Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (7)

Глава четвърта

Маневри и бивак. Още нови приятели. Покана извън града

Мнозина писатели проявяват не само глупавата, но дори и нечестна склонност да укриват изворите, отгдето черпят необходимите им ценни сведения. Ние съвсем не страдаме от тази слабост. Ние само се стараем да изпълним по най-добросъвестен начин отговорната задача на издателската си деятелност. И ако при други обстоятелства бихме могли да бъдем съблазнени от някакво славолюбие да предявим авторски права върху тези приключения, то любовта към истината ни забранява да искаме повече от едно признание на заслугата за тяхното смислено подреждане и безпристрастно повествование. Летописите на клуба „Пикуик“ са нашето Ново Водохранилище^[1], а ние може да се уподобим на Дружеството за неговата експлоатация. Трудът на други е натрупал за нас огромен запас от важни събития, а ние посредством тези записки само ги излагаме и разпространяваме в бистър и равен поток всред един свят, жадуващ за пикуикска наука.

Действувайки в този дух, ние сме твърдо решени да продължаваме да бъдем верни на първоизточниците, които сме ползували, и открито заявяваме, че на бележника на мистър Снодграс дължим подробностите, вписани в тази и в следващата глава — подробности, които сега, след като разтоварихме съвестта си, ще ви изложим най-обстойно без повече разяснения.

Цялото население на Рочестър и съседните градове скочи от леглото в ранен час на следващата утрин в състояние на крайна възбуда и оживление. Величествен военен парад щеше да се състои край укрепленията. Маневрите на половин дузина полкове щяха да се проведат под орловия поглед на главнокомандуващия; временни укрепления бяха издигнати, цитаделата щеше да бъде нападната и превзета и една мина щеше да бъде възпламенена.

Мистър Пикуик беше (нашите читатели може вече да са разбрали това от кратките извадки на неговото описание на Чатъм) страстен почитател на военните. Нищо не би могло да му достави по-голяма наслада от очакваната гледка, нищо не би могло да бъде в по-пълно съзвучие и с особените склонности на всеки един от неговите другари. И тъй, те станаха рано-рано и се упътиха към арената на събитието, гдето тълпи от хора се стичаха от всички посоки.

Целият външен вид на укрепленията показваше, че предстоящото празненство щеше да е изключително величествено и забележително. Стража бе поставена да охранява терена за войската, прислужници при батареите пазеха места за дамите, сержанти с подвързани с пергамент регистри под мишница сновяха насам-натам, а полковник Бълдър, в пълна военна униформа, препускаше на кон първо към един пост, след това към друг, врязваше се в скупчените хора, дърпаше отведнъж юздите на коня, който се дигаше на задните крака и правеше курбети, викаше по най-тревожен начин, като гласът му ставаше страшно груб, а лицето — страшно червено, без да има какъвто и да било повод или смисъл за това. Офицери тичаха нагоре-надолу, докладваха на полковник Бълдър, след това даваха заповеди на сержантите, а след това изчезваха някъде; дори самите редници гледаха иззад лъскавите си пушки с някаква загадъчна тържественост, ясно говореща за особеното естество на случая.

Мистър Пикуик и тримата му другари се настаниха в първите редици на тълпата и търпеливо зачакаха да почне зрелището. Навалицата растеше всеки миг и в последвалите два часа вниманието им бе съсредоточено единствено в усилие да пазят заетата вече от тях изгодна позиция. По едно време почувствуваха силен натиск изотзад и мистър Пикуик биде изтласкан няколко ярда напред с устрем и скорост, несъвместими с неговия улегнал вид; после пък дадоха команда предната редица да се отдръпне и прикладът на един мускет се стовари върху крака на мистър Пикуик — да му припомни заповедта, а след това го блъсна в гърдите — да обезпечи нейното изпълнение. Тогава няколко шеговити джентълмени отляво, след като дружно притиснаха мистър Снодграс до крайния предел на човешката издръжливост, поискаха да узнаят „къде, бре, си се юрнал“, а когато мистър Уинкл даде изява на безграничното си възмущение като очевидец на това с нищо непредизвикано нападение, някакво лице изотзад му захлупи с юмрук шапката над очите, отправяйки учтива молба да си скрие главата в джоба. Тези и други недотам изискани закачки, притурени към необяснимото отсъствие на мистър Тъпман (изчезнал изневиделица, и то съвсем безследно), ги караше да се чувствуват по-скоро притеснени, отколкото весели и доволни.

Най-после сподавен рев от хиляди гърла премина през тълпата — обичайното известие, че най-сетне пристига онова, за което са висели дотогава. Всички обърнаха очи към портала на крепостта. Няколко мига напрегнато очакване и се появиха весело веещи се във въздуха знамена, ярко блеснало на слънцето оръжие, докато колоните една след друга заливаха моравата. Полковете спряха и се подредиха. Команда: „За по-о-чест!“ се разнесе и се чу всеобщ звън на мускети; а главнокомандуващият, придружен от полковник Бълдър и множество други офицери, се отправи в лек галоп към предните позиции. Военната музика гръмна отведнъж; конете се изправиха на задните си крака, а след това отстъпиха назад, като размахваха опашки на всички посоки; кучета се разлаяха, тълпата се разписка, войниците пак застанаха както преди и нищо не се виждаше ни от едната, ни от другата страна, додето стигаше погледът, освен дълга редица червени куртки и бели панталони, съвсем неподвижни, като заковани.

Мистър Пикуик беше толкова улисан — все се препъваше и политаше ту на една, ту на друга страна и като по чудо се измъкваше из краката на конете, — че не му бе останало време спокойно да наблюдава парада пред себе си, докато не дойде току-що описаният от нас момент. Когато най-после бе в състояние да се изправи здраво на нозе, неговото задоволство и възторг нямаха граници.

— Нима има нещо по-дивно и красиво? — запита той мистър Уинкл.

— Няма — отвърна този джентълмен, който в продължение на последния четвърт час бе търпял някакъв зяпльо да стои стъпил на двата му крака.

— Действително блестяща, благородна гледка — рече мистър Снодграс, в чиито гърди поетичният плам бързо се разгаряше. — Да виждаш изправени пред мирните граждани храбрите защитници на страната в бляскавата им униформа; техните лица излъчват не войнственост и свирепост, а благост и култура; техните очи искрят не с унищожителен жар за грабеж и мъст, а с меката светлина на човечност и интелект.

Чувствата на мистър Пикуик съвпадаха напълно с духа на това хвалебствие, но той не можа да им даде словесен израз, защото „меката светлина на човечност и интелект“ гореше доста слабо в очите на войните, тъй като заповед „мирно-о!“ бе дадена и зрителят виждаше пред себе си не друго, а няколко хиляди чифта очи с вперен напред поглед, лишен от какъвто и да било израз.

— Сега имаме знаменита позиция — каза мистър Пикуик, поглеждайки наоколо. Тълпата се бе разпръснала постепенно и край тях нямаше почти никой.

— Знаменита! — откликнаха задружно мистър Уинкл и мистър Снодграс.

— Какво правят сега? — запита мистър Пикуик, като оправяше очилата си.

— Аз… аз мисля, сякаш… — забъбри мистър Уинкл, сменяйки цвета на лицето си — мисля… ама сякаш ще стрелят.

— Глупости! — припряно рече мистър Пикуик.

— Аз… аз наистина мисля, че ще стрелят — настоя мистър Снодграс доста разтревожен.

— Невъзможно — отвърна мистър Пикуик.

Едва бе изрекъл тази дума, когато половин дузина полкове насочиха пушките си, като че ли прицелът им бе само един, и този прицел бяха нашите пикуикисти; избухна най-мощният и ужасен залп, накарал нявга земята да потрепери издъно, както и сърцето на един възрастен джентълмен.

И в това мъчително състояние — изложени на тревожния огън на халосните патрони, изнурени от нестихващата атака на военните — а и нови поделения се бяха подредили на отсрещната страна — мистър Пикуик запази онова хладнокръвие и самообладание, които неминуемо съпътствуват великите умове. Той сграбчи мистър Уинкл за лакътя и като се мушна между него и мистър Снодграс, захвана горещо да ги умолява да не забравят, че извън възможността да оглушеят от пукотевицата, не ги грози никаква друга пряка опасност.

— Но… но представете си някои от войниците да са взели истински куршуми по погрешка — възрази мистър Уинкл, бял като платно от измислената от самия него заплаха. — Чух ей сега как нещо изсвистя във въздуха — остро изсвистя! До самото ми ухо!

— Май ще трябва да залегнем, а? — предложи мистър Снодграс.

— Не, не, свърши вече — каза мистър Пикуик. Може устните му да трепереха, може страните му да бяха съвсем бледи, но ни една дума на страх, дори на загриженост не излезе из устата на този безсмъртен мъж.

Мистър Пикуик беше прав: стрелбата секна; но той едва има време да се поздрави за точността на своята преценка, когато забелязаха бързо раздвижване всред войската: дрезгав глас предаде съответна заповед и преди някой от нашите хора да може да съобрази какъв обрат ще вземе новата маневра, всичките шест полка с натъкнати щикове се устремиха стремглаво точно към мястото, дето бяха застанали мистър Пикуик и неговите другари.

Човек е все пак смъртен: и има един предел, отвъд който човешката храброст не може да стигне. Мистър Пикуик впери за миг поглед през очилата в напредващата стихия, а след това просто обърна гръб и… няма да кажем, че побягна, защото, първо, думата е много позорна, и, второ — телосложението на мистър Пикуик не бе в никой случай пригодено за този вид отстъпление: той заприпка в обратна посока с възможно най-голямата скорост, допустима за краката му — толкова бърже наистина, щото не схвана всецяло неудобното си положение, докато не стана твърде късно.

Отсрещната войска, чието появяване бе озадачила мистър Пикуик миг преди това, се приготви да отблъсне показната атака на мнимите нападатели на цитаделата; в резултат на това мистър Пикуик и неговите двама приятели изведнъж се озоваха вкопчени между двете безкрайно дълги редици; едната напредваше с бърза крачка, а другата чакаше стълкновението в бойна готовност.

— Хей! — завикаха офицерите от напредващата редица.

— Махайте се оттам! — крещяха офицерите от отбранителната линия.

— Къде да идем? — пищяха развълнуваните пикуикисти.

— Хей, хей, хей! — беше единственият ответ.

Последва миг на крайно смущение, ек от тежки войнишки стъпки, бурен сблъсък, едва сдържан смях; шестте полка се бяха вече отдалечили на около петстотин ярда, а подметките на чепиците на мистър Пикуик все още се мятаха във въздуха.

Мистър Снодграс и мистър Уинкл също се бяха преметнали презглава принудително, но със забележителна ловкост; и когато последният, седнал на земята, бършеше с жълта копринена кърпичка жизнения поток, изскочил от носа му, първото нещо — недалеч от него, — що зърнаха очите му, беше неговият многоуважаван вожд, спуснал се да гони собствената си шапка, която се отдалечаваше нанякъде скокливо и весело.

Рядко са моментите в житейския ни път, когато човек усеща такава смешна тревога и среща тъй малко топло съчувствие, както при гонитба на собствената шапка. Огромен запас от хладнокръвие и не малка степен на досетливост са необходими, за да се хване една шапка. Човек не бива да се хвърля стремглаво, за да не я смачка; не бива да изпада и в обратната крайност, за да не я загуби завинаги. Най-добрият начин е да се тича кротичко със скоростта на преследвания предмет, предпазливо и хитро да се дебне удобният миг, постепенно да се изпревари и тогава с ловко движение се навеждате, хващате шапката за върха, а после я нахлупвате здраво на главата; и се усмихвате през всичкото време, сякаш и за вас това не е било по-малко приятна шега, отколкото за останалите.

Имаше лек приятен ветрец и шапката на мистър Пикуик игриво се търкаляше напред. Вятърът подухваше, мистър Пикуик се задъхваше, а шапката си се търкаляше все тъй палаво и радостно като делфинче при прилив. И може би щеше да продължи да си се търкаля и да остане недостижима за мистър Пикуик, ако пътят й не бе прекъснат от самото провидение точно когато този джентълмен бе почти решил да я изостави на собствената й съдба.

Мистър Пикуик, както вече казахме, беше напълно изтощен и тъкмо щеше да се откаже от гонитбата, когато шапката биде устремно отвяна към колелата на едно ландо, изтеглено в редица с още половин дузина други возила на мястото, гдето го бяха довели стъпките му. Съзирайки благоприятния момент, мистър Пикуик се хвърли стремително напред, възстанови своята собственост, надяна я на главата и спря да си поеме дъх. Не бе стоял тъй и половин минута, когато чу нечий развълнуван глас да вика неговото собствено име и той позна в него гласа на мистър Тъпман, а когато вдигна очи, видя гледка, която го изпълни с изненада и удоволствие.

В открито ландо с разпрегнати коне — за по-голямо удобство в това претъпкано място — седяха пълен възрастен джентълмен със син жакет и лъскави копчета, брич от рипсено кадифе и високи ботуши; две млади дами с шарфове и пера, един млад джентълмен, явно влюбен в една от дамите с шарфове и пера, една дама на неопределена възраст, вероятно леля на гореспоменатите госпожици, и мистър Тъпман, тъй разположен и непринуден, сякаш принадлежеше към това семейство от най-ранно детство. Към задната част на ландото бе завързана калпаклия кошница с огромни размери — една от тези кошници, що винаги събуждат в съзерцателната душа мисли за студено пилешко, езици и бутилки вино, — а на капрата седеше задрямало дебело червенобузесто момче, което всеки съобразителен наблюдател още от пръв поглед би сметнал за главен отговорник на разпределяне на благата в гореспоменатата кошница, щом съответно дойдеше време за тяхното потребление.

Мистър Пикуик бе хвърлил бърз поглед върху тези привлекателни неща, когато отново бе приветствуван от верния си последовател.

— Пикуик, Пикуик! — извика мистър Тъпман. — Качете се тук горе. Побързайте.

— Хайде, елате, сър. Моля, покачете се — рече пълният джентълмен. — Джо! Дявол да го вземе това момче. Пак е заспало. Джо, пусни стълбичката!

Дебелото момче бавно се свлече от капрата, спусна стълбичката и любезно задържа отворена вратата на ландото. Точно тогава пристигнаха и мистър Снодграс и мистър Уинкл.

— Място има за всички ви, господа — покани ги пълният човек. — Двама вътре и един отвънка. Джо, стори място за един от тези джентълмени. Хайде, сър, идвайте. — И като протегна ръка, пълният джентълмен се понапъна, докато изтегли в каретата първо мистър Пикуик, а след това мистър Снодграс. Мистър Уинкл се покачи на капрата, дебелото момче се закандилка нагоре, кацна до него и тутакси заспа дълбоко.

— Е, господа — подхвана пълният джентълмен, — много се радвам да ви видя. Добре ви познавам, господа, макар че вие май не ме помните. Няколко пъти съм идвал вечер във вашия клуб, лани през зимата. Случайно се натъкнах тук на нашия приятел мистър Тъпман тази сутрин и много се зарадвах да го видя. Е, как сте, сър? Ама право да ви кажа, наистина изглеждате много добре.

Мистър Пикуик поблагодари за любезните думи и сърдечно стисна десницата на пълния джентълмен с високите ботуши.

— Е, а вие как сте, сър? — обърна се пълният джентълмен към мистър Снодграс с бащинска загриженост. — Прекрасно, а? Е, тъй трябва, тъй трябва. А вие как сте, сър (към мистър Уинкл)? Е, драго ми е да ви чуя, добре всичките, много ми е драго наистина. Това са щерките ми, господа, моите девойчета; а туй е сестра ми, мис Уордл. Да, да, тя е стара мома, но не е съвсем за изхвърляне, сър… а? — И пълният джентълмен закачливо смушка с лакът мистър Пикуик в ребрата и се засмя от все сърце.

— Бо-о-же, братко! — каза мис Уордл с укорителна усмивка.

— Истината си е истина — отвърна пълният джентълмен. — Никой не може да я отрече. Господа, моля за извинение, това е моят приятел мистър Тръндл. А сега вече всички се познавате, нека се чувствуваме весели и щастливи и нека видим какво ще стане по-нататък. Нали така?

И тъй, пълният джентълмен си сложи очилата, мистър Пикуик си измъкна далекогледа, всички се изправиха в ландото и всеки занаднича иззад нечие рамо да види хода на военните маневри.

Поразителни наистина бяха тези маневри: една редица стреляше над главите на друга редица войници и после си плюеше на петите; след това пък другата редица стреляше над главите на трета редица и на свой ред побягваше; после образуваха карета с офицери по средата; после заслизаха в рова посредством пожарникарски стълби и се заизкачваха на отвъдната страна със същия способ; и събаряха издигнати кошове барикади и въобще показваха възможно най-голяма храброст. След това захванаха тъй да тъпчат дулата на огромните топове на батареята, служейки си с някакви исполински тояги, тъй ги заредиха, преди да запалят фитилите, че когато гръмнаха, тътенът бе толкова ужасен, щото въздухът заехтя от писъците на дамите. Младите госпожици Уордл дотолкова се бяха уплашили, щото мистър Тръндл се видя заставен да прихване едната от тях през кръста, докато мистър Снодграс подкрепяше другата, а сестрата на мистър Уордл изпадна в такова страхотно състояние на нервно смущение, та мистър Тъпман счете за безспорно наложително да обгърне кръста й, за да може тя въобще да стои на нозе. Всички бяха обхванати от голяма възбуда с изключение на дебелото момче — то си спеше тъй сладко, като че ли грохотът на топовете за него бе обичайната му люлчина песен.

— Джо, Джо! — извика пълният джентълмен, когато цитаделата биде превзета и победители и победени седнаха на обща трапеза. — Дявол да го вземе това момче, пак е заспало. Бъдете тъй любезен да го ощипете, сър; по бедрото, моля; нищо друго не може да го събуди. Благодаря. Развържи кошницата, Джо.

Дебелото момче действително се пробуди, когато една частица от бедрото му биде здраво притисната между палеца и показалеца на мистър Уинкл, свлече се от капрата и започна да развързва кошницата по-бърже, отколкото би могло да се очаква от него, съдейки по предишната му отпуснатост.

— Сега да се посгъстим, за да седнем — рече пълният джентълмен. След многобройни шеги относно опасността да се измачкат ръкавите на дамите и щедро разливаща се руменина, предизвикана от разни закачливи предложения дамите да седнат върху коленете на господата, цялата компания се смести в ландото.

Пълният джентълмен захвана да поднася вътре (в ландото) нещата, подавани му от дебелото момче, нарочно покатерило се отзад за целта.

— Сега, Джо, вилици и ножове. — Вилиците и ножовете бидоха подадени и дамите и господата в ландото и мистър Уинкл на капрата се снабдиха с тези полезни съоръжения.

— Чинии, Джо, чинии! — И тази посуда бе раздадена по същия път.

— Сега, Джо, пилетата. Дявол да го вземе това момче, пак е заспало. Джо! Джо! — Неколкократно почукване с бастуна по главата и дебелото момче с известно усилие се пробуди от дрямката си. — Хайде, давай яденето.

Имаше нещо в звука на последната дума, което накара тлъстото момче да се ококори. То рипна веднага, а оловносивите му очички, блеснали иззад огромните бузи, хвърляха ужасно сластни погледи към храната, докато я вадеше от кошницата.

— Е, побързай де — подкани го мистър Уордл, защото дебелакът не можеше да се раздели с един тлъстичък петел, над който се бе надвесил с особена нежност. Момчето въздъхна дълбоко и отправяйки последен жален поглед, неохотно го предостави на своя господар.

— Ха така, по-живо! Сега — езика, сега — пая. Внимавай с телешкото и шунката; отваряй си очите — раците: извади салатата от кърпата — сега соса към нея.

Тъй нареждаше мистър Уордл: думите се сипеха бързо из устата му, докато подаваше различните вече споменати блага и поставяше безбройните блюда в ръцете на всекиго и върху коленете на всекиго.

— Е, не е ли знаменито това? — запита тази весела личност, когато започна унищожителното дело.

— Знаменито! — отвърна мистър Уинкл, който разрязваше едно пиле върху капрата.

— Чаша вино?

— С най-голямо удоволствие.

— По-добре да си имате една бутилка за вас, там горе, нали?

— Много сте любезен.

— Джо!

— Да, сър. — Той не спеше този път, защото току-що бе успял да си задели баничка с месо.

— Бутилка вино за джентълмена на капрата. Приятно ми е, задето сме заедно, сър.

— Много ви благодаря. — Мистър Уинкл изпразни чашата и сложи бутилката до себе си на капрата.

— Ще разрешите ли за ваше здраве, сър? — рече мистър Тръндл на мистър Уинкл.

— С голямо удоволствие, сър — отвърна мистър Уинкл на мистър Тръндл и двамата джентълмени пиха наздравица, след това пиха наздравица с всички поред, включително и с дамите.

— Виж нашата мила Емили как любезничи с непознатия джентълмен — пошепна лелята стара мома на ухото на брат си, мистър Уордл, с чистопробна старомоминска завист.

— Е, че какво — отвърна веселият възрастен джентълмен, — това е съвсем естествено, струва ми се; нищо необикновено. Мистър Пикуик, малко вино, сър?

Мистър Пикуик, дълбоко потънал в проучване състава на парче пай с месо от гълъб, тутакси се съгласи.

— Емили, мила — рече лелята стара мома с покровителствен тон, — не говори тъй високо, душичке.

— Боже мой, лельо!

— Май че леля и ниският стар джентълмен искат само те да се забавляват — пошушна мис Изабела Уордл на сестра си Емили. Младите дами се засмяха от сърце, а по-старата опита да си придаде добродушен вид, но не й се удаде.

— Младите момичета са винаги толкова весели — обърна се мис Рейчъл Уордл към мистър Тъпман с израз на кротко съжаление, сякаш жизнерадостта е контрабандна стока и да си радостен без позволение, е тежка простъпка, истинско престъпление.

— О, да, наистина — отвърна мистър Тъпман, не давайки отговора, който се очакваше от него. — Много е мило.

— Хм! — покашля се мис Уордл доста двусмислено.

— Ще разрешите ли, за ваше здраве — рече мистър Тъпман с най-ласкавия си глас, като докосна китката на омайната Рейчъл с едната си ръка, а с другата леко повдигна бутилката. — Ще разрешите ли?

— О, сър!

Мистър Тъпман изглеждаше все по-въодушевен; Рейчъл изрази своите опасения, че ще последват нови топовни гърмежи, а в такъв случай тя естествено щеше да се нуждае отново от подкрепа.

— Намирате ли милите ми племеннички хубави? — пошепна любещата леля на мистър Тъпман.

— Щяха да ми се сторят хубави, ако тяхната леля не беше тук — отвърна находчивият пикуикист с жарък поглед.

— Ах, какъв сте лош! Но наистина, ако тенът им беше малко по-добър, не смятате ли, че щяха да изгледат много миловидни момичета… вечер, на свещ?

— Да, сигурно — отвърна мистър Тъпман с привидно безразличие.

— О, какъв сте присмехулник, знам какво щяхте да кажете.

— Какво? — запита мистър Тъпман, комуто не бе дошло наум да казва каквото и да било.

— Щяхте да кажете, че Изабела е прегърбена, знам аз, вие мъжете сте тъй наблюдателни! Е, да, истина е, не може да се отрече, а няма нищо на този свят, което да загрозява едно момиче повече от прегърбената стойка. Често й казвам, че след някоя и друга година ще изглежда ужасно. Да, да, ама вие сте страшен присмехулник.

Мистър Тъпман нямаше нищо против да си спечели подобна слава тъй лесно, затова си даде вид на много знаещ и се усмихна тайнствено.

— Каква подигравателна усмивка! — рече възхитена Рейчъл. — Трябва да си призная, много се страхувам от вас.

— Страхувате се?

— О, вие нищо не можете да скриете от мен. Знам какво означава тази усмивка, много добре знам.

— Какво? — полюбопитствува мистър Тъпман; той самият нямаше и понятие.

— Означава — продължи доброжелателната леля, понижавайки още повече глас, — че не смятате прегърбената стойка на Изабела за толкова голямо зло, колкото дързостта на Емили. Е, да, тя наистина е дръзка. Не можете да си представите колко ме потиска това понякога. Право да ви кажа, случвало ми се е да плача по цели часове за това момиче — моят мил брат е толкова добър и толкова доверчив, та нищо не забелязва; ако му се отворят очите, сърцето му ще се пръсне от мъка, сигурна съм. Старая се да си внуша, че това е само лоша привичка; дай боже да е само това. — Тук дълбока въздишка се откъсна от гърдите на загрижената сродница и тя унило поклати глава.

— Леля сигурно ни одумва — пошепна мис Емили Уордл на сестра си. — Положително, виж я как злобно гледа.

— Май си права — отвърна Изабела. — Хм, мила лелко.

— Да, мила душице!

— Тъй много се страхувам да не настинеш, лелко! Увий тази копринена кърпа около милата си стара глава — би трябвало наистина да внимаваш повече — не забравяй възрастта си!

Колкото и заслужено да бе това отмъщение, то бе и най-жестокото, което можеше да се измисли. И бог знае как щеше да излее негодуванието си лелята, ако мистър Уордл не бе несъзнателно променил разговора, като повелително завика Джо.

— Дявол да го вземе това момче — рече възрастният джентълмен, — пак е заспало.

— Много необикновено е това ваше момче — забеляза мистър Пикуик. — Винаги ли така заспива?

— Заспива! Та той винаги е заспал — обясни възрастният джентълмен. — На масата ли прислужва, пращам ли го за нещо, той все спи и хърка.

— Колко странно! — учуди се мистър Пикуик.

— Да, странно е наистина — отвърна възрастният джентълмен, — много се гордея с това момче; в никой случай не бих се разделил с него; той представлява любопитно природно явление! Ей, Джо, Джо! Раздигай тези неща и отвори друга бутилка, чуваш ли?

Дебелото момче се надигна, отвори очи, глътна най-сетне грамадния залък пай, който бе предъвквало, преди да заспи последния пореден път, и неохотно се залови да изпълни повелята на господаря си: взирайки се лакомо в остатъците от гуляя, то лениво събираше чиниите и ги слагаше обратно в кошницата. Нова бутилка биде донесена и скоро изпразнена. Кошницата бе закрепена на старото й място, дебелото момче отново се покатери на капрата, очилата и далекогледът пак влязоха в действие, защото маневрите на военните започнаха наново. Пак се чу свистене и бумтене на оръдия и дамите пак се стреснаха — а после една мина биде възпламенена, за удоволствие на всички присъствуващи, а когато мината се пръсна, по неин пример и военните, и нашата дружина също започнаха да се пръскат.

— Е — рече възрастният джентълмен, ръкувайки се с мистър Пикуик при приключване на един разговор, воден на пресекулки, докато приключваха и самите маневри, — да знаете, чакаме всички ви утре.

— Да, непременно — отвърна мистър Пикуик.

— Имате ни адреса, нали?

— Манър Фарм, Дингли Дел — справи се мистър Пикуик с бележника си.

— Точно така — потвърди възрастният джентълмен, — и знайте, че няма да ви пусна, преди да е минала поне една седмица. Ще се погрижа да видите всичко, което си заслужава. Ако сте дошли да поживеете на село, елате при мене, няма да съжалявате. Джо! Дявол да го вземе това момче, пак е заспало. Джо, помогни на Том да впрегне конете.

Конете бидоха впрегнати, кочияшът седна на капрата, дебелото момче се покатери до него; размениха се прощални поздрави и ландото затрополи надолу по пътя. Пикуикистите се обърнаха да го зърнат още веднъж; залязващото слънце щедро обагряше лицата на техните домакини, освети и силуета на дебелото момче — главата му клюмаше върху гърдите, то отново беше задрямало.