Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (19)

Глава шестнадесета

Пребогата с приключения, за да бъде обобщена накратко

В цялата година няма месец, когато природата да изглежда толкова прекрасна, колкото през месец август. Пролетта носи много красота и май е свеж и цъфтящ месец, и чарът на това годишно време изпъква по-ярко, защото представлява противоположност на зимата. Август няма подобно предимство. Той идва, когато си спомняме само за ведри небеса, зелени поляни и благоуханни цветя — когато сме забравили за снега, леда и мразовитите ветрове, изтрити напълно от паметта ни, тъй както са изчезнали и от земята — и все пак колко приятно е това годишно време! Овощни градини и житни поля ехтят от жуженето на труда; дърветата се огъват, натежали от сочни плодове, и клоните им опират земята; а житото, стъкмено в гиздави снопи или олюляващо се от нежното докосване на всеки лек полъх, сякаш ожида за сърпа, обагря пейзажа със златисти оттенъци. Сладостна нега обгръща цялата земя; и като че настроението на това годишно време се предава и на каруците — само окото долавя забавеното им движение из ожънатите нивя и нито един рязък звук не дразни слуха.

Докато бързият дилижанс се носи по пътя сред нивя и овощни градини, група жени и деца, берящи плодове или събиращи пръснати житни класове, прекъсват за миг работата си и засенили загорели от слънцето лица с още по-мургави ръце, вперват любопитни очи в пътниците, а в това време някой пълничък малчуган — твърде малък за работа, но твърде палав, за да го оставят дома — се прехвърля през едната страна на коша, гдето е бил сложен на безопасност, и захваща да рита и пищи от възторг. Жетвар спира работата си и се изправя, зяпнал със скръстени ръце префучаващия край него екипаж; а тежки товарни коне хвърлят към своите стройни побратими от дилижанса сънлив поглед, който казва толкова ясно, колкото конският поглед може: „Всичко туй изглежда чудесно, но в края на краищата е по-добре да теглиш бавно по неравната нива, отколкото да припкаш запъхтяно по прашния път.“ При завоя на пътя хвърляте последен поглед назад. Жените и децата са подели своята работа; жетварят пак се е прегърбил над своя труд; товарните коне са потеглили — и всички са отново в движение.

Гледка като тази не можеше да не окаже въздействие върху уравновесения дух на мистър Пикуик. Погълнат изцяло от взетото решение да разкрие истинския лик на престъпния Джингл, гдето и да осъществяваше своите мошенически намерения, отначало той седеше мълчалив и вглъбен, обмисляйки средствата, с които най-добре можеше да постигне своята цел. Постепенно вниманието му все повече и повече бе привлечено от околните предмети, докато накрая пътуването почна да му доставя такова удоволствие, сякаш го бе предприел по най-приятния повод на света.

— Прекрасен изглед, Сам — рече мистър Пикуик.

— За предпочитане пред комините, сър — отговори мистър Уелър, като докосна шапката си.

— Вие, струва ми се, цял живот нищо друго не сте виждали освен комини, тухли и вар — с усмивка рече мистър Пикуик.

— Не съм бил винаги слуга по ханищата, сър — отвърна мистър Уелър и поклати глава. — Бях помощник-кочияш по едно време.

— Кога беше това? — полюбопитствува мистър Пикуик.

— Когато най-първо ме изхвърлиха без нищичко в тоз свят да играя на прескочикобила с всичките му ядове — отвърна Сам. — Първо слугувах при колар, след туй при кочияш, след туй станах разсилен, след туй слуга в хан, сега съм слуга на джентълмен. Пък може някой хубав ден сам аз да стана джентълмен с лула в устата и с беседка в градината. Кой знае? Във всеки случай никак няма да се учудя.

— Вие сте истински философ, Сам — рече мистър Пикуик.

— То май си върви по семейна линия, сър — отвърна мистър Уелър. — Баща ми много е избил нататък в последно време. Ако мащеха ми почне да му чете конско евангелие, той си подсвирква. Тя кипва и му строшава лулата; той излиза и се връща с друга. Тя захваща да кряска колкото й глас държи, хваща я истерика — а той си пуши преспокойно, докато на нея й мине. Не е ли това философия, сър, а?

— Много добър неин заместител във всеки случай — засмя се мистър Пикуик. — На вас несъмнено това много е помогнало в скитническия ви живот, Сам.

— Да, сър! — рече Сам. — Може да се каже, че ми е помогнало наистина. Особено когато избягах от коларя, преди да почна у кочияша: тогаз петнайсетина дни живях в немебелиран апартамент.

— В немебелиран апартамент ли? — учуди се мистър Пикуик.

— Да… сушината под моста Уотърлу. Чудесно място за спане… на десет минути пешком до всички обществени служби… Само едно му е лошото: здравата духа под сводовете. Там видях доста чудновати гледки, сър.

— Да, не се и съмнявам — рече мистър Пикуик, явно заинтригуван.

— Гледки, сър — подхвана пак мистър Уелър, — дето могат направо да се забият в доброто ви сърце и да го промушат чак до другата му страна. Там няма да видите обикновени скитници; те, знаете, се нареждат по-добре. Там дохождат понякога млади просяци — мъже и жени, — неотракани още в занаята: обикновено са очукани, гладни и бездомни хорица, дето се търкалят из тъмните кьошета на онез самотни места и не могат да стигнат до двупенсово въже.

— Но, моля, Сам, какво е това двупенсово въже? — прекъсна го мистър Пикуик.

— Двупенсово въже, сър — отговори мистър Уелър, — е едно евтино заведение, дето дават легло по два пенса за нощ.

— Но защо наричат леглото въже? — запита мистър Пикуик.

— Да поживи бог невинната ви душа, сър, става дума за друго — отвърна Сам. — Когато господинът и дамата, дето държат това заведение, почнали тази работа, те правели леглата на пода, но туй не им отървало, защото, вместо да спят с мярка за двата пенса, квартирантите се излежавали до пладне. Тъй че сега там са опнали две въжета по цялата дължина на стаята около шест фута едно от друго и три от земята, а леглата правят от парчета грубо платно, вързани за въжетата.

— Е, и? — рече мистър Пикуик.

— Е, и… Ползата от тая измишльотина е ясна — продължи мистър Уелър. — В шест часа всяка сутрин те развързват въжетата от единия край и квартирантите падат на земята. Веднъж разбудени, те се вдигат и тихомълком си отиват!… Прощавайте, сър — рече Сам, прекъсвайки отведнъж многословното си изказване. — Не е ли туй Бери, Сейнт Едмъндс?

— Да — потвърди мистър Пикуик.

Пътническата кола затрополя по хубавия калдъръм на живописното градче, спретнато и богато на пръв поглед, и спря пред голямата странноприемница, разположена на широка открита улица, кажи-речи, срещу стария манастир.

— А това — продължи мистър Пикуик, поглеждайки нагоре — е „Ангелът“! Тук слизаме, Сам. Но известна предпазливост е необходима. Поръчайте самостоятелна стая и не споменавайте името ми. Разбрахте, нали?

— Тъй вярно, сър — отвърна Сам, като намигна съучастнически; и след като измъкна куфара на мистър Пикуик от задния багажник, набързо захвърлен там, когато хванаха дилижанса в Ийтънсуил, мистър Уелър изчезна, за да изпълни заръката. Самостоятелна стая бе веднага наета и мистър Пикуик бе заведен там незабавно.

— Сега, Сам — рече мистър Пикуик, — първото нещо, което трябва да се направи, е…

— Да се поръча вечеря, сър — прекъсна го мистър Уелър. — Много е късно за работа.

— А, да, късно е — рече мистър Пикуик, поглеждайки часовника си. — Имате право, Сам.

— И ако ме питате мен, сър — добави мистър Уелър, — след това аз бих му дръпнал едно хубаво спане до утре заран и тогаз да почнем разпитването за онзи хитрец. Няма нищо по-ободрително от съня, сър, както казала младата прислужничка, преди да изпие пълна чашка лауданум.

— Смятам, че сте прав, Сам — рече мистър Пикуик, — но аз трябва най-напред да се уверя дали той е тук и дали няма намерение да заминава.

— Това оставете на мене, сър — успокои го Сам. — Нека ви поръчам нещичко вкусно за вечеря и докато го приготвят, аз ще поразпитам там долу; мога да изстискам всякаква тайна от сърцето на всеки слуга за пет минути, сър.

— Добре, действувайте тогава — рече мистър Пикуик и мистър Уелър тутакси се оттегли.

След половин час мистър Пикуик седеше пред доста удовлетворителна вечеря, а след три четвърти мистър Уелър се върна, разузнал вече, че мистър Чарлс Фиц-Маршъл бил заръчал стаята му да се пази до второ нареждане; щял да прекара вечерта на гости някъде в околността; наредил на един прислужник да го чака, докато се завърне, и бил взел своя слуга със себе си.

— А сега, сър — разсъждаваше мистър Уелър, след като приключи своя доклад, — ако успея да побъбря с тоз негов слуга утре заран, той ще ми издрънка всичко за своя господар.

— Откъде знаете? — възрази мистър Пикуик.

— Господ да ви поживи, сър, но туй го правят всички слуги — отвърна мистър Уелър.

— О, да, не се сетих — рече мистър Пикуик. — Добре.

— Тогаз вие ще решите какво трябва да се прави, сър, и ние ще почнем съответно да действуваме.

Тъй като това изглеждаше най-доброто разрешение, което можеше да се измисли, в края на краищата се спряха на него. И мистър Уелър, с позволението на своя господар, се оттегли да прекара вечерта, както той намери за добре; скоро след това бе избран с пълно единодушие да председателствува събралата се в пивницата компания и на този почетен пост той тъй спечели разположението на господата — постоянни посетители на заведението, че бурният им смях и шумни одобрения проникваха до спалнята на мистър Пикуик и скъсиха времето на обичайната му нощна почивка поне с три часа.

Рано следната утрин мистър Уелър прогонваше всички нездрави следи от пиршеството предишната вечер посредством половинпенсова душова баня (беше придумал един млад джентълмен, прикрепен към сектора „обори“, да му помпа вода срещу предложената монета върху врата и лицето, докато напълно се съвземе), когато вниманието му бе привлечено от седнал на пейката в двора млад човек в ливрея с цвят на черница, който, видимо дълбоко погълнат, четеше някаква книга — по всяка вероятност молитвеник, — но хвърляше крадешком от време на време по някой поглед към особата под помпата, сякаш все пак проявяваше известно любопитство към тази манипулация.

„И ти си ми един хубостник — да не ти се нагледа човек!“ — помисли си мистър Уелър, щом очите му срещнаха за първи път погледа на непознатия в черничевите дрехи; той имаше широко, жълтеникаво, грозно лице, много хлътнали очи и огромна глава, от която висеше цяла грива от права черна коса. „И ти си ми един хубостник!“ — помисли си мистър Уелър; и след като помисли това, той продължи да се мие, без повече да мисли за него.

Но непознатият продължаваше да поглежда от молитвеника към Сам и от Сам към молитвеника, сякаш искаше да завърже разговор. И тъй, Сам, за да го улесни, му каза накрая, като му кимна по свойски:

— Как сме, началство?

— Щастлив съм да съобщя, че съм много добре, сър — отвърна непознатият твърде предпазливо и затвори книгата. — Надявам се, и вие също, сър?

— Е, ако не се усещах досущ като бутилка бренди на два крака, сигурно щях по-малко да залитам таз сутрин — отвърна Сам. — В туй ли заведение си спрял, мой човек?

Черничевият човек отговори утвърдително.

— А как така не беше снощи с нас? — запита Сам, като бършеше лицето си с пешкира. — Изглеждаш ми веселяк, а? — „Весел си ми ти като жива пъстърва в кош негасена вар“ — добави Сам полугласно.

— Снощи бяхме навън с господаря — отвърна непознатият.

— Как се казва той? — запита мистър Уелър, цял почервенял от вълнение и от разтриването с пешкира.

— Фиц-Маршъл — отговори черничевият човек.

— Дай си ръката — провикна се Сам и се доближи. — Искам да се запознаем. Харесва ми лицето ти, приятелю.

— Това е много странно — простодушно забеляза черничевият човек. — И вие на мен тъй ми харесвате, че ми се дощя да ви заприказвам още първия миг, щом ви видях под помпата.

— Ама наистина ли?

— Честна дума. Но не е ли това странно?

— И още как — забеляза Сам, радвайки се мислено на податливостта на непознатия. — А как се казваш ти, архиепископе?

— Джоб^[1].

— Бива си го името ти. От всички имена, дето знам, само то няма прякор. А второто ти име?

— Тротър — осведоми го непознатият. — А вие как се казвате?

Сам не бе забравил предупреждението на господари си и отвърна:

— Аз се казвам Уокър, а господарят ми се казва Уилкинс. Ще пийнем ли по чашка таз сутрин, мистър Тротър?

Мистър Тротър се съгласи с това приятно предложение; и като сложи молитвеника в джоба на ливреята си, той придружи мистър Уелър до пивницата, гдето скоро започнаха с удоволствие да се справят с живителната смес, приготвена в оловен съд от съответно количество холандски джин и дъхава есенция от карамфил.

— Добро ли е мястото, дето работиш? — полюбопитствува Сам, като пълнеше чашата на своя другар за втори път.

— Лошо — рече Джоб и млясна с устни, — много лошо.

— Наистина ли? — рече Сам.

— Да, наистина. И още по-лошо е, че господаря ми ще се жени.

— Хайде де!

— Да, но най-лошо от всичко е, че той възнамерява да избяга с една страхотно богата наследница, от девически пансион.

— Какво чудовище! — възмути се Сам, като пълнеше отново чашата на своя другар. — Трябва да е някой пансион в тоя град, а?

Макар и този въпрос да бе подхвърлен по възможно най-небрежен начин, мистър Тротър ясно показа с движения, че той подразбира желанието на новия си приятел да измъкне от него съответния отговор. Той изпразни чашата си, погледна загадъчно другаря си, намигна с двете си мънички очи: първо с едното, сетне с другото, и най-накрая заклати равномерно ръка, сякаш работеше на някаква въображаема помпа — с това искаше да каже, че той (мистър Тротър) считаше себе си подложен на нещо като изпомпване от страна на мистър Самюъл Уелър.

— Не, не — рече мистър Тротър в заключение, — това не бива да се доверява всекиму. Тайна е… голяма тайна, мистър Уокър.

Щом каза това, черничевият човек обърна чашата си с дъното нагоре, напомняйки по този начин на своя колега, че няма нищо останало вътре да утоли жаждата му. Сам схвана намека и като почувствува по колко деликатен начин му се подсказа, поръча отново да напълнят оловния съд, при което мъничките очи на черничевия човек светнаха.

— И тъй, тайна е, значи? — подхвана Сам.

— Нещо подобно, бих рекъл — отвърна черничевият човек, отпивайки от джина си с видимо задоволство.

— Господарят ти трябва да е много богат? — рече Сам.

Мистър Тротър се усмихна и хванал чашата си с лявата ръка, потупа с дясната четири пъти по джоба на черничевите си панталони, загатвайки по този начин, че ако неговият господар би направил същото, не би уплашил много когото и да било със звъна на монетите вътре.

— А — рече Сам, — такваз ли била играта?

Черничевият човек кимна многозначително.

— Знаеш ли к’во, драги приятелю — укори го мистър Уелър, — ако ти оставиш господаря си да измами таз девойка, ще се покажеш голям негодник!

— Знам това — отвърна Джоб Тротър, обръщайки към другаря си безкрайно изтерзано лице, и леко изпъшка, — знам това и то гнети душата ми. Но мога ли нещо да направя?

— Можеш! — натърти Сам. — Разкрий всичко на директорката и издай господаря си.

— Кой би ми повярвал? — отвърна Джоб Тротър. — Всички считат девойката за образец на чистота и невинност. Тя би отрекла, моят господар — също. Кой би повярвал на мене? Ще загубя мястото си и ще ме подведат под отговорност за някакъв заговор или нещо от този род. Това ще е наградата за моята постъпка.

— Има нещо вярно в туй — премисляше гласно Сам, — не е съвсем лъжа.

— Ако знаех някой почтен джентълмен, който да поеме работата — продължи мистър Тротър, — бих могъл да осуетя бягството; но ето пак същата трудност, мистър Уокър, все същата: не познавам никакъв джентълмен в това чуждо място, а и да познавах, едно на десет е вероятността той да повярва на моята история.

— Ела с мен! — отсече Сам, като скочи отведнъж и сграбчи черничевия човек за лакътя. — Моят господар е точно човекът, дето ти трябва, виждам.

И след лека съпротива от страна на Джоб Тротър Сам поведе отскорошния си приятел към стаята на мистър Пикуик и му го представи, заедно с кратко изложение на диалога, току-що предаден от нас.

— Много ми е мъчно, загдето издавам своя господар, сър — рече Джоб Тротър, като допря до очите си розова карирана кърпичка от около шест квадратни инча.

— Това чувство ви прави голяма чест — отвърна мистър Пикуик, — но въпреки всичко това е ваш дълг.

— Знам, че е мой дълг, сър — отвърна много развълнуван Джоб. — Всички ние трябва да изпълняваме своя дълг, сър, и аз скромно се старая да изпълня своя, сър; но тежко изпитание е да станеш издайник, сър, и то на своя господар, чиито дрехи носиш и чийто хляб ядеш, дори той да е подлец, сър.

— Вие сте много добър момък — рече мистър Пикуик дълбоко трогнат, — много честен момък.

— Хайде, хайде — намеси се Сам, наблюдавал дотогава с порядъчно нетърпение сълзите на мистър Тротър, — зарежи я тая твоя улична поливачка. Туй няма много да помогне, хич няма да помогне.

— Сам — укори го мистър Пикуик, — аз жаля, загдето питаете толкова малко уважение към чувствата на този млад човек.

— Много му са хубави чувствата, сър — отвърна мистър Уелър, — и толкоз са чудесни, че е жалко, дето ги пилее, ами не ги пази вътре в него си, сър, оставя ги да се изпаряват като гореща вода, пък и туй хич не помага. Досега сълзи нито са навивали часовник, нито са подкарвали парна машина. Следващия път, като отиваш на гости, млади момко, не забравяй туй, дето ти го казах; а засега си прибери в джоба парчето розова басма. Не е тъй красиво, та да го развяваш, сякаш си играч на въже.

— Моят прислужник има право — обърна се мистър Пикуик към Джоб, — макар и начинът, по който излага своето мнение, да е донякъде недодялан и от време на време неразбираем.

— Той има пълно право, сър — рече мистър Тротър, — и аз няма повече да давам воля на чувствата си.

— Много добре — рече мистър Пикуик. — А сега, къде е този девически пансион?

— Това е една голяма стара сграда от червени тухли, сър, веднага щом излезете от града — отвърна мистър Тротър.

— А кога — запита мистър Пикуик, — кога ще бъде приведен в изпълнение този подъл замисъл? Кога трябва да стане бягството?

— Тази вечер, сър — отвърна Джоб.

— Тази вечер? — ахна мистър Пикуик.

— Точно довечера, сър — отвърна Тротър, — и затова толкова много се тревожа.

— Трябва незабавно да се вземат мерки — рече мистър Пикуик. — Веднага ще потърся дамата, която ръководи пансиона.

— Извинете, сър — обади се Джоб, — но от подобна стъпка нищо няма да излезе.

— Защо? — попита мистър Пикуик.

— Моят господар, сър, е много ловък човек.

— Това ми е известно — рече мистър Пикуик.

— И той тъй се е увъртял около старата дама, сър, тъй е спечелил сърцето й, че тя няма да повярва нито дума против него, дори да паднете на колене и да се закълнете; още повече — продължи Джоб — вие нямате никакво доказателство освен думата на един слуга, за когото тя може да допусне само това (а пък аз съм сигурен, че господарят ми ще го каже), че съм бил изпъден за някакво провинение и търся да си отмъстя.

— Но тогава какво по-добро разрешение може да се измисли? — запита мистър Пикуик.

— С нищо друго не би могла да се убеди старата дама, сър, освен да го заловите при самото бягство — увери го Джоб.

— М-м-м, тия стари котки не падат по гръб, ама пак си халосват главата — вметна в скоби мистър Уелър.

— Боя се, че да се заловят при самото бягство, е много трудна задача за изпълнение — забеляза мистър Пикуик.

— Не зная, сър — рече мистър Тротър след кратък размисъл. — Аз съм на мнение, че може много лесно да се осъществи.

— Как? — беше въпросът на мистър Пикуик.

— Ето как — започна мистър Тротър: — уговорили сме тайно с две прислужнички да скрият в десет часа господаря ми и мене в кухнята. Когато всички отидат да спят, ние ще излезем от кухнята, а девойката от своята спалня. Ще ни чака карета и ние изчезваме.

— Е? — рече мистър Пикуик.

— Е, сър, размислих, че ако вие чакате в градината самичък…

— Самичък! — учуди се мистър Пикуик. — Защо самичък?

— Мисля, че старата дама естествено няма да иска подобно неприятно разкритие да стане пред повече хора, отколкото е необходимо — отвърна Джоб. — Младата дама също… представете си нейните чувства, сър!

— Напълно сте прав — рече мистър Пикуик. — Това ваше съображение доказва колко деликатни са вашите чувства. Продължавайте. Вие сте напълно прав.

— И тъй, сър, аз размислих, че ако вие чакате самичък в градината зад къщата и аз ви пусна вътре през вратата, която води към градината и е на края на коридора, точно в единадесет и половина, вие ще дойдете тъкмо навреме да ми помогнете да осуетя замислите на този лош човек, в чиито примки съм за жалост попаднал. — Тук мистър Тротър въздъхна дълбоко.

— Не си тровете сърцето по този повод — рече мистър Пикуик. — Ако той притежаваше поне капка от присъщите ви благородни чувства, без оглед на вашето скромно положение, би имало все пак някаква надежда за него.

Тротър направи дълбок поклон и въпреки недавнашните възражения на мистър Уелър очите му отново плувнаха в сълзи.

— През живота си не съм виждал такъв ревльо — рече Сам. — Да ме обесят, ако в главата му няма цял водопровод с отворен кран.

— Сам — обърна се сурово към него мистър Пикуик, — дръжте си езика!

— Слушам, сър — отвърна мистър Уелър.

— Не ми харесва този план — рече мистър Пикуик след дълбок размисъл. — Защо да не потърся връзка с близките на девойката?

— Защото те живеят на сто мили оттук — отвърна Тротър.

— На туй копче не може да се каже! — рече Сам полугласно.

— После, тази градина… — продължаваше мистър Пикуик — как ще вляза вътре?

— Оградата е много ниска, сър, и вашият слуга ще ви повдигне.

— Моят слуга ще ме повдигне — повтори машинално мистър Пикуик. — А сигурно ли е, че вие ще бъдете зад тази врата, която споменахте?

— Не можете да сбъркате, сър; това е единствената врата, която води към градината. Почукайте, щом чуете да бие уреченият час, и аз ще ви отворя веднага.

— Не ми харесва този план — повтори мистър Пикуик. — Но тъй като не виждам друг, а щастието и целият живот на тази девойка са на карта, приемам го. Ще бъда там непременно.

И тъй за втори път вродената доброта на мистър Пикуик го въвлече в едно предприятие, от което той с голяма охота би се отказал.

— Как се казва пансионът? — запита мистър Пикуик.

— „Уестгейт Хаус“, сър. Завивате малко вдясно преди края на града; издига се усамотено недалеч от главния път, има и пиринчена табелка на портата.

— Знам къде е — рече мистър Пикуик. — Забелязвал съм сградата и преди, когато съм бивал в този град. Можете да разчитате на мене.

Мистър Тротър се поклони за втори път и понечи да си тръгне, когато мистър Пикуик пъхна една гвинея в ръката му.

— Вие сте чудесен момък — рече мистър Пикуик — и аз се възхищавам от доброто ви сърце. Без благодарности. И не забравяйте — единадесет часа.

— Няма опасност да забравя, сър — отвърна мистър Тротър. С тези думи той напусна стаята, последван от Сам.

— Виж ти! — рече последният. — Не била лоша таз работа — плакането. И аз съм готов да плача като улук при силен дъжд за таз хубава пара. Как го правиш?

— То идва от сърцето, мистър Уокър — тържествено отвърна Джоб. — Довиждане, сър.

„Не излезе костелив орех все пак. Каза ни всичко от игла до конец“ — рече си Сам, докато Джоб си отиваше.

Не бихме могли да съобщим точно от какво естество бяха мислите, минаващи през ума на мистър Тротър, защото съвсем не знаем какви са били те.

Денят изтече, настъпи вечерта и малко преди десет часа мистър Уелър докладва, че мистър Джингл и Джоб били излезли наедно, багажът им бил готов и били поръчали екипаж. Заговорът явно започваше да се привежда в изпълнение, както мистър Тротър го бе предвещал.

Стана десет и половина: време бе мистър Пикуик да потегли за своята опасна и трудна мисия. Той отхвърли предложението на Сам да вземе дългото си палто, за да не му пречи при прескачане на оградата, и тръгна напред, последван от своя помощник.

Луната бе изгряла, но се бе скрила зад облаци. Беше хубава вечер, не валеше, но беше необичайно тъмно. Пътеки, плетища, ниви, къщи и дървета бяха загърнати в дълбока сянка. Въздухът бе горещ и душен, летни светкавици трепваха над линията на хоризонта и бяха единствената виделина, разкъсваща гъстия мрак, що бе обвил всичко; никакъв звук не се чуваше освен лаят на някакво неспокойно псе от някаква далечна къща.

Те намериха пансиона, прочетоха пиринчената табела, обиколиха зида и се спряха точно там, където той ги делеше от дъното на градината.

— Върнете се обратно в странноприемницата, Сам, щом ми помогнете да прескоча зида — рече мистър Пикуик.

— Слушам, сър.

— И стойте буден, докато се върна.

— Разбира се, сър.

— Хванете ме за крака и когато кажа „хайде“, ме повдигнете лекичко.

— Добре, сър.

След като уговори тези подробности, мистър Пикуик се улови за ръба на зида и даде нареждането „хайде“, което бе изпълнено твърде ревностно. Дали тялото му бе заимствувало от еластичността на неговия ум, или пък представата за лекичко повдигане на мистър Уелър бе от доста по-грубо естество, отколкото тази на мистър Пикуик, но непосредствената последица от неговата помощ бе, че безсмъртният джентълмен прелетя стремглаво над зида от другата страна право върху някакъв гъсталак и като смаза три храста френско грозде и прекърши една роза, се просна целият.

— Дано не сте се ударили, сър — рече Сам, шепнейки полугласно, щом се окопити от изненадата при загадъчното изчезване на своя господар.

— Аз не съм се ударил, Сам — отвърна мистър Пикуик от другата страна на зида, — но струва ми се, че вие ме ударихте.

— Дано не съм, сър — отвърна Сам.

— Няма значение — продължи мистър Пикуик, като ставаше, — дребна работа, само няколко драскотини. Вървете си, иначе ще ни чуят.

— Довиждане, сър.

— Довиждане.

Сам предпазливо се отдалечи и остави мистър Пикуик самичък в градината.

Светлини проблясваха от време на време от различни прозорци на сградата или се прокрадваха по стълбището, като че обитателите се готвеха за сън. Мистър Пикуик не искаше да се приближава много към вратата преди уреченото време, затова приклекна в един ъгъл до стената и зачака да удари часът.

Подобно положение би могло естествено да въздействува угнетяващо върху духа на повечето хора. Мистър Пикуик обаче не се чувствуваше нито угнетен, нито смутен. Той знаеше, че неговите действия бяха добронамерени и се уповаваше изцяло на доблестния Джоб. Не ще и дума — беше отегчително, дори потискащо, но един съзерцателен човек може винаги да се отдаде на размишление. Размишлявайки, мистър Пикуик бе задрямал и биде разбуден от ударите на близкия църковен часовник, който отброяваше уговорения час — единадесет и половина.

„Време е“ — помисли си мистър Пикуик и предпазливо се надигна. Той погледна нагоре към къщата. Нямаше никъде светлина и капаците на прозорците бяха затворени. Несъмнено всички си бяха легнали. Той отиде на пръсти до вратата и почука леко. Минаха две-три минути, без никой да отговори; той почука отново, малко по-силно, а после трети път — още по-силно от преди.

Най-сетне се чуха стъпки по стълбището и пламък от запалена свещ просветна през дупката на ключалката. Дълго се отмахнаха резета и вериги и вратата бавно се отвори.

Трябва да отбележим, че вратата се разтваряше навън; и докато вратата се разтваряше все по-широко и по-широко, мистър Пикуик се отдръпваше все повече и повече зад нея. Какво бе неговото учудване, когато, надничайки предпазливо иззад крилото, видя… не Джоб Тротър, а някаква прислужничка със свещ в ръка! Мистър Пикуик тутакси дръпна главата си с театрален жест, напомнящ знаменития образ на Пънч, когато очаква глуповатия си партньор с тенекиената латерна.

— Сигурно е котката, Сара — рече момичето, обръщайки се към някого в къщата. Пис, пис, пис… мац, мац, мац.

Но тъй като този ласкав зов не примами никакво животно, момичето бавно затвори вратата и я залости; а мистър Пикуик остана плътно прилепен до стената.

„Колко странно — помисли си мистър Пикуик. — Сигурно са се заседели до по-късно от обикновено. Истинска беда е, че са решили да го сторят не друг път, а точно тази вечер… Истинска беда.“ И с тези мисли мистър Пикуик се върна отново към своя ъгъл до стената, дето се бе сврял преди, и зачака момента, когато би сметнал за безопасно да повтори сигнала.

Не бе стоял там и пет минути, когато ослепителна светкавица бе последвана от оглушителен гръм, чийто страхотен трясък и тътен замряха в далечината; сетне блесна друга светкавица, още по-ослепителна от първата, и тресна втора гръмотевица, още по-оглушителна от първата; а сетне започна да се сипе дъжд — със сила и ярост, що помиташе всичко по своя път.

Мистър Пикуик отлично знаеше, че дървото е много опасен съсед при мълниеносна буря. А имаше едно дърво от дясната му страна, друго дърво — от лявата, трето — пред него и четвърто — зад него. Ако останеше на същото място, можеше да стане жертва на злополука; ако се покажеше в градината, можеха да го предадат на полицията. Веднъж-дваж опита да се прехвърли отвъд стената, но тъй като този път нямаше друга помощ освен крайниците, с които природата го беше дарила, единствената последица от неговите усилия бяха множеството неприятни драскотини по коленете и пищялите и обилната пот, която обля цялото му тяло.

„Какво отвратително положение“ — рече си мистър Пикуик, поспрял да избърше челото си след тези упражнения. Погледна към къщата — навсякъде тъмно. Сега вече всички навярно си бяха легнали. Реши да опита отново със сигнала.

Тръгна на пръсти по мокрия чакъл и почука на вратата. Затаи дъх и долепи ухо до дупката на ключалката. Никакъв отговор: много странно. Ново почукване. Отново прилепи ухо. Дочу се нисък шепот отвътре, а после някакъв глас извика:

— Кой е там?

„Не е Джоб — помисли мистър Пикуик, като отново се оттегли бързешком до самата стена. — Жена е.“

Той едва има време да стигне до това заключение, когато някакъв горен прозорец се отвори и три-четири женски гласа повториха въпроса:

— Кой е там?

Мистър Пикуик не смееше да шавне ни с ръка, ни с крак. Ясно беше: цялата къща се бе пробудила. Той реши да си остане на същото място, докато мине суматохата, а след това със свръхчовешки усилия да се прехвърли отвъд зида, ако ще би да загине при това начинание.

Както винаги мистър Пикуик и този път бе съзрял най-добрия начин на действие при дадените обстоятелства; но за нещастие неговото решение се основаваше на предположението, че те няма да се осмелят отново да отворят вратата. Какво бе неговото объркване, когато долови, че се свалят вериги и резета и видя вратата да се отваря все по-широко и по-широко! Стъпка по стъпка той се отдръпваше към ъгъла; но каквото и да правеше, обемът на собственото му тяло пречеше вратата да се отвори напълно.

— Кой е там? — изврещяха в хор от вътрешното стълбище пискливите гласове на игуменката — директорка на пансиона, три учителки, пет прислужнички и тридесет пансионерки, всичките полуоблечени и с гора от хартийки за къдрене на коса по главите си.

Естествено мистър Пикуик не съобщи кой бе там; и припевът на хора се промени в: „Божичко, колко е страшно!“

— Готвачке — рече директорката-игуменка, застанала благоразумно най-горе на стълбището зад всички други, — готвачке, защо не погледнете малко нататък в градината?

— Но моля ви, госпожо, страх ме е — отвърна готвачката.

— Божичко, колко е глупава тази готвачка! — викнаха тридесетте пансионерки.

— Готвачке — рече игуменката с голямо достойнство, — не ми възразявайте, моля; аз настоявам да погледнете в градината веднага.

Тогава готвачката се разплака, а една от прислужничките възрази, че било „срамота“ и биде незабавно уволнена с едномесечно предупреждение за своето пристрастно застъпничество.

— Чувате ли, готвачке? — рече игуменката и нетърпеливо тропна с крак.

— Чувате ли какво ви казва директорката, готвачке? — рекоха трите учителки.

— Колко нахална е тази готвачка! — рекоха тридесетте пансионерки.

При тия строги подкани злочестата готвачка пристъпи една-две крачки, държейки свещта така, че да не може нищо да види, и заяви, че вън нямало никой и че сигурно е бил вятърът. И тъкмо щяха да затворят вратата, когато една любопитна пансионерка, която бе надзърнала между пантите, нададе такъв страхотен нисък, че тутакси побягнаха назад и готвачката, и прислужничките, и всички, които се бяха показали по-смели.

— Какво става е мис Смидърс? — запита игуменката, докато горепоменатата госпожица Смидърс истеричничеше колкото за четири пансионерки.

— Божичко, миличката мис Смидърс! — развикаха се останалите двадесет и девет пансионерки.

— О, мъжът… мъжът зад вратата! — пищеше мис Смидърс.

Директорката-игуменка, щом чу този ужасен вик, веднага се оттегли в спалнята си, завъртя два пъти ключа на вратата и падна в несвяст при съответните удобства. Пансионерките, учителките и прислужничките се юрнаха по стълбището една през друга; настъпи невиждано пищене, припадане и боричкане. Посред тази суматоха мистър Пикуик изскочи от своето скривалище и се приближи към тях.

— Дами, мили дами — рече мистър Пикуик.

— О, той ни нарича „мили“ — провикна се най-старата и грозна учителка. — Ах, мизерник такъв!

— Дами! — изрева мистър Пикуик, комуто опасността на положението придаваше безумна смелост. — Чуйте ме. Аз не съм разбойник. Аз търся директорката на пансиона.

— Ох, какво свирепо чудовище! — изпищя друга учителка. — Търсел мис Томкинс.

Тук се чу задружен писък.

— Нека някой бие камбаната за тревога! — подканиха десетина гласа.

— Недейте, недейте! — викаше мистър Пикуик. — Погледнете ме. Приличам ли на разбойник! Мили мои дами… Вържете ми ръцете и краката, ако искате… заключете ме в някой долап! Само чуйте онова, що трябва да ви кажа. Чуйте ме само.

— Как влязохте в нашата градина? — боязливо запита една от прислужничките.

— Повикайте директорката и на нея аз ще разкажа всичко… всичко — извика мистър Пикуик, напъвайки дробовете си до крайната им възможност. — Повикайте я, само се умирете и я повикайте: тогава ще чуете всичко.

Дали видът на мистър Пикуик, дали неговото държане или пък изкушението — непреодолимо за женската душа — да се разкрие някаква забулена тайна, но нещо накара по-благоразумната част от дамите (около четири особи) да се успокоят донякъде. Те именно предложиха мистър Пикуик, като доказателство за своята искреност, да се съгласи на едно незабавно ограничение на личната му свобода; и тъй като този джентълмен прие да води преговори с мис Томкинс от вътрешността на един долап, където приходящите питомки оставяха своите бонета и торби със сандвичи, той веднага влезе вътре съвсем драговолно и биде заключен за всеки случай. Това окопити и другите; и след като мис Томкинс биде свестена и известена, преговорите започнаха.

— Що дирехте в моята градина, човече? — запита със слаб глас мис Томкинс.

— Дойдох да ви предупредя, че една от вашите питомки възнамерява да пристане тази вечер — отговори мистър Пикуик от вътрешността на долапа.

— Да пристане! — удивиха се мис Томкинс, трите учителки, тридесетте пансионерки и петте прислужнички. — Кому?

— На вашия приятел мистър Чарлс Фиц-Маршъл.

— Моят приятел! Аз не познавам такава личност.

— На мистър Джингл тогава.

— Не съм чувала това име през живота си.

— В такъв случай съм бил измамен и заблуден — рече мистър Пикуик. — Станал съм жертва на заговор… на долен, мръсен заговор. Ако не ми вярвате, изпратете някой до „Ангелът“, мила моя госпожо. Повикайте оттам моя прислужник, прислужника на мистър Пикуик, умолявам ви, госпожо!

— Трябва да е порядъчен човек, щом държи слуга — обърна се мис Томкинс към учителката по писане и смятане.

— На мнение съм, мис Томкинс — рече учителката по писане и смятане, — че по-скоро неговият слуга го държи. Аз смятам, че този човек е луд, мис Томкинс, а другият е негов пазач.

— Струва ми се, че сте напълно права, мис Гуин — отговори мис Томкинс. — Нека две от прислужничките отидат до „Ангелът“, а другите три останат тук да ни вардят.

И тъй, две от прислужничките бидоха изпратени до „Ангелът“ да подирят мистър Самюъл Уелър, а другите три застанаха да вардят мис Томкинс, трите учителки и тридесетте пансионерки. Мистър Пикуик седна в долапа под торбите за храна и зачака завръщането на пратеничките с цялата философия и сила на духа, що можа да призове на помощ.

Час и половина изтече, преди те да се завърнат, и когато най-сетне се завърнаха, мистър Пикуик дочу освен гласа на мистър Самюъл Уелър и гласовете на още двама души — прозвучаха му съвсем познато, но чии бяха те, дори да го обесеха, не можеше да каже.

Последва кратък разговор. Вратата биде отключена и мистър Пикуик излезе от долапа и се намери в присъствието на целия пансион „Уестгейт Хаус“, мистър Самюъл Уелър и… стария Уордл и неговия бъдещ зет, мистър Тръндл!

— Скъпи мой приятелю — рече мистър Пикуик, спущайки се към мистър Уордл и сграбчвайки ръката му, — скъпи мой приятелю, за бога, обяснете на тази дама жалкото и ужасно положение, в което съм попаднал. Трябва да сте го научили от моя слуга. Кажете във всеки случай, скъпи мой друже, че не съм нито разбойник, нито пък луд.

— Казах им вече, драги мой. Казах им вече — отвърна мистър Уордл, като разтърсваше дясната ръка на своя приятел, а мистър Тръндл разтърсваше лявата.

— И ако някой казва или е казал, че е такъв — намеси се мистър Уелър, пристъпвайки напред, — то той разправя нещо, дето не е истина… ами е точно обратното и съвсем наопаки. И ако в туй заведение има някакви мъже, дето да са казали тъй, на мен ще ми е драго да им дам хубавичко да разберат, че са сбъркали, и то в самата таз стая, ако почитаемите дами бъдат така любезни да се оттеглят и да им кажат да дойдат тук един по един. — След това многословно предизвикателство мистър Уелър със замах стовари юмрук върху отворената си длан и закачливо намигна на мис Томкинс, чиито ужас, стигнал връхната си точка от неговото предположение — да счита изобщо за възможно някакви мъже да се намират в пансиона за девици „Уестгейт Хаус“, — беше неописуем.

Обясненията на мистър Пикуик бързо завършиха, тъй като една част от тях бе вече изложена. И нито по време на обратния път към странноприемницата, ни по-късно, край разпалената камина, пред тъй необходимата му вечеря, приятелите му не можаха да изтръгнат ни една-единствена дума от него. Той изглеждаше объркан и поразен. Веднъж, само веднъж се обърна към мистър Уордл и рече:

— Как се случи да сте тук?

— Двамата с Тръндл дойдохме насам за един хубав лов — отвърна Уордл. — Пристигнахме тази вечер и се изненадахме, като научихме от слугата ви, че и вие сте тук. Но се радвам, че ви виждам — рече възрастният човек, като го тупна по гърба, — много се радвам. Ще си уредим весел лов и ще дадем още веднъж възможност на Уинкл да се прояви, нали, стари приятелю?

Мистър Пикуик не отговори; той дори не запита за приятелите си в Дингли Дел и скоро след това се оттегли да си легне, като заръча на Сам да дойде за свещта, когато му позвъни.

Не след дълго се чу очакваният звън и мистър Уелър се представи.

— Сам — рече мистър Пикуик, надзъртайки изпод завивките.

— Сър — отзова се мистър Уелър.

Мистър Пикуик замълча, а мистър Уелър почисти нагара на свещта.

— Сам — обади се пак, сякаш с отчаяно усилие, мистър Пикуик.

— Сър — отзова се отново мистър Уелър.

— Къде е този Тротър?

— Джоб ли, сър?

— Да.

— Изпари се, сър.

— С господаря си, предполагам?

— Приятел ли, господар ли или какъвто там му е, изпари се заедно с него — отвърна мистър Уелър. — Те и двамата се една стока, сър.

— Джингл е подозирал моите намерения и е пратил своя човек да ви разправи тази история, предполагам — каза мистър Пикуик, едва поемайки дъх.

— Точно така, сър — отвърна мистър Уелър.

— Всичко е било лъжа, разбира се?

— Всичко, сър — отвърна мистър Уелър. — Добре ни погодиха, сър; майсторски ни изиграха.

— Не вярвам да ни се изплъзнат тъй лесно следващия път, Сам — рече мистър Пикуик.

— И аз не вярвам да успеят, сър.

— Ако някога срещна този Джингл, където и да било — рече мистър Пикуик, като се приповдигна и леглото и заби юмрук във възглавницата със страхотна сила, — аз лично ще се разправя с него, след като го разоблича тъй, както той напълно заслужава. Ще го сторя или името ми да не е Пикуик.

— Ако някога пък аз пипна оня плачлив песоглавец с черните коси — добави Сам, — ако не го накарам очите му да протекат не на шега този път, името ми да не е Уелър. Лека нощ, сър!