Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Която нагледно доказва твърдението, че пътят на истинската любов не върви като по релси

Спокойното уединение в Дингли Дел, присъствието на толкова много представителки на прекрасния пол и проявените от тях грижи и внимание към него — всичко това благоприятствуваше за растежа и процъфтяването на онези нежни чувства, що природата бе вдъхнала дълбоко в гърдите на мистър Трейси Тъпман и, изглежда, сега те бяха предопределени да се спрат върху една-единствена обаятелна личност. Младите момичета бяха хубавички, тяхното държане — приветливо, техният нрав — безукорен; но у неомъжената лелка имаше едно достойнство в осанката, едно „не ме задявайте“ в походката, едно величие в погледа, за което на своите години племенничките не можеха и да мечтаят, и то я отличаваше от всички жени, що мистър Тъпман бе нявга виждал дотогава. А беше ясно: имаше нещо сродно в самата същност на двамата, нещо близко в техните души, нещо тайнствено, свързващо техните сърца. Нейното име дойде първо на неговите устни, когато той лежеше ранен на тревата; и нейният истеричен смях бе първият звук, достигнал до ушите му, когато го водеха към къщата. Ала дали нейното вълнение беше плод само на една мила женска впечатлителност и би се изявило при всеки друг подобен случай, или пък бе изблик на много по-горещи и страстни чувства, които той от всички мъже на този свят единствен бе в състояние да пробуди? Това бяха съмненията, що терзаеха мозъка му, докато лежеше проснат върху софата: това бяха съмненията, що трябваше да разясни — реши той твърдо — веднъж завинаги.

Беше привечер. Изабела и Емили бяха излезли да се поразходят с мистър Тръдл; глухата стара дама беше заспала в креслото си; хъркането на шишкавото момче долиташе неясно и монотонно от отдалечената кухня; хубавките прислужнички се маеха край западните врати, като вкусваха очарованието на вечерния час и удоволствието от задевките на някои от недодяланите мъжаги, работещи във фермата; а те двамата си седяха — двойка трепетни души, — без никой да го е грижа за тях, без и тях да ги е грижа за някого, потънали в своите си блянове; седяха си те накратко казано, като чифт грижовно сдиплени меки кожени ръкавици, вглъбени само един в друг.

— Ах, забравих цветята си — проговори лелката стара мома.

— Полейте ги сега — отвърна мистър Тъпман с насърчителен тон.

— Може да се простудите на вечерния хлад — забеляза с нежност лелката стара мома.

— Не, не — настоя мистър Тъпман и стана, — това ще ме разведри. Позволете ми да ви придружа.

Дамата се поспря да оправи раменната превръзка, в която бе поставена лявата ръка на „младежа“, и придържайки го за десния лакът, го поведе към градината.

В дъното имаше беседка, цялата в орлови нокти, жасмин и пълзяща зеленина — един от онези приятни кътове, които човечните хора издигат за убежище на паяците.

Лелката стара мома взе голяма, оставена в ъгъла лейка и се канеше да излезе от беседката; мистър Тъпман я задържа и притегли да седне до него.

— Мис Уордл! — рече той.

Лелката стара мома тъй се разтрепери, че мъничките камъчета, попаднали случайно в голяма лейка, затракаха като детска дрънкалка.

— Мис Уордл — рече мистър Тъпман, — вие сте ангел.

— Мистър Тъпман! — ахна Рейчъл и почервеня като самата лейка.

— О, да — продължи красноречивият пикуикист, — за мене това е самата истина.

— На всички жени се казва, че са ангели — промълви закачливо дамата.

— Тогава какво може да сте вие? С какво бих могъл да ви сравня, без да сметнете това за дързост? — отвърна мистър Тъпман. — Къде другаде се е виждала жена като вас? Къде другаде бих могъл да се надявам да намеря такова рядко съчетание на добродетел и красота? Къде другаде бих могъл да търся… О! — Тук мистър Тъпман замълча и притисна ръката, здраво хванала дръжката на щастливата лейка.

Дамата извърна глава.

— Мъжете са тъй лъжовни — тихо прошепна тя.

— Да, лъжовни са! — възкликна мистър Тъпман. Ала не всички. Има поне едно същество, което винаги ще си остане вярно — едно същество, което с готовност би посветило цялото си битие за вашето щастие — което живее само чрез вашите очи — което диша само чрез вашата усмивка — което само заради вас носи тежестта на самия живот.

— Може ли да се намери такъв човек?… — промълви дамата.

— Може да се намери, разбира се — прекъсна я жаркият мистър Тъпман. — Той вече е намерен. Той е тук, мис Уордл. — И преди дамата да разбере неговото намерение, мистър Тъпман падна на колене в нозете й.

— Мистър Тъпман, станете — каза Рейчъл.

— Никога! — беше мъжественият отговор. — О, Рейчъл! — Той сграбчи неподвижната й ръка и я притисна до устните си, а лейката падна на земята. — О, Рейчъл! Кажете, че ме любите.

— Мистър Тъпман — каза лелката стара мома, като обърна глава встрани, — едва ли бих могла да изрека тия думи; но… но… вие не сте ми напълно безразличен.

Щом чу това признание, мистър Тъпман пристъпи към изпълнение на онова, към което го подтикваха неговите пламенни чувства — което, доколкото знаем (а ние сме слабо запознати с тези въпроси), хората винаги вършат при подобни обстоятелства. Той скочи на крака, обви ръка около шията на лелката стара мома и захвана да обсипва устните й с многобройни целувки, които тя, след като оказа съответната съпротива и борба, приемаше тъй търпеливо, че не бихме могли да кажем колко още такива мистър Тъпман би й дарил, ако дамата не се бе сепнала вече напълно непресторено и извика с уплаха в гласа:

— Мистър Тъпман, гледат ни! Видяха ни!

Мистър Тъпман обърна глава. Шишкавото момче бе застанало наблизо, съвсем неподвижно, широко отворените му кръгли очи бяха вперени в беседката, но лицето му беше лишено от всякакъв израз, който и най-вещият психолог могъл да определи като учудване, любопитство или което и да било друго познато чувство, що вълнува човешките гърди. Мистър Тъпман се загледа в шишкавото момче, а и шишкавото момче го зяпаше; и колкото повече мистър Тъпман наблюдаваше невероятно глуповатия образ на шишкото, толкова повече се убеждаваше, че той или не знаеше, или нищо не разбираше от току-що случилото се. Под влияние на това впечатление той го запита много строго:

— Какво търсите тука, сър?

— Вечерята е готова, сър — беше незабавният отговор.

— Сега ли дойдохте тука, сър? — запита мистър Тъпман и му хвърли изпитателен поглед.

— Сега — отвърна шишкавото момче.

Мистър Тъпман пак го изгледа подозрително; но нито очите му мигнаха, нито лицето му трепна.

Мистър Тъпман пое ръката на лелката стара мома и те тръгнаха към къщата: шишкавото момче вървеше след тях.

— Той нищо не знае за станалото — прошепна мистър Тъпман.

— Нищо — потвърди лелката стара мома.

Зад тях се чу звук като от неуспешно сподавено хихикане. Мистър Тъпман рязко се извърна. Не; не можеше да е шишкавото момче; ни следа от усмивка: лицето му издаваше само прехранване.

— Сигурно е бил дълбоко заспал — прошепна мистър Тъпман.

— Не се и съмнявам — отвърна лелката стара мома.

И двамата весело се засмяха.

Но мистър Тъпман се лъжеше. Този път шишкото по изключение не беше дълбоко заспал. Очите му се бяха отворили, широко отворили за всичко станало.

Вечерта премина без всякакъв опит за общ разговор. Старата дама отиде да си легне; Изабела Уордл изцяло се посвети на мистър Тръндл; неомъжената лелка съсредоточи вниманието си единствено върху мистър Тъпман; а мислите на Емили бяха, както изглежда, погълнати от нещо далечно — не бе изключено да кръжаха около отсъствуващия Снодграс.

Единадесет — дванадесет — един часът след полунощ, а господата още ги нямаше. Всички бяха в почуда. Да не би да са ги причакали и ограбили по пътя? Дали да разпратят хора с фенери по всички посоки, отдето биха могли вероятно да минат на връщане към дома? Или да… Но чуйте! Ето ги! Защо ли бяха закъснели толкова много? И някакъв непознат глас! Кой ли би могъл да бъде! Те всички се спуснаха към кухнята, гдето скитниците се бяха приютили, и веднага добиха повече от ясна представа за истинското положение на нещата.

Мистър Пикуик, пъхнал ръце в джобовете си, килнал шапка върху лявото си око, стоеше облегнат на кухненския шкаф, тръскаше главата си наляво и надясно, а по лицето му непрекъснато се плъзгаха най-любезни и благосклонни усмивки, ненасочени към никого и непредизвикани от никаква видима причина; старият мистър Уордл, с червено като рак лице, сърдечно стискаше ръката на някакъв непознат джентълмен и мотолевеше тържествени изявления за вечна дружба; мистър Уинкл, подпирайки се на големия часовник, с несигурен глас се заканваше да унищожи който и да е член от семейството само при намек, че е време да се оттегли за сън; а мистър Снодграс се бе строполил върху един стол и от всяка черта на изразителното му лице лъхаше най-ужасното и безнадеждно отчаяние, което човешкото въображение може да си представи.

— Какво се е случило? — запитаха и трите дами.

— Нищо не се е случило — отвърна мистър Пикуик. — Ние… ние сме… много добре. Нали, Уордл, много сме добре, нали?

— И аз тъй мисля — отвърна веселият домакин. — Скъпи мои, това е моят приятел мистър Джингл, приятел на мистър Пикуик — мистър Джингл ни е дошъл на кратко гости.

— Да не се е случило нещо с мистър Снодграс, сър? — запита много загрижено Емили.

— Нищо, госпожице, нищо — отвърна непознатият. — Вечеря след крикета — разкошен гуляй — знаменити песнички… старо порто — бордо — добро беше — много добро — виното, госпожице, само виното.

— Не е от виното — промълви мистър Снодграс глухо, — от сьомгата е (тъй или иначе, никога в подобни случаи не е виновно виното).

— Не е ли по-добре да идат да си легнат, лельо? — запита Емили. — Две от момчетата ще изнесат господата горе.

— Аз няма да си легна — твърдо се противопостави мистър Уинкл.

— Няма да позволя на никого да ме носи — решително заяви мистър Пикуик и продължи да се усмихва както преди.

— Ура-а! — задъхано, треперливо извика мистър Уинкл.

— Ура-а! — подхвана мистър Пикуик, като свали шапката си и я тръшна на земята; след това лудешки запрати и очилата си насред кухнята — на тази своя духовита постъпка той се засмя от все сърце.

— Хайде — да изпием — още една — бутилка — викна мистър Уинкл, като започна от най-високата и стигна до най-ниската нота. Главата му се отпусна върху гърдите и като изявяваше в неясен брътвеж своята непоколебима решителност да не отиде да спи и кръвожадното си съжаление, загдето не бил „видял сметката на старчето Тъпман“ нея сутрин, той заспа дълбоко; в това състояние биде отнесен на горния кат от двама млади великани под непосредственото ръководство на шишкавото момче, на чиито покровителствени грижи мистър Снодграс повери своята собствена личност малко след това. Мистър Пикуик прие протегнатата от мистър Тъпман ръка и кротко изчезна, усмихвайки се по-сърдечно от всякога; а мистър Уордл, след трогателно прощаване с цялото си семейство, сякаш бе осъден да бъде незабавно обезглавен, възложи на мистър Тръндл високата чест да го изпрати догоре и се оттегли с напразни усилия да изглежда внушително тържествен и важен.

— Какво неприятно зрелище! — възмути се лелката стара мома.

— Отвратително! — откликнаха двете девойки.

— Ужасно — ужасно! — рече мистър Джингл с много сериозен вид: той беше изпреварил поне с бутилка и половина всички останали. — Потресаващо представление — много!

— Какъв мил човек! — прошепна лелката стара мома на мистър Тъпман.

— И хубав при това — прошепна Емили Уордл.

— О, несъмнено — съгласи се лелката стара мома.

Мистър Тъпман се сети за вдовицата от Рочестър и сърцето му трепна. Последният половинчасов разговор не бе от естество да успокои смутения му дух. Новият гостенин бе много приказлив и броят на разказаните от него анекдоти можеше да бъде надминат само от степента на неговата любезност. Мистър Тъпман почувствува, че колкото повече славата на Джингл нарастваше, толкова повече той (Тъпман) потъваше в сянка. Той се смееше насила, преструваше се на весел; и когато най-после свря наболелите си слепоочия между чаршафите, си представи със сатанинска наслада какво удовлетворение би изпитал да му паднеше в този миг главата на мистър Джингл между пухената завивка и дюшека.

Неуморимият непознат бе на крак рано на следващата заран; докато другарите му останаха в леглата си, омаломощени от веселието предишната вечер, той положи усилия, и то успешно, да предизвика шумен смях на масата, докато траеше сутрешната закуска. Тъй успешни бяха старанията му, че дори старата дама настоя да повторят в слуховата й тръба една-две от най-сполучливите шеги; тя дори благоволи да заяви на лелката стара мома, че „той (имайки пред вид Джингл) е доста дързък младеж“: мнение, изцяло споделено от всичките присъствуващи в момента нейни сродници.

Старата дама имаше навика през хубавите летни утрини да отива на разходка до беседката (където мистър Тъпман се бе вече проявил), като редът и начинът бяха следните: първом шишкавото момче отиваше да вземе от закачалката на вратата на спалнята й плътно черно копринено боне, топъл памучен шал и дебел бастун с огромна тежка дръжка; после старата дама бавно-бавно си слагаше бонето и шала и подпряла се с едната си ръка на бастуна, а с другата на рамото на шишкавото момче, се отправяше също тъй бавно-бавно към беседката, дето шишкавото момче я оставяше да подиша чист въздух за един промеждутък от половин час; след като изтечеше това време, шишкавото момче се връщаше и я съпровождаше обратно до къщи.

Старицата беше придирчива и точна до дребнавост; и тъй като този обред се бе извършвал вече три поредни лета без и най-малка промяна, тя бе извънредно много изненадана, когато видя, че тази именно сутрин шишкавото момче, вместо да напусне беседката, направи само няколко крачки навън, огледа се внимателно във всички посоки и крадешком се запъти обратно към нея с най-тайнствения възможен вид.

Старата дама беше плашлива — повечето стари дами са такива — и първото й впечатление беше, че охраненият хлапак се кани да й нанесе някаква страшна телесна повреда с оглед да ограби дребните нари, които тя носеше със себе си. Тя щеше да изпищи за помощ, но старческата й немощ отдавна я бе лишила от способността да издава пронизителни звуци; тя следеше движенията му с чувство на неизразим ужас, който нарасна още повече, когато шишкото се приближи и изкрещя в ухото й с развълнуван и — както й се стори на нея — заплашителен тон:

— Госпожа!

А се случи тъй, щото в този миг мистър Джингл се разхождаше из градината точно край беседката. Той също чу вика „госпожа!“, и поспря да чуе нещо повече. Причините да стори това бяха три. Първо, той нямаше работа и беше любопитен, второ, съвсем не страдаше от скрупули; и трето и последно — беше напълно скрит от чужди погледи зад множество цъфнали храсти. И тъй той остана там и заподслушва.

— Госпожа! — изкрещя шишкавото момче.

— Виж какво, Джо — рече разтрепераната старица, — мисля, че съм ти била добра господарка. Към теб сме се отнасяли много добре, винаги. Никога не сме те товарили с много работа и всякога си имал достатъчно за ядене.

Последното твърдение засегна най-чувствителната струна в душата на шишкото и той заяви тържествено:

— Знам, че съм имал.

— Тогава какво искаш от мене сега? — рече старата дама, придобила малко смелост.

— Искам да накарам косите ви да настръхнат — отвърна момчето.

Този начин да се изказва благодарност изглеждаше доста кръвожаден и тъй като старата дама съвсем не знаеше чрез какви точно средства щеше да се стигне до това състояние, всичките й предишни страхове я обзеха отново.

— К’во, мислите, видях тук в беседката снощи? — запита момчето.

— Боже господи! Какво? — възкликна старата дама, разтревожена от тържествения израз на дебелия хлапак.

— Оня господин, гостенина, дето нещо е ранен в ръката — целуваше и прегръщаше…

— Кого, Джо? Надявам се, не някоя от слугините.

— По-лошо от туй — изрева дебелакът в ухото на старата дама.

— Да не би някоя от внучките ми?

— По-лошо от туй!

— По-лошо от това ли, Джо? — учуди се старата дама, която не допускаше, че човешката безочливост би могла да достигне до такъв краен предел. — Кой беше, Джо? Държа да ми кажеш.

Шишкавото момче предпазливо се заозърта и след като свърши огледа, извика в ухото на старата дама:

— Мис Рейчъл.

— Какво!? — изписка старата дама. — Говори по-високо.

— Мис Рейчъл! — изрева шишкавото момче.

— Дъщеря ми?

Шишкавото момче закима като навито в знак на потвърждение, вследствие на което тлъстите му бузи се затресоха като желе.

— И тя му позволи! — ахна старата дама.

Усмивка пропълзя по чертите на дебелака, когато отвърна:

— Видях я, че и тя го целуваше.

Ако мистър Джингл от своето прикритие можеше да зърне израза, който придоби лицето на старата дама при това съобщение, вероятно щеше да прихне да се смее и щеше да издаде непосредствената си близост до беседката. Той внимателно слушаше. До ушите му достигаха откъслечни гневни възклицания като: „Без мое позволение!“ — „На нейните години!“ — „Аз, нещастната стара жена!“ — „Да беше почакала, докато умра“ и т.н. После чу токовете на ботушите на шишкото да скриптят по чакъла, когато той се оттегли и остави старата дама сама.

Странно съвпадение може би, но все пак самата истина: само пет минути след пристигането си в Манър Фарм предишната нощ мистър Джингл вътрешно бе вече решил да предприеме обсада на сърцето на неомъжената лелка, и то незабавно. Той бе достатъчно прозорлив, за да не забележи, че свободното му държане съвсем не бе неприятно на очарователния обект на неговото настъпление; а и беше доста сигурно надушил, че тя притежава най-привлекателното от всички изисквания: собствено малко състояние. Безусловната необходимост да отстрани своя съперник по един или друг начин му мина светкавично през ума и той веднага реши да предприеме някои действия, насочени към тази задача и цел, без да отлага нито минута. Фийлдинг ни казва, че мъжът е огън, жената — фитил, а Принцът на Мрака сам ги запалва. Мистър Джингл знаеше, че младите мъже са за лелките стари моми като запален газ за барута и той намисли да опита въздействието на експлозията, без да губи време.

Изпълнен с размисли по това важно решение, той се измъкна от своето скривалище и затулян от храстите, споменати по-горе, се отправи към къщата.

Провидението, изглежда, се бе заело да покровителствува неговите намерения. Мистър Тъпман и другите джентълмени тъкмо излизаха от градината през страничната порта, когато той ги съгледа: а той знаеше, че девойките бяха излезли сами скоро след закуската. Пътят беше чист.

Вратата на малкия салон беше полуотворена. Той надзърна вътре. Лелката стара мома плетеше. Той се покашля: тя вдигна глава и се усмихна. Колебанието не бе присъща черта на характера на мистър Алфред Джингл. Той тайнствено постави пръст върху устните си, влезе и затвори вратата.

— Мис Уордл — рече мистър Джингл с пресилена разпаленост, — простете нахалството — отскоро сме познати — няма време за церемонии — всичко е разкрито.

— Сър! — отвърна лелката стара мома, доста учудена от неочакваното му появяване и не съвсем сигурна в здравия му разсъдък.

— Шт! — подхвана мистър Джингл с висок шепот. — Дебелото момче — надутите бузи — кръгли очи — мерзавец! — Тук той многозначително поклати глава и лелката стара мома се разтрепери от вълнение.

— Вие намеквате, струва ми се, за Джоузеф, сър — рече дамата, правейки усилия да изглежда спокойна.

— Да, госпожице — дявол да го вземе тоз Джо — подло куче, този Джо — разправи на старата лейди — старата лейди гневна — свирепа — бясна — беседката — Тъпман — целувки и прегръдки — и тям подобни — а, госпожице, а?

— Мистър Джингл — рече лелката стара мома, — ако сте дошли тук, сър, за да ме обиждате…

— Съвсем не — в никой случай — отвърна невъзмутимият мистър Джингл. — Дочувам случайно — идвам да ви предупредя — вие сте в опасност — предлагам услугите си — скандал да няма. Но щом искате, вземете го за обида — отивам си — и той се връцна, сякаш се канеше да изпълни заплахата си.

— Какво да правя? — изхлипа лелката стара мома и се заля в сълзи. — Брат ми много ще се ядоса.

— Естествено — рече мистър Джингл и замълча, после додаде: — Ужасно много.

— О, мистър Джингл, какво да кажа! — извика отчаяната лелка стара мома всред нов порой от сълзи.

— Кажете, че е сънувал — рече мистър Джингл хладнокръвно.

Лъч надежда озари душата на лелката стара мома при това внушение. Мистър Джингл веднага схвана и използува благоприятното положение.

— Хайде, хайде — нищо по-лесно — мошеник хлапак — прелестна жена — един бой на шишкото — всички ви вярват — край на историята — всичко наред.

Дали възможността да избегне последиците на това тъй ненавременно разкритие възрадва душата на старата мома, или описанието, което чу за себе си: „прелестна жена“, смекчи остротата на мъката й — това ние не знаем. Тя леко поруменя и хвърли благодарен поглед към мистър Джингл.

Този тъй ловък интригант въздъхна дълбоко, задържа за известно време погледа си върху лицето на лелката стара мома, после потръпна мелодраматично и извърна очи.

— Имате нещастен вид, мистър Джингл — каза дамата с жаловит глас, — мога ли в знак на благодарност за вашата великодушна намеса да попитам коя е причината на вашата мъка с оглед, ако е възможно, да я залича?

— Ха! — възкликна мистър Джингл и потръпна отново. — Да я заличите? Да заличите моята мъка, след като дарявате любовта си на друг, на човек, неспособен да оцени тази божия благословия — човек, който дори в този миг крои планове как да спечели сърцето на племенницата на съществото, което… Но, не, той е мой приятел и аз няма да разкривам неговите пороци. Мис Уордл, сбогом! — И на края на това обръщение, най-свързаното, произнасяно някога от него, мистър Джингл доближи до очите си последната останка от кърпичка, спомената в началото на тези записки, и се обърна към вратата.

— Стойте, мистър Джингл! — повелително извика лелката стара мома. — Вие намекнахте за мистър Тъпман, трябва да ми обясните.

— Никога! — възкликна Джингл с професионален (т.е. театрален) тон. — Никога! — И за да покаже, че не иска да бъде разпитван повече, той придърпа стол близо до този на лелката стара мома и седна.

— Мистър Джингл — започна лелката, — моля, горещо ви умолявам, ако съществува някаква ужасна тайна, свързана с мистър Тъпман, разкрийте ми я.

— Мога ли — захвана мистър Джингл, задържайки поглед върху лицето на лелката, — мога ли да гледам — прелестно същество — жертва пред олтара — безсърдечна корист! — Той се престори, като че за миг в него се борят множество противоречиви чувства, и накрая добави с глух дълбок глас:

— Тъпман се стреми само към парите ви.

— Какъв подлец! — възкликна старата мома силно възмутена. (Съмненията на мистър Джингл напълно изчезнаха: тя наистина имаше пари.)

— Нещо повече — продължи Джингл, — обича друга.

— Друга? — изписка старата мома. — Коя?

— Ниското момиче — черните очи — племенницата Емили.

Последва мълчание.

А трябва да се каже, че ако имаше човек на този свят, към когото лелката стара мома да изпитва смъртна, дълбоко вкоренена завист, това беше точно тази племенница. Червенина заля лицето й, шията й, тя мълчаливо отметна глава назад в израз на безпределно презрение. Най-после, като прехапа тънките си устни, тя се окопити и рече:

— Не може да бъде. Не го вярвам.

— Наблюдавайте ги — рече Джингл.

— Ще го сторя — отвърна лелката.

— Следете погледите му.

— Ще го сторя.

— И шепота му.

— Добре.

— Той ще седне до нея на масата.

— Нека.

— Ще я ласкае.

— Нека.

— Ще я обсипва с всевъзможни любезности.

— Нека.

— И ще ви зареже.

— Мен да зареже? — изкряска лелката стара мома. — Той да зареже мен; нека се опита! — Тя трепереше от ярост и разочарование.

— Сама ще се убедите — рече Джингл.

— Добре.

— Тогава ще проявите ли силата на духа си?

— Да!

— И няма да бъдете благосклонна към него след това?

— Никога!

— Ще го заместите ли с някой друг?

— Да.

— О, нека бъде така.

Мистър Джингл падна на колене и остана в това положение цели пет минути; когато се изправи, бе вече удостоен да бъде любимият на лелката — но при условие, че вероломството на мистър Тъпман се докажеше ясно и безспорно.

Тежестта на доказването легна върху мистър Алфред Джингл; и той потвърди достоверността на своите улики още същия ден на обед. Лелката стара мома едва вярваше на очите си. Мистър Трейси Тъпман се бе настанил до Емили Уордл, хвърляше й нежни погледи и усмивки, шепнеше й непрекъснато, като съперничеше на мистър Снодграс. И не удостои ни с дума, ни с поглед онази, що предишната вечер бе царицата на неговото сърце.

„Дявол да го вземе този Джо! — мислеше си мистър Уордл; той вече беше осведомен за случката от майка си. — Дявол да го вземе! Сигурно е спал и е сънувал. Това е то.“

„Изменник! — мислеше си лелката стара мома. — Милият мистър Джингл не ме е лъгал. Уф! Как го мразя този злодей!“

Следващият разговор ще послужи за обяснение на нашите читатели относно тази на пръв поглед необяснима промяна в поведението на мистър Трейси Тъпман.

Време на действието — привечер; декор — градина; две фигури се движат по странична пътека; едната — доста ниска и пълна; другата — доста висока и слаба. Това са мистър Тъпман и мистър Джингл. Пълната фигура започва диалога.

— Добре ли се справих? — беше въпросът.

— Чудесно — знаменито — по-добре сам аз не бих го изиграл — трябва да повторите ролята си и утре — всеки ден до второ нареждане.

— Рейчъл ли настоява?

— Естествено — не й е по вкуса — но трябва да се прави да се разсеят подозренията — страхува се от брат си — казва: не може другояче — само няколко дена още — да се приспят старите — щастието ви ще се увенчае.

— Каза ли да ми предадете още нещо?

— Уверения в любов — пламенна любов — сърдечни поздрави — вечна преданост. Да й кажа ли нещо от ваше име?

— Драги приятелю — отвърна нищо неподозиращият мистър Тъпман, стискайки горещо ръката на своя „доброжелател“, — предайте й моята пламенна любов — кажете й колко ми е трудно да се преструвам — кажете й всички любезности на света; но добавете колко добре разбирам необходимостта от мерките, що ми предложи тя чрез вас тази сутрин. Кажете, че аз се прекланям пред нейната мъдрост и се възхищавам от нейното благоразумие.

— Разбрано. Още нещо?

— Не, нищо; добавете само колко горещо копнея за мига, когато ще мога да я нарека моя и всички тези преструвки ще бъдат излишни.

— Добре, добре. Още нещо?

— О, приятелю мой — рече горкият мистър Тъпман, като сграбчи отново ръката на своя придружител. — Приемете най-топлите ми благодарности за вашата безкористна доброта; и простете ми, ако някога, дори само в мислите си, съм бивал несправедлив към вас и съм се съмнявал, че бихте могли да застанете на пътя ми. Драги приятелю, ще мога ли някога да ви се отплатя?

— О, да не говорим за това — отвърна мистър Джингл, но спря отведнъж, сякаш внезапно си спомни нещо, и рече: — Между впрочем, ще можете ли да ми услужите с десет лири, а? Много особен случай — ще ги върна след три дни.

— Ще мога, смятам — отвърна мистър Тъпман от все сърце. — Три дена ли казахте?

— Само три дена — тогава всичко ще е наред — край на затрудненията.

Мистър Тъпман наброи монетите в шепата на своя придружител, а мистър Джингл ги пускаше една по една в джоба си, докато вървяха към къщата.

— Внимавайте — рече мистър Джингл, — нито поглед.

— Нито смигване — рече мистър Тъпман.

— Нито сричка.

— Нито шепот.

— Цялото ви внимание към племенницата — към лелята по-скоро груб, отколкото всичко друго — единствен начин да се измамят старите.

— Ще се постарая — каза високо мистър Тъпман.

„И аз ще се постарая“ — си каза безгласно мистър Джингл.

И те влязоха в къщата.

Обедната сцена бе повторена вечерта; и следващите три дена — обед и вечер. На четвъртия ден домакинът беше в отлично настроение, защото смяташе, че обвинението против мистър Тъпман е неоснователно; в подобно настроение бе и мистър Тъпман, защото мистър Джингл му бе казал, че историята скоро ще стигне до своята развръзка; в подобно настроение бе и мистър Пикуик, защото той рядко се чувствуваше другояче; но не и мистър Снодграс, защото бе захванал да ревнува от мистър Тъпман; в отлично настроение бе и старата дама, защото все печелеше на вист; в подобно настроение бяха и мистър Джингл и мис Уордл — но в течния случай причините бяха от доста важно значение за този вълнуващ разказ и трябва да бъдат изложени в отделна глава.