Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (22)

Глава деветнадесета

Приятен ден с неприятен завършек

Птиците, чийто душевен мир и лично спокойствие оставаха за тяхно щастие ненакърнени поради блажената им неосведоменост относно приготовленията, извършвани да ги изумят на първи септември, приветствуваха естествено това утро като едно от най-приятните през този сезон. Много млади яребици се перчеха самодоволно из стърнищата с всичката придирчива надутост на ранната младост, а много от по-старите наблюдаваха лекомислието им през кръглите си очички с чувство на превъзходство като по-мъдри и опитни птици, но еднакво не съзнавайки наближаващата ги гибел, се радваха на свежия утринен въздух, живнали безгрижно, а само няколко часа по-късно щяха да лежат простреляни на земята. Но ето че се разнежихме — нека продължим.

И тъй, казано на ежедневен прост език, заранта беше хубава — толкова хубава, та надали бихте повярвали, че броените дни на английското лято бяха вече отминали. Ниви, плетища и дървета, хълмове и тресавища се представяха пред очите в своите най-разнообразни оттенъци на наситено зелено; едва бе окапал по някой лист, едва се съзираше жълта пръска всред лятната зеленина, за да ви предупреди, че есента бе вече настъпила. Небето бе безоблачно, слънцето грееше ярко и топло; песен на птички и жужене на безброй летни насекоми пълнеше въздуха; а градините на селските къщи, цели изпъстрени от цветя в богати, разкошни багри, блестяха натежали от роса като купища искрящи скъпоценни камъни — всичко носеше отпечатъка на лятото, от чиято палитра не бе още изчезнала нито една краска.

Такова беше утрото, когато откритият екипаж, гдето седяха трима пикуикисти (мистър Снодграс бе предпочел да остане у дома), мистър Уордл, мистър Тръндл и Сам Уелър на капрата до кочияша, спря пред портата на крайпътната ограда, а там чакаха висок мършав ловен надзирател и момче с високи обуща и кожени гамаши: и двамата носеха по една торба с внушителни размери и бяха придружени от чифт ловджийски кучета.

— Я гледайте — прошепна мистър Уинкл на Уордл, докато кочияшът спускаше стълбичката, — те да не смятат, че ще убием толкова дивеч, та да напълним онези торби, а?

— Да ги напълним! — възкликна мистър Уордл. — Ами да, бога ми! Вие ще напълните едната, а пък аз — другата; а като свършим с тях, в джобовете на ловджийските ни жакети ще се побере още толкоз.

Мистър Уинкл слезе от колата, без нищо да отвърне на тази забележка: но си помисли вътрешно, че ако дружината трябва да чака на открито, докато той напълни цялата торба, всички ги грози опасност да хванат хрема.

— Хей, Джуноу, момичето ми, здравей, красавице; куш, Деф, куш! — говореше Уордл, милвайки кучетата. — Сър Джефри е, разбира се, още в Шотландия, нали, Мартин?

Високият надзирател отговори утвърдително и хвърли доста учуден поглед първо към мистър Уинкл, който държеше пушката си, сякаш искаше джоба на жакета да го избави от неприятното дърпане на спусъка, а после към мистър Тъпман, който държеше своята, сякаш се боеше от нея — и няма място за каквото и да било съмнение, че той наистина се боеше.

— Моите приятели са още новаци в този занаят, Мартин — рече Уордл, схванал този поглед. — Но, знаете, човек се учи, докато е жив. Много скоро ще станат добри стрелци. О, моля приятеля ми Уинкл да ме извини: той вече има известен опит.

В знак на благодарност за похвалата, мистър Уинкл се усмихна вяло над вързаната около врата синя кърпа и тъй се оплете в своята пушка от смущение и скромност, че ако оръжието беше заредено, той положително щеше да се застреля на място.

— Не бива да си играете тъй с пушката, когато е вече пълна, сър — троснато му каза високият ловен надзирател, — или мътните да ме вземат, ако не превърнете някой от нас в къс студено месо.

При това наставление мистър Уинкл рязко промени положението на оръжието си и правейки това, доведе цевта в доста крут допир с главата на мистър Уелър.

— Ехей! — рече Сам, докато вдигаше съборената си шапка и си търкаше слепоочието. — Ехей, сър! Ако я карате тъй, ще напълните с един изстрел една от тез торби, па ще остане и нещичко отгоре.

На това момчето с кожените гамаши се изсмя от все сърце, после се опита да си даде вид, сякаш е бил някой друг, а мистър Уинкл царствено смръщи вежди.

— Къде заръчахте да ни намери момчето със закуската, Мартин? — запита Уордл.

— При склона на хълма със самотното дърво в дванайсет часа, сър.

— Това не е вече землището на сър Джефри, нали?

— Не, сър, но е досам него. Участъкът е на капитан Болдуиг, ама няма кой да ни спре, пък има една хубава полянка там.

— Отлично — рече старият Уордл. — А сега колкото по-бърже тръгнем, толкоз по-добре. И тъй, ще се видим в дванайсет, нали Пикуик?

Мистър Пикуик особено много желаеше да наблюдава лова, най-вече защото бе доста загрижен за живота и крайниците на мистър Уинкл. А и утрото бе тъй примамливо, че би било истинско наказание да се върне обратно и остави приятелите си да се забавляват без него; ето защо той изглеждаше много нажален, когато отвърна:

— Няма що, тъй се налага, струва ми се.

— Господинът не може ли да стреля, сър? — запита ловният надзирател.

— Не — отвърна Уордл, — а освен това той куца.

— Много ми се иска да дойда — забеляза мистър Пикуик, — много ми се иска.

Последва кратко мълчание в израз на съчувствие.

— Има ръчна количка от другата страна на живия плет — сети се момчето. — Ако прислужникът на господина го бута в нея по пътеките, той все ще е близко до нас, пък заедно ще го прехвърляме през разните огради.

— Точно туй ни трябва — заяви мистър Уелър, който бе заинтересована страна, тъй като гореше от желание да наблюдава лова. — Точно туй ни трябва. Браво бе, малък дяволе. Ей сегичка ще я докарам.

Но тук изникна затруднение. Дългият ловен надзирател решително отказа да включи в групата на ловджиите джентълмен в ръчна количка, защото това щяло да бъде грубо нарушение на всички установени правила и прецеденти.

Възражението бе сериозно, но не и непреодолимо. След като въздействуваха на ловния надзирател с придумки и бакшиш и след като той си пооблекчи душата с едно „прасване“ по главата на находчивия юноша, загдето пръв бе предложил употребата на превозното средство, мистър Пикуик бе поставен вътре и дружината потегли; Уордл и дългият надзирател вървяха най-напред, а мистър Пикуик в ръчната количка, привеждана в движение от Сам, завършваше шествието.

— Спрете, Сам — рече мистър Пикуик, когато стигнаха към средата на първата ливада.

— Какво има? — запита Уордл.

— Няма да позволя тази количка да бъде придвижена нито крачка напред — решително заяви мистър Пикуик, — ако Уинкл продължи да носи пушката си по този начин.

— Как трябва да я нося? — попита нещастният Уинкл.

— Носете я с дулото към земята — отвърна мистър Пикуик.

— Това съвсем не е по ловджийски — възрази мистър Уинкл.

— Не ме е грижа дали е по ловджийски, или не — отвърна мистър Пикуик. — Нямам намерение да ме застрелят в ръчна количка, защото някому се искало да изглежда тъй или иначе.

— Виждам, че господинът като нищо ще надупчи някого със сачмите си — изръмжа дългият мъж.

— Добре, добре, все ми е едно — съгласи се горкият Уинкл и обърна пушката си наопаки. — Ето на.

— Само мир да има — заключи мистър Уелър; и те тръгнаха отново.

— Спрете! — рече мистър Пикуик, след като се бяха придвижили няколко метра.

— Сега пък какво? — запита Уордл.

— Тази Тъпманова пушка е опасна… виждам, че е опасна — рече мистър Пикуик.

— Какво! Опасна ли? — извика мистър Тъпман силно разтревожен.

— По начина, както я носите — забеляза мистър Пикуик. — Много съжалявам, загдето отново правя възражение, но не бих се съгласил да продължа, освен ако я носите като Уинкл.

— По-добре ще е, смятам, сър — рече дългият ловен надзирател. — Иначе може да посеете сачмите във вас си или в някой от нас.

Мистър Тъпман най-учтиво побърза да хване оръжието си в желаното положение и дружината тръгна отново; двоицата любители ловджии вървяха с обърнати надолу пушки, като двама редници на кралско погребение.

Отведнъж кучетата се заковаха на място, а дружината безшумно пристъпи крачка напред и също спря.

— Какво става с лапите на кучетата? — прошепна мистър Уинкл. — Колко смешно са застанали.

— Шът, не виждате ли? — тихо отвърна Уордл. — Подушили са нещо.

— Подуши са нещо! — рече мистър Уинкл, озъртайки се наоколо, сякаш очакваше да види някоя необикновено красива гледка, която умните животни бяха открили чрез своето обоняние. — Какво са подушили?

— Отваряйте си очите — рече Уордл, който не чу въпроса в напрежението на момента. — Хайде сега!

Чу се остро пърхане на криле, което накара мистър Уинкл да отскочи назад, сякаш бяха стреляли по него. „Бум, бум“ — гръмнаха две пушки; димът бързо се разнесе из полето и се изви нагоре във въздуха.

— Къде са? — питаше мистър Уинкл, изпаднал в страшна възбуда, като се въртеше подобно на пумпал на всички страни. — Къде са? Кажете ми кога да стрелям. Къде са… Къде са?

— Къде ли? — рече мистър Уордл и вдигна две птици, оставени от кучетата в краката му. — Та ето ги.

— Не, не. Искам да кажа другите — рече смаяният Уинкл.

— Доста далеч са вече — отвърна Уордл, като спокойно пълнеше отново пушката си.

— Вероятно след пет минути ще се натъкнем на друго ято — обади се дългият ловен надзирател. — Ако джентълменът почне да стреля отсега, може би ще успее да изкара сачмите от цевта, когато се разхвърчат.

— Ха, ха, ха — изкикоти се громко мистър Уелър.

— Сам! — укори го мистър Пикуик от състрадание към объркания си засрамен последовател.

— Да, сър?

— Не се смейте.

— Няма, сър. — И сякаш да се извини, мистър Уелър направи такава гримаса зад ръчната количка, че на момчето с гамашите му стана извънредно забавно и то прихна да се смее високо, а дългият ловен надзирател веднага го плесна, намирайки по този начин предлог да се обърне и прикрие собственото си весело настроение.

— Браво, стари приятелю — рече мистър Уордл на мистър Тъпман. — Вие наистина стреляхте този път.

— О, да — отговори с гордост, примесена с известно смущение мистър Тъпман. — Гръмнах.

— Добре беше. Ще ударите нещичко следващия път, ако сте винаги нащрек. Много е лесно, нали?

— Да, много е лесно — рече мистър Тъпман. — Но доста заболява рамото. И понятие нямах, че тези малки пушки блъскат така. За малко не се прекатурих.

— Хм — усмихна се възрастният джентълмен. — Ще свикнете полека-лека. А сега… хайде готови… наред ли е всичко там с количката?

— Тъй вярно, сър — отвърна мистър Уелър.

— Да тръгваме тогава.

— Дръжте се здраво, сър — рече Сам, подемайки ръчната количка.

— Да, да — отвърна мистър Пикуик и те продължиха пътя си с подходяща скорост.

— Сега стойте по-назад с тази количка! — провикна се Уордл, след като я бяха прехвърлили през плета в другата ливада и мистър Пикуик отново се видя настанен вътре.

— Слушам, сър — отвърна мистър Уелър и спря.

— Хайде, Уинкл — рече възрастният джентълмен, — следвайте ме внимателно и гледайте да не закъснеете този път.

— Не се безпокойте — отговори мистър Уинкл. — Надушили ли са нещо?

— Не, не; не още. Тихо, тихо. — Те тръгнаха дебнешком и щяха да се придвижат наистина много тихо, ако мистър Уинкл, извършвайки някакви много сложни манипулации със своята пушка, не бе гръмнал в най-напрегнатия миг над главата на момчето, точно на мястото, където би се намирал мозъкът на високия надзирател, ако той беше застанал там вместо хлапака.

— За кой дявол го сторихте? — възкликна старият Уордл, докато птиците си отлитаха невредими.

— В живота си не съм виждал такава пушка — отвърна бедният Уинкл, оглеждайки спусъка, сякаш това можеше да му помогне. — Стреля си сама. Както й скимне.

— Както й скимне! — повтори Уордл със сянка на раздразнение в гласа. — Бих искал и да убива нещо, когато си стреля сама.

— И туй скоро ще стане, сър — забеляза високият надзирател с тих пророчески глас.

— Какво искате да кажете с тази забележка, сър? — сърдито запита мистър Уинкл.

— Нищо, сър, нищо — отвърна високият ловен надзирател. — Аз самият нямам семейство, а майката на това момче ще получи хубави пари от сър Джефри, ако то бъде убито в неговото имение. Заредете отново, сър, заредете отново.

— Вземете му пушката! — провикна се от количката мистър Пикуик, настръхнал от ужас при мрачния намек на дългия надзирател. — Някой да му вземе пушката, чувате ли ме, хей там!

Никой обаче не се писа доброволец да изпълни тази заповед; мистър Уинкл хвърли непокорен поглед към мистър Пикуик, зареди оръжието си и продължи напред с останалите.

Длъжни сме да заявим съответно с достоверните сведения на мистър Пикуик, че поведението на мистър Тъпман дава доказателство за много повече разум и предпазливост, отколкото действията на мистър Уинкл. Но този факт в никой случай не намалява безспорния авторитет на последния джентълмен по всички въпроси, отнасящи се до спорта; защото — както прекрасно забелязва мистър Пикуик — тъй се е случвало от незапомнени времена, че много от най-добрите и кадърни философи, осветлили най-безпогрешно научни въпроси в областта на теорията, са се оказвали напълно некадърни да ги приложат на практика.

Похватът на мистър Тъпман, както повечето от нашите най-велики открития, бе извънредно прост. С бързината и проникновението на гениалните умове той веднага схвана, че човек трябва да се стреми главно към две неща: първо — да изстреля заряда, без да причини вреда на себе си, и второ — да го стори, без това да е опасно за другите около него; явно най-доброто, което може да се направи, след като сте преодолели трудността да стреляте, е хубаво да си затворите очите и да гръмнете във въздуха.

Веднъж, след като бе извършил този подвиг, мистър Тъпман видя, отваряйки очи, как една тлъста яребица пада простреляна на земята. Той тъкмо се канеше да поздрави мистър Уордл за неговия неизменен успех, когато този джентълмен се запъти към него и горещо му стисна ръката.

— Тъпман — рече старият джентълмен, — вие си набелязахте тази именно птица, нали?

— Не — отвърна мистър Тъпман, — не.

— Как не — рече Уордл, — аз ви видях; видях как се спряхте на нея; забелязах как вдигнахте пушката си и се прицелихте; и трябва да ви кажа, че и най-добрият стрелец на света не можеше да го направи по-добре от вас. Били сте по-обигран в тези работи, отколкото си мислех, Тъпман; ходили сте и преди туй на лов.

Напразно мистър Тъпман отричаше със скромна усмивка, че никога преди не е ходил на лов. Самата тази усмивка биде изтълкувана като доказателство на противното; и оттогава нататък той спечели слава на ловец. Не за първи път печелеше тъй лесно някаква слава — подобни щастливи обстоятелства не се ограничаваха само до стрелбата му по яребици.

Междувременно мистър Уинкл сипеше огън и жупел, и дим, но без да достигне някакъв съществен резултат, достоен да бъде отбелязан; той ту изпразваше заряда си някъде във въздуха, ту пък го запращаше да се носи тъй близко до повърхността на поляната, че двете кучета бяха сериозно застрашени и животът им зависеше от прищявката на съдбата. Като проява на свободна стрелба това беше доста разнообразно и любопитно; като проява на изстрели по определена мишена, беше по-скоро пълен провал. Всеизвестна истина е, че всеки куршум лети към определена цел. Ако това начало трябваше да бъде приложено към ловния похват на мистър Уинкл, то всичките му сачми летяха без каквато и да е цел, като нещастни безпризорни деца, скитащи се безцелно.

— Е — рече Уордл, приближавайки се до ръчната количка, като бършеше зачервеното си, обляно в пот весело лице, — горещ ден, а?

— Да, наистина — отвърна мистър Пикуик. — Слънцето ужасно пече, дори и аз го чувствувам. Питам се как издържате вие.

— Няма що — рече възрастният джентълмен, — доста ни е топличко. Ама минава дванайсет… Виждате ли зеления хълм ей там?

— Разбира се.

— Там ще обядваме. Браво бе, там е младежът с кошницата, точен като часовник.

— Да, там е! — възкликна зарадван мистър Пикуик. — Добро е момчето. Ей сега ще му дам един шилинг. Хайде, Сам, закарайте ме.

— Дръжте се, сър — рече Сам, ободрен от мисълта за предстоящата закуска. — Дърпай се от пътя ми, кожени гамашко! Не ме прекатурвай, ако милееш за скъпия ми животец, както казал джентълменът на файтонджията, когато го водели към Тайбърн^[1].

И с устремна стъпка, която премина в бърз бяг, мистър Уелър извози мълчешком господаря си до зеления хълм, ловко закова ръчната количка край самата кошница и се залови да я разопакова с невероятна сръчност.

— Баница с телешко — говореше си на глас мистър Уелър, докато нареждаше хранителните припаси върху тревата. — Отлично нещо е баница с телешко, когато е домашна и си съвсем сигурен, че не е с котешко; пък в края на краищата не е ли все едно, щом самите баничари и те не могат да ги различават.

— Не могат ли, Сам? — учуди се мистър Пикуик.

— Не могат, сър — отвърна Сам, докосвайки шапката си. — По едно време живеехме в една къща с един баничар, сър, и много добър човек беше — а пък му сечеше акълът: правеше банички от к’вото му паднеше. „Колко много котки имате, мистър Брукс“ — викам му аз, когато се посближихме. „Да — вика, — доста много са“ — вика. „Сигур много обичате котки“ — викам аз. „Има май други хора, дет’ги обичат“ — вика той и ми намига. „Само че не им е сезонът сега, ами през зимата.“ — „Не им е сезонът?“ — чудя се аз. „Не — вика, — когат’се харчат плодове, не се харчат котки.“ — „Какво значи туй?“ — викам аз. „К’во значи ли? — вика той. — Че никога няма да се сдружа с касапите в техните далавери да държат висока цената на месото. Мистър Уелър — вика той, кат’ми стиска много силно ръката и ми шепне на ухото, — никъде не го казвайте, ама подправките, това е то главното. Всичко го правя от тез благородни животни — вика той и сочи едно много хубавко сиво котенце — и аз им слагам подправки за бифтек, телешко или бъбречета: зависимо от поръчките. И не само туй — вика той, — ами мога да направя от телешка кайма бифтек, от бифтека — бъбрек и всички тях ги правя на агнешко само за минута — според изискванията на пазара и различните вкусове.“

— Трябва да е бил много изобретателен този млад човек, Сам — рече потръпвайки мистър Пикуик.

— Точно такъв беше, сър, и баницата му беше чудесна — отвърна мистър Уелър, продължавайки да изпразва кошницата. — Език: прекрасно нещо, ако не е женски. Хляб, бутче шунка, красиво като картинка, нарязан студен ростбиф — много хубав. Какво е туй в глинените съдини, млади хитрушко?

— В едната има бира — отвърна момчето, като снемаше от рамото си две големи глинени бутилки, притегнати с кожен ремък, — а в другата студен пунш.

— Общо взето, закуската съвсем не е лоша — заключи мистър Уелър, като оглеждаше подредената от него трапеза с видимо задоволство. — Сега, джентълмени, „нападайте“, както казали англичаните на французите, щом натъкнали щиковете си на пушките.

Не беше необходима втора покана, за да се накара компанията да отдаде нужното внимание на храната; също тъй ненужно бе да се настоява, щото мистър Уелър, дългият ловен надзирател и двете момчета да се разположат на тревата, малко настрана, и достойно да се справят с немалък дял от провизиите. Старият дъб хвърляше приятна сянка върху дружината, а пред тях се разстилаше разкошна гледка от прорязани от жив плет ниви и ливади, богато обкичени с дървета.

— Прекрасно, наистина прекрасно — рече мистър Пикуик, по чието изразително лице кожата бе захванала вече да се бели от скорошния загар.

— Да, да, прекрасно е, стари приятелю — отвърна Уордл. — Една чашка пунш, а?

— С най-голямо удоволствие — съгласи се мистър Пикуик; и удоволствието, изписано върху чертите му след изпразването на чашката, свидетелствуваше за искреността на отговора му.

— Хубаво — рече мистър Пикуик и млясна с устни. — Много хубаво. Ще взема още един. Студен; добре изстуден. Хайде, господа — продължи мистър Пикуик, докато ръката му още държеше глинената бутилка, — за здравето на нашите приятели от Дингли Дел.

Изпиха наздравицата с бурни овации.

— Ще ви кажа какво съм намислил, за да си докарам отново в ред стрелбата — рече мистър Уинкл, който ядеше хляб и шунка с джобното си ножче. — Ще закача една убита яребица на някой дирек и ще се упражнявам да се прицелвам в нея, като почна от малко разстояние и го увеличавам постепенно. Чувал съм, че е знаменито упражнение.

— Познавам един джентълмен, сър, дето направил туй — обади се мистър Уелър. — Почнал от два метра, но нямало как да продължи, защото от първия път птицата тъй изхвърчала, че никой вече не видял и перце от нея.

— Сам — рече мистър Пикуик.

— Да, сър? — отзова се мистър Уелър.

— Бъдете тъй любезен да разказвате анекдотите си само когато ви ги поискат.

— Слушам, сър.

И мистър Уелър тъй хитро намигна с онова си око, което не беше прикрито от канчето с бира, що бе вдигнал към устните си, че двете момчета отведнъж се запревиваха от смях и дори дългият ловен надзирател благоволи да се усмихне.

— Да, това наистина е знаменит студен пунш — рече мистър Пикуик, впил поглед в глинената бутилка. — И много е горещо днес, и… Тъпман, драги приятелю, още една чашка пунш?

— С голямо удоволствие — отвърна мистър Тъпман; и след като изпи и тази чаша, мистър Пикуик си взе още една, просто да види дали имаше портокалова кора в пунша, защото портокаловата кора винаги му действуваше зле; и като се увери, че няма, мистър Пикуик изпи още една чаша за здравето на отсъствуващия им другар, а след това се почувствува безусловно задължен да предложи да вдигнат чаши в чест на неизвестния майстор на пунша.

Тази поредица от чашки произведе значително въздействие върху мистър Пикуик; той се смееше, физиономията му сияеше, като по устните му играеха най-лъчезарни усмивки и очите му святкаха весело и добродушно. Изпадайки все повече и повече под влиянието на питието, чиято възбудителна сила се бе увеличила поради горещината, мистър Пикуик прояви голямо желание да си припомни някаква песничка, що бе чувал в ранното си детство, но тъй като опитите му се оказаха несполучливи, той реши да освежи паметта си с още няколко чашки пунш, а това повидимому даде съвсем обратен ефект; защото, докато в началото той не можеше да си спомни думите на песничката, накрая не можеше да каже членоразделно нито една дума; и когато най-сетне се изправи на крака, за да произнесе красноречиво обръщение към дружината, той потъна едновременно и в ръчната количка, и в дълбока дрямка.

Кошницата биде отново завързана и след напълно безуспешните усилия да изтръгнат мистър Пикуик от пълното му вцепеняване, проведоха съвещание дали би трябвало мистър Уелър да извози господаря си обратно, или би било по-добре да го оставят там, където си беше, докато дойде време да си тръгнат всички. Второто предложение надделя в края на краищата: тъй като завършекът на експедицията нямаше да трае повече от час и тъй като мистър Уелър настойчиво молеше да го вземат с дружината, решено бе да оставят мистър Пикуик да спи в ръчната количка, докато дойдат да го приберат на връщане. Те тръгнаха прочее, като оставиха мистър Пикуик да си хърка най-спокойно на сянка.

Няма никакви разумни основания за съмнение, че мистър Пикуик щеше да остане да си хърка на сянка, докато се върнат неговите приятели, или, в случай че закъснееха, докато се спусне вечерният здрач връз полето — при условие естествено, че нищо не би нарушило неговия покой. Но неговият покой биде нарушен и ето как се случи това.

Капитан Болдуиг беше дребен избухлив човек, с плътно черно шалче и син сюртук и когато благоволеше да обикаля земята си, той го вършеше в компанията на дебелия си бамбуков бастун с пиринчен шип и на градинаря и помощник-градинаря си — и двамата с покорни лица, — а когато даваше своите заповеди (на градинарите, не на бастуна), капитан Болдуиг го правеше с присъщите му високомерие и гневливост: защото балдъзата на капитан Болдуиг се беше омъжила за маркиз и къщата на капитан Болдуиг беше „резиденция“, и земите му „имение“, и всичко, що го заобикаляше, бе величествено, бляскаво, могъщо.

Мистър Пикуик не бе спал и половин час, когато дребният капитан Болдуиг, последван от двамата си градинари, се появи, пристъпвайки с допустимата за ръста и достойнството му бързина; когато стигна до дъба, капитан Болдуиг поспря, пое дълбоко дъх и хвърли взор към гледката пред него, сякаш гледката би трябвало да бъде особено поласкана, загдето той й бе обърнал внимание; след това енергично удари по земята с бастуна си и повика старшия градинар.

— Хънт — рече капитан Болдуиг.

— Да, сър — рече градинарят.

— Поизравнете това парче утре сутринта, чувате ли, Хънт?

— Да, сър.

— И се постарайте да поддържате земята тук както трябва, чувате ли, Хънт?

— Да, сър.

— И ми напомнете, че трябва да се сложи табела, забраняваща да се минава оттук без позволение, да се стреля по дивеча и тям подобни — не ще позволя на простолюдието да влиза в имението ми. Чувате ли, Хънт, чувате ли?

— Няма да забравя, сър.

— Извинете, сър — рече другият градинар, като се приближи и повдигна шапката си.

— Какво има, Уилкинс, какво искате пък вие? — избоботи капитан Болдуиг.

— Извинете, сър, но… струва ми се, че днес са минали хора без позволение.

— Ха! — провикна се капитан Болдуиг, като се огледа сърдито на вси страни.

— Да, сър, мисля, че са закусвали тука, сър.

— Проклети нахалници, ами да, сторили са го! — фукна капитан Болдуиг, съзирайки корички хляб и други остатъци, пръснати по тревата. — Те наистина са плюскали тука. Ех, да можех да ги спипам сега тези вагабонти! — ядно викаше капитанът.

— Извинете, сър — рече Уилкинс, — но…

— Но какво? Е? — изрева капитанът: и проследявайки плахия поглед на Уилкинс, той зърна ръчната количка и мистър Пикуик.

— Кой си ти, негоднико? — запита капитанът, като ръгаше тялото на мистър Пикуик с дебелия си бастун. — Как се казваш?

— Студен пунш — промълви мистър Пикуик и отново се унесе в сън.

— Как — запита отново капитан Болдуиг.

Никакъв отговор.

— Какво, каза, му било името? — настоя капитанът.

— Пунш^[2], май, каза, сър — отвърна Уилкинс.

— Какво дебелоочие, проклет дебелак — ядосваше се капитан Болдуиг. — Той просто се преструва на заспал — беснееше капитанът, — той е пиян; той е пиян плебей. Откарайте го, Уилкинс, откарайте го веднага.

— Къде да го откарам, сър? — осведоми се боязливо Уилкинс.

— Откарайте го при дявола — отвърна капитан Болдуиг.

— Слушам, сър — рече Уилкинс.

— Чакайте — спря го капитанът.

Уилкинс спря надлежно.

— Откарайте го — рече капитан Болдуиг, — откарайте го в общинската кошара^[3]: и нека видим тогава, нека видим дали пак ще се казва „Пунш“, когато дойде на себе си. Той няма да се гаври с мен, не ще му позволя да се гаври с мен. Откарайте го!

И мистър Пикуик биде откаран в изпълнение на тази категорична заповед; а великият капитан Болдуиг продължи разходката си, цял кипящ от негодувание.

Невъобразима бе почудата на малобройната дружина, когато откри на връщане, че мистър Пикуик бе изчезнал и бе взел ръчната количка със себе си. Такова необяснимо и загадъчно явление не се бе ни чуло, ни видяло дотогава. Хром човек да стане изведнъж и да си тръгне самичък, беше вече нещо много странно: но на туй отгоре да вземе да извозва и тежка ръчна количка, ей тъй, за забава — случаят наистина изглеждаше свръхестествен. Те претърсиха всяко кътче и местенце наоколо, заедно и поотделно; викаха, свириха, смяха се и крещяха — но всичко бе напразно: мистър Пикуик бе ненамираем. След няколко часа безплодни усилия дойдоха до неприятното заключение, че трябва да се завърнат без него.

Междувременно мистър Пикуик биде извозен до общинската кошара и оставен там на безопасност, заспал дълбоко в ръчната количка за безмерно удоволствие и развлечение не само на селските хлапаци, но и на три четвърти от цялото население, скупчено наоколо в очакване на неговото пробуждане. Ако им се видя извънредно забавно, когато докарваха мистър Пикуик в кошарата, сто пъти по-весело им стана, когато той, след няколкократни неясни подвиквания: „Сам!“ се надигна в количката и се опули с неописуема почуда срещу зяпналите го лица.

Всеобщ крясък бе естествено сигналът, че се е пробудил; а неволният му въпрос: „Какво става?“ предизвика нови крясъци, още по-шумни от първите, ако въобще бе възможно това.

— Ей че майтап — ревеше тълпата.

— Къде съм? — възкликна мистър Пикуик.

— В общинската кошара — отвърна му тълпата.

— Как съм попаднал тук? Какво съм правил? Откъде са ме докарали?

— Болдуиг! Капитан Болдуиг! — беше единственият отговор.

— Пуснете ме навън — извика мистър Пикуик. — Къде е моят прислужник? Къде са приятелите ми?

— Какви ти приятели! Ураа! — И към него полетяха: най-напред една ряпа, след туй картоф, след туй яйце и разни други малки подаръци, израз на игривото настроение на многолюдието.

Никой не би могъл да каже колко щеше да трае това представление и какво щеше да изтърпи мистър Пикуик, ако бързо движещ се екипаж не бе спрял отведнъж съвсем наблизо, а от него слязоха старият Уордл и Сам Уелър: първият за по-късо време, отколкото е необходимо да се напише, дори и да се прочете, си проправи път до мистър Пикуик и го отведе в каретата точно когато другият привършваше третия си и последен рунд в единоборство с общинския стражар.

— Вървете при съдията! — извикаха десетина гласа.

— Я си вървете вие — отвърна им мистър Уелър, скачайки до кочияша. — Много му здраве — много му здраве от мистър Уелър на вашия съдия и му кажете, че съм му поиздънил пъдарина, и ако си назначи нов, пристигам утре пак да издъня и него. Хайде, карай, мой човек!

— Ще заведа дело за незаконно задържане срещу този капитан Болдуиг веднага щом се завърна в Лондон — рече мистър Пикуик, когато екипажът напускаше селището.

— Ние май минахме през негова земя без позволение — рече Уордл.

— Не ме е грижа — продължи мистър Пикуик, — аз ще заведа дело.

— Не, няма да го сторите — отвърна Уордл.

— Ще го сторя, ако ще би… — но насмешливият израз на мистър Уордл накара мистър Пикуик да се прекъсне и той запита:

— Защо не?

— Защото — отвърна старият Уордл и прихна да се смее, — защото това дело може да се обърне против някой от нас, като се изтъкне, че сме изгълтали порядъчно много студен пунш.

Прави, що прави мистър Пикуик, но не можа да удържи усмивката, напираща на устните му; усмивката прерасна в смях; смехът — в бурно кикотене и всички се заразиха от веселото настроение. А за да продължат в този дух, те се отбиха в първата кръчма по пътя си, поръчаха за всички по чашка грог, а за мистър Самюъл Уелър двойна порция от укрепителната течност.