Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и осма

Разказва как мистър Пикуик, със сътрудничеството на Сам Уелър, опитва да смекчи сърцето на мистър Бенджамин Алън и да укроти гнева на мистър Робърт Сойър

Мистър Бен, Алън и мистър Боб Сойър седяха в малкия лекарски кабинет зад дюкяна, вглъбени в телешко задушено и бъдещи планове, когато разговорът съвсем естествено се завъртя около придобитата от горепосочения Боб клиентела и очертаващите се възможности той да си изгради добро и независимо положение с помощта на благородната професия, на която се бе отдал.

— А те, мисля — продължи нишката на разсъждението си мистър Боб Сойър, — те, мисля, са доста съмнителни, Бен.

— Какво е доста съмнително? — запита мистър Алън и едновременно изостри ума си с продължителна глътка бира. — Какво е съмнително?

— Моите възможности — отвърна мистър Боб Сойър.

— Аз забравих — рече мистър Бен Алън. — Бирата ми напомни, че забравих: да, Боб, те са съмнителни.

— Чудно как ме търсят бедняците — продължи замислено Боб Сойър. — Чукат ми по всяко време на нощта; поглъщат лекарства в невероятни количества, просто да не ти го побере умът; налагат се с мазила и пиявици с такова постоянство, че заслужават да им е по-добре; увеличават семействата си по наистина застрашителен начин. Шест от тези малки полици с падеж за един и същи ден, момчето ми, са все за мене!

— Това е много приятно, нали? — забеляза мистър Бен Алън, подавайки чинията си за още телешко задушено.

— О, много — отвърна Боб, — но още по-приятно щеше да е, ако имах пациенти, които спокойно отделят по един-два шилинга. Впрочем работата ми беше знаменито описана в обявата, Бей. Състои се в клиентела, многобройна клиентела… и това е всичко.

— Боб — рече мистър Бен Алън, като остави вилицата и ножа си и прикова очи в лицето на своя приятел. — Боб, ще ти кажа какво да правиш.

— Какво? — запита мистър Боб Сойър.

— Трябва да станеш колкото може по-скоро господар на Арабелините хиляда лири.

— Три процента английска държавна консолидационна рента, записана на нейно име в книгата или книгите на управителя на Английската банка — добави Боб Сойър на юридически език.

— Точно тъй — потвърди Бен. — Тя ще получи тези пари, когато стане пълнолетна или пък се омъжи. Трябва й още една година да стане пълнолетна, но ако ти набереш достатъчно смелост, тя ще се омъжи, преди да е минал и един месец.

— Тя е извънредно чаровно и прелестно създание — рече мистър Робърт Сойър в отговор, — но, доколкото знам, има един недостатък, Бен. Тъй се е случило за жалост, че й липсва само едно: липсва й добър вкус; тя не ме харесва.

— На мнение съм, че тя сама не знае какво харесва — презрително каза мистър Бен Алън.

— Може би — забеляза мистър Боб Сойър, — но аз съм на мнение, че тя добре знае какво не харесва, а това е по-важно.

— Бих искал — подхвана мистър Бен Алън със стиснати зъби, говорейки също като дивак, който яде сурово вълче месо, що разкъсва с пръсти, а не като миролюбив младеж, който се храни с телешко задушено, употребявайки нож и вилица, — бих искал да знам дали някой негодник не се увърта около нея и не опитва да спечели сърцето й. Смятам, че бих го убил, Боб.

— Аз бих го продупчил с куршум, ако го открия — отсече мистър Сойър след солидна глътка бира, поглеждайки злобно иззад глинената си чаша. — Ако това не му подействува, ще го оперирам да му извадя куршума и тъй ще го довърша.

Мистър Бенджамин Алън впи мълчаливо разсеяния си поглед в своя приятел за няколко минути и после каза:

— Ти никога не си й правил истинско предложение, а, Боб?

— Не. Защото виждах, че няма смисъл — отвърна мистър Робърт Сойър.

— Трябва да го направиш, преди да са изминали двадесет и четири часа — отвърна Бен с отчаяно хладнокръвие. — Тя трябва да се съгласи или да ми каже причината. Аз ще упражня властта си над нея.

— Добре — съгласи се Боб Сойър. — Ще видим.

— Ще видим, драги приятелю — свирепо отвърна Бен Алън. Той замълча, а после добави с прекъсван от вълнение глас. — Ти я обичаш от дете, приятелю. Обичаше я, когато ходехме заедно като хлапаци на училище, а тя дори тогава странеше и отблъскваше младежките ти чувства. Помниш ли как един ден ти настояваше с цялата жар на детинската си любов тя да приеме два бисквита с ким и една сладка ябълка, увити на пакетче в лист от тетрадка?

— Помня — отвърна Боб Сойър.

— Тя го отблъсна, мисля — рече Бен Алън.

— Да — отговори Боб. — Тя каза, че пакетчето било останало много дълго в джоба на панталоните ми и че ябълката била неприятно топла.

— Сещам се — мрачно каза мистър Алън. — След това ние двамата я изядохме, като си отхапвахме поред.

Боб Сойър даде да се разбере, че не е забравил току-що поменатато обстоятелство, като меланхолично сви вежди и двамата приятели останаха известно време потънали всеки в собствените си мисли.

Докато тези слова се разменяха между мистър Боб Сойър и мистър Бенджамин Алън и докато момчето в сивата ливрея, озадачено от необичайно продължилия обяд, хвърляше от време на време загрижен поглед към стъклената врата, смутено от вътрешни предчувствия относно количеството телешко задушено, което щеше да остане накрая за негова лична потреба, по улиците на Бристол се движеше пристойно частен затворен кабриолет, боядисан в убитозелено, теглен от позатлъстял кафяв кон и каран от навъсен на вид човек, облечен от кръста надолу като коняр, а нагоре докаран с жакет на кочияш. Така изглеждат много често превозните средства, принадлежащи и поддържани от стари дами, свикнали на пестеливост, и в това возило седеше стара дама, негова собственица и господарка.

— Мартин! — извика старата дама на навъсения човек, подавайки глава от предния прозорец.

— Да? — отзова се навъсеният човек, докосвайки шапка в чест на старата дама.

— У мистър Сойър — рече старата дама.

— Натам съм тръгнал — рече навъсеният човек.

Старата дама кимна, за да покаже изпитваното от нея удовлетворение от проявената досетливост на навъсения човек, а навъсеният човек шибна хубавичко позатлъстелия кон и те всички заедно тръгнаха за Бобсойъровата резиденция.

— Мартин! — рече старата дама, когато кабриолетът спря пред вратата на мистър Боб Сойър, приемник на Нокморф.

— Да? — отзова се Мартин.

— Кажете на момчето да излезе да наглежда коня.

— Аз самичък ще си наглеждам коня — отвърна Мартин и постави камшика на покрива на кабриолета.

— Това няма да го позволя в никакъв случай възрази старата дама. — Вашите показания са извънредно важни и вие трябва да дойдете вътре заедно с мен. Нито за миг не трябва да ме оставяте, чувате ли?

— Чувам — отвърна Мартин.

— Добре, а защо още стоите?

— За нищо — отвърна Мартин. След това навъсеният човек бавно слезе от колелото, гдето се бе задържал на върха на пръстите на десния си крак, и след като повика момчето в сивата ливрея, отвори вратата на возилото, свали стълбичката и протягайки ръка, пъхната в тъмна кожена ръкавица, извлече навън старата дама, сякаш тя беше кутия за шапки.

— Боже мой! — извика старата дама. — Тъй съм разстроена сега, когато съм тук, Мартин, че треперя цялата.

Мистър Мартин се покашля зад тъмната си кожена ръкавица, но не изрази никакво съчувствие; тъй че старата дама се поуспокои и заприпка нагоре по стълбите на мистър Сойър, следвана от мистър Мартин. Щом старата дама влезе в дюкяна, мистър Бенджамин Алън и мистър Боб Сойър, които бяха раздигнали набързо спиртните напитки и водата и бяха разлели вонящи лекарства, за да отстранят миризмата от тютюневия дим, се спуснаха веднага да я посрещнат, преливащи от радост и обич.

— Мила лельо — възкликна мистър Бен Алън, — колко любезно от твоя страна да ни дойдеш на гости! Мистър Сойър, лельо; приятелят ми мистър Боб Сойър, за когото съм ти говорил във връзка с… знаеш, лельо. — И тук мистър Бен Алън, не бидейки в момента особено трезвен, добави думата „Арабела“, според него шепнешком, но се оказа извънредно отчетливо изречено слово, което човек, дори да не желаеше, не можеше да не чуе.

— Мой мили Бенджамин — рече старата дама, едва поемайки дъх, разтреперана от глава до пети, — не се плаши, мили мой, но мисля, че ще е по-добре да видя най-напред мистър Сойър на четири очи; за миг, само за миг.

— Боб — каза мистър Бен Алън, — ще заведеш ли леля ми в кабинета?

— Разбира се — отвърна Боб с най-професионален тон. — Елате насам, драга госпожо. Не се страхувайте, госпожо. Ще бъдем в състояние да ви оправим за много кратко време, не се и съмнявам, госпожо. Ето, драга госпожо. Моля! — С тези думи Боб Сойър разположи старата дама в едно кресло, затвори вратата и като придърпа едно друго кресло до нея, зачака да чуе подробно описани симптомите на някакво заболяване, от което вече виждаше за в бъдеще дълъг низ от доходи и облаги.

Най-първото нещо, което направи старата дама, беше да поклати многократно глава и да се разплаче.

— Нерви — забеляза снизходително Боб Сойър. — Камфоров сироп с вода три пъти дневно и нещо успокоително за нощта.

— Не зная как да започна, мистър Сойър — рече старата дама. — Толкова е мъчително и ужасно.

— Няма нужда да започвате, госпожо — отвърна мистър Боб Сойър. — Мога да предугадя всичко, което ще кажете. Главата не е в ред.

— Съжалявам, но мисля, че е сърцето — рече старата дама и леко изпъшка.

— Ни най-малка опасност за това, госпожо — отвърна Боб Сойър. — Стомахът е първичната причина.

— Мистър Сойър! — извика старата дама и потръпна.

— Ни най-малко съмнение относно това, госпожо — настоя Боб с безкрайно мъдър вид. — Ако бяхте взели лекарства навреме, драга госпожо, всичко щеше да се предотврати.

— Мистър Сойър — поде старата дама, още по-разстроена от преди, — вашето поведение е или нечувано нахалство към лице в моето състояние, или е плод на заблуда относно целта на моето посещение. Ако можеха някакви лекарства или предохранителни мерки да осуетят това, което се случи, аз сигурно щях да прибягна до тях. По-добре да видя веднага племенника си — додаде старата дама, като си въртеше възмутено чантичката, и се изправи.

— Почакайте за миг, госпожо — рече Боб Сойър. — Боя се, че не съм ви разбрал. Какво се е случило, госпожо?

— Племенницата ми, мистър Сойър — отвърна старата дама, — сестрата на вашия приятел.

— Да, госпожо — нетърпеливо я подкани Боб, защото, макар и много развълнувана, старата дама говореше мъчително бавно, както често го правят старите дами. — Да, госпожо.

— Тя напусна моя дом, мистър Сойър, преди три дена под предлог да навести сестра ми, друга нейна леля, която държи голям интернат, точно при крайпътния камък на три мили, с необикновено голяма плачеща върба отвън и дъбова врата — старата дама поспря на това място, за да изсуши сълзите си.

— Ох, по дяволите плачещата върба, госпожо! — провикна се Боб, съвсем забравил професионалното си достойнство от вълнение. — Говорете по-бързо: карайте с повече па̀ра, госпожо, моля!

— Тази сутрин — бавно произнесе старата дама, — тази сутрин тя…

— Тя се завърна, нали, госпожо? — прекъсна я живо Боб. — Завърна ли се?

— Не, не се завърна; тя ми писа — отвърна старата дама.

— Какво ви писа? — нетърпеливо запита Боб.

— Тя ми писа, мистър Сойър — отвърна старата лейди — … и точно затова искам да подготвя предварително Бенджамин, внимателно, малко по малко; тя казва, че… писмото е в джоба ми, мистър Сойър, но очилата ми са в екипажа и само времето ще ви отнема, ако се опитам да ви посоча пасажа без тях; накратко казано, мистър Сойър, тя ми писа, че се е омъжила.

— Какво! — каза или по-скоро изкряска мистър Боб Сойър.

— Омъжила се е — повтори старата дама.

Мистър Боб Сойър не остана да чуе повече. Той се стрелна от кабинета в дюкяна и изрева колкото му глас държи:

— Бен, момчето ми, тя е офейкала.

Мистър Бен Алън, който дремеше зад тезгяха с клюмнала глава, щом чу това ужасно съобщение, се впусна стремглаво към мистър Мартин и вплитайки пръсти във вратовръзката на този мълчалив прислужник, изрази намерението си да го удуши на място. Това свое намерение той се залови да прилага на дело светкавично — както често става при изпаднали в отчаяние — извънредно стремително и с ловкостта на хирург.

Мистър Мартин, който беше човек несловоохотлив и без голяма дарба за красноречие и убедителност, се предостави за няколко секунди на тази операция с много спокоен и приветлив израз на лицето; виждайки обаче, че това застрашава скоро да доведе до последици, при които би било извън рамките на неговите възможности да предяви правото си на заплата, издръжка или нещо друго, и то за вечни времена, той промърмори някакво неясно възражение и събори мистър Бенджамин Алън на земята. А тъй като пръстите на този джентълмен бяха вкопчени в неговата връзка, той нямаше друг избор, освен да го последва надолу. И те двамата се търкаляха и бореха на пода, когато вратата на дюкяна се отвори и компанията неочаквано се увеличи от влезлите двама посетители, а именно: мистър Пикуик и мистър Самюъл Уелър.

Първото впечатление, добито от мистър Уелър при тази гледка, беше, че мистър Мартин е бил нает от предприятието на Сойър, приемник на Нокморф, за да взема силни лекарства или да изпада в пристъпи с експериментална дел, или пък да гълта от време на време отрова, с оглед да се изпита въздействието на някои нови противоотровни средства, въобще да прави едно или друго, за да тласка напред великата медицинска наука и да удовлетворява неукротимия дух на любознателност, горящ в гърдите на двамата й млади жреци. И тъй, без намерение да се намесва, Сам застана напълно неподвижен и взе да наблюдава, сякаш силно заинтересован от резултата на правения в този миг опит. Но не и мистър Пикуик. Той веднага се хвърли към изненаданите борци с присъщата му енергия и високо призова зрителите наоколо към интервенция.

Това накара мистър Боб Сойър да се окопити, защото дотогава той бе напълно вцепенен от буйството на своя другар. С помощта на този джентълмен мистър Пикуик изправи Бен Алън на крака; виждайки, че е самичък на пода, мистър Мартин стана и се огледа.

— Мистър Алън — рече мистър Пикуик, — какво има, сър?

— Не е важно, сър! — отвърна високомерно и предизвикателно мистър Алън.

— Какво има? — запита мистър Пикуик, поглеждайки Боб Сойър. — Не се ли чувствува добре?

Преди Боб да успее да отговори, мистър Бен Алън сграбчи мистър Пикуик за ръката и промърмори с печален глас:

— Сестра ми, мой драги сър; сестра ми.

— О, това ли е всичко? — възкликна мистър Пикуик. — Надявам се лесно да уредим този въпрос. Сестра ви е здрава и читава и аз дойдох тук, мой драги сър, за да…

— Жалко, дето ставам причина да се прекъснат таквиз приятни разговори, както казал кралят, когат’ разтурил парламента — намеси се Сам, надзъртайки от стъклената врата, — но тука е в ход друг опит, сър. Има някаква достопочтена стара дама, дето лежи на килима и чака дисекция, галванизация или някаква друга животворна научна измишльотина.

— Забравих — сепна се Бен Алън. — Това е леля ми.

— Боже мой! — развълнува се мистър Пикуик. — Горкичката дама! Внимателно, Сам, внимателно.

— Неприятно положение за семейството — забеляза Сам Уелър, вдигайки лелята в едно кресло. — Хайде, помощник-касапино, давай амонячните.

Последното искане бе отправено към момчето в сиво, което бе оставило закрития кабриолет на грижите на уличния пазач и се бе върнало да види коя беше причината за вдигналата се глъчка. С помощта на момчето в сиво мистър Боб Сойър и мистър Бенджамин Алън (който полагаше трогателни грижи за свестяването на леля си, след като я бе изплашил до припадък) старата дама дойде най-после на себе си; тогава мистър Бен Алън обърна озадачено лице към мистър Пикуик и го запита какво се канел да каже, когато го бяха прекъснали тъй тревожно.

— Смятам, че всички тук сме свои, нали? — рече мистър Пикуик, като се покашля и погледна несловоохотливия човек с навъсеното лице, който караше закрития кабриолет с позатлъстелия кон.

Това подсети мистър Боб Сойър, че момчето в сиво наблюдава с широко отворени очи и наострени уши. След като хвана начинаещия аптекар за яката на жакета и го изхвърли зад вратата, Боб Сойър увери мистър Пикуик, че може да говори без задръжки.

— Вашата сестра, мой драги сър — рече мистър, Пикуик, обръщайки се към Бенджамин Алън, — е в Лондон, читава и щастлива.

— Нейното щастие не ми влиза в работа, сър — рече мистър Бенджамин Алън и махна с ръка.

— А на мен нейният съпруг ми влиза в работа, сър — подхвана Боб Сойър. — Той непременно ще ми влезе в работа. И хубавичко ще го обработя от дванадесет крачки, сър… този долнопробен мошеник! — Дотук това бе едно много хубаво порицание, и благородно на всичко отгоре; но мистър Боб Сойър порядъчно отслаби неговото въздействие, като вметна няколко общи забележки, досежно счупени глави и избодени очи, които бяха доста простовати в сравнение.

— Почакайте, сър — рече мистър Пикуик. — Преди да приписвате тези епитети на въпросния джентълмен, размислете хладнокръвно доколко голяма е неговата вина и не забравяйте преди всичко, че той ми е приятел.

— Какво! — стъписа се мистър Боб Сойър.

— Името му! — извика Бен Алън. — Името му!

— Мистър Натаниъл Уинкл — отвърна мистър Пикуик.

Мистър Бенджамин Алън съзнателно си счупи очилата под тока на ботуша си и след като прибра парчетата и ги сложи в три различни джоба, скръсти ръце, прехапа устни и хвърли заплашителен поглед към кротките черти на мистър Пикуик.

— Значи, вие, сър, сте насърчили и уредили този брак, така ли? — запита най-сетне мистър Бенджамин Алън.

— И прислужникът на този джентълмен, предполагам — намеси се старата дама, — е човекът, който се е навъртал около моя дом и се е опитвал да въвлече моята прислуга в заговор против господарката им. Мартин!

— Да? — отзова се навъсеният човек, пристъпвайки напред.

— Това ли е младежът, дето сте видели на пътя и за когото ми разправяхте тази сутрин?

Мистър Мартин, показал вече, че е човек несловоохотлив, погледна Сам Уелър и изръмжа едно: „Този е!“ Мистър Уелър, несвикнал с горделиви обноски, се усмихна дружелюбно, щом очите му срещнаха тези на навъсения коняр, и призна любезно, че го бил „виждал преди туй“.

— И този верен човек аз едвам не удуших! — възкликна мистър Бен Алън. — Мистър Пикуик, как посмяхте да разрешите на този тип, вашия слуга, да участвува в отвличането на сестра ми? Настоявам да поясните този въпрос, сър.

— Пояснете, сър! — свирепо извика Боб Сойър.

— Това е заговор — рече мистър Бен Алън.

— Истинско шарлатанство — добави мистър Боб Сойър.

— Позорна измяна — обади се старата дама.

— Номер и половина — заяви Мартин.

— Моля, чуйте ме — настоя мистър Пикуик, докато мистър Бен Алън се хвърли в креслото, гдето пускаха кръв на пациентите, и се отдаде на носната си кърпичка. — Не съм оказвал никаква помощ в това начинание; само присъствувах веднъж на една среща между младите хора, която нямаше да мога да осуетя, и в случая моето присъствие, мисля, не даваше възможност да се хвърли и най-малка сянка на подозрение, каквото би могло да възникне в противен случай. Ето цялата ми дейност в това предприятие и аз дори нямах представа, че замислят да встъпят тъй скоро в брак. Но забележете — добави мистър Пикуик, след като поспря, — забележете, не казвам, че бих се противопоставил, ако знаех за тези намерения.

— Чувате ли всички, чувате ли? — рече мистър Бенджамин Алън.

— Надявам се, че чуват — меко отвърна мистър Пикуик и ги погледна наред. — И се надявам да чуят и това, сър — додаде този джентълмен, а лицето му заруменя, докато говореше. — От всичко, що ми бе казано, сър, аз се уверих, че вие не сте имали никакво право да насилвате чувствата на сестра си, както сте го сторили; би трябвало по-скоро да опитате с нежност и отзивчивост да заемете мястото на най-близките, родителите й, които тя е загубила от дете. Що се отнася до моя млад приятел, бих искал да добавя, че от гледна точка на всички земни блага той има поне еднакво положение с вас самия, ако не и много по-добро; а също, че ако този въпрос не се разисква спокойно, с подходяща сдържаност, аз се отказвам от всякакви разговори на тази тема.

— Искам да направя няколко малки забележки кат добавка на туй, дето го каза почетният джентълмен, млъкнал ей сегичка — взе думата мистър Уелър и пристъпи напред. — Ето що: едно лице тука ме нарече тип.

— Това няма ни най-малка връзка с разисквания въпрос, Сам — намеси се мистър Пикуик. — Моля ви да мълчите.

— Няма нищо повече да кажа по таз точка, сър — отвърна мистър Уелър, — а само ей туй: може джентълменът да си мисли, че е имало предишна сърдечна връзка; ама е нямало нищо от този вид, щото младата дама казала още в началото на таз история, че не можела да го търпи. Никой не му е заставал на пътя и същото щеше да е за него даже младата дама никога да не беше виждала мистър Уинкл. Туй исках да кажа, сър, и след кат го сторих, смятам, че на джентълмена му е по-леко на душата.

Кратко мълчание настъпи след утешителните думи на мистър Уелър. Тогава мистър Бен Алън стана от креслото и заяви, че никога вече не щял да види Арабелиното лице; а мистър Боб Сойър се закле, въпреки ласкателното твърдение на Сам, че щял да си отмъсти страхотно на щастливия младоженец.

Но тъкмо когато страстите се бяха най-разгорещили и съществуваше опасност да останат в това състояние, мистър Пикуик намери силна съюзница в лицето на старата дама, която, явно много трогната от начина, по който той бе защитил каузата на нейната племенница, реши да отправи към мистър Бен Алън няколко успокоителни съждения, най-главните от които бяха: че в края на краищата — всяко зло за добро; че колкото по-малко се раздухва, по-бърже ще се оправи; че дяволът не е чак толкова черен и че щом нещо е сторено, връщане няма и щом нещо е непоправимо, то трябва да се изтърпи… и още други различни доводи от подобен оригинален и одобряващ характер. На всичко това мистър Бенджамин Алън отговори, че той съвсем не желаел да се покаже непочтителен към своята леля или към някого другиго от присъствуващите, но ако това не ги засягало и го оставели да си реши сам за себе си, той щял да предпочете да ненавижда сестра си до края на живота, та дори и след това.

След като това решение биде заявено петдесетина пъти, старата дама се изправи отведнъж с много царствен вид и поиска да знае какво бе направила тя, че не й оказвали уважението, подобаващо на нейната възраст и положение, та трябвало по този начин да проси и моли племенника си, когото тя помнела около двадесет и пет години, преди той да се роди, и когото видяла с очите си, когато още нямал ни един зъб в устата? А да не споменава за своето присъствие при първото му подстригване и за своето участие в множество други церемонии в ранното му детинство, чиято изключителна важност й даваше основание да предявява права върху неговата обич, послушание и отзивчивост за вечни времена.

Докато добрата дама отправяше тези упреци към мистър Бен Алън, Боб Сойър и мистър Пикуик се бяха оттеглили за разговор насаме във вътрешната стая, гдето мистър Сойър бе зърнат на няколко пъти да докосва с устни гърлото на тъмна бутилка, под чието въздействие чертите му постепенно придобиваха ведър, дори весел израз. И накрая той изскочи от стаята с бутилка в ръка и изразявайки съжалението си, че се е проявил като глупак, предложи да пият за здравето и благополучието на мистър и мисис Уинкл, които той искал, без всякаква завист, пръв да поздрави за тяхното щастие. Чувайки това, мистър Бен Алън стана отведнъж от стола си и като сграбчи бутилката, се отзова на тоста тъй сърдечно, че лицето му потъмня почти колкото самата бутилка, защото напитката беше силна. Сетне бутилката захвана да обикаля всички, докато се изпразни, и последва толкова много стискане на ръце и размяна на любезности, че дори каменоликият мистър Мартин благоволи да се усмихне.

— А сега — рече Боб Сойър, потърквайки ръце — ще прекараме една весела вечер.

— Съжалявам — отвърна мистър Пикуик, — но трябва да се върна в странноприемницата. Не съм свикнал да се изморявам напоследък, а пътуването дотук ме изтощи.

— Но чай ще пиете, нали, мистър Пикуик? — покани го старата дама с покоряваща миловидност.

— Благодаря ви, няма да мога — отказа поканата този джентълмен.

Истината бе, че явно растящото възхищение на старата дама от мистър Пикуик бе главната причина той да си тръгне. Той се сети за мисис Бардел; и при всеки поглед, хвърлен към него от старата дама, го избиваше студена пот.

Тъй като не можаха да предумат мистър Пикуик да остане, реши се по негово предложение мистър Бенджамин Алън да го придружи при пътуването му до дома на мистър Уинкл старши и за целта да наемат екипаж, които да чака пред вратата в девет часа следващата сутрин. Тогава мистър Пикуик се сбогува и придружен от Сам Уелър, се отправи към „Буш“. Заслужава да се отбележи, че лицето на мистър Мартин бе страхотно изкривено, докато се ръкуваше със Сам при раздялата, и че той пусна една усмивка и една ругатня едновременно — признак, показващ на по-добре запознатите с особеностите на този джентълмен, че той изказва голямо задоволство от обществото на мистър Уелър и проси честта да се продължи това познанство.

— Да поръчам ли отделна стая за вечеря, сър? — запита Сам, когато бяха стигнали в „Буш“.

— Няма смисъл, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Аз вече вечерях в кафенето и скоро ще си легна, тъй че едва ли е необходимо. Вижте какви хора има в „търговската зала“, Сам.

Мистър Уелър отиде да изпълни заръката и бързо се върна, за да съобщи, че там имало само един джентълмен с едно око и той и съдържателят пиели заедно купа греяно вино.

— Ще отида при тях — реши мистър Пикуик.

— Странна особа е тоз, едноокият, сър — забеляза Сам, докато завеждаше господаря си. — Тъй баламосва другия, съдържателя де, че оня не знае точно на краката си ли е застанал или на главата.

Човекът, за когото бе направена горната забележка, седеше в горния край на помещението, когато влезе мистър Пикуик, и пушеше голяма холандска лула, вперил окото си в кръглото лице на съдържателя: весел наглед старчок, комуто току-що бе разказал някаква чудновата история, за която свидетелствуваха разните откъслечни възклицания от рода на: „Хайде де, просто да не повярваш! Никога не съм чувал по-странно нещо! Не ми се побира в ума, че е възможно!“ и други подобни възгласи на искрено удивление, сипещи се от устата му, като поглеждаше вперилия в него едното си око човек.

— Ваш слуга, сър — рече едноокият на мистър Пикуик. — Прекрасна вечер, сър.

— Да, несъмнено — отвърна му мистър Пикуик, докато келнерът поставяше неголяма гарафа с бренди и малко топла вода пред него.

Мистър Пикуик започна да смесва топлата вода и брендито, а едноокият го поглеждаше настойчиво от време на време и най-после каза:

— Струва ми се, че съм ви виждал вече.

— Не мога да си спомня — отговори мистър Пикуик.

— Естествено — поде едноокият. — Вие не ме познавате, но аз се запознах с двама ваши приятели, които бяха отседнали в „Паунът“ по време на изборите в Ийтънсуил.

— О, така ли? — възкликна мистър Пикуик.

— Да — отвърна едноокият. — Аз им разправях една малка случка за едни мой приятел на име Том Смарт. Може би са споменавали за това пред вас.

— Доста често — отвърна с усмивка мистър Пикуик. — Той бил ваш вуйчо, нали?

— Не, не; само приятел на вуйчо ми — отговори едноокият.

— И все пак този ваш вуйчо е бил чудесен човек — забеляза съдържателят, поклащайки глава.

— Да, струва ми се, че беше чудесен, бих рекъл, че беше чудесен — отвърна едноокият. — Мога да ви разправя една история за същия този вуйчо, господа, която сигурно доста ще ви изненада.

— Тъй ли? — рече мистър Пикуик. — Тогава искаме непременно да я чуем.

Едноокият търговски пътник си наля една чаша от греяното вино, изпи я, изпусна няколко кълба дим от холандската си лула и тогава, след като извика на останалия край вратата Сам да не си отива, освен ако желае да го стори, защото историята не била тайна, впери окото си в съдържателя и започна разказа си дословно както е даден в следващата глава.