Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (52)

Глава четиридесет и девета

В която се разказва за вуйчото на търговския пътник

Моят вуйчо, господа — почна търговският пътник, — беше един от най-веселите, най-приятните, най-умните хора. Съжалявам, че не сте го познавали. Но като размислих, господа, добре, че не сте го познавали, защото в такъв случай по силата на природните закони би трябвало днес или да сте мъртви, или толкова близо до смъртта, че нямаше да можете да излизате от къщи и щяхте да сте се отказали да общувате; а то значи, че щях да бъда лишен от неоценимото удоволствие да разговарям в този момент с вас. Господа, бих желал вашите бащи и майки да са познавали моя вуйчо. Те биха били страшно очаровани от него, особено уважаемите ви майки. Уверен съм в това. Ако трябва да подчертая две от многото добродетели, които той притежаваше, бих казал, че той умееше да приготовлява пунш и да пее песни след вечеря. Простете ми, че се спирам на тези меланхолични спомени за достойния покойник, но такъв човек като моя вуйчо не се среща всеки ден.

Винаги съм смятал, господа, че едно много важно обстоятелство в биографията на моя вуйчо е това, че той бе много близък приятел и другар на Том Смарт от голямата фирма „Билсън и Слъм“, Катитън Стрийт, Сити. Вуйчо ми работеше при „Тигин и Уелпс“, но дълго време пътуваше по същите места, по които пътуваше и Том. И още първата вечер, когато се срещнали, вуйчо ми обикнал Том и Том обикнал вуйчо ми. Едва минал половин час от тяхното запознанство, и те се хванали на бас на една нова шапка: кой ще направи по-хубав пунш и кой ще изпие по-бързо една кварта от него. Вуйчо ми спечелил баса по отношение на правенето, но Том Смарт го надминал в пиенето с цяла половин лъжичка. После изпили по още една кварта за здравето на единия и на другия и оттогава станали верни приятели.

На вид вуйчо ми беше малко по-нисък от среден ръст, но беше малко по-пълен от обикновеното и може би малко по-червендалест. Не сте виждали по-прелестно лице, господа, приличаше на Пънч, само че носът и брадата му бяха по-хубави. Очите му непрестанно трепкаха и блещукаха и издаваха добро настроение. А усмивката му — не някакво безсмислено хилене, а истинска, весела, сърдечна, ведра усмивка, — тя не се махваше от лицето му. Веднъж изхвръкнал от двуколката и си треснал главата на километражния камък. Останал зашеметен, а лицето му било така нашарено от струпания по пътя чакъл, че, както той казваше, ако майка му се върнела от оня свят, нямало да го познае. Наистина, като си мисля, господа, в същност сигурен съм, че тя не би могла да го познае, тъй като тя е умряла, когато вуйчо ми е бил на две години и седем месеца, и смятам, че дори да не беше историята с чакъла, тя пак би се стреснала от ботушите му с кончове, а да не говорим за доста червендалестото му лице. Както и да е, той лежал там и както много пъти съм чувал вуйчо ми да разказва, а и по думите на човека, който го вдигнал, така весело се усмихвал, като че ли бил паднал за собствено удоволствие, а когато му пуснали кръв още при първите проблясъци на слабо съживяване, той се изправил в леглото, засмял се от все сърце, целунал младата жена, която държала легена, и поискал агнешки котлет и мариновани орехи. Той много обичаше мариновани орехи, господа, и винаги казваше, че те подобряват вкуса на виното, ако се ядат без оцета.

Вуйчовото голямо пътешествие ставаше през есента. Той тогава ходеше да събира борчовете и да приема нови поръчки. От Лондон до Единбург, от Единбург до Глазгоу, от Глазгоу пак в Единбург и оттам с рибарска лодка в Лондон. Разбирате, че повторното отиване в Единбург бе за негово лично удоволствие. Обичаше да отива там за една седмица само за да се види със старите си приятели и докато закуси с един, обядва с друг, вечеря с трети — ето ти, че седмицата се изтърколила.

Не знам дали някой от вас, господа, е имал случай да му поднесат обилна, гостоприемна, шотландска закуска, след това да отиде на лек обяд и да хапне няколко дузини стриди с десетина или повече бутилки бира и да завърши с една-две чашки уиски. Ако ви се е случвало подобно нещо, ще се съгласите с мен, че е нужна доста здрава глава, за да можете след това да отидете на вечеря, та и да хапнете нещо и след вечеря.

Честна дума, за вуйчо ми това беше нищо. Той така се беше тренирал, че за него това бе детинска игра. Чувал съм от него, че може да прекара кой да е ден с хората от Дънди и да се прибере у дома си, без да се клатушка. При това хората от Дънди имат такива здрави глави и такъв силен пунш, господа, каквито едва ли ще намерите между двата полюса. Чувал съм, че един човек от Глазгоу и един от Дънди се надпивали петнайсет часа, без да станат от местата си. И двамата се задъхали в една и съща минута, доколкото може да се установи, и след това малко задъхване, господа, нищо им нямало.

Една вечер, двайсет и четири часа преди да отплува за Лондон, вуйчо ми вечерял у един много отдавнашен негов приятел, общинския съветник Мак някой си, който живеел в стария град Единбург. Там били жената на съветника и трите му дъщери, и възрастният му син, и трима-четирима дебели, с рошави вежди, хитри стари шотландци. Съветникът ги поканил от уважение към вуйчо ми и за да създадат добро настроение. Вечерята била превъзходна: пушена сьомга, пушена треска, овнешка глава и саздърма от агнешки дреболии — прочуто шотландско ядене, господа — за него вуйчо ми казваше, че когато го сложели на масата, приличало му на стомаха на Купидон, — и много други неща освен това, забравил съм им наименованията, но също много вкусни. Девойките били хубави и приятни, съпругата на съветника — едно от най-симпатичните същества на този свят, а вуйчо ми бил в изключително добро настроение. Младите момичета се кискали и хихикали, възрастната дама се смеела гръмогласно, а съветникът и другите старчоци ревели през всичкото време и лицата им се зачервили. Не си спомням по колко чаши пунш от уиски изпил всеки един след вечерята, но знам, че около един часа през нощта синът на съветника се опитал да изпее първия куплет от „Били вари галон бира“ и припаднал. Но тъй като до преди половин час само вуйчо ми и той стояли над масата от махагон, вуйчо ми сметнал, че е почти време да помисли за тръгване, още повече, че пиенето почнало в седем часа, та вуйчо ми да се прибере в приличен час. Но като разсъдил, че може би не е учтиво точно тогава да си тръгне, вуйчо ми сам се провъзгласил за председател, напълнил си още веднъж чашата и станал да пие наздравица за себе си с една изящна и хвалебствена реч и изпил тоста с голям възторг. Обаче никой не се събудил. Тогава вуйчо ми сръбнал още малко този път без разводняване, да не би уискито да му се разсърди, и като грабнал шапката си, излязъл на улицата.

Нощта била много бурна. Като затворил вратата на съветника, той нахлупил дълбоко шапката си, за да не я отнесе вятърът, сложил ръцете си в джобовете и погледнал нагоре, за да прецени какво е времето. Облаците се движели със зашеметяваща бързина: ту изцяло закривали луната, ту се отдръпвали, за да може тя в пълния си блясък да разлее светлина върху всичко наоколо, или пък със засилена бързина покривали всичко в мрак. „Не, така не става — казал вуйчо ми, говорейки на времето, сякаш се чувствувал лично обиден, — такова време не е подходящо за моето пътуване, в никакъв случай“ — заявил вуйчо ми много внушително. Той повторил няколко пъти тези думи, като с мъка запазвал равновесие — толкова дълго гледал нагоре към небето, та се зашеметил, — и тръгнал нататък.

Къщата на съветника се намирала на Канънгейт, а вуйчо ми се отправил към другия край на Лийт Уок, малко повече от километър път. От двете му страни, насочили се към тъмното небе, се издигали мрачни, пръснати в безпорядък къщи с опушени от времето фасади и с прозорци — сякаш споделяли съдбата на човешките очи, — потъмнели и хлътнали от годините. Шест, седем, осеметажни били къщите; етаж върху етаж — както децата строят къщи с карти — хвърляли тъмни сенки върху неравния паваж и нощта изглеждала още по-тъмна. Няколко фенера пламтели на големи разстояния, но те само подчертавали мръсните входове към задънени улици или общата стълба със стръмни и сложни извивки, водеща към горните етажи. Гледайки на всички тези неща като човек, който твърде често ги е виждал по-рано, та не мисли, че заслужават много внимание, вуйчо ми вървял по средата на улицата, пъхнал палци в джобовете на жилетката, и от време на време запявал откъси от различни песни с такова настроение и въодушевление, че мирните почтени хора се събуждали от първия си сън и тръпнели в леглото, докато песента замирала в далечината. Успокоени тогава, че това е сигурно някой пиян безделник, прибиращ се дома, те се затъвали в топлите завивки и пак заспивали.

Описвам ви много подробно как вуйчо ми вървял по средата на улицата с палци в джобовете на жилетката, господа, защото, както той често обичаше да казва (и с пълно основание), няма нищо необикновено в тази история, ако не разберете от самото начало, че той в никакъв случай не е бил в мечтателно или романтично настроение.

Господа, вуйчо ми вървял с палци в джобовете на жилетката сам посред улицата и запявал ту любовна песен, ту куплет от пиянска песен, а като му омръзнели и едните, и другите, почвал да свирка мелодично, докато стигнал Северния мост, там, дето се свързват старият и новия Единбург. Тук той се спрял за минута, за да погледа странните неравни гроздове от светлини, струпани един върху други и трепкащи толкова нависоко — също като звезди, — светещи, от една страна, от стените на замъка и Калтън Хил — от друга, сякаш осветявали истински въздушни замъци, а над Холирудския замък и параклиса се издигало стръмното възвишение Трона на Артур, свъсено и тъмно като някакъв мрачен дух, и сякаш ги пазело ден и нощ — както казваше един вуйчов приятел. Казах ви, господа, че вуйчо ми се спрял тук за минута и се огледал. И тогава похвалил времето, че почва да се прояснява, въпреки че луната вече залязвала, и продължил пътя си все така величествен и вървял с достойнство все по средата на улицата, като че ли търсел да срещне някой, който да му оспори правото да владее улицата. Но така се случило, че никой не бил склонен да се състезава с него. И той продължил, палците в джобовете на жилетката, кротък като агне.

Когато вуйчо ми стигнал края на Лийт Уок, предстояло му да пресече една голяма пустееща площ, отделяща го от късата улица, по която трябвало да завие, за да си отиде направо в къщи. По това време тази площ била оградена и принадлежала на някакъв си майстор на каруци, който бил сключил договор с пощенското управление за изкупуване на стари, износени пощенски коли. На вуйчо ми, голям любител на коли — стари, млади, средни на възраст, изведнъж му хрумва да се отклони от пътя си не за друго, а само за да надзърне през стобора да види тези коли; той си спомнил, че бил виждал около десетина вътре, в много жалко и разнебитено състояние. Вуйчо ми, господа, беше много възторжена натура и много настойчив. Като разбрал, че не ще може да ги разгледа добре през оградата, той я прескочил, настанил се спокойно на една стара ос и почнал много старателно да разглежда пощенските коли.

Имало десетина, а може би и повече — вуйчо ми не беше съвсем сигурен, а тъй като много държеше на достоверността на числата, никога не каза броя им, — но там те си стояли сгушени накуп във възможно най-окаяно състояние. Вратите им откъснати от пантите и захвърлени, подплатата им отлепена, само тук-таме висяла някаква дрипа, закачена на ръждив пирон. Фенерите липсвали, върлините им отдавна изчезнали, железарията им ръждясала, боята им избеляла. Вятърът свирел през процепите на дървената част, а дъждът, преливащ от покривите, се стичал капка по капка в колите и издавал глух, меланхоличен звън. Това били гниещи скелети на отминали пощенски коли и в това пусто място, в този час на нощта, гледката била мрачна и нерадостна.

Вуйчо ми отпуснал глава в ръцете си и се замислил за дейните и пъргави хора, които в минали времена са трополели по улиците в тези коли, сега смълчани и променени. Той мислел за многобройните люде, на които една от тези раздрънкани, разпадащи се коли е носела ден след ден, в продължение на дълги години и във всякакво време нетърпеливо очаквана вест, паричен запис, обещани сведения за здраве и благополучие, ненадейно съобщение за болест и смърт. Търговецът, влюбеният, съпругата, вдовицата, майката, ученикът, даже малкото дете, което ще защъпука до вратата, щом чуе почукването на раздавача — с какво нетърпение те са очаквали старата пощенска кола. А къде са те сега?

Господа, вуйчо ми обичаше да казва, че той е мислел за това тогава, но аз подозирам, че е прочел тези мисли в някоя книга по-късно, защото сам призна, че е задрямал, когато седял на старата ос и разглеждал разрушените пощенски коли. Когато черковната камбана ударила два пъти, той внезапно се събудил от глухия звън. Вуйчо ми никога не е бил бърз в мислите си, така че, ако беше размишлявал за всичко това, сигурен съм, че щеше да мисли поне до два и половина часа. Затова аз решително смятам, господа, че вуйчо ми е задрямал и не е мислил за нищо.

Както и да е, черковният часовник ударил два пъти. Вуйчо ми се събудил, потъркал си очите и скочил изненадан.

Един миг след като часовникът ударил два пъти, цялото това пусто и спокойно място невероятно бързо се било оживило и раздвижило. Вратите на пощенските коли си били закачени на пантите, подплатите на местата си, железните части блестели като нови, боята се възвърнала, фенерите светели, възглавници и шуби лежали върху каприте, носачи слагали пакети в пощенския багажник, раздавачи прибирали пощенските торби, коняри плискали вода върху подновените колела, разни мъже се суетели и пъхали процепите в ярема на всяка кола, пътници пристигали, куфари се подавали, коне се впрягали — с една дума, било съвсем ясно, че е предстоящо тръгването на пощенските коли. Господа, вуйчо ми отворил тъй широко очи от изненада, че до последната минута от живота си не престана да се чуди как изобщо е могъл пак да ги затвори.

— Хайде — чул вуйчо ми някакъв глас и една ръка се стоварила на рамото му. За вас има запазено място вътре. Качвайте се.

— За мен? — възкликнал вуйчо ми и се огледал на всички страни.

— Да, разбира се.

Вуйчо ми, господа, не могъл да каже нищо. Дотолкова бил изумен. А най-странното било, че въпреки че имало такива тълпи и въпреки че всяка минута идвали нови хора, не се разбирало откъде идат. Странно наистина. Те сякаш извирали от земята, от въздуха и изчезвали пак. Един носач му сложил багажа в колата и като получил възнаграждението си, се обърнал и изчезнал. Вуйчо ми още не бил се начудил какво е станало с носача, десетки други носачи се появявали, прегърбени под тежестта на колетите, толкова грамадни, че едва не ги смазвали. И колко странно били облечени пътниците. Дълги широкополи палта, пристегнати с шнурове, с големи маншети и без яки. И перуки, господа, истински големи перуки с панделки отзад. Вуйчо ми не можел нищо да разбере.

— Е, няма ли да влезете? — казал човекът, който по-рано го заговорил. Облечен бил като кондуктор на пощенска кола, с перука и огромни маншети на палтото. В едната ръка държал фенер, а в другата широкоцевна пушка, която искал да смуши в сандъчето. — Няма ли да се качиш, Джек Мартин? — казал кондукторът и осветил с фенера си вуйчовото лице.

— Ехей — казал вуйчо ми и отстъпил няколко крачки, — какво е това интимничене?

— Така е записано в списъка на пътниците — отвърнал кондукторът.

— А няма ли „господин“ пред името? — разярил се вуйчо ми. Защото той сметнал, господа, че от страна на кондуктор, когото той дори не познава, това е проява на голяма волност и че управата на Пощите, ако научела за това, щяла да го накаже.

— Не, няма — отговорил хладно кондукторът.

— А таксата платена ли е? — настоявал вуйчо ми.

— Разбира се, че е платена — отвърнал кондукторът.

— Платена е, така ли? — казал вуйчо ми. — Тогава на път. В коя кола?

— Тази — казал кондукторът и посочил една старомодна пощенска кола Единбург-Лондон, със спуснати стъпала и отворена врата. — Чакай. Ето и другите пътници. Нека те да влязат по-напред.

Докато кондукторът говорел, внезапно се появил, точно пред вуйчо ми, един млад джентълмен с напудрена перука и небесносин, необикновено широкопол сюртук със сребърни нашивки, подплатен с канаваца. „Тигин и Уелпс“, господа, търгуваха с щамповани платове и жилетки, така че вуйчо ми лесно разпознаваше материите. Обут бил с панталони до коленете и имал нещо като гетри, увити върху копринените му чорапи, и обуща с катарами. На китките имал рюшове, на главата триъгълна шапка, а на кръста му висяла дълга сабя, изострена на края. Жилетката му се спускала до към бедрата, а краищата на вратовръзката стигали до корема му. Той се приближил важно до вратата на колата, отмахнал шапката си и я задържал над главата си с протегната ръка, като същевременно повдигал малкия си пръст нагоре, както правят някои превзети хора, когато пият чай. Тогава той събрал краката си, направил дълбок поклон и си подал лявата ръка. Вуйчо ми тъкмо се готвел да пристъпи и да стисне здраво ръката му, когато разбрал, че това внимание не се отнасяло до него, а до една млада дама, която в този момент се явила до стъпалата. Облечена била в старомодна зелена кадифена дреха с ниска талия и бродиран корсаж. Вместо шапка, господа, главата й била загърната с черен копринен капишон. Преди да се качи в колата, тя се огледала наоколо за един момент. Такова красиво лице вуйчо ми никога не бил виждал дори на картина. Тя се качила в колата, като повдигала роклята с една ръка, и както разказваше вуйчо и прибавяше една тлъста ругатня — той не можел да повярва, че е възможно да съществуват такива съвършени крака, ако не бил ги видял със собствените си очи.

Но когато му се мярнало това прекрасно лице, вуйчо ми съзрял умолителния й поглед, издаващ страх и терзание. Той забелязал също, че мъжът с напудрената перука, независимо от показаната галантност, извънредно изискана и внушителна, я стиснал за китката, когато тя се качвала, и веднага влязъл в колата след нея. С тях се качил и някакъв зловещ човек, с прилепнала кафява перука, с морав костюм и ботуши, които му стигали до бедрата. Когато той се настанил до младата дама и тя се дръпнала в ъгъла, стресната от неговата близост, у вуйчо ми се потвърдило първото му впечатление, че става нещо тъмно и загадъчно или както той обичаше да се изразява — „някой винт се е разхлабил“ Изненадващо било колко бързо вуйчо ми решил да помогне на прекрасната дама в случай на опасност, ако тя би се нуждаела от помощ.

— Смърт и мълния! — извикал младият джентълмен и сложил ръка върху дръжката на сабята, щом вуйчо ми влязъл в колата.

— Кръв и гръм! — изревал другият джентълмен. Щом изрекъл тези думи, той измъкнал сабята си и без по-нататъшни церемонии замахнал да прободе вуйчо ми. Вуйчо ми нямал никакво оръжие, но с голяма сръчност грабнал триъгълната шапка на джентълмена със зловещия вид, хванал с нея острието на сабята, стиснал краищата на шапката и не я изпускал.

— Мушни го отзад! — викал зловещият джентълмен на другаря си и се мъчел да си освободи сабята.

— Я по-добре да не се опитва — викнал вуйчо ми и вдигнал заплашително крак, — ще му пръсна мозъка, ако изобщо има, а ако няма, ще му счупя черепа. — Напрягайки в този момент всичките си сили, вуйчо ми изтръгнал сабята на зловещия човек и я запокитил от прозореца на колата навън; при което младият джентълмен креснал отново: „Смърт и мълния!“ и сложил свирепо ръка върху дръжката на своята сабя, но не я изтеглил. Може би, господа, както казваше с насмешка вуйчо ми, може би той се е страхувал да не разтревожи младата дама.

— И тъй, господа — казал вуйчо ми, като се настанил спокойно на мястото си, — аз не искам никакво убийство със или без мълния в присъствието на младата дама, защото имахме предостатъчно и кръв, и мълнии за едно пътуване. Нека, моля ви, да си седим на местата като мирни спътници. Ей, кондукторе, отнемете на този джентълмен касапския нож.

Додето изрекъл тези думи вуйчо ми, кондукторът се явил на прозореца на колата с джентълменовата сабя в ръка. Той вдигнал фенера, подал му сабята и се втренчил в лицето на вуйчо ми. За негова голяма изненада огромна тълпа от кондуктори на пощенски коли се струпали около прозореца и всички го гледали втренчено. Вуйчо ми никога не бил виждал такова море от бели лица, червени сюртуци и втренчени погледи.

— Такова странно нещо никога не ми се е случвало — помислил вуйчо ми, — позволете ми да ви върна шапката, сър.

Зловещият джентълмен поел триъгълната си шапка мълчаливо, разгледал въпросително дупката в средата и накрая тържествено я нахлупил върху перуката си. Само че ефектът бил малко накърнен, тъй като в този момент той силно кихнал и шапката пак отхвръкнала.

— Готово — казал кондукторът с фенера и седнал на малкото столче отзад.

Както и да е, тръгнали. Вуйчо ми погледнал от прозорчето на колата и видял, че всички други пощенски коли заедно с кочияши, кондуктори, коне и пътници в пълен състав се движели непрекъснато в кръг при бавен вървеж от около пет мили в час. Вуйчо ми пламнал от възмущение, господа. Като човек от търговията той знаел, че с пощата не бива шега и решил да извести пощенската управа, щом пристигне в Лондон.

В момента обаче мислите му били заети с младата дама, седяща в най-отдалечения ъгъл на колата, плътно загърнала лице с качулката. Джентълменът с небесносиния сюртук седял срещу нея, а другият, с моравия сюртук, седял до нея. И двамата не я изпускали от погледа си. Само да зашумели гънките на капишона, и зловещият човек слагал ръка върху сабята си и само по дишането на другия (било тъмно, та не се виждало лицето му) могло да се разбере, че той се надигал, готов да я погълне. От това вуйчо ми все повече се разярявал и решил: каквото ще да става, той ще остане до края. Той много се възхищаваше от блестящи очи, красиви лица и изящни крака; с една дума, имаше слабост към нежния пол. Това е у нас семейна черта, господа — и аз съм такъв.

Вуйчо ми се опитвал по разни начини да привлече вниманието на младата дама или поне да предизвика загадъчните джентълмени за разговор. Всичко било напразно: джентълмените не искали да разговарят, а младата дама не смеела. От време на време вуйчо ми си подавал главата от прозореца и крясвал: защо не карали по-бързо. Той викал до пресипване, но никой не му обръщал ни най-малко внимание. Тогава се отпускал на седалката и мислел за хубавото лице и за хубавите крака. Така било по-добре, защото от време на време преставал да се чуди къде отива и как се е озовал в такова странно положение. Не че това много го тревожело — той беше скитник по природа, волен, безгрижен, пет пари не даваше за нищо: такъв беше вуйчо ми, господа.

Ненадейно колата спряла.

— Ей — извикал вуйчо ми, — сега пък какво става?

— Слизайте тука — казал кондукторът и спуснал стълбичката.

— Тук ли? — креснал вуйчо ми.

— Тука — отвърнал кондукторът.

— Нямам такова намерение — рекъл вуйчо ми.

— Добре тогава, останете си на мястото — казал кондукторът.

— Ще си остана — упорствувал вуйчо ми.

— Добре — казал кондукторът.

Другите пътници следели с голямо внимание този разговор и като разбрали, че вуйчо ми е решен да не слиза, младият човек се притиснал до него, за да даде път на красивата дама. В това време зловещият човек разглеждал дупката на върха на своята триъгълна шапка. Когато младата дама минавала покрай вуйчо ми, тя изпуснала ръкавицата си в ръката на вуйчо ми и се наклонила толкова близо до лицето на вуйчо ми, че той усетил топлия й дъх и чул тихия и шепот: „Помощ!“ Господа, като чул тази единствена дума, вуйчо ми скочил от колата с такава сила, че тя цялата се разклатила.

— Аха, размислихте, така ли? — казал кондукторът, като видял, че вуйчо ми е слязъл.

Вуйчо ми се загледал няколко секунди в кондуктора. Колебаел се дали не ще е добре да измъкне от него двуцевката и да стреля в лицето на човека с голямата сабя и да удари по главите останалите с бастуна, да грабне младата дама и да изчезне в бъркотията. Но като поразмислил, се отказал от този план, тъй като му се сторил твърде мелодраматичен. Той последвал двамата загадъчни мъже с младата дама помежду им тъкмо когато влизали в една стара къща, пред която именно се била спряла колата; те свили в коридора и вуйчо ми след тях.

Такова разрушено и обезлюдено място вуйчо ми никога не бил виждал. Изглеждало, като да е било някога голяма странноприемница. Но сега покривът бил срутен на няколко места и стълбата била стръмна, неравна и изпочупена. В стаята, в която влезли, имало голяма камина, а коминът бил опушен. Но топло пламъче сега не я осветявало. Бялата пепел от изгорено дърво била разпръсната в огнището, но камината била студена и всичко наоколо било мрачно и печално.

— Да — казал вуйчо ми, като се огледал, — пътуваш с пощенска кола с бързина шест мили и половина в час и се спираш за неопределено време в една такава дупка: това, струва ми се, не е правилно. То ще бъде известено. Ще пиша във вестниците.

Вуйчо го казал доста високо и доста открито и невъздържано, за да въвлече в разговор двамата непознати. Но те не обърнали внимание на думите му, а си шепнели един на друг и го поглеждали свъсено. Младата дама била на другия край на стаята и веднъж се осмелила да махне с ръка, сякаш умолявала вуйчо ми да й помогне.

Най-после двамата непознати пристъпили към вуйчо ми и почнали сериозен разговор.

— Вие, драги, навярно не знаете, че това е частно помещение — казал джентълменът със синия сюртук.

— Да, драги — отвърнал вуйчо ми, — но ако това е частно помещение, запазено за случая, мога да си представя колко удобна би била общата зала. — С тези думи вуйчо ми се отпуснал в едно кресло с висок гръб и с такава точност взел с очи мярка на двамата джентълмени, че „Тигин и Уелпс“ биха могли по такава мярка да им ушият по един костюм от щампован плат и не биха сгрешили нито на дължина, нито на широчина.

— Напуснете стаята! — креснали едновременно двамата мъже, хващайки дръжките на сабите.

— Какво? — отвърнал вуйчо ми и си давал вид, че не разбира какво искат да кажат.

— Напуснете стаята или ще бъдете мъртъв — казал зловещият човек с голямата сабя, измъкнал я от ножницата и я размахал във въздуха.

— Убий го! — извикал джентълменът със светлосиния сюртук. Той също измъкнал сабята си и се отдръпнал на две-три крачки. — Убий го! — Младата дама изпищяла.

Вуйчо ми винаги се е отличавал с голяма храброст и голямо присъствие на духа. Докато се правел, че не се интересува от това, което става около него, той хитро се оглеждал да открие оръжие или нещо за защита и в последния миг, когато сабите били вече изтеглени, той забелязал в ъгъла до камината една стара рапира в ръждясала ножница. С един скок вуйчо ми грабнал рапирата, изтеглил я и елегантно я размахал над главата си, викнал силно на младата дама да стои настрана, запокитил стола върху човека със синия сюртук, а ножницата върху човека с моравия и като се възползувал от бъркотията, нападнал наведнъж и двамата.

Господа, има една стара приказка — никак не е лоша, въпреки че е истински случай: запитали един млад ирландец дали може да свири на цигулка. Той отвърнал, че сигурно ще може, но не смеел да каже, защото никога не бил опитвал. Това може да се отнесе и за моя вуйчо и за неговата фехтовка. Той никога по-рано не бил вземал сабя в ръка, освен когато играл Ричард III в един любителски театър, но се бил уговорил с Ричмънд да не се бият, а той да го прободе отзад. Но тук трябвало да се бие с двама опитни фехтовчици; ръгал и мушкал, пробождал, шибал и сякъл и се пазел най-сръчно и мъжествено, въпреки че до този ден никога не подозирал, че имал някаква представа за тази наука. Това само потвърждава старата поговорка, че човек не знае на какво е способен, докато не се опита, господа.

Шумът при тази битка бил ужасен. И тримата борци се ругаели като кавалеристи, а сабите им се срещали с такъв трясък, като че ли всички ножове и стоманени оръдия от Нюпортския пазар се удрят едновременно. Когато борбата стигнала връхната си точка, младата дама (навярно за да насърчи вуйчо ми) свалила качулката и открила лицето си, блестящо с такава ослепителна красота, че той бил готов да се бие срещу петдесет души, за да получи една усмивка от нея и след това да умре. Той и до него момент извършил чудеса, но тогава започнал да кълца като обезумял великан.

Точно в този миг джентълменът със светлосиния сюртук се обърнал и като видял, че лицето на младата дама е открито, надал бесен вик от ревност, насочил оръжието си срещу прекрасните й гърди и се прицелил право в сърцето й. Вуйчо ми така изревал, че цялата сграда прокънтяла. Младата дама се дръпнала встрани и грабнала от ръката на младия човек сабята и преди той да може да запази равновесие, тя го отблъснала към стената, пронизала го чак до дръжката на сабята и го заковала здраво и сигурно за ламперията. Това бил чуден подвиг. С непреодолима сила, с победоносен вик вуйчо ми принудил своя противник да отстъпи в същата посока и като натиснал старата рапира точно в средата на голямото червено цвете на жилетката му, го заковал редом до неговия другар. Така стояли двамата джентълмени и агонизирали; ръцете и краката им треперели като на кукли, които се дърпат с конец. Вуйчо ми после разказваше, че това е най-сигурното средство, за да се избавиш от неприятеля. На това средство само може да се възрази, че то струва скъпо, тъй като за всеки убит човек губиш по една сабя.

— Пощенската кола, пощенската кола — извикала младата дама, изтичала до вуйчо ми и обгърнала шията му със своите прекрасни ръце, — можем още да се спасим!

— Можем — извикал вуйчо ми, — но, мила моя, няма вече кого да убиваме. — Вуйчо ми като че ли е бил малко разочарован, господа, тъй като той смятал, че една тиха любовна сцена след кръвопролитието би била приятна дори само заради разнообразието.

— Не трябва да оставаме нито минута повече тук — казала младата дама. — Той (тя посочила младия джентълмен в светлосиньо) е единственият син на могъщия маркиз Филетвил.

— В такъв случай, мила моя, боя се, че той никога не ще наследи титлата — възразил вуйчо ми и погледнал хладнокръвно към младия джентълмен, който, както вече ви казах, стоял забоден на стената като майски бръмбар. — Вие прекъснахте този род, обична моя.

— Аз бях изтръгната от моя дом и от моите близки от тези двамата злосторници — обяснила младата дама и очите й блестели от негодувание. — След един час щях да стана съпруга на този негодник против волята си.

— Това е дяволско нахалство! — рекъл вуйчо ми и погледнал с голямо презрение умиращия наследник на Филетвиловци.

— Както сте разбрали от това, което видяхте — продължила младата дама, — те бяха готови да ме убият, ако бях поискала от някого помощ. Ако техните съучастници ни намерят тук, ние сме загубени. След две минути може да бъде късно. Колата!

Уморена от вълнение и от усилията при пробождането на младия маркиз Филетвил, тя припаднала в прегръдката на вуйчо ми. Той я прегърнал и я изнесъл до външната врата. Там стояла колата с четири черни дългоопашати коня с развети гриви, впрегнати, но не се виждал нито кочияш, нито кондуктор, нито дори коняр пред тях.

Господа, надявам се, че не ще онеправдая паметта на моя вуйчо, ако ви кажа, че макар да беше ерген, той беше държал някои дами в обятията си и по-рано. Дори съм уверен, че е имал навика да целува прислужничките в кръчмите. Даже знам от достоверни свидетели за един-два случая, когато е бил виждан да прегръща една ханджийка пред очите на всички. Споменавам тези случаи, за да ви уверя колко необикновена е била тази красива млада дама, за да направи такова силно впечатление на вуйчо ми. Той разказваше, че когато дългите й тъмни коси се спуснали над ръката му и чудните й тъмни очи го погледнали, когато тя се съвзела, той почувствувал такова вълнение, че краката му се подкосили. Но кой би могъл да погледне в нежни, кротки, тъмни очи, без да изпита вълнение? Господа, аз не бих могъл. Знам само едни очи, в които ме е страх да погледна, това е самата истина.

— Никога няма да ме напуснете — шепнела младата дама.

— Никога — казал вуйчо ми и говорел искрено.

— Мили закрилнико — възкликнала младата дама, — мой скъп, добър, храбър закрилнико!

— Недейте — прекъснал я вуйчо ми.

— Защо? — запитала младата дама.

— Защото устата ви е толкова красива — отвърнал вуйчо ми, — че се боя, че ще бъда достатъчно дързък да я целуна.

Младата дама вдигнала ръка, като че да предварди вуйчо ми да не я целуне, и казала — не, тя нищо не казала, тя се усмихнала. Когато пред вас са най-прелестните устни на света и виждате как те се разтварят в дяволита усмивка — и ако сте много близо до тях и при това няма никой край вас, вие нямате по-добър начин да докажете вашето възхищение от тяхната чудна форма и цвят, освен да ги целунете. Така сторил и вуйчо ми и аз го уважавам за това.

— Чуйте — извикала младата дама и трепнала, — шум на колела и на коне!

— Наистина — казал вуйчо ми, като се ослушал. Той нямаше навик да различава шума от колела и тропота от копита. Но към тях се приближавал такъв силен тропот от много коне и коли, че не било възможно да познаеш техния брой. Тропотът приличал, като да е от петдесет карети с по шест расови коня.

— Преследвани сме — извикала младата дама и плеснала с ръце, — преследвани сме! Надеждата ми е само във вас!

Хубавото й лице изразявало такъв ужас, че вуйчо ми се решил веднага. Той я качил в колата, казал й да не се бои, още веднъж притиснал устните си върху нейните, посъветвал я да затвори прозорчето, за да не влиза студен въздух, и се качил на капрата.

— Чакайте, мили! — извикала младата дама.

— Какво има? — попитал вуйчо ми от капрата.

— Искам да ви кажа нещо. Една дума. Само една дума, скъпи.

— Трябва ли да сляза? — запитал вуйчо ми и погледнал към прозорчето на колата. Младата дама не отговорила, но пак се усмихнала. Такава усмивка, господа! Първата й усмивка не могла в никакъв случай да се сравни с тази. Вуйчо ми мигновено скочил от своето място.

— Какво има, скъпа моя? — запитал вуйчо ми, като погледнал в прозорчето на колата. В същото време младата дама се била наклонила навън и според вуйчо ми била още по-красива от по-рано. Той бил съвсем близо до нея тогава, така че не можел да не види това.

— Какво има, скъпа моя? — повторил вуйчо ми.

— Няма да обикнете никоя друга освен мен, нали? Никога няма да се ожените за никоя друга освен за мен? — казала младата дама.

Вуйчо ми тържествено се заклел, че няма да се ожени за никоя друга, и младата дама се прибрала вътре и затворила прозореца. Вуйчо ми се качил на капрата, разтворил лакти, нагласил юздите, взел камшика от покрива на колата, шибнал средния кон и подкарал четирите черни коня с дълги опашки и развети гриви с петнайсет английски мили в час. Хей, как само летели!

Шумът зад тях се усилвал. Колкото по-бързо препускала старата кола, толкова по-бързо карали преследвачите — мъже, коне, кучета — всички участвували в гонитбата. Шумът бил страхотен, но над всичко се чувал гласът на младата дама, подканващ вуйчо ми да кара: „По-бързо, по-бързо!“

Като вихрушка минавали покрай тъмни дървета, като перушини, понесени от силна буря, минавали край къщи, порти, черкви, купи сено, покрай всичко с бързина и трясък, като разлели се бурни води… Но шумът от преследвачите нараствал и вуйчо ми все още чувал дивия крясък на младата дама: „По-бързо, по-бързо!“

Вуйчо ми размахвал камшика и дърпал юздите и конете летели напред, докато се покрили с бяла пяна. И все пак шумът зад тях ставал по-силен и младата дама викала: „По-бързо, по-бързо!“ В този напрегнат момент вуйчо ми ударил крак върху сандъка под капрата и — видял, че се разсъмва и че той се намира в двора на работилницата за поправка на коли и седи на капрата на една стара единбургска пощенска кола, зъзнещ от студ и влага и тропащ с крака, за да ги стопли. Той слязъл от капрата и погледнал в колата, очаквайки да види прекрасната дама. Уви! Колата нямала нито врата, нито седалка. Останал бил само скелетът й.

Вуйчо ми, разбира се, вярваше, че тук има някаква загадка и че всичко се е случило точно така, както той го разправяше. Той остана верен на клетвата, дадена на прекрасната млада дама, и заради нея отказа да се ожени за много подходящи ханджийки. И накрая почина като ерген. Винаги си спомняше какво чудновато нещо открил, когато съвършено случайно прескочил една тараба: че призраците на дилижансите, на конете, кондукторите и на пътниците имали навик да пътуват редовно всяка нощ. И прибавяше, че той е единственият жив човек, който е участвувал като пътник в едно от тези техни пътувания. И аз мисля, че той е прав, господа, поне аз не съм чул никога друг да е пътувал с тях.

 

 

— Интересно е да се знае какво са носели тези призрачни пощенски коли в пощенските торби — прошепна съдържателят, който слушаше разказа с голямо внимание.

— Разбира се, недоставени писма — отговори търговският пътник.

— Ах, да, безсъмнено — възкликна ханджията, — това не ми дойде на ума.