Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (13)

Глава десета

Където се разсейват всички съмнения (ако въобще са съществували) досежно безкористния нрав на мистър Джингл

Има в Лондон няколко странноприемници, служили някога за главна квартира на прочути дилижанси в онези дни, когато дилижансите правели своите пътешествия по много по-внушителен и тържествен начин, отколкото в наше време, ала сега те са се изродили едва ли не в спирки и чакални за селски каруци. Напразно читателят би търсил някой от тези странни халища измежду разните „Златни кръстове“, „Ключове“ и „Бикове“, обърнали внушителни фасади към разкрасените улици на Лондон. Ако иска да попадне на някое от тези отколешни заведения, трябва да отправи стъпките си към по-затънтените квартали на града. И там ще открие в усамотени кътчета оцелели подобни постройки, възправени с някакво мрачно упорство всред новите сгради, които ги заобикалят.

Особено в Бъро^[1] са останали към половин дузина вековни странноприемници, запазили непроменен външния си облик, спасили се както от беса на градското разкрасяване, тъй и от посегателството на търговците спекуланти. Огромни, причудливи, безразборно градени старинни постройки са те, с проходи, сводове и стълбища, тъй необозрими и порутени, те биха могли да доставят обилен материал за стотици таласъмски разкази, ако някога бъдем изправени пред печалната необходимост да измисляме такива, при положение, че светът продължи съществуването си достатъчно дълго и изчерпи безбройните достоверни легенди, свързани с Лондонския мост и квартала, непосредствено зад десния бряг на реката.

В двора на една от тези странноприемници — и то не друга, а прочутата „Белият елен“ — един човек се бе заловил да чисти чифт мръсни ботуши рано следващата сутрин подир събитията, изложени в предидущата глава. Той беше облечен в груба раирана жилетка с черни сатенени ръкави и сини стъклени копчета, розови бричове и гамаши. Яркочервена кърпа бе вързана небрежно около врата му, а вехтата му бяла шапка бе нехайно килната на една страна върху главата му. Пред него имаше две редици ботуши, едните почистени, другите мръсни, и при всеки чифт, прибавен към чистата редица, той спираше работата си и се любуваше на своето постижение с видимо задоволство.

В странноприемницата не се чувствуваше трескавият кипеж, присъщ на всеки голям двор за дилижанси. Под високия обширен сайвант в единия край на двора бяха сложени три-четири покрити тежки каруци, а във всяка една от тях имаше струпани стоки на височина едва ли не колкото втория етаж на обикновена къща; друга тежка каруца, която вероятно скоро тази сутрин щеше да тръгне на път, стоеше изтеглена на открито. Двукатна редица чардаци — отдето се влизаше в стаите, — с груби, износени перила, заобикаляше от двете страни това застроено на приумица място; а звънците към съответните стаи висяха също в двукатна редица под една тесничка, наклонена стряха, пазеща ги от дъжда, над вратата, водеща към столовата и бара. Няколко кабриолета и ланда бяха приютени под разни малки навеси и заслони; от време на време се дочуваха тежки, стъпки на товарен кон или тракане на коларска верига на другия край на двора и сочеха на онзи, който би желал да знае, че конюшнята се намира в тази посока. Като добавим към картината и няколкото ратаи в груби платнени ризи, заспали върху разни сандъци, вързопи вълна или други предмети, пръснати върху купчините слама, ще сме описали в необходимите подробности общия изглед на двора на странноприемницата „Белият елен“, Хай Стрийт, Бъро, през тази именно утрин, за която става дума.

Шумно издрънка един от звънците и на чардака на горния етаж се появи гиздава прислужничка, която похлопа на съответната врата и след като получи някаква поръчка, извика през перилата:

— Сам!

— Охо! — отвърна човекът с бялата шапка.

— Номер двайсет и две си иска чизмите.

— Питай номер двайсет и две дали ги иска сега, или ще чака, докат’ ги получи — беше отговорът.

— Хайде, стига глупости, Сам — закачливо рече момичето, — господинът желае да получи чизмите си веднага.

— Ей, че хубаво пееш, бива те за музикална вечеринка — отвърна ваксаджията. — Я гледай всички тия чизми — единайсет чифта и един чепик, на номер шест, оня с дървения крак. Единайсетте чифта са за осем и половина, а единият чепик за девет часа. Кой е номер двайсет и две, та да ги измести всички други? Не, не, „всеки по реда си“, както е казвал Джек Кетч, като окачвал човеците на бесилото. „Съжалявам, че ви карам да чакате, сър, но ей сегичка ще ви обслужа.“

Казвайки това, момъкът с бялата шапка захвана с двойно по-голямо усърдие да лъска един ботуш. Чу се ново продължително позвъняване и пъргавата възрастна съдържателна на „Белият елен“ се появи на отсрещния чардак.

— Сам — викна съдържателката, — где е този ленив, този развей… а, Сам, ти си бил тука! Защо не отговаряш?

— Не е вежливо да отговарям, докат’ не сте свършили да приказвате — троснато отвърна Сам.

— Дръж, почисти тез’ пантофки веднага и ги занеси в отделната дневна, номер пет, на първия етаж.

Съдържателката хвърли в двора чифт дамски обувки и бързо изчезна.

— Номер пет — рече Сам, като вдигна обувките и измъкна от джоба си парче тебешир, за да отбележи върху подметките тяхното местоназначение. — Дамски пантофи и отделна дневна! Тази, струва ми се, не е дошла с каруца.

— Тя дойде рано таз’ сутрин — осведоми го момичето, все още облегнато върху перилата на чардака — с един господин, бяха в наемна кола — точно той си иска чизмите и по-добре ги оправяй без много приказки.

— А защо не ми го каза веднага? — възмути се не на шега Сам и незабавно отдели въпросните ботуши от купчината пред себе си. — От’де да знам, че не е от трипенсовите клиенти? Отделна дневна! И дама на туй отгоре! Ако е джентълмен кат’ хората, ще пуска по шилинг на ден, да не говорим за допълнителните поръчки.

Въодушевен от тези обнадеждаващи мисли, мистър Самюъл се залови за четката с такова пламенно усърдие, че след няколко минути чизмите и обувките пристигнаха пред вратата на номер пет, лъснати по начин, който би възбудил завист в сърцето на любезния мистър Уорън^[2] (защото в странноприемницата „Белият елен“ употребяваха само ваксата „Дей енд Мартин“).

— Влезте — отвърна мъжки глас, когато Сам похлопа на вратата.

Като влезе, Сам направи най-учтивия си поклон и видя джентълмен и лейди, седнали да закусват. Той услужливо положи ботушите на джентълмена — единия отляво, другия — отдясно на нозете му; по същия начин постави и дамските пантофки: наляво и надясно от краката на дамата; после се отдръпна към вратата.

— Момче! — рече джентълменът.

— Сър? — отговори Сам; той затвори вратата, по ръката му остана върху дръжката.

— Чували ли сте за… как се казваше… за „Доктърс Комънс“^[3]?

— Да, сър.

— Къде се намира?

— В двора на църквата „Свети Павел“, сър; нисък свод, отдето минават каретите; книжарница на единия ъгъл, хотел на другия и двама вратари в средата — търгаши на позволителни за женитба.

— Търгаши на позволителни?

— Търгаши на позволителни — отвърна Сам. — Двама чешити с бели престилки — повдигат шапка, кат’ влизате. „Позволително, сър, позволително?“ — Съмнителна пасмина барабар с господарите им, сър — бива ги за надзиратели в углавния съд — честна дума?

— Какво правят?

— Какво правят ли? Ех, сър! Туй съвсем не е най-страшното. Пускат мухи в главите на стари джентълмени за неща, дето те не са и сънували. Баща ми, сър, беше файтонджия. Вдовец беше той и дебел кат’ не знам к’во — страшно дебел, честна дума. Госпожата му умира и му оставя четиристотин лири. И той отива до „Доктърс Комънс“ да се срещне с адвокат и да изтегли парата. Пък се издокарал — високи ботуши — китка в петелката — широкопол цилиндър — зелен шал — същински джентълмен. Минава през свода и мисли как да си вложи парите — към него идва търгашът, повдига шапка — „Позволително, сър, позволително?“ — „К’во е туй“ — вика баща ми. „Позволително, сър“ — вика той. „К’во позволително?“ — вика баща ми. „Позволително за женитба“ — вика търгашът. „По дяволите — вика баща ми, — за туй не съм и помислял.“ — „Май ще ви трябва, сър“ — вика търгашът. Баща ми спира и се замисля малко. „Абе, пусто, много съм стар — вика той, — пък и съм много по-дебел, отколкото трябва.“ — „Съвсем не е тъй, сър“ — вика търгашът. „Така ли смятате?“ — вика баща ми, „Сигурен съм — вика онзи, — миналата седмица оженихме един джентълмен, два пъти по-дебел от вас.“ — „Ама наистина ли?“ — вика баща ми. „Наистина я — вика търгашът, — вий сте бебче пред него — насам, сър, насам!“ — и баща ми тръгва след него кат’ питомна маймуна подир латерна и влизат в някаква задна канцеларийка, дет’ седял някакъв си там сред мръсни папки и тенекиени касетки и се правел уж на много зает. „Моля, седнете, докат’ приготвя писмената клетва, сър“ — вика оня, адвокатинът. „Благодарности, сър“ — вика баща ми и се кокори със зяпнала уста пред надписите на касетките. „Как се казвате?“ — вика адвокатинът. „Тони Уелър“ — вика баща ми. „Енория?“ — вика оня. „Красивата дивачка“ — вика баща ми, защото спираше там, когато слизаше в града, и нищичко не разбираше от енории, ама нищичко. „А как се казва дамата?“ — вика оня. Баща ми гледа кат’ гръмнат. „Бога ми, не знам“ — вика той. „Как тъй не знаете?“ — вика оня. „Колкото вие, толкоз и аз — вика баща ми, — не можели после да се напише?“ — „Невъзможно!“ — вика оня. „Добре тогаз — вика баща ми, след кат’ си помислил за малко. — Пишете мисис Кларк.“ — „Каква Кларк?“ — вика оня и си топи перото в мастилницата. „Сюзън Кларк, Маркис О’Гранби, Доркинг — вика баща ми, — тя ще ме вземе, ако й кажа, тъй да знаете, никога нищичко не съм й казвал, ама ще ме вземе, знам го.“ Приготвили позволителното и тя наистина го взе и нещо повече — още го държи здраво, а аз нищичко не видях от тия четиристотин лири, нямах късмет. Извинете, сър — добави Сам, след като бе свършил, — ама щом заприказвам ей за тази неправда, отпушвам се и карам като нова ръчна количка със смазано колело. — След тези думи той почака за миг да види дали нямат още нужда от неговите услуги и напусна стаята.

— Девет и половина — тъкмо е време — излизам веднага — рече джентълменът, когото надали е нужно да представяме като мистър Джингл.

— Време за какво? — запита лелката стара мома с кокетство.

— За позволителното, ангел мой — днес давам обява в църквата — утре ще сте моя — рече мистър Джингл, като стисна ръката на лелката стара мома.

— Позволителното? — промълви Рейчъл поруменяла.

— Позволителното! — повтори мистър Джингл.

„Бързо препускам аз за разрешение,

бързо, бим-бам, ще се върна при теб.“

— С вас всичко е непрекъснат бяг — рече Рейчъл.

— Бяг! — Това е нищо в сравнение с идните часове — дни — седмици — месеци — години — когато бъдем заедно. — Не бяг — полет — стрела — мълния — парен локомотив — хиляда конски сили — несравнимо.

— Не може ли — не можем ли да се оженим преди утре заран? — попита Рейчъл.

— Невъзможно — няма как — обява в църквата — представям позволителното днес — обредът става на другия ден.

— Ужасно се страхувам да не би брат ми да ви открие! — въздъхна Рейчъл.

— Да ни открие? — Празна работа — злополуката добре го разтърси — освен това — крайна предпазливост — оставихме пощенската кола — продължихме пешком — взехме наемна карета — дойдохме в Бъро — последното място на света, дето ще надзърне — ха, ха! — знаменита работа — много.

— Не се бавете — с обич рече старата мома, докато мистър Джингл се мъчеше да надене възтясната шапка на главата си.

— Да се бавя далеч от вас? Жестока чародейко!

И мистър Джингл се доближи с танцова стъпка до лелката стара мома, залепи невинна целувка върху устните й и пъргаво изскочи навън.

— Какъв мил човек — си рече старата мома, когато вратата се затвори след него.

— Каква смахната дъртуша — си рече мистър Джингл, докато вървеше по коридора.

Болно ни е да излагаме коварството на нашите себеподобни. И затова няма да проследим нишката на размислите на мистър Джингл, докато отправяше стъпките си към „Доктърс Комънс“. За нашето повествование е достатъчно да разкажем само, че той, успявайки да се изплъзне от капана на змейовете в бели престилки, пазещи входа на това омагьосано място, стигна здрав и читав до канцеларията на архиерейския наместник; и след като се сдоби с едно крайно ласкаво обръщение върху пергамент, отправено от архиепископа на Кентърбъри до неговите „верни и многообичани Алфред Джингл и Рейчъл Уордл, с поздравления“, той грижливо положи тайнствения документ в джоба си и победоносно се отправи обратно към Бъро.

Бе още на път към „Белият елен“, когато двама дебели джентълмени и един слаб влязоха в двора на странноприемницата и се заоглеждаха да намерят някоя подходяща личност, към която да отправят своите въпроси. Случи се тъй, че точно в този момент мистър Самюъл Уелър бе зает да лъска чифт огромни ярко боядисани ботуши, собственост на някакъв фермер, който се подкрепяше с лек обяд от два-три фунта студено говеждо и една или две кани портер след умората от Бъроския пазар; и към него незабавно се насочи слабият джентълмен.

— Приятелю — рече слабият джентълмен.

„И ти си от тайфата, дет’ иска безплатни съвети — помисли си Сам, — инак нямаше да ме залюбиш току-тъй отведнъж.“ Но каза само:

— Да, сър?

— Приятелю — захвана слабият джентълмен и след едно нерешително „хм“ продължи, — имате ли повечко хора, отседнали при вас в момента? Доста работа пада, а?

Сам хвърли бърз поглед върху разпитвача. Той беше дребен съсухрен човек с жълтеникаво изпито лице и неспокойни очички, мигащи и трепкащи непрестанно от двете страни на малкия му чип нос, сякаш играеха безспирно на криеница с тази част на лицето му. Той беше целият в черно, с обувки, лъскави като очите му, с бяло шалче около врата и чиста бяла риза с жабо. Златна часовникова верижка с украшения висеше от джоба на жилетката му. Той не беше сложил черните си меки кожени ръкавици, а ги носеше в ръка и докато говореше, пъхаше ръце под опашката на жакета си с вид на човек, който има навика да поставя на разискване някои наистина трудни въпроси.

— Доста работа пада, а? — повтори дребният мъж.

— Е, караме я, сър — отвърна Сам, — нито ще пропаднем, нито пък ще забогатеем бог знай колко. Ядем си вареното овнешко без капри^[4] и не държим на хряна, когато имаме говеждо.

— А — рече дребният мъж, — вие сте били и шегаджия, а?

— По-големия ми брат го мъчеше таз’ болест. Може да е прилепчива, а пък аз винаги спях до него.

— Доста е странна тази ваша сграда — поде пак дребният мъж, като се оглеждаше наоколо.

— Ако ни бяхте предупредили, че ще дойдете, щяхме да я поправим — отвърна невъзмутимият Сам.

Дребният мъж изглеждаше доста объркан от този непрекъснат отпор и кратко съвещание биде проведено между него и двамата шишкави господа. Когато то приключи, дребният човек смръкна щипка енфие от една продълговата сребърна кутийка и беше видимо готов да поднови разговора, когато единият от шишкавите господа, който освен добродушно лице притежаваше и очила и черни гетри, взе думата.

— В същност да ви кажа — рече добродушният джентълмен, — моят приятел там (и посочи към другия шишкав джентълмен) ще ви даде половин гвинея ако отговорите на един-два…

— Ах, драги мой сър, драги мой сър — прекъсна го нисичкият човек, — моля, позволете, драги мой сър… най-първото правило, което би трябвало да се съблюдава в подобни случаи, е следното: ако веднъж оставите някакъв въпрос в ръцете на професионалист, вие в никакъв случай не бива да се намесвате в хода на работата; той трябва да се ползува с вашето абсолютно доверие. Наистина, мистър… — Той се обърна към другия шишкав джентълмен и рече: — Все забравям името на вашия приятел.

— Пикуик — отвърна мистър Уордл, защото действително ставаше въпрос за тази приятна личност.

— Ах, да, Пикуик, наистина, мистър Пикуик, драги мой сър, прощавайте. Аз бих бил щастлив да получавам всякакви съвети от вас в качеството на амикус курио^[5], но вие трябва да разберете колко неправилно се намесихте в моите намерения в този случай с такъв аргумент ад каптандум^[6], като предлагате половин гвинея. Наистина, драги мой сър, наистина. — И нисичкият джентълмен взе щипка енфие в подкрепа на своя аргумент и си даде много важен вид.

— Единственото ми желание, сър — отвърна мистър Пикуик, — бе да се сложи край на тази тъй неприятна история, и то колкото се може по-скоро.

— Разбира се, разбира се — рече нисичкият мъж.

— И с тази цел — продължи мистър Пикуик — аз употребих един аргумент, който — моят житейски опит ме е научил — има при всякакви случаи най-добри изгледи за успех.

— Да, да — рече нисичкият мъж, — така е, така е несъмнено. Но вие трябваше да съобщите предложението си на мене. Драги мой сър, аз съм напълно убеден, че си давате сметка с колко голямо доверие трябва да бъде облечен един професионалист. Ако е необходимо да се позова на някой авторитет по този въпрос, драги мой сър, нека ви припомня широко известния случай, цитиран от Барнуъл^[7] и…

— Я зарежете Джордж Барнуъл — прекъсна го Сам, следил дотогава с недоумение тази кратка размяна на мисли, — всеки знае що за случай е неговият, ама според мен, добре да знаете, на коконата повече й се падаше да намаже въжето, отколкото на него. Нейсе, туй няма нищо общо с въпроса. Вие искате да приема половин гвинея? Много добре, съгласен: какво по-кратко и ясно от туй, нали, сър? (Мистър Пикуик се усмихна.) Сега пък аз питам: какво, по дяволите, искате от мен — както казал оня, дето срещнал някакъв таласъм.

— Искаме да знаем… — започна мистър Уордл.

— Ах, драги мой сър, драги мой сър — прекъсна го припреният дребен човек.

Мистър Уордл сви рамене и замълча.

— Искаме да знаем — тържествено подхвана дребният човек — и отправям въпроса си към вас, за да не възбуждаме подозрения вътре, — искаме да знаем кои са вашите гости в странноприемницата в момента.

— Кои сега са в странноприемницата? — рече Сам, в чието съзнание пребиваващите бяха неотменно свързани с онази именно част от тяхното облекло, която минаваше под неговия непосредствен надзор. — Има един дървен крак в номер шест; чифт високи ботуши в тринайсет; два чифта ботинки в търговската; тези тук цветни ботуши — в уютното кътче на бара; и пет други чифта — в трапезарията.

— Нищо повече ли? — запита дребният човек.

— Чакайте малко — отвърна Сам, припомнил си нещо отведнъж. — Да, чифт уелингтънски, доста износени, и чифт дамски пантофки в номер пет.

— Какъв вид пантофи? — бързо запита мистър Уордл, невероятно поразен, както и мистър Пикуик, от този странен списък на посетителите.

— Правени в провинцията — отвърна Сам.

— Името на обущаря?

— Браун.

— Откъде?

— Мъгълтън.

— Това са те — извика Уордл. — Намерихме ги, слава богу.

— Шт — рече Сам. — Оня с уелингтънските отиде до „Доктърс Комънс“.

— Не може да бъде! — рече дребният човек.

— Да, да, за позволително.

— Дошли сме навреме! — извика Уордл. — Покажете ни стаята; не бива да губим нито минута.

— Моля, драги мой сър, моля — рече дребният човек. — Предпазливост, предпазливост. — Той извади из джоба си червена копринена кесийка и след като измъкна оттам една златна монета, погледна изпитателно Сам.

Сам се ухили изразително.

— Заведете ни незабавно до стаята без предварително уведомление — рече дребният човек — и тя ще бъде ваша.

Сам захвърли цветните ботуши в един ъгъл и поведе господата по тъмен коридор, после нагоре по широко стълбище, спря в началото на друг коридор и протегна ръка.

— Ето ви я — пошепна адвокатът и пъхна парата в шепата на техния водач.

Младежът направи няколко крачки напред, следван от двамата приятели и техния юридически съветник, и спря пред една врата.

— Това ли е стаята? — промълви дребният човек.

Сам кимна утвърдително.

Старият Уордл отвори вратата и тримата влязоха в стаята точно в момента, когато мистър Джингл, завърнал се току-що от „Доктърс Комънс“, показваше позволителното на лелката стара мома.

Старата мома нададе пронизителен писък и се хвърли в едно кресло, като закри лицето си с ръце. Мистър Джингл смачка позволителното и го пъхна в джоба на жакета си. Неканените гости се придвижиха до средата на стаята.

— Вие, вие сте мошеник и нищо повече! — развика се Уордл, задъхан от ярост.

— Драги мой сър, драги мой сър — рече дребният човек, поставяйки шапката си върху масата. — Моля ви, размислете, моля ви! Оскърбление на личността — тъжба за обида. Успокойте се, драги мой сър, моля ви!

— Как смеете да отвличате сестра ми от моя дом? — провикна се отново възрастният човек.

— Тъй, тъй, много добре — рече дребният джентълмен, — такъв един въпрос можете да поставите. Как смеете, сър? А, сър?

— Кой, по дяволите, пък сте вие? — отвърна мистър Джингл с такъв страшен глас, щото дребният джентълмен неволно отстъпи една-две крачки назад.

— Кой е той ли, негоднико! — намеси се мистър Уордл. — Той е моят адвокат, мистър Пъркър от Грейс Ин^[8] Пъркър, искам този безсрамник да бъде даден под съд — наказан — аз — аз — аз ще го унищожа. А ти — продължи мистър Уордл, като се обърна рязко към сестра си, — ти, Рейчъл, на твоите години трябваше да си с повече ум в главата. Какво искаш да покажеш, като бягаш с някакъв скитник, за да посрамиш семейството си и да се почерниш за цял живот? Слагай си бонето и хайде, обратно у дома. Повикайте файтон, вие там, веднага, и донесете сметката на дамата, чувате ли, чувате ли?

— Слушам, сър — отвърна Сам; той се бе отзовал на яростното позвъняване на Уордл с изненадваща бързина, що би се сторила свръхестествена на оня, който не знаеше, че през цялото време на тази беседа окото му беше стояло долепено до дупката на ключалката отвън.

— Слагай си бонето — повтори Уордл.

— Нищо подобно — не го слушайте — каза Джингл. — А вие, сър — напуснете стаята — нямате работа тук — дамата е свободна — може да постъпва както й е угодно — има повече от двадесет и една.

— Повече от двадесет и една! — презрително извика Уордл. — Повече от четиридесет и една!

— Не е вярно! — извика старата мома, като възмущението й взе връх над решението й да припадне.

— Да, да — отвърна Уордл, — на хубави петдесет лазарника.

Тук неомъжената лелка нададе пронизителен нисък и падна в несвяст.

— Чаша вода — поръча човеколюбивият мистър Пикуик, повикал съдържателката на помощ.

— Чаша вода ли? — ядовито поде Уордл. — Донесете едно ведро и го излейте цялото върху й; ще й подействува добре — тя напълно го заслужава.

— Уф, какъв грубиян — възкликна милозливата съдържателка, — горкичката жена! — И с разни ободряващи слова, като „хайде сега“, „тъй, душичке“, „пийнете глътчица“, „ще ви стане по-добре“, „не се отчайвайте“, „тъй, сърце мое“ и т.н., съдържателката със съдействието на камериерката захвана да разтрива с оцет челото на лелката, да й потупва ръцете, да й гъделичка носа, да й разхлабва корсета — прилагаше въобще всички онези възстановителни средства, с които обикновено си служат състрадателните жени при дами, опитващи се да стигнат до състояние на истеричен припадък.

— Файтонът ви чака, сър — докладва появилият се на вратата Сам.

— Хайде — извика Уордл. — Аз ще я пренеса долу.

При това предложение истеричният припадък се поднови с удвоена сила.

Съдържателката се готвеше да излее накипялото си негодувание от упражненото насилие, дори успя да запита раздразнено мистър Уордл дали се смята за господар на вселената, когато мистър Джингл се намеси.

— Момче — извика той, — доведете полиция.

— Чакайте, чакайте — спря го дребният мистър Пъркър, — размислете, сър, размислете.

— Няма какво да размислям — отвърна мистър Джингл. — Тя е свободна да разполага със себе си — нека някой дръзне да я отведе — освен ако сама пожелае.

— Не искам да ме отвеждат — промълви лелката стара мома, — не, не, не искам… — И тя отново изпадна в страхотна криза.

— Драги мой сър — рече дребничкият мъж, като снижи глас и отведе мистър Уордл и мистър Пикуик настрана. — Драги мой сър, изпаднали сме в много затруднено положение. Отчайваща история — до крайна степен; не познавам друг по-тежък казус; наистина, драги мой сър, ние наистина нямаме власт да ръководим постъпките на тази дама. Аз ви предупредих, преди да дойдем, драги мой сър, че ние не можем да се надяваме на нищо друго освен на една спогодба.

Последва кратко мълчание.

— Какъв вид спогодба бихте препоръчали? — запита мистър Пикуик.

— Виждате ли, драги мой сър, нашият приятел е в много неприятно положение — в крайна степен неприятно. Ще трябва да се съгласи да направи някаква парична жертва.

— Съгласен съм на всичко, но не и да се помиря с такъв позор и да оставя тази глупачка да бъде нещастна за цял живот — рече мистър Уордл.

— Склонен съм да мисля, че може да се направи нещо — отсъди деловитият дребен адвокат. — Мистър Джингл, бихте ли минали за момент наедно с нас в съседната стая?

Мистър Джингл се съгласи и четворката се събра в една от незаетите стаи.

— Е, сър — рече дребният човек, докато внимателно затваряше вратата, — няма ли начин да разрешим този казус? Елате за момент насам, сър — до този прозорец, сър — тука сме сами, сър — ето, моля, седнете, сър. Е, драги мой сър, между нас казано, ние знаем много добре, драги мой сър, че вие сте избягали с тази дама заради нейните пари. Не се мръщете, сър, не се мръщете; казвам, между нас двамата, ние знаем това. Ние и двамата сме светски хора и много добре знаем, че нашите приятели там не са като нас, нали?

Чертите на мистър Джингл постепенно се отпуснаха и нещо бегло, напомнящо на смигване, трепна за секунда в лявото му око.

— Така, така — рече дребният човек, като забеляза произведеното впечатление. — А истината е, че извън няколкостотин лири мис Уордл не ще разполага с почти нищо друго до смъртта на майка си — прекрасната стара дама, драги мой сър.

— Да, стара — отвърна мистър Джингл кратко, но натъртено.

— Вярно — рече адвокатът и леко се покашля. Имате право, сър, тя е доста стара. Произхожда от много стара фамилия, сър, стара във всеки възможен смисъл на думата. Основателят на тази фамилия се заселва в Кент, когато Юлий Цезар нахлува в Британия. И оттогава само един член от семейството не доживява до осемдесет и пет години, защото бива обезглавен от един от Хенриховците. Старата дама е сега само на седемдесет и три, драги мой сър. — Дребният джентълмен млъкна и смръкна щипка енфие.

— Е, какво? — извика мистър Джингл.

— Ето какво, драги мой сър. Вие не обичате енфие, а? Още по-добре — скъп навик. Ето какво, драги мой сър, вие сте прекрасен млад човек, светски човек — способен да си пробие път в живота, ако имате малко капитал, така ли е?

— Е, какво? — повтори мистър Джингл.

— Не ме ли разбирате?

— Не съвсем.

— Не смятате ли — ето какво, драги мой сър, ето какво ще ви кажа: не смятате ли, че е по-добре петдесет лири и свобода, отколкото мис Уордл и безкрайно очакване?

— Не стигат — и двойно повече, пак е малко — рече мистър Джингл, ставайки.

— Недейте, недейте, драги мой сър — възрази дребният адвокат, като го задържаше за копчето на жакета. — Това е значителна сума — човек като вас би я утроил за кратко време — много нещо може да се направи с петдесет лири, драги мой сър.

— Повече може със сто и петдесет — спокойно отвърна мистър Джингл.

— Хайде, драги мой сър, няма да губим време да цепим косъма на две — поде дребният човек. — Да кажем, да кажем, седемдесет.

— Не стигат — рече мистър Джингл.

— Не си отивайте, драги мой сър, не бързайте — говореше дребният човек. — Осемдесет — хайде — веднага ще ви попълня чека.

— Не стигат — рече мистър Джингл.

— Добре — драги мой сър, добре, кажете само колко стигат? — запита дребният човек, като все още го задържаше.

— Много разноски по тази история — рече мистър Джингл. — Плащани досега все от джоба ми: за пътя — девет лири; позволителното — три, правят дванайсет; удовлетворение — сто — сто и дванайсет; накърнена чест и загуба на госпожица…

— Да, драги мой сър, разбирам — прекъсна го дребният адвокат с многозначителен поглед, — оставете последните две точки. Значи, сто и дванайсет — да кажем, сто — хайде.

— И двайсет — отсече мистър Джингл.

— Хайде, хайде. Ще ви попълня чека — каза дребният мъж и седна до масата с тази цел. — Ще го направя платим вдругиден — рече той, като отправи очи към мистър Уордл, — а междувременно ще отведем дамата с нас.

Мистър Уордл кимна мрачно в знак на съгласие.

— Сто — рече дребният мъж.

— И двайсет — рече мистър Джингл.

— Но, драги мой сър — възрази дребният мъж.

— Дайте му ги — намеси се мистър Уордл — и нека си върви.

Дребният мъж попълни чека и мистър Джингл си го прибра в джоба.

— А сега се махайте от странноприемницата, незабавно — рече мистър Уордл и скочи.

— Драги мой сър! — настоя дребният адвокат.

— И добре да помните — каза мистър Уордл, — че нищо не би ме принудило да сключа тази спогодба — дори и семейната ми чест, — ако не бях сигурен, че в момента, в който някакви пари влязат в този ваш проклет джоб, ще отидете по дяволите още по-бърже… отколкото без тях…

— Драги мой сър — отново предупреди дребният адвокат.

— Млъкнете, Пъркър — продължи мистър Уордл. — Напуснете стаята, сър.

— Излизам веднага — рече невъзмутимият Джингл. — Привет, Пикуик.

Ако през заключителната част на този разговор някой безпристрастен зрител би могъл да наблюдава лицето на прочутия човек, чието име представлява най-съществената част от заглавието на този труд, би му се сторило невероятно как огънят на възмущение, горящ в неговите очи, не е разтопил стъклата на очилата му — тъй величествен беше неговият гняв. Ноздрите му се издуха и юмруците му неволно се свиха, когато чу обръщението на негодника към него. Обаче той пак успя да се овладее — не го направи на пух и прах.

— Ето ви го — продължи закоравелият изменник и подхвърли позволителното в нозете на мистър Пикуик. — Просто заменете името — върнете дамата у дома — то ще послужи на Тъпи.

Мистър Пикуик беше философ, но и философите са все пак хора, облечени само в някаква своего рода броня. Стрелата го улучи, проби философската му ризница и стигна до самото му сърце. В обзелия го пристъп на ярост той запокити мастилницата с бясна сила и самият полетя подир нея, но мистър Джингл беше изчезнал и той неочаквано се озова в прегръдките на Сам.

— Ехей — каза този своенравен прислужник, — покъщнината май че е евтина по вашия край, сър. Туй е самопишещо мастило, да знайте, ето ви подписа върху стената, уважаеми господине. Стойте си спокойно, каква файда да тичате след оня, дето си изтегли печалбата и сега вече е на другия край на Бъро.

Мистър Пикуик, подобно на всички истински велики люде, лесно се поддаваше на убеждение. Мощно и бързо работеше неговият ум; само миг размисъл бе достатъчен да се увери колко безсилна бе неговата ярост. Тя утихна тъй бързо, както бе и избухнала; той си пое дъх и обърна добродушно очи към своите приятели.

Да разказваме ли за последвалите вопли и ридания на мис Уордл, така изоставена от коварния Джингл? Да издаваме ли майсторски излятото от мистър Пикуик описание на тази сърцераздирателна сцена? Отворени пред нас лежат неговите записки, зацапани от човеколюбиви, съчувствени сълзи; една дума само, и те ще се озоват в печатницата. Но не! Нека бъдем твърди. Няма да съкрушаваме сърцата на читателите с обрисуване на такова едно горестно страдание.

Бавно и тъжно се завърнаха двамата приятели и изоставената лейди на следния ден с тежкия Мъгълтънски дилижанс. Печално и мрачно хвърляше лятната нощ тъмните си сенки върху всичко наоколо, когато те стигнаха отново Дингли Дел и спряха пред входа на Манър Фарм.