Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (12)

Глава девета

Разкритие и преследване

Вечерята бе сложена, столовете — наредени около масата, бутилки, кани и чаши бяха поставени на бюфета и всичко предвещаваше, че настъпва най-веселият момент от цялото денонощие.

— Къде е Рейчъл? — запита мистър Уордл.

— Ами Джингл? — добави мистър Пикуик.

— Я гледай — рече домакинът, — чудя се как не съм забелязал досега неговото отсъствие. Та, струва ми се, не съм чувал гласа му поне от два часа. Емили, мила, позвъни със звънеца.

Позвъниха със звънеца и шишкавото момче се появи.

— Къде е мис Рейчъл?

Не знаел.

— А къде е мистър Джингл?

Нямал и понятие.

Всички изглеждаха изненадани. Беше късно — минаваше единадесет часът. Мистър Тъпман се засмя под мустак. Сигурно се разхождаха някъде и говореха за него. Ха, ха! Знаменита работа — много смешно.

— Няма значение — рече мистър Уордл след кратко мълчание. — Сигурно скоро ще се върнат. Аз никога никого не чакам за вечеря.

— Това правило е чудесно — забеляза мистър Пикуик. — Превъзходно.

— Хайде седнете, моля — рече домакинът.

— С удоволствие — отвърна мистър Пикуик.

И всички седнаха.

Огромно парче студено говеждо печено се мъдреше на масата и на мистър Пикуик поднесоха обилна порция от него. Той бе вдигнал вилицата към устните си и тъкмо щеше да отвори уста, за да поеме къс месо, когато глъч от множество гласове внезапно долетя от кухнята. Той се спря и остави вилицата. Мистър Уордл също се спря и неволно отпусна дръжката на ножа, който остана забоден в печеното. Той погледна мистър Пикуик. Мистър Пикуик също го погледна.

Чуха се тежки стъпки в коридора; вратата на столовата се отвори отведнъж и човекът, който бе почистил ботушите на мистър Пикуик, когато пристигнаха първата вечер, нахълта в стаята, следван от шишкавото момче и цялата прислуга.

— Какво, по дяволите, означава това? — провикна се домакинът.

— Да не се е подпалил коминът на огнището в кухнята, а, Ема? — запита старата дама.

— За бога, не, бабко! — изкрещяха и двете девойки.

— Какво става? — изрева господарят на къщата.

Човекът пое дълбоко дъх и заговори възбудено:

— Те офейкаха, господарю! Обраха си крушите, сър!

(В този критичен момент мистър Тъпман изпусна ножа и вилицата си и побледня като платно.)

— Кой е офейкал? — разярено запита мистър Уордл.

— Мистър Джингл и мис Рейчъл, с пощенска кола, от „Синият лъв“ в Мъгълтън. Бях там, ама как да ги спра, затуй — беж дотук да ви кажа.

— И аз плащам пътните разноски! — провикна се мистър Тъпман и скочи като обезумял. — Той взе десет лири от мене! Спрете го! Той ме изнуди! Това аз не ще понеса! Ще го дам под съд, Пикуик! Това аз не ще изтърпя! — И с разни несвързани възклицания от този род нещастният джентълмен захвана да крачи из стаята в пристъп на страхотна възбуда.

— Божичко милостиви! — развълнува се мистър Пикуик, като следеше странните движения на своя приятел с ужас и изненада. — Той полудя! Какво да направим?

— Какво да правим ли? — подхвана пълният възрастен домакин, дочул само последното изречение. — Впрегнете коня в кабриолета! Ще взема пощенска кола от „Лъва“ и ще тръгна подир тях незабавно. Къде е… — извика той, когато прислужникът излизаше тичешком да изпълни нареждането. — Къде е този мискинин Джо?

— Аз съм тук, ама не съм мискинин — отвърна един глас: беше шишкавото момче.

— Оставете ме да го хвана, Пикуик! — ревеше Уордл, спуснал се към злощастния хлапак. — Той е бил подкупен от онзи нехранимайко, Джингл, да ме подведе по лъжливи следи, като разправя разни врели-некипели за сестра ми и вашия приятел Тъпман. (Тук мистър Тъпман се тръшна в едно кресло.) Оставете ме, пуснете ме да го хвана!

— Не го пускайте! — пискаха всички жени, а всред тяхната врява ясно се чуваше хленчът на шишкавото момче.

— Пуснете ме! — викаше възрастният човек. — Мистър Уинкл, долу ръцете? Мистър Пикуик, оставете ме, сър!

Прекрасна гледка бе да се види в този миг на безредие и суматоха ведрото и философско изражение върху лицето на мистър Пикуик — мимо прокрадналата се руменина, — застанал пред едрия си домакин, с ръце, здраво впити в необхватната му талия, за да усмири яростните му чувства, докато насъбраните в стаята жени бутаха, драскаха и теглеха шишкавото момче, за да го изтласкат навън. И точно когато мистър Пикуик отпусна мистър Уордл, прислужникът влезе да съобщи, че кабриолетът е готов.

— Не го оставяйте да иде сам! — разпищяха се жените. — Ще убие някого!

— Аз ще ида с него — рече мистър Пикуик.

— Добър приятел сте вие, Пикуик — рече домакинът и сграбчи ръката му. — Ема, донеси някакъв шал мистър Пикуик да си увие врата — и бързо. Погрижете се за баба си, момичета, припаднала е. И тъй, готов ли сте?

След като устата и брадичката на мистър Пикуик бяха набързо загърнати, шапката му наместена върху главата и връхната дреха метната на ръка, той даде положителен отговор.

Те скочиха в кабриолета.

— Не жали коня, Том! — викна домакинът.

И те поеха надолу по тесния селски път: ту влизаха, ту отскачаха от коловоза, хласкаха се ту вляво, ту вдясно о живия плет, като всеки миг можеха да се разбият на парченца.

— С колко са пред нас? — провикна се мистър Уордл, щом кабриолетът спря пред вратата на „Синият лъв“, където се бяха струпали доста хора въпреки късния час.

— Не повече от три четвърти час — отговориха му един през друг.

— Пощенска кола, четири коня, веднага! Хайде да ви няма! После ще прибирате кабриолета.

— Чувате ли, момчета! — викна съдържателят. Кола и четири коня — без бавене — по-живо, по-живо!

Коняри и ратаи се разтичаха. Фенери засвяткаха, докато хората се суетяха нагоре-надолу; конски копита затрополяха по неравния плочник на двора; каретата шумно затрака, докато я вадеха изпод навеса; и наоколо се възцари глъч и оживление.

— Хайде де! Цяла нощ ли ще чакаме колата? — провикна се Уордл.

— Вече я прекарват през двора, сър — отвърна един от конярите.

Каретата се появи — впрегнаха конете — кочияшите скочиха върху им — пътниците се настаниха вътре.

— Седемте мили за по-малко от половин час, разбрано? — викна мистър Уордл.

— Дии-и-й!

Кочияшите раздвижиха камшици и шпори, прислужниците нададоха викове, конярите шумно поздравиха и колата се понесе надолу по друма стремглаво и яростно.

„Чудесно положение, няма що — каза си мистър Пикуик, когато му остана малко време за размисъл. — Чудесно положение за един председател на клуба «Пикуик»: влажна карета — буйни коне — петнадесет мили в час — в дванадесет часа посред нощ!“

Първите три-четири мили ни една дума не бе разменена между двамата господа; всеки от тях бе премного погълнат от своите собствени мисли, за да споделя впечатления със своя другар. Но след като изминаха това разстояние и конете се загряха и започнаха да вършат работата си, както се следваше, мистър Пикуик тъй много се възбуди от скоростта на движението, щото не можеше повече да остане съвсем безмълвен.

— Смятам, че непременно ще ги догоним — рече той.

— Да се надяваме — отвърна спътникът му.

— Прекрасна нощ — рече мистър Пикуик, поглеждайки нагоре към луната, която сияеше с пълен блясък.

— Толкова по-зле — отвърна Уордл, — защото лунната светлина вече им е помогнала да вземат преднина, а за нас тя няма да трае дълго. Ще се скрие след един час.

— Доста неприятно ще бъде да пътуваме с тази бързина в тъмнината, нали? — забеляза мистър Пикуик.

— Струва ми се — сухо отвърна неговият приятел.

Въодушевлението, овладяло мистър Пикуик, захвана да стихва малко по малко, когато той се размисли за всички несгоди и опасности на експедицията, в която се бе включил тъй безразсъдно. Той се сепна от високото провикване на момчето, яхнало коня-водач.

— Хе-хе-хе-хей! — проточи първият кочияш.

— Хе-хе-хе-хей! — проточи и вторият.

— Хе-хе-хе-хей! — поде сам възрастният Уордл, колкото му глас държи, подал се чак до кръста от прозореца на каретата.

— Хе-хе-хе-хей! — провикна се и мистър Пикуик, пригласяйки на припева, без да има и най-малка представа за целта и значението на този вик.

И посред „хе-хейкането“ на четиримата екипажът спря.

— Какво става? — запита мистър Пикуик.

— Има пътна бариера — отвърна старият Уордл. — Ще научим нещо за бегълците.

След като загубиха пет минути да тропат и викат непрекъснато, от къщичката излезе някакъв старец по риза и гащи и отвори пътната бариера.

— Преди колко време мина оттук последната пощенска кола? — запита мистър Уордл.

— Преди колко ли?

— Да-а!

— Ами не знам точно. Нито беше много отдавна, нито беше много скоро, май че нещо по средата.

— Минавала ли е някаква кола въобще?

— Ам’чи… да. Мина една кола.

— Преди колко време, приятелю? — намеси се мистър Пикуик. — Преди един час?

— Аха. Май че толкоз беше — отвърна старецът.

— Или два часа? — запита кочияшът на задния кон.

— Ами… може и толкоз да беше — отвърна старецът колебливо.

— Карайте нататък, момчета! — викна раздразненият възрастен джентълмен. — Само време губим с този стар глупак!

— Глупак ли? — извика ухилен старецът, застанал насред пътя пред още незатворената бариера, като наблюдаваше как каретата бързо изчезва в далечината. — Я, не пак чак дотолкова; чунким ти си много умен, кат’ загуби тук десет минути и нищичко не научи. Ако всеки пазач на бариера, кат’ му дадат една гвинея, свърши работа и наполовина колкот’ мен, ще стигнеш другата кола на куково лято, дърти дундьо неден! — И като продължи да се хили, старецът затвори бариерата, прибра се в къщичката и залости вратата зад себе си.

Междувременно екипажът се носеше, без да намалява скорост, към следващата попътна станция. Луната, както Уордл беше предсказал, се канеше да се скрие не след дълго. Тежки тъмни облаци, захванали от известно време да закриват небето, бяха вече образували гъста черна маса над главите им; а едрите дъждовни капки, що почукваха от време на време по прозорците на каретата, искаха сякаш да предупредят пътниците за бързото приближаване на нощна буря. Вятърът духаше право срещу тях и в гневни пориви метеше тесния път, като виеше печално между клоните на дърветата от двете страни на друма. Мистър Пикуик се загърна по-плътно в палтото си, сгуши се в ъгъла и потъна в дълбок сън, от който можа да го събуди само спирането на каретата, звънът на станционната камбана и оглушителният вик:

— Искам коне — веднага!

Но и тук се забавиха; ратаите спяха тъй необяснимо дълбоко, че бяха необходими по пет минути да се събуди всеки един от тях. Ханджията, кой знае как, беше затрил някъде ключа от конюшнята, а когато го намериха, двама сънливи помагачи сложиха неподходящи хамути на неподходящи коне и цялата процедура на впрягането трябваше да почне от самото начало. Ако мистър Пикуик беше сам, тези непрекъснато умножаващи се спънки щяха отведнъж да сложат решителен край на гонитбата, но възрастният Уордл не се предаваше тъй лесно; той се беше развъртял с невероятно усърдие и настойчивост: плясваше едного, сръгваше другиго, тук стягаше юзда, там оправяше ремък, и екипажът бе готов за много по-кратко време, отколкото би могло въобще да се очаква при толкова много затруднения.

Продължиха пътешествието; изгледите, откриващи се пред тях, съвсем не бяха насърчителни. Следващата станция беше на петнадесет мили разстояние, нощта беше тъмна, вятърът — силен, а дъждът се лееше като из ведро. Беше невъзможно да напредват бърже при всички тия препятствия, сбрани заедно; наближаваше вече един след полунощ, а за два часа бяха успели да стигнат едва до тази станция. Тук обаче съзряха нещо, което подхрани надеждата и съживи отпадналия им дух.

— Кога пристигна тази кола? — извика възрастният Уордл, като скочи от своето превозно средство и посочи към оставената на двора друга карета, цяла изпоцапана с прясна кал.

— Няма и четвърт час, сър — отвърна конярят, към когото бе отправен въпросът.

— Дама и господин? — запита Уордл, задъхан от нетърпение.

— Да, сър.

— Висок джентълмен — вечерен костюм — дългокрак — много слаб?

— Да, сър.

— Възстара дама — слабо лице — доста суха, а?

— Да, сър.

— Ей богу, това са те, Пикуик! — тържествуваше възрастният джентълмен.

— Щели да пристигнат по-рано — рече конярят, — но им се скъсал някакъв ремък.

— Ха така! Пада им се, дявол да ги вземе! Кола и четири коня! На минутата! Ще ги хванем още преди следващата станция. По една гвинея на всеки, момчета, само по-живо, по-живо! Това се казва пъргави хора.

И като ги подканваше по този начин, възрастният джентълмен тичаше нагоре-надолу из двора, шареше напред-назад, обхванат от възбуда, която зарази и мистър Пикуик; под нейно влияние този джентълмен по най-невероятен начин се озова всред сложно заплетени хамути, обърка се между коне и колела на разни екипажи, като вярваше твърдо, че със своята дейност той съществено подпомага приготовленията за по-нататъшното им пътуване.

— Да тръгваме, да тръгваме! — викаше възрастният Уордл, докато се качваше в каретата; той дръпна стълбичката и тръшна вратата след себе си. — Хайде! По-скоро! — И преди мистър Пикуик да разбере какво точно става с него, той усети, че го вкарват насила през другата врата, теглен от възрастния джентълмен и тласкан от коняря; и ето че пак потеглиха.

— А, тоя път наистина напредваме! — възторжено каза възрастният джентълмен. И те наистина напредваха, ясно доказано на мистър Пикуик от постоянния му сблъсък ту с твърдата дървена облицовка на каретата, ту с тялото на своя спътник.

— Дръжте се! — рече пълният мистър Уордл, когато мистър Пикуик се гмурна с главата напред в обемистата му жилетка.

— Никога в живота си не съм се друсал така — забеляза мистър Пикуик.

— Няма нищо — отвърна спътникът му, — скоро ще свърши. Внимавайте, дръжте се здраво!

Мистър Пикуик се притисна в своя ъгъл колкото му бе възможно по-здраво, а екипажът летеше напред по-бърже от всякога.

Бяха пропътували по този начин към три мили, когато мистър Уордл, надничащ от две-три минути през прозореца, се отдръпна изведнъж с лице, цялото в кални пръски, и извика, едва дишащ от вълнение:

— Ето ги!

Мистър Пикуик подаде глава през прозореца. Да: на късо разстояние пред тях се носеше в пълен галоп екипаж с четири коня.

— Карайте, карайте! — почти крещеше възрастният джентълмен. — По две гвинеи на всеки, момчета, не им давайте да вземат преднина, тъй ви искам, тъй ви искам!

Конете на първата пощенска кола полетяха с все сила; тези на мистър Уордл ги следваха в бесен галоп.

— Виждам главата му — викаше разгневеният възрастен човек. — Главата му виждам, дявол да го вземе!

— И аз — потвърди мистър Пикуик. — Това е той.

Мистър Пикуик не се лъжеше. Образът на мистър Джингл, цял оплескан от калта, изхвърляна от колелетата, ясно се очертаваше на прозореца на неговата карета; а движенията на ръката му, бясно размахвана към кочияшите, сочеха, че той ги подканя към още по-големи усилия.

Борбата се разгорещяваше. Ниви, плетове, дървета прелитаха край тях като вихрушка, тъй голяма бе скоростта, що ги носеше напред. Бяха вече съвсем близко, втората карета почти догонваше първата. Въпреки трясъка на колелетата ясно се чуваше гласът на Джингл, насърчаващ кочияшите. Възрастният мистър Уордл беснееше от гняв и възбуда. Той сипеше с дузини ругатни като „злодей“ и „мошеник“, свиваше юмрук и красноречиво го размахваше към предмета на своето възмущение; ала мистър Джингл отвръщаше единствено с презрителна усмивка и на заканите отговори само с вик на тържество, когато конете му, под влияние на засилената употреба на камшици и шпори, препуснаха в още по-бърз галоп и оставиха преследвачите надире.

Мистър Пикуик едва-що бе отдръпнал главата си от прозореца, същото бе сторил и изтощеният от викане мистър Уордл, когато страхотен удар ги запрати към предницата на колата. Усетиха ненадеен трус — чу се силен трясък — едно колело изхвръкна — каретата се прекатури.

Само след няколко кратки секунди на уплаха и объркване, през които можеше да се долови единствено шум от чупещи се стъкла и риещи коне, мистър Пикуик усети как с голямо усилие го измъкват изпод развалините на каретата; и щом стъпи на крака и освободи главата си от полите на своето палто, които съществено пречеха на ползотворността на очилата му, неговият поглед обгърна картината на това пълно крушение.

Възрастният мистър Уордл, гологлав, с раздрани на няколко места дрехи, стоеше край него, а в краката им лежаха пръснати останките от каретата. Кочияшите бяха успели да прережат ремъците на хамутите; обезобразени от калта и разчорлени от бясната езда, те стояха изправени до своите коне. На стотина ярда пред тях беше другият екипаж, спрял при шума от злополуката. Кочияшите, и двамата ухилени до уши, наблюдаваха противниковия тим от седлата си, а мистър Джингл с видимо задоволство съзерцаваше бедствието от прозореца на каретата си. Тъкмо бе почнало да се съмва и цялата сцена бе съвършено видима в синкавата утринна светлина.

— Е-хей! — извика безсрамният Джингл. — Някой да е пострадал? Възрастни господа — тежичък товар — опасно начинание — много.

— Негодник неден! — изрева Уордл.

— Ха-ха! — отвърна Джингл. После добави, като намигна многозначително и с рязко движение на палеца посочи към вътрешността на каретата. — Хей, слушайте — тя се чувствува отлично — праща много здраве — моли да не се безпокоите — поздрави на Тъпи — ще се качите ли отзад? Карайте, момчета.

Кочияшите се приготвиха за езда и каретата затрополи по пътя, а мистър Джингл заразмахва с присмех бяла кърпичка от своя прозорец.

Нищо от цялото това приключение, дори самото прекатурване не бе успяло да смути вечно спокойния и уравновесен нрав на мистър Пикуик. Но подлостта на човека, който беше способен да вземе първо пари от верния му последовател, а после да го нарече с умалителното „Тъпи“, надхвърляше границата дори на неговото търпение. Той пое дълбоко дъх, почервеня до самия край на очилата си и заяви бавно и натъртено:

— Ако някога срещна този човек отново, аз ще…

— Да, да — прекъсна го Уордл, — всичко туй е чудесно, но докато ние стоим тук и си приказваме, те ще си извадят разрешение и ще се венчаят в Лондон.

Мистър Пикуик млъкна, потисна горящото си възмущение и му сложи пепел.

— Колко има до следващата станция? — запита мистър Уордл един от кочияшите.

— Шест мили, а, Том?

— Май са повечко.

— Повечко са май от шест мили, сър.

— Няма що, Пикуик — рече мистър Уордл, — ще ги вървим пешком.

— Няма що — отвърна този истински велик човек.

И след като изпратиха единия от кочияшите на кон да поръча нова пощенска кола и коне, а другия оставиха да се погрижи за пострадалата карета, мистър Уордл и мистър Пикуик тръгнаха мъжки напред, като първо загърнаха шаловете около вратовете си и нахлупиха шапките си, за да се предпазят, доколкото бе възможно, от поройния дъжд, който след краткотрайно спиране бе захванал отново да се сипе като из ведро.