Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (34)

Глава тридесет и първа

Посветена цялата на закона и на всевъзможни негови велики тълкуватели и познавачи

В разни потайни кътчета на Темпл са пръснати известни тъмни и мръсни помещения, гдето може да се види да влиза и излиза — през цялата заран на свободните за съда дни и до късна вечер по време на съдебните заседания — почти непрекъсната върволица от адвокатски чиновници, винаги забързани със свитъци книжа, втъкнати под мишница и стърчащи от джобовете им. Има различни видове адвокатски чиновници. Има учещ се на юриспруденция чиновник, който плаща такса и му предстои да става адвокат: той има открита сметка при шивача, получава покани за приеми, познава някое семейство от Гауър Стрийт и друго от Тависток Скуеър, по време на съдебната ваканция отива вън от града да види баща си и има безброй коне; накратко казано, той е истинският аристократ всред чиновниците. Има чиновник на заплата — според случая живущ на самото място или приходящ, — който отдава по-голямата част от тридесет-шилинговата си седмична плата за лични удоволствия и премяна, ходи на половин цена в театър „Аделфи“ поне три пъти седмично, после гуляе по царски в избите, гдето продават ябълково вино, и е като някаква карикатура на отминалата преди шест месеца мода. Има и чиновници с големи семейства, писари на средна възраст, които носят изтъркани дрехи и често се напиват. Има и от онези момчета, разсилни в адвокатски кантори, които носят първия си сюртук, изпитват надлежното презрение към своите връстници, посещаващи училище, а вечер на връщане от работа се отбиват задружно на кренвирши и бира и смятат, че най-важното е „да си живеят живота“. Има и други разновидности от същия род, премного да ги изброяваме, но колкото и да са многочислени, може да се видят всичките в определените служебни часове, забързани към или от местата, за които току-що споменахме.

Тези отделни кътчета са юридическите канцеларии на служещи на правото люде, гдето се издават призовки, подписват присъди, регистрират заявления и се привеждат в действие много други изкусни машинации за мъка и терзание на верните поданици на негово величество и за доход и добруване на боравещите със закона. Това са в повечето случаи ниски, старомодни стаи, гдето безброй пергаментови свитъци, оставени да се потят тайничко през последния век, издават приятна миризма, която през деня се смесва с дъха на засъхналата плесен, а вечер — с различните изпарения, изпускани от влажни пелерини, прогнили чадъри и най-долнопробни лоени свещи.

Към седем и половина часа привечер, около десет дена или две седмици след като мистър Пикуик и неговите приятели се бяха завърнали в Лондон, в една от тези канцеларии влезе бързешком едно лице в кафяв жакет с пиринчени копчета. Неговата дълга коса бе грижливо причесана нагоре около останалата без мъх шапка, а замърсените му сиви панталони бяха тъй здраво пристегнали ниските му ботуши, че колената му заплашваха да изскочат всеки миг от своето скривалище. Той измъкна от джоба на жакета си тесен и дълъг отрязък пергамент, на който главният служещ удари някакъв неразчитаем черен печат. После извади четири листа хартия с точно същите размери, всеки съдържащ печатен препис на пергамента, като мястото за името бе оставено празно. После попълни преписите, сложи петте документа в джоба си и излезе бързешком.

Човекът в кафявия жакет с тайнствените документи в джоба беше не друг, а нашият стар познайник мистър Джаксън от кантората на Додсън и Фог, Фриймънс Корт, Корнхил. Вместо да се върне в кантората, отгдето бе дошъл, той отправи стъпките си към Сън Корт и влизайки направо в „Джордж и ястребът“, поиска да узнае дали някой си мистър Пикуик е там.

— Викни прислужника на мистър Пикуик, Том — рече жената на бара в „Джордж и ястребът“.

— Не се безпокойте — рече мистър Джаксън, — дошъл съм по работа. Ако ми посочите стаята на мистър Пикуик, аз сам ще я намеря.

— Вашето име, сър? — запита келнерът.

— Джаксън — отвърна чиновникът.

Келнерът се отправи към горния етаж да съобщи за посещението; но мистър Джаксън му спести този труд, защото го последва по петите и се вмъкна в стаята, преди той да бе успял да си отвори устата.

Нея вечер мистър Пикуик бе поканил приятелите си на вечеря; те бяха всички седнали край камината и си пиеха виното, когато мистър Джаксън се появи, както бе описано по-горе.

— Добър вечер, сър — поздрави мистър Джаксън, кимайки на мистър Пикуик.

Този джентълмен се поклони, но изглеждаше малко изненадан, защото не си спомняше физиономията на мистър Джаксън.

— Идвам от името на Додсън и Фог — добави мистър Джаксън като пояснение.

Мистър Пикуик се раздразни от това име.

— Обърнете се към моя адвокат, сър: мистър Пъркър от Грей’с Ин — рече той. — Келнер, изпроводете джентълмена навън.

— Много се извинявам, сър — рече мистър Джаксън, като спокойно сложи шапката си на пода и извади от джоба отрязъка пергамент, — но личното връчване от чиновник или агент в подобни случаи, разбирате, нали, мистър Пикуик… Предпазливостта е най-важното нещо при всички юридически процедури.

Тук мистър Джаксън хвърли поглед на пергамента и поставяйки двете си ръце на масата, рече с подкупваща и убеждаваща усмивка:

— Слушайте, хайде да не се наддумваме за такива дреболии. Кой от вас, господа, се казва Снодграс?

При този въпрос мистър Снодграс веднага трепна тъй очевидно, че нямаше нужда от друг отговор.

— А, тъй си и мислех — продължи мистър Джаксън още по-любезно от преди. — Налага се да ви обезпокоя мъничко, сър.

— Мене! — откликна мистър Снодграс.

— Само сте призован по делото Бардел-Пикуик по искане на тъжителката — отвърна Джаксън, като подбра един от листовете хартия и извади един шилинг от джоба на жилетката си. — Ще се гледа при следващото свикване на съда, на четиринадесети февруари, както предполагам. За това дело сте поискали специални заседатели, вписани са само десет. Това е за вас, мистър Снодграс. — При тези думи Джаксън навря пергамента пред очите на мистър Снодграс и тикна листа и парите в ръката му.

Мистър Тъпман следеше цялата процедура в безмълвна почуда, когато Джаксън се обърна рязко към него и рече:

— Смятам, че не греша: вие се казвате Тъпман, нали?

Мистър Тъпман погледна мистър Пикуик, но тъй като не съзря в широко отворените очи на този джентълмен никакво указание да отрича самоличността си, рече:

— Да, наистина се казвам Тъпман, сър.

— А другият джентълмен е мистър Уинкл, струва ми се? — рече Джаксън.

Мистър Уинкл несигурно промърмори положителен ответ; и на двамата джентълмени бидоха веднага връчени по един лист и един шилинг от ловкия Джаксън.

— Сега — рече Джаксън, — страхувам се, че ще ме сметнете твърде досаден, но ми трябва още някой, с ваше разрешение. Името на Самюъл Уелър също е вписано тук, мистър Пикуик.

— Изпратете прислужника ми, келнер — рече мистър Пикуик. Келнерът се оттегли порядъчно учуден, а мистър Пикуик направи знак на Джаксън да седне.

Настъпи тягостно мълчание, нарушено накрая от невинния подсъдим.

— Струва ми се, сър — подхвана мистър Пикуик с растящо негодувание във всяка изречена дума, — струва ми се, сър, че намеренията на вашите работодатели са да се опитат да ме осъдят въз основа на показанията на собствените ми приятели?

Мистър Джаксън потупа няколко пъти лявата си ноздра с показалеца, за да покаже, че не е дошъл тук да разкрива тайните на пътя до тъмницата, и отвърна шеговито:

— Не знам, не мога да кажа.

— За какво друго им се пращат тези призовки, сър — продължи мистър Пикуик, — ако не с тази цел?

— Много хубав номер, мистър Пикуик — отвърна Джаксън, клатейки бавно глава, — но няма да мине. От опит вреда няма, но от мене не може да се изстиска много.

Тук мистър Джаксън се усмихна отново на компанията и като сложи левия си палец на върха на носа, захвана да върти дясната ръка, сякаш мели кафе с воденичка: по този начин той изигра една много изящна пантомима (извънредно модна на времето, но сега, за жалост, почти забравена), с която се казваше по свойски „няма да ви падна в торбата“.

— Не, не, мистър Пикуик — рече Джаксън в заключение, — нека при Пъркър си блъскат главата за какво сме изпратили тези subpoenas^[1]. Ако не отгатнат, ще трябва да чакат делото, тогава ще разберат.

Мистър Пикуик хвърли пълен с отвращение поглед към своя нежелан посетител и щеше вероятно да произнесе страшна анатема по адрес на Додсън и Фог, ако в същия миг не бе влязъл Сам да го прекъсне.

— Сам Уелър? — произнесе въпросително Джаксън.

— Най-верните думи, дет сте ги казвали от години насам — отвърна напълно невъзмутимо Сам.

— Ето една subpoena за вас, мистър Уелър — рече Джаксън.

— К’во е туй по английски? — запита Сам.

— Ето ви оригинала — рече Джаксън, отказвайки да даде исканото пояснение.

— Къде е? — попита Сам.

— Ето го — отвърна Джаксън, размахвайки пергамента.

— А, това било оригиналът, значи? — рече Сам. — Тъй много ми е драго, дет видях оригинала, че просто мед почва да ми капе от сърцето.

— Ето ви и един шилинг — продължи Джаксън. — Той е от Додсън и Фог.

— Ама ужасно е мило от тези Додсън и Фог; толкоз малко ме познават, пък изведнъж се сещат да ми правят подарък — рече Сам. — Туй смятам аз за преголяма любезност, сър; чест им прави наистина, задето умеят да награждават доброто, щом го срещнат някъде. Освен туй човек много се трогва.

При тези думи мистър Уелър леко си потърка десния клепач с ръкава на жакета, подражавайки на извънредно харесвания жест на актьорите, докато изразяват семейните си вълнения на сцената.

Мистър Джаксън изглеждаше доста озадачен от поведението на Сам, но тъй като беше вече връчил призовките и нямаше да казва нищо повече, се престори, че иска да сложи едната ръкавица, която обикновено носеше, за да си придаде тежест, и се върна в кантората да докладва хода на делото.

Мистър Пикуик спа малко тази нощ; припомнили му бяха твърде неприятната грижа по иска на мисис Бардел. Той закуси много рано на следващата утрин и пожелавайки Сам да го придружи, се отправи към Грей’с Ин Скуеър.

— Сам! — заоглежда се мистър Пикуик, щом стигнаха до края на Чийпсайд.

— Да, сър? — отзова се Сам и се приближи до господаря си.

— Накъде сега?

— Нагоре по Нюгейт Стрийт.

Мистър Пикуик не продължи веднага: той обърна невиждащ поглед към лицето на Сам и въздъхна дълбоко.

— Какво има, сър? — запита Сам.

— Предполага се, Сам — рече мистър Пикуик, — че това дело е насрочено за четиринадесети следващия месец.

— Забележително съвпадение е туй, сър — отвърна Сам.

— Защо забележително, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Тогаз е Свети Валънтайн^[2], сър — отговори Сам. — Съвсем подходящ ден за туй дело: неустойка на обещание за женитба.

Усмивката на мистър Уелър не пробуди ни искрица веселост по лицето на неговия господар. Мистър Пикуик рязко се извърна и мълчаливо продължи пътя си.

Бяха извървели известно разстояние: мистър Пикуик се носеше напред, потънал в дълбоки размишления, а Сам го следваше по-надире, с лице, издаващо най-непринудено и завидно пренебрежение към всекиго, когато последният, винаги стремящ се да сподели с господаря си някои по-особени свои познания, ускори стъпка, докато почти стигна мистър Пикуик, и рече, сочейки към една сграда край пътя:

— Много хубава колбасарница е оназ ей там, сър.

— Да, така изглежда — отвърна мистър Пикуик.

— Прочута фабрика за наденички — рече Сам.

— Тъй ли? — отвърна мистър Пикуик.

— Тъй, тъй! — повтори Сам с известно раздразнение. — Ами да, и то как! Да пази бог невинната ви глава, сър, но точно тук изчезна тайнствено един почтен търговец преди около четири години.

— Да не би да са го удушили, Сам? — запита мистър Пикуик, като хвърли бърз поглед наоколо.

— Не искам да кажа туй, сър — отвърна мистър Уелър. — Хубаво щеше да е, ако беше туй, но е много по-лошо. Той бил собственик на оня там дюкян, сър, и си измислил свой си патент: вечно работеща парна машина за наденички, дето може да глътне и улично паве, стига да го сложиш близо до нея, и го смила на наденици като нищо, сякаш е някакво крехко бебенце. Много бил горд човекът с таз си машина, пък и защо да не бъде; той честичко седял в мазето и я гледал как работи с пълна па̀ра, докато чак помръквал от радост. И много щастлив щял да бъде той, сър, щом имал тая машина и две още по-чудесни дечица на туй отгоре, ако не била жена му, някаква страшно опърничава кавгаджийка. Тя все ходела по петите му и му проглушавала ушите, докат’ най-после му дошло до гуша. „Ето к’во ще ти кажа, драга моя — вика той един ден, — проклет да съм, ако не ида в Америка и туйто.“ — „Ти си мързелив негодник — вика му тя. — Нека им е честит на американците такъв кяр.“ След туй продължава да го ругае половин час, а сетне тича в малката гостна зад дюкяна, почва да врещи, че щял да я заведе в гроба и я хваща припадък за цели три часа — от онез припадъци, дето са само викане и ритане. И тъй, на следното утро мъжа го няма. Не бил взел нищо от касата, не си взел дори палтото, тъй че било съвсем ясно, че не бил тръгнал за Америка. Не се върнал на следния ден; не се върнал и следната седмица. Госпожата дала да се печатат обяви, дет се казвало, че ако се върнел, тя щяла всичко да му прости (туй било много великодушно, кат имате пред вид, че той съвсем нищичко не бил сторил); претърсили всички канали и два месеца след туй, щом се натъкнели някъде на труп, редовно го носели право в колбасницата. Нито един обаче не отговарял; тъй че било съобщено, че той бил избягал и тя се заела с търговията. Една съботна вечер в дюкяна влиза някакъв дребен, слаб, стар джентълмен, страшно ядосан, и вика: „Вие ли сте госпожата на тоз дюкян?“ — „Да, аз“ — вика тя. „И тъй, госпожо — вика той, — отбих се само да ви кажа, че аз и мойто семейство няма току-тъй да се оставяме да ни давят; и нещо повече, госпожо — вика той, — позволете ми да забележа, тъй като не вземате за вашите наденици най-хубавата част от месото, ще се уверите, смятам, че говеждото ще ви излиза почти толкоз евтино, колкото и копчетата.“ — „Колкото копчетата ли, сър?!“ — вика тя. „Копчетата, госпожо“ — вика дребният стар джентълмен, разгръща парче хартия и показва двайсет или трийсет половинки от копчета. „Хубава подправка за наденици са копчетата за панталони, госпожо.“ — „Туй са мъжовите ми копчета!“ — вика вдовицата и почва да припада. „Какво?!“ — изкрясква дребният стар джентълмен, блед като платно. „Ясно ми е всичко — вика вдовицата. — Той е изпаднал във временна лудост и без да му мисли, се е преобърнал в наденици!“ И наистина го сторил, сър — рече мистър Уелър, гледайки настойчиво ужасеното лице на мистър Пикуик, — или пък машината го била пипнала; но к’вото и да било станало, дребният стар джентълмен, дет цял живот имал особена слабост към наденички, изскочил от дюкяна кат умопобъркан и нищо не се чуло за него оттогава.

Разказът на тази трогателна случка из семейния живот доведе неусетно господар и слуга до мистър Пъркъровата кантора. Лоутън държеше вратата полуотворена и разговаряше с опърпано облечен, беден наглед човек, с разпрани отпред ботуши и ръкавици без пръсти. По изпитото му, изнурено лице имаше следи от недоимък и страдание — беше на границата на отчаянието; той се срамуваше от бедността си, защото се дръпна в тъмния ъгъл на площадката, щом мистър Пикуик се приближи.

— Много жалко — рече непознатият с въздишка.

— Много — отвърна Лоутън, като драсна името си на рамката на вратата, а после го изтри с другия край на перото. — Да му предам ли нещо от ваше име?

— Как смятате, кога ще се върне? — запита непознатият.

— Съвсем не мога да кажа — отвърна Лоутън, намигайки на мистър Пикуик, докато непознатият бе свел очи към земята.

— Смятате, че няма никакъв смисъл да го почакам? — рече непознатият, като погледна замислено към вътрешността на кантората.

— О, не, напълно е излишно според мен — отвърна чиновникът, като леко се измести към средата на входа. — Той сигурно няма да е тук тази седмица, а и за следващата е съмнително; когато Пъркър напусне града, никога не бърза да се завърне.

— Напуснал е града! — възкликна мистър Пикуик. — Боже мой, колко жалко!

— Не си отивайте, мистър Пикуик — рече Лоутън. — Има едно писмо за вас.

Непознатият, изглежда, се колебаеше и отново погледна към земята, а чиновникът намигна лукаво на мистър Пикуик, сякаш да му подскаже, че се разиграва нещо много забавно, обаче в какво се състоеше то — мистър Пикуик не можеше в никой случай да отгатне.

— Влезте, мистър Пикуик — рече Лоутън. — И тъй, мистър Уети, да му предам ли нещо от ваше име, или ще дойдете друг път?

— Помолете го да бъде тъй любезен и остави бележка какво е направено по моята работа — рече човекът. — Не я изоставяйте, за бога, мистър Лоутън.

— Не, не, няма да забравя — отвърна чиновникът. — Заповядайте, мистър Пикуик. Довиждане, мистър Уети; чудесен ден за разходка, нали?

Виждайки, че непознатият още се бави, той направи знак на Сам Уелър да последва господаря си вътре и затвори вратата под носа на другия човек.

— Не се е родил втори фалирал досадник като този, откак свят светува, наистина! — рече мистър Лоутън, захвърляйки перото си с вид на обиден човек. — Не са минали и четири години, откакто делото му постъпи в съда, а м…те да ме вземат, ако не идва тук да ни безпокои поне два пъти седмично. Заповядайте насам, мистър Пикуик. Пъркър е тук и зная, че ще ви приеме. Дяволски студено — добави раздразнено той — и да стоиш да си губиш времето на вратата с тези опърпани вагабонти! — След като разбута огъня в необикновено голямата камина с необикновено малък ръжен, чиновникът поведе мистър Пикуик към частния кабинет на своя шеф и доложи за посещението.

— А, драги мой сър — приветствува го дребният мистър Пъркър, като пъргаво скочи от креслото си. — Е, драги мой сър, какво ново по вашата работа, а? Още нищичко от нашите приятели във Фриймънс Корт? Те не спят, зная това. А, те са много ловки момчета; много ловки наистина.

В заключение дребният мъж енергично взе щипка енфие, сякаш отдаваше почит на ловкостта на господата Додсън и Фог.

— Те са големи мошеници — подчерта мистър Пикуик.

— Да, да — рече дребният човек, — в същност зависи от различното отношение, знаете, и няма да спорим за изразите; вие естествено не бихте могли да гледате на тези неща с окото на един професионалист. И тъй, аз направих всичко, което е необходимо. Ангажирах ви адвокат от най-висша категория^[3], мистър Снъбин.

— Добър ли е? — осведоми се мистър Пикуик.

— Добър! — отвърна Пъркър. — Да благослови бог душата и сърцето ви, драги мой сър, та той е на самия връх в професията. Има тройно повече работа от всеки в съда, викат го при всички казуси. Между нас да си остане, но ние, адвокатите, казваме, че Снъбин води съда за носа.

Дребният мъж взе нова щипка енфие, догдето даваше тези сведения, и кимна тайнствено на мистър Пикуик.

— Те пратиха призовки на тримата ми приятели — рече мистър Пикуик.

— А! Ще го направят естествено — отвърна Пъркър. — Важни свидетели; видели са ви в деликатно положение.

— Но тя припадна по свое собствено желание — възрази мистър Пикуик. — Тя сама се хвърли в моите обятия.

— Много вероятно, драги мой сър — отвърна Пъркър. — Много вероятно и много естествено. Това е най-правдоподобно, драги мои сър, точно това. Но кой ще го докаже?

— Те връчиха призовка и на моя прислужник — начена друг въпрос мистър Пикуик, защото последното запитване на мистър Пъркър го бе пообъркало.

— Сам ли? — рече мистър Пъркър.

Мистър Пикуик отговори утвърдително.

— Разбира се, драги мой сър; разбира се. Знаех, че ще го сторят. Още преди месец можех да ви го кажа. Знаете ли, драги мой сър, ако вие настоявате лично да поемете ръководството на вашата работа, след като сте я поверили на своя адвокат, трябва да приемете също и последиците. — Тук мистър Пъркър изправи рамене с чувство на лично достойнство и отърси от жабото си някои зареяли се прашинки енфие.

— А какво искат да докажат? — запита мистър Пикуик след мълчание от две-три минути.

— Че сте го пратили до тъжителката да направи предложение за спогодба, предполагам — отвърна Пъркър. — Впрочем това няма голямо значение; смятам, че никой юрист не би могъл да извлече много нещо от него.

— Не мисля, че биха могли — рече мистър Пикуик и се усмихна въпреки огорчението си, като си представи появата на Сам в качеството на свидетел. — Как ще насочим нашите действия?

— Имаме само една възможност, драги мой сър — отвърна Пъркър. — Да подложим свидетелите на кръстосан разпит; да се доверим на красноречието на Снъбин; да хвърлим прах в очите на съдията; да разчитаме на съдебните заседатели.

— А в случай, че ме осъдят? — осведоми се мистър Пикуик.

Мистър Пъркър се усмихна, дълго смърка щипката си енфие, сви рамене и замълча многозначително.

— Искате да кажете, че в такъв случай ще трябва да плащам щетите? — рече мистър Пикуик, проследил намръщено този отговор без думи.

Пъркър още веднъж ръгна съвсем ненужно огъня и каза:

— Страхувам се, че ще трябва.

— Тогава бих искал да ви уведомя за непоколебимото ми решение да не плащам никакви щети — настойчиво натърти думите си мистър Пикуик. — Никакви, Пъркър. Нито лира, нито пени от моите пари няма да отидат в джоба на Додсън и Фог. Това е моето обмислено и твърдо решение. — Мистър Пикуик стовари тежко юмрука си на масата пред него в потвърждение на своята непоколебима воля.

— Отлично, драги мой сър, отлично — рече Пъркър. — Вие най-добре знаете, разбира се.

— Разбира се — бързо повтори мистър Пикуик. — Къде живее адвокатът Снъбин?

— В Линкълнс Ин, Оулд Скуеър — отвърна Пъркър.

— Бих искал да го видя — рече мистър Пикуик.

— Да видите Снъбин ли, драги мой сър? — възкликна Пъркър в безкрайна почуда. — Е, е, драги мой сър, невъзможно. Да видите адвоката Снъбин! Бог да ви е на помощ, драги мой сър, това е нещо нечувано, без предварително да се плати такса за консултация и да се вземе среща с него. Не би могло да стане, драги мой сър, не би могло да стане.

Мистър Пикуик обаче бе твърдо решил не само че би могло, но че трябва да стане; вследствие на това десет минути подир настойчивите уверения, че било невъзможно, той бе заведен от своя адвокат в предната стая на кантората на великия адвокат Снъбин.

Беше непостлано помещение с доста големи размери; до камината бе придърпана писмена маса, чието сукно отгоре отдавна бе напълно загубило правото да се нарича зелено, защото бе посивяло постепенно от праха и времето освен местата, гдето се губеха всякакви следи на първоначалния му цвят поради мастилени петна. На масата се мъдреха множество тънки купчинки книжа, завързани с червена лента; а зад масата седеше възстар чиновник, чийто загладен външен вид и тежък златен ланец бяха внушителни показатели за широката и доходна дейност на мистър Снъбин.

— Вътре ли е мистър Снъбин, мистър Малърд? — запита Пъркър, предлагайки табакерата си с възможно най-голяма любезност.

— Да, вътре е — бе отговорът, — но е много зает. Я вижте: не е дал още заключение по ни едно от тези дела, а за всичките е платен хонорар за бързо разглеждане.

Чиновникът се усмихна при тези думи и смръкна щипка енфие с охота, съчетана вероятно както от слабостта му към енфието, така и от любовта му към хонорарите.

— Това се казва клиентела — забеляза мистър Пъркър.

— Да — рече чиновникът на големия адвокат, като извади собствената си табакера и я поднесе с извънредна сръчност. — А най-хубавото в цялата работа е, че никой на този свят не може да чете почерка на адвоката освен мене и затова са принудени да чакат и след като си е дал мнението, докато аз го препиша, ха-ха-ха!

— Това не е лошо, пък знаем кой освен адвоката извлича малко повече от клиентите, а? — добави Пъркър. — Ха-ха-ха!

На това чиновникът се разкикоти отново; смехът му не беше висок и необуздан, а някакво тихо вътрешно хихикане, което никак не хареса на мистър Пикуик. Кърви ли човек вътрешно, опасно е за самия него; а смее ли се вътрешно, не е добър предвестник за другите.

— Не сте ми приготвили още малката сметка за хонорарите, дето ви дължа, нали? — запита Пъркър.

— Не, не съм — отвърна чиновникът.

— Бих помолил да я направите — рече Пъркър. — Щом ми я дадете, ще ви изпратя чек. Но вие сигурно сте много зает да събирате готовите пари и не мислите за длъжниците си, а? Ха-ха-ха!

Тази шега, изглежда, страшно много погъделичка чиновника и той отново се наслади за малко на своя тих вътрешен смях.

— Но, мистър Малърд, драги мой приятелю — рече мистър Пъркър, станал отведнъж сериозен, и затегли за ревера на жакета великия чиновник на великия човек към един ъгъл, — вие трябва да склоните мистър Снъбин да ме приеме заедно с този мой клиент.

— Хайде де, хайде де — отвърна чиновникът. — И таз хубава. Да ви приеме той! Е, та това е немислимо. — Впрочем, въпреки „немислимостта“ на предложението, чиновникът остави да го завлекат кротичко извън обсега на слуха на мистър Пикуик; и след кратък разговор, воден шепнешком, тръгна тихичко по малък тъмен коридор и изчезна в светилището на юридическото светило; след малко се върна оттам на пръсти и уведоми мистър Пъркър и мистър Пикуик, че е успял да увещае адвоката въпреки всички установени правила и обичаи да ги приеме неотложно.

Адвокатът Снъбин, човек с хлътнали бузи и жълтеникава кожа, беше на четиридесет и пет или — както се казва в романите — може би имаше и петдесет. Очите му бяха такива едни изпъкнали и безжизнени, каквито често се срещат при хора, прекарали дълги години в тягостно и упорито книжовно занимание; и те единствено (без да се има пред вид лорнетът, провесен на широка черна панделка около врата му) бяха достатъчно добро предупреждение за непознатия, че той бе много късоглед. Косата му бе тънка и рядка, обстоятелство, дължащо се отчасти на постоянната липса на време да полага нужните грижи, отчасти и на адвокатската перука, която бе носил в продължение на двадесет и пет години и която се мъдреше сега на някаква полица до него. Следите от пудра за коса по яката на жакета му и зле опраната и още по-зле увита около гърлото му бяла вратовръзка показваха, че откакто бе напуснал съдебната зала, той не бе намерил свободна минутка да смени поне отчасти облеклото си; но и да бе го сторил, немарата в останалата част на дрехите му даваше основание да се заключи, че и тогава не би се стигнало до някакво съществено подобрение. Юридически справочници, купища книжа и отворени писма бяха пръснати по масата в пълен безпорядък; мебелите в стаята бяха стари и разнебитени; вратите на библиотеката се разкапваха на пантите; прах излиташе на малки облачета при всяка стъпка по килима; транспарантите жълтееха от нечистотия и дълголетие; състоянието на всичко в стаята сочеше ясно и безпогрешно, че Снъбин беше премного зает със своите служебни задължения, за да отдава някакви грижи и внимание на личните си удобства.

Великият адвокат пишеше, когато клиентите му влязоха; той се поклони разсеяно, когато мистър Пикуик му бе представен от своя юридически съветник; след това им направи знак да седнат, сложи внимателно перото върху мастилницата, прихвана лявото си коляно и се приготви да слуша.

— Мистър Пикуик е ответник по делото Бардел и Пикуик, мистър Снъбин — захвана Пъркър.

— Аз съм ангажиран по това дело, нали? — осведоми се адвокатът Снъбин.

— Да, сър — отговори Пъркър.

Великият адвокат кимна и зачака да му се каже още нещо.

— Мистър Пикуик много държеше да ви види, мистър Снъбин — продължи Пъркър, — и да ви заяви, преди да се занимаете с този казус, че той отрича наличието на каквито и да било основания и данни, за да се възбуди съдебно дирене против него; и ако той не се явяваше пред съда с чиста съвест и най-искрено убеждение, че е в правото си да отхвърли иска на тъжителката, не би се явил въобще. Струва ми се, че правилно излагам вашето отношение, нали, драги мой сър? — обърна се дребният човек към мистър Пикуик.

— Напълно — отвърна този джентълмен.

Адвокатът Снъбин разтвори лорнета, вдигна го към очите си и след като разгледа за няколко секунди мистър Пикуик с голямо любопитство, се обърна към мистър Пъркър и рече с лека усмивка:

— Има ли мистър Пикуик здрава позиция?

Мистър Пъркър сви рамене.

— Предлагате ли да се призоват свидетели?

— Не.

Усмивката върху устните на Снъбин се очерта по-ясно; той заклати крака си с удвоена сила и намествайки се по-дълбоко в креслото, се покашля подозрително.

Тези указания за догадките на адвоката по въпроса не убягнаха от погледа на мистър Пикуик. Той притисна по-здраво към носа си очилата, през които бе наблюдавал внимателно тези изяви на чувствата, що прочутият адвокат си бе позволил да изрази; и каза много енергично, решително не зачитайки множеството предупредителни подмигвания и неодобрителни погледи на мистър Пъркър:

— Желанието ми да ви посетя по въпрос като моя, сър, несъмнено изглежда доста необичайно за джентълмен, пред чиито очи минават естествено толкова много дела от този род.

Адвокатът Снъбин направи усилие да изглежда сериозен, но усмивката му отново се появи.

— Господата от вашата професия, сър — продължи мистър Пикуик, — виждат най-лошата страна на човешката природа: всичките й пререкания, цялото й недоброжелателство и злоба се стелят пред вашите очи. Вие знаете от опита си със съдиите (не искам да подценявам нито вас, нито тях) колко много зависи от външната форма, от впечатлението, което се прави; и вие сте склонни да припишете на другите желанието да използуват с користна, себична цел точно тези средства, чиито особености и целесъобразност ви са тъй добре известни, защото вие самите постоянно ги използувате със съвършено честни и почтени намерения, с похвално желание да направите всичко възможно за вашите доверители. Аз действително мисля, че на това обстоятелство се дължи грубото, но широко разпространено мнение, че хората от вашата професия са подозрителни, недоверчиви и крайно предпазливи. Макар и да съзнавам, сър, неизгодното положение, в което се поставям, правейки това изказване пред вас при дадените обстоятелства, аз съм дошъл тук, защото желая ясно да разберете, както моят приятел мистър Пъркър вече каза, че съм невинен и обвиненията срещу мен са лъжливи. Въпреки че прекрасно виждам неоценимото значение на вашата помощ, сър, длъжен съм да добавя, че ако вие не вярвате искрено в моите думи, аз по-скоро бих се лишил от вашата талантлива поддръжка, отколкото да се възползувам от нея.

Дълго преди края на това обръщение, което — длъжни сме да отбележим — беше от много прозаично естество за мистър Пикуик, адвокатът Снъбин изпадна в състояние на разсеяност. Но след няколко минути, през които бе взел отново перото, той сякаш си спомни за присъствието на своите клиенти, вдигна глава от хартията и каза доста раздразнено:

— Кой ми е помощник в това дело?

— Мистър Фънки, мистър Снъбин — отвърна Пъркър.

— Фънки… Фънки — рече Снъбин. — Не съм чувал това име досега. Трябва да е много млад.

— Да, много е млад — отвърна Пъркър. — Беше допуснат съвсем скоро. Чакайте да видя… няма и осем години, откакто е в съда.

— А! Така си и мислех — рече адвокатът Снъбин с някакво състрадание, подобно на простите хора, когато говорят за съвсем беззащитно малко дете. — Мистър Малърд, пратете да повикат мистър… мистър…

— Фънки, Холборн Корт, Грей’с Ин — намеси се Пъркър (впрочем Холборн Корт сега се нарича Саут Скуеър), — нека кажат на мистър Фънки, че бих се радвал, ако дойде тук за момент.

Мистър Малърд излезе да изпълни заръката, а адвокатът Снъбин пак потъна в разсеяност, докато се появи самият мистър Фънки.

Макар и пеленаче в професията, той бе напълно зрял човек. Отличаваше се със своята нервност и мъчително запъване в говора; не изглеждаше да е естествен недъг, а бе по-скоро плод на стеснителност, породена от съзнанието, че е бил „задържан в растежа си“ поради липса на средства или влияние, или връзки, или наглост — или бог знай каква друга причина. Той бе преизпълнен със страхопочитание към адвоката Снъбин и с безкрайна любезност към дребния адвокат.

— Не съм имал досега удоволствието да ви видя, мистър Фънки — рече адвокатът Снъбин с високомерна снизходителност.

Мистър Фънки се поклони. Той бе имал удоволствието да вижда адвоката Снъбин в продължение на осем години и четвърт, а също да му завижда с цялата завист на човек с ограничени средства.

— Вие се явявате с мен по това дело, доколкото разбирам — рече адвокатът Снъбин.

Ако мистър Фънки беше богат, той щеше веднага да повика чиновника си, за да го подсети; ако беше съобразителен, щеше да сложи показалец върху челото и щеше да си напрегне ума, за да си спомни дали всред множеството поети задължения беше и това дело; но той не беше нито богат, нито съобразителен (поне в този смисъл на думата), затова поруменя и се поклони.

— Запознахте ли се с материалите, мистър Фънки? — запита адвокатът Снъбин.

И тук мистър Фънки трябваше да се престори, че е забравил всичко относно това дело; но тъй като той бе проучил всеки документ и не бе мислил за нищо друго ни насън, ни наяве в продължение на два месеца, откакто го бяха сложили като помощник-адвокат на Снъбин, поруменя още по-силно и се поклони отново.

— Това е мистър Пикуик — рече мистър Снъбин, като махна с перото си в посоката, гдето стоеше този джентълмен.

Мистър Фънки се поклони на мистър Пикуик с благоговението, което възбужда винаги първият клиент; и отново наклони глава към своя ръководител.

— Бихте могли да изпроводите мистър Пикуик — рече Снъбин — и… и да изслушате всичко, което той би искал да ви съобщи. Ние естествено ще се съберем на консултация. — Намеквайки по този начин, че са му отнели достатъчно време, мистър Снъбин, чиято разсеяност растеше все повече и повече, погледна през лорнета си за миг, поклони се на всеки поотделно и пак потъна в книжата пред него: те бяха документи от един безкраен съдебен процес, започнал с простъпката на едно лице, починало преди около едно столетие; човекът бил заприщил една пътека, водеща от място, гдето никой никога не минавал, към друго място, което никой никога не посещавал.

Мистър Фънки не искаше в никакъв случай да мине през никоя врата преди мистър Пикуик и неговият юридически съветник, тъй че доста време мина, докато стигнат прочутия „Скуеър“; а когато бяха вече там, те се заразхождаха нагоре-надолу и заразискваха надълго по въпроса; стигнаха до заключение, че е много трудно да се предвиди как ще протече процесът; че никой не можеше да каже какъв изход ще има това дело; че имаха късмет, задето не бяха позволили противната страна да вземе великия Снъбин за свой защитник; и други приказки на съмнения и утеха, обичайни при такова едно положение.

После сладката едночасова дрямка на мистър Уелър биде прекъсната от неговия господар и след като се сбогуваха с Лоутън, те се върнаха в Сити.