържани хихикания и други признаци, показващи, че явно се намира в завидно весело състояние на духа.

След като прекосиха зарзаватчийницата и сложиха шапките си на стълбите в малък заден коридор, те пристъпиха в неголям салон; а там целият разкош на гледката се хвърли в очите на мистър Уелър.

В средата на стаята биха събрани две маси, застлани с три или четири покривки с различна възраст и дата на изпиране, нагласени да изглеждат, доколкото позволяваха обстоятелствата, колкото може по-еднородни. Отгоре бяха сложени ножове и вилици за шест до осем души. Някои от дръжките на ножовете бяха зелени, други червени, а трети жълти; а тъй като всички вилици бяха черни, съчетанието на цветове произвеждаше потресаващо впечатление. Чинии за съответния брой гости се топлеха зад решетката на камината, а пред нея се топлеха самите гости, измежду които най-главен и важен изглеждаше възпълен джентълмен в ярък кървавочервен жакет с дълги опашки, алени панталони и килната шапка; той бе застанал с гръб към камината и повидимому бе току-що влязъл, защото не само не си бе свалил шапката от главата, но и държеше в ръка дълъг жезъл, от онези, които господата от неговата професия държат в наведено положение над покривите на каляските.

— Смокър, момчето ми, давай си лапата — рече джентълменът с килнатата шапка.

Мистър Смокър втикна последната става на малкия пръст на дясната си ръка в ръката на джентълмена с килнатата шапка и каза, че бил очарован да го види в такъв добър вид.

— Да, казват ми, че съм имал цветущ вид — рече човекът с килнатата шапка, — а това е доста чудно. Та аз от две седмици придружавам навсякъде нашата бабичка по два часа на ден; пък да я гледа човек непрекъснато как придърпва и оглежда отзад проклетата си бледолилава стара рокля, туй е достатъчно, за да изпадне в униние до края на живота си; обзалагам се на тримесечната си заплата.

При тези думи отбраното общество прихна да се смее, а един джентълмен в жълта жилетка с файтонджийска украса пошепна на своя съсед в светлозелени прилепнали панталони, че Тъкл е в настроение тази вечер.

— Впрочем — рече Тъкл, — Смокър, момчето ми, ти… — Останалата част на изречението биде казана шепнешком в ухото на мистър Джон Смокър.

— Ах, боже мой, съвсем забравих — рече мистър Джон Смокър. — Господа, моят приятел мистър Уелър.

— Извинявайте, че затулям огъня от вас, Уелър — рече мистър Тъкл, като му кимна свойски. — Надявам се да не ви е студено, Уелър.

— Не е възможно, Пламтящи — отвърна Сам, — щях да бъда страшно зиморничав, ако ми беше студено, когат’ вий сте срещу ми. Ама вий можете като нищо да спестите сумата и въглища, ако ви сложеха вътре в камината на някоя обществена чакалня.

Тъй като тези думи на Сам явно намекваха за яркочервената ливрея на мистър Тъкл, този джентълмен смръщи величествено вежди за миг, но отмествайки се постепенно от огъня, се усмихна принудено и каза най-после, че отговорът съвсем не бил лош.

— Крайно признателен за хубавото ви мнение, сър. Смятам, че с вас ще се разберем полека-лека. А по-късно ще опитаме и нещо по-добро.

На това място разговорът бе прекъснат от появата на един джентълмен, облечен в оранжево кадифе, придружен от друг член на отбраното общество — в пурпурно сукно, който щедро излагаше на показ чорапите си. След като новодошлите бяха приветствувани от останалите, мистър Тъкл излезе с предложение да се донесе вече вечерята, което предложение бе прието единодушно. Зарзаватчията и жена му наредиха тогава на масата варен овнешки бут, горещ, със сос от капри, ряпа и картофи. Мистър Тъкл зае председателското място, а на отсрещната страна на масата седна джентълменът в оранжево кадифе. Зарзаватчията надяна изпрани кожени ръкавици, за да подава чиниите, и се изправи зад стола на мистър Тъкл.

— Харис! — рече мистър Тъкл с повелителен тон.

— Да, сър — отзова се зарзаватчията.

— Сложихте ли ръкавици?

— Да, сър.

— Махнете похлупака.

— Добре, сър.

Зарзаватчията изпълни заповедта с подчертано смирение, после раболепно подаде големия нож на мистър Тъкл; а докато обслужваше, се прозя неволно.

— Какво означава това, сър? — много остро запита мистър Тъкл.

— Прощавайте, сър — отвърна като попарен зарзаватчията, — не исках да го сторя, сър; снощи стоях до много късно, сър.

— Ще ви кажа моето мнение за вас, Харис — отсече мистър Тъкл с извънредно високомерен вид, — вие сте недодялано животно.

— Надявам се, че няма да бъдете много строги към мен, господа — рече Харис. — Много съм ви задължен наистина, господа, за вашето покровителство и загдето ме препоръчвате, когато е необходим някъде помощен сервитьор. Надявам се, че сте доволни от мен, господа.

— Не, не сме, сър — рече мистър Тъкл. — Съвсем не сме доволни, сър.

— Ние ви смятаме за несръчен безделник — потвърди джентълменът в оранжевото кадифе.

— И долен разбойник — добави джентълменът в светлозелените прилепнали панталони.

— И безподобен нехранимайко — добави джентълменът в пурпур.

Нещастният зарзаватчия се кланяше много смирено, докато всички тези епитети се сипеха върху му напълно в духа на най-непристойна тирания; а когато всеки бе казал по нещо, за да подчертае собственото си превъзходство, мистър Тъкл се залови да разрязва овнешкия бут и да подава на компанията.

Тази важна задача едва бе започнала, когато вратата рязко се отвори и се появи нов джентълмен в светлосин костюм с оловносиви копчета.

— Против правилата — рече мистър Тъкл. — Много късно, много късно.

— Не, не! Наистина не можех иначе — рече джентълменът в синьо. — Нека реши събранието. Въпрос на галантност: среща в театъра.

— О, щом случаят е такъв… — рече джентълменът в оранжево кадифе.

— О, тъй си е, честна дума — продължи джентълменът в синьо. — Обещах да върна нашата най-млада дъщеря в десет и половина, а тя е таквоз екстра файн девойче, та нямах сърце да я разочаровам. Без обида за сегашната компания, но пред фустите, господа, пред фустите всичко друго отпада.

— Почвам да се съмнявам, че има нещо по тази линия — рече Тъкл, докато новодошлият се настаняваше на мястото си до Сам. — Забелязах един-два пъти, че тя повечко се обляга на рамото ти, когато се качва или слиза от каретата.

— Е, хайде, хайде, Тъкл, не бива така — отвърна човекът в синьо. — Не е хубаво. Може да съм казал на един-двама приятели, че тя е божествено създание и че е отказала едно-две предложения без някаква видима причина, но… не, не наистина, Тъкл… и то пред чужди хора… не е право… не бива. Деликатност, драги ми приятелю, деликатност! — И човекът в синьо си придърпа вратовръзката и си оправи маншетите на жакета, като кимна и се смръщи, сякаш историята не свършваше тук и той би могъл да каже много повече, но неговото чувство за чест го заставяше да мълчи.

Човекът в синьо беше светлокос, от рода на самомнителните, нестесняващи се лакеи, със свободно държане, наперен вид и дръзко лице; той бе привлякъл вниманието на Сам още отначало, но щом започна да се изявява по този начин, Сам усети още по-силно разположение да свърже по-тясно познанство с него; тъй че той се впусна в разговор с новодошлия със свойствената си непринуденост.

— За ваше здраве, сър — рече Сам. — Много ми допадат вашите думи. Извънредно ми е приятно да ги слушам.

На това човекът се усмихна, сякаш бе отдавна привикнал на подобни любезности; но в същото време погледна Сам одобрително и каза, че се надявал да се опознаят по-добре, защото съвсем не искал да го ласкае, но му се струвало, че притежава качества на прекрасен момък и му бил напълно по сърце.

— Много сте добър, сър — рече Сам. — А какъв сте късметлия!

— Какво искате да кажете? — запита джентълменът в синьо.

— Тази млада дама — отвърна Сам, — знае си тя кое колко струва. А, виждам аз. — Мистър Уелър затвори едното око и поклати глава по начин, удовлетворяващ напълно свойствената на джентълмена в синьо суетност.

— Изглеждате ми голям хитрец, мистър Уелър — рече тази особа.

— Не, не — възрази Сам. — Туй си важи за вас. За вас е, не за мене, както казал оня джентълмен, от другата страна на зида, на джентълмена отвън, когато едно побесняло биче изскочило на пътя.

— Да, наистина, мистър Уелър — рече джентълменът в синьо, — мисля, че тя е забелязала външността и маниерите ми, мистър Уелър.

— И аз мисля, че няма как да не ги забележи — отвърна Сам.

— Имате ли и вий нещо от този вид подръка, сър? — запита щастливецът в синьо, измъквайки клечка за зъби от джоба на жилетката си.

— Не съвсем — отвърна Сам. — Няма дъщери, дето служа, иначе щях, разбира се, да се завъртя около някоя от тях. Но за да ми допадне една жена, трябва да е най-малко маркиза. Е, може да опитам с някоя млада собственица на голямо имение, дори да няма титла, ако рече да ме залюби зверски, но не иначе.

— Разбира се, мистър Уелър — отвърна джентълменът в синьо. — Няма смисъл да се притеснява човек, знаете; а ний си знаем, мистър Уелър: ний, които сме светски хора, че хубавата униформа действува на жените рано или късно. В същност туй е единственото нещо, между нас казано, дет прави службата да си заслужава.

— Точно туй — рече Сам. — Ама тъй е, разбира се.

Когато този задушевен разговор стигна дотук, подадоха чаши на всички и всеки джентълмен си поръча любимото питие, преди да затворят съседната пивница. Джентълменът в синьо и джентълменът в оранжево — самият елит на компанията — си поръчаха студен грог, а останалите показаха явно предпочитание към джин с вода, подсладен. Сам нарече зарзаватчията „последен негодник“ и заръча голяма купа пунш; две обстоятелства, които, изглежда, много го издигнаха в очите на отбраното общество.

— Господа — рече много наперено човекът в синьо, — да пием за дамите, хайде.

— Браво, браво! — додаде Сам. — За младите стопанки.

Тук се чу висок вик: „Да се спазва редът“ и господин Джон Смокър, който бе въвел мистър Уелър в това общество, поиска да го уведоми, че думата не била „прилична“.

— Коя дума, сър? — осведоми се Сам.

— Стопанки, сър — отвърна мистър Джон Смокър, застрашително намръщен. — Ние тук не признаваме подобни термини.

— О, добре тогава — рече Сам, — ще направя поправка и ще ги нарека „милите създания“, ако уважаемият Пламтящи ми разреши.

Известно съмнение смути, изглежда, джентълмена в прилепналите светлозелени панталони дали председателствуващият би могъл да бъде законно наречен „Пламтящи“, но тъй като членовете на отбраното общество бяха по-скоро склонни да се застъпват за себе си, а не за председателствуващия, този въпрос не се разисква. Човекът с килнатата шапка се позадъха и хвърли продължителен поглед към Сам, но очевидно реши, че е по-добре да замълчи, за да не се получи нещо по-лошо.

След кратко мълчание един джентълмен с везан жакет, стигащ до петите му, и с жилетка от същия вид, топлеща половината от бедрата му, разбърка джина си много енергично и като стана отведнъж с огромно усилие, заяви, че искал да отправи няколко думи към събранието, на което особата с килнатата шапка отвърна, че не се съмнявал, че всички присъствуващи щели да бъдат щастливи да чуят няколкото думи, които човекът в дългия жакет искал да им каже.

— Чувствувам голямо стеснение, задето вземам думата пред вас, господа — подхвана човекът в дългия жакет, — щото нямам късмет да съм повече от файтонджия и ме приехте да идвам на тез приятни соарета само кат допълнителен член; но наистина се чувствувам длъжен, господа — макар забутан в ъгъла, ако мога тъй да кажа, — да съобщя един печален факт, стигнал до моето знание и станал — мога да кажа — пред самите ми очи. Господа, нашият приятел мистър Уифърс (всички погледнаха особата в оранжево), нашият приятел мистър Уифърс си е подал оставката.

Настъпи всеобща изненада всред слушателите. Всеки джентълмен погледна съседа си в лицето, а след това обърна очи към изправения файтонджия.

— Май не ви се побира в акъла, господа — продължи файтонджията. — Аз няма да се осмеля да правя догадки за причините на таз загуба на службата, но ще замоля мистър Уифърс да ни ги каже, за поука и пример на нас, приятелите му, дет му се възхищаваме.

Предложението биде шумно одобрено и мистър Уифърс обясни. Той каза, че безспорно би искал да продължи службата, от която се бил неотдавна отказал. Ливреята била изключително богата и скъпа, дамите от семейството били много приятни, а работата му — длъжен бил да заяви — не била много тежка; от него се искало главно да поглежда от прозореца на хола колкото може по-често, заедно с друг един джентълмен, също подал оставка. Искал да спести на компанията неприятните и отвратителни подробности, които сега щял да изложи, но тъй като му били поискани обяснения, той нямал избор и трябвало да каже, смело и ясно, че му дали да яде незатоплено месо.

Невъзможно е да си представите какво възмущение предизвика това признание в гърдите на слушателите. Възгласи „срамота!“ под съпровод на тюхкания и подсвирквания се чуваха в продължение на около четвърт час.

Мистър Уифърс добави тогава, че лично той бил отчасти виновен за тази обида поради досегашното си поведение на търпеливост и сговорчивост. Той ясно помнел как веднъж се съгласил да яде солено масло и освен това при един случай, когато всички в къщата отведнъж се разболели, той тъй се забравил, че изкачил кофа с въглища до втория етаж. Надявал се, че не се е принизил в очите на приятелите си, като искрено признал своите грешки: и вярвал, че неотложното му противодействие на въпросната последна обида, нанесена върху неговото достойнство, щяло да му позволи отново да се радва на доброто мнение, което, смятал той, приятелите му имали за него.

Обръщението на мистър Уифърс бе посрещнато с бурно одобрение и компанията най-възторжено пи за здравето на този необикновен мъченик; мъченикът изрази своите благодарности и вдигна чаша за техния гост, мистър Уелър; нямал удоволствието да познава по-отблизо този джентълмен, но тъй като той бил приятел на мистър Джон Смокър, това било достатъчна препоръка за всяко общество от джентълмени, където и когато и да било. По тази причина той искал да пие наздравица за мистър Уелър с всичките му почести; но тъй като приятелите му не пиели в момента вино, а друг алкохол за разнообразие, следователно било някак неудобно да се пресушават чашите при всеки тост, той предлагал почестите да се подразбират.

В заключение на тази реч всеки отпи по глътка в чест на Сам, а Сам, след като си наля и изпи две чаши пунш в чест на себе си, поблагодари с изискано слово.

— Много съм ви признателен, драги приятели — започна Сам, като си наля още от пунша без ни най-малко стеснение, — за таз ваша любезност, а щото идва от туй общество, тя просто замайва човека. Чувал съм за вас като цяло, но трябва да кажа: никога не съм мислил, че ще срещна тук толкова страшно мили хора. Надявам се само да се грижите за вас си и да пазите целеничко достойнството си, дето толкова радва, кат излезеш да се поразходиш, и винаги ми е вземало ума, още кат бях момче, високо наполовина от жезъла с пиринчения край на моя многоуважаван приятел Пламтящи, присъствуващ тук. А колкото до нещастната жертва в костюма с цвят като сяра, едничкото, дето мога да му пожелая, е: да си намери добро местенце, точно к’вото заслужава, и тогаз надали ще го безпокоят със студени соарета.

После Сам седна приятно усмихнат, а когато завършиха шумните аплодисменти по случай речта му, компанията започна да се разотива.

— Да не искате вече да си ходите, стари друже — обърна се Сам към приятеля си мистър Джон Смокър.

— Трябва, няма как — отвърна мистър Смокър, — обещах на Бантъм.

— О, добре тогава — рече Сам, — работата вече е друга. Току-виж, той пък си подал оставката, ако го разочаровате. Ама и вий ли ще си ходите, Пламтящи?

— Да, и аз — отвърна човекът с килнатата шапка.

— Какво? И да оставим ей тъй три четвърти купа пунш? — настоя Сам. — Глупости! Я сядайте!

Мистър Тъкл не устоя на поканата. Той сложи встрани току-що взетите шапка и жезъл и каза, че щял да вземе една чаша за хатъра на сърдечното другарство.

А тъй като пътят до дома на джентълмена в синьо беше един и същ с този на мистър Тъкл, той също се съгласи да поостане. Когато изпиха половината от пунша, Сам поръча и стриди от зарзаватчийския дюкян; и въздействието им в съчетание с пунша се оказа тъй развеселяващо, щото мистър Тъкл, пременен с килнатата си шапка и жезъла, изигра моряшки танц всред пръснатите черупки от стриди по масата, докато джентълменът в синьо свиреше съпровод на хитро измислен инструмент, състоящ се от гребен и хартийка за навиване на коса. Най-после, когато видяха края на пунша, а наближаваше краят и на нощта, те тръгнаха да се изпращат един друг. Щом мистър Тъкл излезе на чист въздух, той биде обзет от внезапно желание да легне на ръба на плочника; Сам сметна, че би било жалко да му противоречи и го остави да върши каквото си ще. А тъй като килнатата шапка можеше да пострада, ако му я оставеше, Сам предвидливо я нахлупи на главата на джентълмена в синьо и като му пъхна и жезъла в ръката, подпря го до неговата входна врата, дръпна звънеца и се прибра спокойно в къщи.

На следващата утрин мистър Пикуик, напълно облечен, слезе на долния етаж много по-рано от обикновено и позвъни със звънеца.

— Сам — рече мистър Пикуик, щом мистър Уелър се появи в отговор на повикването, — затворете вратата.

Мистър Уелър го стори.

— Случи се нещо много неприятно тук снощи, Сам — рече мистър Пикуик, — и това даде основание на мистър Уинкл да се бои от проява на насилие от страна на мистър Даулър.

— Разбрах от хазайката долу, сър — отвърна Сам.

— И за съжаление трябва да ви кажа, Сам — продължи мистър Пикуик с много смутено лице, — че страхувайки се от подобно насилие, мистър Уинкл си е заминал.

— Заминал си? — учуди се Сам.

— Напуснал къщата рано тази сутрин, без да поговори предварително с мен — вълнуваше се мистър Пикуик. — И не зная накъде е заминал.

— Той трябваше да остане и да се бие, сър — забеляза презрително Сам. — Нямаше да е толкоз мъчно да го сложи на място, този Даулър.

— Да, Сам — рече мистър Пикуик, — може би и аз се съмнявам донякъде в неговата храброст и твърда решителност. Но както и да е, мистър Уинкл е заминал. Той трябва да се намери, Сам. Да се намери и доведе обратно при мен.

— Ами ако не иска да се върне обратно, сър? — запита Сам.

— Трябва да се застави, Сам — отсече мистър Пикуик.

— А кой ще го стори, сър? — запита с усмивка Сам.

— Вие — отвърна мистър Пикуик.

— Много добре, сър.

С тези думи мистър Уелър напусна стаята и се чу как веднага след това затваря входната врата. След два часа се върна напълно спокоен, сякаш е бил изпратен да свърши възможно най-обикновеното поръчение, и съобщи, че е разузнал, че един индивид, отговарящ напълно по описание на мистър Уинкл, е заминал същата сутрин за Бристол с пощенска кола, тръгваща пред хотел „Ройъл“.

— Сам — рече мистър Пикуик, сграбчвайки ръката му, — вие сте знаменито момче; безценно момче. Трябва да тръгнете след него, Сам.

— Разбира се, сър — отвърна мистър Уелър.

— Веднага щом го откриете, пишете ми неотложно, Сам — продължи мистър Пикуик. — Ако той се опита да ви избяга, повалете го или го заключете някъде. Имате моите неограничени пълномощия, Сам.

— Много ще внимавам, сър — увери го Сам.

— Кажете му — рече мистър Пикуик, — че съм крайно развълнуван, крайно недоволен и естествено възмутен от извънредно странната насока на поведение, което той е счел за уместно да възприеме.

— Непременно, сър — отвърна Сам.

— Кажете му — поде мистър Пикуик, — че ако не се върне тук, точно в тази къща, заедно с вас, той ще се върне с мене, защото лично аз ще отида да го доведа.

— Ще му спомена за туй, сър — отвърна Сам.

— Мислите ли, че ще можете да го намерите, Сам? — запита мистър Пикуик, като го гледаше тревожно в лицето.

— О, ще го намеря, дето и да е — отвърна много самоуверено Сам.

— Отлично — рече мистър Пикуик. — В такъв случай колкото по-скоро тръгнете, толкова по-добре.

С тези поръчения мистър Пикуик сложи известна сума в ръцете на верния си прислужник и му заповяда да тръгне на часа за Бристол по следите на беглеца.

Сам прибра няколко най-необходими вещи в една пътническа чанта и бе готов за път. Бе вече стигнал края на коридора, когато спря и като се върна тихичко обратно, открехна вратата на гостната и провря глава.

— Сър — прошепна Сам.

— Какво има, Сам? — рече мистър Пикуик.

— Ясни са ми вашите заръки, нали, сър? — осведоми се Сам.

— Надявам се — рече мистър Пикуик.

— Туй, дето да го поваля, добре съм го разбрал, нали, сър? — уточни Сам.

— Отлично — отвърна мистър Пикуик. — Напълно. Правете каквото смятате за необходимо: това е моето нареждане.

Сам кимна в знак, че е разбрал, измъкна глава, затвори вратата и тръгна да странствува с олекнало сърце.