Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Posthumous Papers of the Pickwick Club, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Издание:

Чарлз Дикенс. Посмъртните записки на клуба Пикуик

Избрани творби в пет тома. Том 1

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Преводач: Ирина Калоянова Василиева

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Грета Петрова, Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“ — София

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982

Излязла от печат: май 1982 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 65,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 52,73

Литературна група — ХЛ.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и втора

Описва по-пълно и подробно от която и да е дописка за висшето общество един ергенски гуляй, даден от мистър Боб Сойър в квартирата му в Бъро

На Лент Стрийт, Бъро, царува покой, що хвърля душата в нежна меланхолия. Там винаги се дават под наем доста много къщи; улицата е затънтена и сивотата й действува успокоително. Една къща от Лент Стрийт не би могла да се нарече първокласна резиденция в тесния смисъл на думата; но е приятно местенце въпреки това. Ако човек иска да се откъсне от света, да избяга далеч от съблазните, да бъде извън възможното изкушение да погледне през прозореца — тогава трябва да иде на Лент Стрийт.

В това щастливо убежище са се заселили няколко перачи на бельо, някой и друг пътуващ подвързвач на книги, един-двама агенти на затвора за несъстоятелност, неколцина дребни пренаематели — работещи на доковете, шепа майстори на женски наметала, и за разнообразие — шивачи на каквото им падне. Голямата част от обитателите или използуват силите си да дават под наем мебелирани стаи, или се отдават на здравословното и ободряващо занимание да изцеждат пране. Отличителни черти на мъртвата природа в улицата са: зелените капаци на прозорците, обяви за даване под наем, пиринчени табелки по вратите и висулки за звънци: най-главни черти на живата природа са: прислужникът в кръчмата, момчето продавач на милинки и мъжът продавач на печени картофи. Населението е номадско, обикновено изчезва един ден преди плащане на тримесечния наем, най-често през нощта. Постъпленията от данъци за негово величество рядко биват събирани в тази щастлива долина; доходите от наеми са несигурни; а водоснабдяването често бива прекъсвано.

Рано вечерта, за която бе поканил мистър Пикуик, мистър Боб Сойър украси едната страна на камината, а мистър Бен Алън — другата. Приготовленията за приема на гости бяха привършени. Чадърите в коридора бяха натрупани в някакво кьоше зад вратата на гостната на долния етаж; бонето и шалът на слугинята на хазайката бяха махнати от перилата на стълбището; нямаше повече от два чифта галоши върху изтривалката при входа, а една кухненска свещ с много дълъг фитил гореше игриво върху перваза на прозореца край стълбището. Мистър Боб Сойър бе направил лично покупката на спиртни напитки от някакъв винен склад на Хам Стрийт и бе побързал да се върне дома, преди да са му ги донесли, да не би да ги оставят в друга къща по погрешка. Пуншът беше приготвен в червена тенджера и оставен в спалнята; покрита със зелено сукно масичка за карти бе взета временно от гостната; а всички чаши от квартирата, заедно със заимствуваните от кръчмата за случая, бяха наредени върху поднос, поставен вън на площадката до вратата.

Въпреки крайно задоволителното естество на цялата тази подготовка, някакъв облак затулваше лицето на мистър Боб Сойър, който бе седнал край камината, а по чертите на мистър Бен Алън се четеше съчувствие, докато бе вперил поглед в горящите въглени; и след продължително мълчание той каза с нотка на меланхолия в гласа:

— Да, наистина е жалко, че я прихвана да е кисела точно днес; да беше почакала поне до утре.

— Такава злоба е, такава злоба е — ядосваше се Боб Сойър. — Казва, че щом мога да харча пари за гости, мога да уредя и проклетата й „сметчица“.

— Колко е изтекло, откак не си плащал? — попита мистър Бен Алън. Впрочем сметката е най-необикновеното движещо се изобретение на човешкия гений. Тя си тече, докато трае и най-дълголетният живот, без да поспре някога по своя собствена воля.

— Само едно тримесечие и нещо — отвърна мистър Боб Сойър.

Бен Алън се покашля угнетено и плъзна замислено поглед по решетката на камината.

— Ще видим дявол по пладне, ако реши да се разпени, когато дойдат гостите, а? — рече най-после мистър Бен Алън.

— Ужасно — отвърна Боб Сойър, — ужасно.

Чу се тихо почукване на вратата. Боб Сойър погледна изразително приятеля си и покани чукащия да влезе; тогава едно мръсно и размъкнато момиче с черни памучни чорапи, приличащо на изоставена дъщеря на престарял метач в крайно притеснено положение, подаде глава и каза:

— Моля, господин Сойър, мисис Радл иска да говори с вас.

Преди Боб Сойър да успее да даде някакъв отговор, момичето изчезна отведнъж, сякаш някой отзад го бе дръпнал с все сила; едва-що се извърши това тайнствено оттегляне, когато отново се почука на вратата — рязък и отчетлив, този звук като че казваше: „Ето ме и сега влизам.“

Мистър Боб Сойър хвърли към приятеля си жален, изпълнен със страх поглед и извика: „Влезте!“

Разрешението съвсем не бе необходимо, защото още преди да изрече поканата, в стаята нахълта дребна свирепа жена, цяла трепереща от негодувание и побледняла от ярост.

— И тъй, мистър Сойър — рече свирепата дребна жена, като се стараеше да изглежда много спокойна, — ако имате любезността да уредим тази наша сметчица, ще ви бъда благодарна, щото трябва да си платя наема този следобед и хазяинът ми чака долу сега. — Тук дребната жена потърка ръце и вторачи настоятелно поглед над главата на мистър Сойър, в стената зад него.

— Много съжалявам, загдето ви причинявам това безпокойство, мисис Радл — заговори много почтително Боб Сойър, — но…

— О, туй не е безпокойство — прекъсна го дребната жена и пискливо се изкикоти. — Аз нямах особена нужда от тез пари до днес; още повече, че трябва да идат направо у хазяина, можехте и вие кат мене да ги сложите настрана. Обещахте ми за тоз следобед, мистър Сойър, и всеки джентълмен, дето е живял тук, е държал на думата си, сър, разбира се, всеки, който се смята за джентълмен. — Мисис Радл тръсна глава, захапа устни, потърка по-силно ръце и вторачи още по-настоятелно поглед в стената. Виждаше се съвсем ясно, както се изрази впоследствие мистър Боб Сойър в алегоричен стил, че бе готова да „вдигне пара“.

— Много съжалявам, мисис Радл — поде Боб Сойър с възможно най-голямо смирение, — но днес в Сити преживях едно разочарование. — Странно място е това и учудващо число хора претърпяват разочарование там.

— Добре де, мистър Сойър — рече мисис Радл, стъпвайки здраво върху една морава зелка на двуцветния килим. — Какво общо имам аз с това, сър?

— Аз… аз… съм сигурен, мисис Радл — запримига при последния й въпрос Боб Сойър, — че до средата на идната седмица ще можем да оправим всичките си сметки и ще установим по-добър ред за в бъдеще.

Това точно търсеше мисис Радл. Бе нахълтала в стаите на нещастния Боб Сойър тъй разположена за кавга, че по всяка вероятност щеше да остане разочарована, ако той й беше платил. Тя бе напълно подготвена за едно подобно развлечение, тъй като си бяха разменили няколко встъпителни любезности с мистър Радл в кухнята.

— Да не смятате, мистър Сойър — подхвана наново тя, като повиши глас, за да чуват и съседите, — да не смятате, че току-тъй ще оставя да се шири в стаите ми човек, дето никога не мисли да си плаща наема, нито даже онези пари, дето ги давам за прясно масло и бучки захар заради неговата закуска, нито даже за млякото, дето го оставят на външната врата? Да не смятате, че една работна трудолюбива жена, дето двайсет години живее на таз улица (десет години на отсрещната страна и десет години и девет месеца точно в таз къща), няма нищо друго да прави, освен да се разкъсва от работа заради шайка мързеливи хайлази, дето вечно пият, пушат и се разтакават, вместо да запретнат ръкави и се заловят за нещо, дето ще им помогне да си плащат сметките? Да не…

— Слушайте, добра ми душичке… — обади се ласкаво мистър Бенджамин Алън.

— Бъдете тъй добър да си държите забележките за вас си, сър, моля — рече мисис Радл, като прекъсна отведнъж стремглавия поток от думи и се обърна към посредника с внушителна тържественост и тежест. — Доколкото знам, сър, вие нямате право да се бъркате в разговора. Струва ми се, че не на вас съм дала тези стаи под наем, сър.

— Не, не на мен естествено — отвърна мистър Бенджамин Алън.

— Точно тъй, сър — подхвана пак мисис Радл с високомерна вежливост. — Тогаз, сър, по-добре си гледайте работата в болниците, дето чупите ръцете и краката на бедните хора; гледайте си вашата работа, сър, за да не става нужда някой друг да ви накара силом.

— Каква упорита жена сте — възрази мистър Бенджамин Алън.

— Моля, извинете, младежо — рече мисис Радл, цялата обляна в студена пот от гняв, — но бъдете тъй любезен да повторите туй, дето ме нарекохте ей сега.

— Аз не вложих в израза никакъв обиден смисъл, госпожо — отвърна Бенджамин Алън, започнал да се чувствува неловко.

— Моля, извинете, младежо — повтори мисис Радл още по-високо и повелително от преди, — но кого наричате вие „жена“? Към мен ли отправихте таз забележка, сър?

— Ех, бога ми!… — възкликна мистър Бенджамин Алън.

— За мен ли се отнасяше тоз израз, питам ви, сър? — прекъсна го мисис Радл още по-свирепо и широко отвори вратата.

— Е, да, разбира се — отговори мистър Бенджамин Алън.

— Да, да, разбира се — подхвана мисис Радл, отстъпвайки към вратата и повишавайки глас до крайни предели, за да бъде чута най-вече от намиращия се в кухнята мистър Радл. — Да, да, разбира се! И всеки знае, че може безнаказано да ме наскърбява в собствената ми къща, защото мъжът ми седи и дреме на долния етаж и не ми обръща повече внимание, отколкото на някое куче на улицата. Той трябва да се засрами (тук мисис Радл изхлипа), задето оставя жена си да я обиждат шайка млади хубостници, дето режат и кормят телата на живи хора, дето й позорят къщата (ново изхлипване), и позволява да я подмята всеки, както си ще; долен, малодушен, плашлив негодник, дето го е страх да дойде и да се справи с грубияните… Страх го е… страх го е да дойде!

Мисис Радл спря и се ослуша дали язвителното повторение бе подбудило към действие нейната половинка; но като видя, че не е постигнала успех, захвана да слиза по стълбите, хлипайки безспирно, когато се чу енергично двукратно почукване на входната врата; тогава тя изпадна в истеричен припадък: плач, съпроводен от печални стенания, който продължи през всичкото време, докато чукането се повтори шест пъти; тогава в необуздан изблик на душевно страдание тя събори всичките чадъри и изчезна в долната гостна стая, като затвори вратата след себе си с оглушителен трясък.

— Тук ли живее мистър Сойър? — запита мистър Пикуик, щом отвориха вратата.

— Да — рече момичето, — на първия етаж; вратата точно пред вас, щом качите тез стълби. — След като даде своите указания, слугинчето, израсло сред жителите-кореняци на Саутуърк, изчезна надолу по кухненските стълби със свещта в ръка, напълно уверено, че е направило всичко възможно, що би трябвало да направи при дадените обстоятелства.

Влизайки последен, мистър Снодграс залости най-сетне вратата с веригата след многобройни безплодни усилия; приятелите се запрепъваха нагоре по стълбището и на площадката бидоха посрещнати от мистър Боб Сойър; той се страхуваше да слезе долу, да не би мисис Радл да го дебне от засада.

— Как сте? — рече смутеният студент. — Радвам се, че ви виждам… Внимавайте, чашите. — Предупредителните думи бяха отправени към мистър Пикуик, който бе сложил шапката си на подноса.

— Боже мой — рече мистър Пикуик, — извинявайте, моля.

— Няма защо, няма защо — отвърна Боб Сойър. — Доста ми е ограничено пространството, но трябва да се задоволите с толкова, щом сте дошли на гости на млад ерген. Влизайте. Мисля, че познавате вече този джентълмен.

Мистър Пикуик се ръкува с мистър Бенджамин Алън и приятелите му последваха неговия пример. Едва бяха седнали на местата си, когато отново се почука двукратно на входа.

— Надявам се да е Джак Хопкинс! — рече мистър Боб Сойър. — Шт! Да, това е той. Качвай се, Джак, качвай се!

Чуха се тежки стъпки по стълбата и Джак Хопкинс се появи. Той носеше черна кадифена жилетка с ослепително блестящи копчета и синя раирана риза с пришита бяла яка.

— Защо закъсня, Джак — запита мистър Бенджамин Алън.

— Задържаха ме в болницата — отвърна Хопкинс.

— Нещо ново?

— Не, нищо особено. Само един интересен случай в отделението за злополуки.

— Какво е станало, сър — запита мистър Пикуик.

— Просто един човек паднал от прозореца на четвъртия етаж… Но е хубав случай… Много хубав случай наистина.

— Искате да кажете, че пациентът лесно ще се оправи? — запита мистър Пикуик.

— Не — небрежно отвърна Хопкинс, — не, бих казал по-скоро обратното. Но все пак утре ще му се направи чудесна операция: приказна гледка, ако Слашър я прави.

— Вие смятате мистър Слашър за добър хирург, нали? — осведоми се мистър Пикуик.

— Най-добрият на света — отвърна Хопкинс. — Миналата седмица отряза крака на едно момче горе, от ябълката… Момчето изяде пет ябълки и една меденка… Точно две минути след като всичко свърши, момчето заяви, че няма да лежи там да му се подиграват: щяло да каже на майка си, ако не почнели веднага операцията.

— Нима е възможно! — възкликна мистър Пикуик поразен.

— Ха, това е нищо, дребна работа — рече Джак Хопкинс. — Нали, Боб?

— Съвсем дребна — потвърди мистър Боб Сойър.

— Впрочем, Боб — рече Хопкинс, като стрелна крадешком поглед към напрегнатото лице на мистър Пикуик, — снощи имахме един любопитен случай: доведоха някакво дете, което глътнало огърлица…

— Глътнало какво, сър? — прекъсна го мистър Пикуик.

— Огърлица — отвърна Джак Хопкинс. — Не отведнъж естествено, това би било премного… Вие не бихте могли да я глътнете отведнъж, та камо ли детето… Е, мистър Пикуик, ха, ха! — Мистър Хопкинс изглеждаше много доволен от шегата си и продължи: — Не, ето как станало. Родителите на детето са бедни, живеят в някаква забутана уличка. Най-голямата сестра в семейството си купува огърлица, обикновен гердан, направен от големи черни дървени зърна. Детето, имайки слабост към играчки, открадва гердана, скрива го, играе с него, прерязва връвта и гълта едно зърно. Това му се вижда много забавно и на другия ден пак гълта друго зърно.

— Боже господи — вълнуваше се мистър Пикуик. — Какво ужасно нещо! Но извинете, моля, сър. Продължавайте.

— На третия ден детето гълта две зърна, на следващия ден се гощава с три и т.н., докато до края на седмицата свършва целия гердан: двадесет и пет зърна всичко на всичко. Сестрата, трудолюбива девойка, която много рядко си позволявала удоволствието да си купи някое украшение, си изплаква очите поради загубата на гердана; претърсва всяко кътче, но няма нужда да ви казвам, че не го намира. Няколко дена по-късно семейството сяда на вечеря (печена овнешка плешка върху картофи), детето не е гладно и си играе из стаята, когато изведнъж се чува дяволски силен шум, сякаш вали градушка. „Не прави това, моето момче“ — казва бащата. „Аз нищо не правя“ — отвръща детето. „Добре, но не го прави пак“ — настоява бащата. Замълчават за малко, а ето че шумът отново се повтаря, още по-неприятен от преди. „Ако не слушаш каквото ти казвам — вика бащата, — ще се намериш без време в леглото.“ Той разтърсва детето, за да го укроти, но ги проглушава такова тракане, каквото никой дотогава не бил чувал. „Та, дявол да го вземе, туй нещо е вътре в детето! — провиква се бащата. — Той има круп, но не в гърлото!“ — „Не е това, татко — отвръща детето и почва да плаче, — от гердана е, аз го изгълтах, татко.“ Бащата грабва детето на ръце и бегом с него към болницата, а при тръскането по пътя зърната от гердана тъй тракали в стомаха на момчето, че хората гледали нагоре във въздуха и надолу към мазетата, за да разберат откъде идва този необикновен звук. Сега детето е в болницата — съобщи Джак Хопкинс — и вдига такъв дяволски шум, щом тръгне нанякъде, че се видяха принудени да го увият в дебелото палто на пазача, за да не буди останалите пациенти!

— Това е най-необикновеният случай, стигнал до ушите ми — заяви мистър Пикуик и изразително удари с юмрук по масата.

— О, това е нищо, дребна работа — рече Джак Хопкинс. — Нали, Боб?

— Дребна, разбира се — потвърди мистър Боб Сойър.

— Много странни неща стават в нашата професия, уверявам ви, сър — рече Хопкинс.

— Да, мога да си представя — отвърна мистър Пикуик.

Ново почукване на входа извести за идването на широкоглав млад мъж с черна перука, който водеше болен от скорбут младеж с широка вратовръзка. Следващият гост бе джентълмен, облечен в украсена с розови котви риза, а веднага след него влезе бледолик младеж с позлатена верижка за часовник. Появата на една превзета личност с много чиста риза и платнени чизми попълни състава на компанията. Изнесоха напред масичката, покрита със зелено сукно, донесоха първата дажба пунш в бяла кана и следващите три часа бидоха посветени на играта „двадесет и едно“, като жетоните бяха по шест пенса дузината; прекъснаха заниманието само веднъж, при възникналия лек спор между скорбутния младеж и джентълмена с розовите котви, когато скорбутният младеж изрази горещото си желание да дръпне носа на джентълмена с многобройните символи на надежда, на което този индивид заяви решителното си нежелание да преглътне безплатно подобна дързост било от сприхавия младеж, било от който и да е друг джентълмен с глава на раменете.

Когато направиха последния анонс и нагласиха печалбите и загубите тъй, че да са доволни всички играчи, мистър Боб Сойър позвъни за вечерята и всички гости се натъпкаха в ъглите, докато траеше приготовлението.

А не бе тъй лесно да се приготви вечерята, както някои може би мислят. Трябваше най-напред да се разбуди момичето, заспало със захлупено на кухненската маса лице; това трая известно време, а дори когато чу звънеца и се качи горе, нов четвърт час мина в безуспешни усилия да й върнат поне мъждива искрица съзнание. Не бяха казали на доставчика да отвори поръчалите стриди, а много е трудно да разтваряте стриди с обикновен нож или двузъба дълга вилица; и много ограничено бе потреблението им. Ограничено бе също потреблението на телешкото; и шунката (тоже купена от немската колбасарница зад ъгъла) има̀ подобна участ. Затова пък черната бира, наливана от калаен съд, бе в изобилие и сиренето има̀ голям успех, защото бе с много подправки. Тъй че, общо взето, вечерята може би не беше по-лоша, отколкото обикновено биват вечерите при такива случаи.

След вечеря сложиха още една кана пунш на масата заедно с пакет пури и две бутилки силна напитка. Тогава настъпи мъчителна пауза; и тази мъчителна пауза бе предизвикана от едно много обикновено явление на подобни места, но положението бе доста стеснително въпреки всичко.

В същност работата се състоеше в това, че момичето изми чашите. В къщата се намираха четири броя. Ние отбелязваме това обстоятелство не за да подценим мисис Радл, защото навсякъде, където има наематели, има и недостиг на чаши. Тези на хазяйката бяха малки, тънко издухани чашки без дръжка, а тези, заети от кръчмата, бяха големи, подпухнали, опушени съдове, подпиращи се на дебел, сякаш отекъл от подагра крак. Този факт сам по себе си беше достатъчен да подсети компанията за истинското положение на нещата; но младата домашна помощница предотврати всякаква възможност да възникне погрешна представа по въпроса в ума на някой от господата, като насила издърпа чашите на всички много преди да са си свършили бирата, и високо заяви, въпреки че мистър Боб Сойър и подмигваше и я прекъсваше, че трябвало да занесе долу цялата посуда, за да я измие.

Завее ли неприятен вятър, не носи никому добро. Превзетият гост с платнените чизми, който през всичкото време, докато траеше общата игра, напразно се бе опитвал да каже нещо духовито, съзря благоприятния момент и веднага се възползува от него. Щом изчезнаха чашите, той заразправя дълга история за един голям политик, чието име беше забравил, който особено остроумно отговорил на друга много изтъкната знаменитост, чиято самоличност разказвачът не успял да открие до ден-днешен. Той се разпростря надълго и най-подробно върху различни странични обстоятелства, имащи някаква далечна връзка с дадения анекдот, но за нищо на света не можеше да си спомни самия анекдот точно в този момент, макар че много често разправял тази история през последните десет години, и то с голям успех.

— Боже мой — рече превзетият гост с платнените чизми, — това наистина е поразително.

— Жалко, че сте забравили историята — забеляза мистър Боб Сойър, поглеждайки нетърпеливо към вратата, защото му се стори, че чува да звънкат чаши отвън — много жалко.

— И аз много съжалявам — подзе превзетият човек, — защото съм сигурен, че щеше да достави забава на всички. Но няма значение; смятам, че ще мога да си я припомня след половин-един час.

Точно дотук бе стигнал превзетият човек, когато отново се появиха чашите, и Боб Сойър, цял обърнат в слух до този момент, каза, че много би се радвал да чуе края на историята, защото тя била, съдейки от разказаното дотук, най-хубавият анекдот, който бил чувал досега.

При вида на върнатите обратно чаши Боб Сойър си възвърна спокойствието, загубено, откакто бе разговарял с хазайката си. Лицето му просветна и той се развесели.

— А сега, Бетси — заговори крайно любезно Боб Сойър, като едновременно разпределяше струпаните в средата на масата чаши, безредно поставени там от момичето, — сега, Бетси, топлата вода; хайде, бързо, ти си добро момиче.

— Няма да ви нося никаква топла вода — отвърна Бетси.

— Никаква топла вода? — стъписа се мистър Боб Сойър.

— Не — рече момичето и тъй решително поклати глава, че и най-многословният отговор не би могъл да изрази отказа по-ясно. — Мисис Радл каза, че не трябвало да ви нося.

Учудването, изписано по лицата на неговите гости, вдъхна повече смелост на домакина.

— Донеси топлата вода веднага… веднага! — заповяда мистър Боб Сойър с отчаяна строгост.

— Не, не може — отвърна слугинчето. — Мисис Радл засипа огъня в кухнята, преди да си легне, и заключи онуй котле.

— О, няма значение; няма значение. Моля, не се вълнувайте за подобни дреболии — рече мистър Пикуик, забелязвайки бушуващата вътрешната борба на Боб Сойър, отразена на лицето му. — И студената вода ще свърши работа.

— О, превъзходно! — обади се мистър Бенджамин Алън.

— Моята хазайка страда от леко душевно разстройство — подчерта Боб Сойър с принудена усмивка. — Ще трябва да я предупредя, че напускам квартирата.

— Не, недей — рече Бен Алън.

— Ще трябва, струва ми се — отвърна Боб с героична твърдост. — Ще й платя каквото й дължа и ще я предупредя още утре заран.

Горкият младеж! Колко искрено желаеше да има възможността да го стори!

Отчаяните усилия на мистър Боб Сойър да се шегува след този последен удар подействуваха угнетяващо на гостите и голяма част от тях, с цел да си повишат настроението, проявиха извънредно пристрастие към студения грог, чиято първа забележима последица се изрази във възобновяване на враждебните действия между скорбутния младеж и джентълмена с ризата. Отначало воюващите страни намираха отдушник на своите чувства, като се мръщеха и сумтяха по най-разнообразен начин, докато накрая скорбутният младеж счете за необходимо да се дойде до по-непосредствено изяснение на въпроса; и тъй се стигна до следния разговор:

— Сойър — високо рече скорбутният младеж.

— Да, Ноди? — отзова се мистър Боб Сойър.

— Никак не ми се иска, Сойър — продължи мистър Ноди, — да създавам неприятности на приятелска маса, още по-малко на вашата, Сойър… Никак; но трябва да се възползувам от случая и уведомя мистър Гънтър, че той съвсем не е джентълмен.

— И на мене не ми се иска да създавам смут на улицата, гдето живеете — взе думата мистър Гънтър, — но се страхувам, че трябва да разтревожа съседите, като изхвърля през прозореца лицето, което сега се изказа.

— Какво искате да кажете с това, сър? — запита мистър Ноди.

— Каквото казвам, сър — отвърна мистър Гънтър.

— Бих искал да видя как ще го направите — рече мистър Ноди.

— Вие ще почувствувате как го правя след половин минута, сър — отвърна мистър Гънтър.

— Искам да ми дадете визитната си картичка, сър — рече мистър Ноди.

— Това аз няма да направя, сър — отвърна мистър Гънтър.

— Защо не, сър? — запита мистър Ноди.

— Защото ще я поставите над камината, за да мамите и заблуждавате гостите си, че ви е посетил един джентълмен — отвърна мистър Гънтър.

— Сър, един мой приятел ще ви посети утре заран — рече мистър Ноди.

— Сър, много съм ви признателен за предизвестието, защото ще дам изрично нареждане на прислужника си да заключи добре лъжичките — отвърна мистър Гънтър.

В този момент се намесиха и другите гости и обърнаха внимание и на двете страни, че поведението им съвсем не е пристойно; после мистър Ноди поиска да подчертае, че неговият баща бил също тъй почтен, както бащата на мистър Гънтър; на което мистър Гънтър отвърна, че неговият баща бил тъй напълно почтен, както бащата на мистър Ноди, и че неговият син бил не по-лош от мистър Ноди. Тъй като тези твърдения приличаха на увод към ново възобновяване на кавгата, последва ново вмешателство от страна на компанията; и много говориха, и гласовете се повишиха, и мистър Ноди остави постепенно да надделеят чувствата му, като заяви, че той винаги изпитвал най-гореща привързаност към мистър Гънтър. На това мистър Гънтър отвърна, че за него мистър Ноди бил въобще по-близък от родния му брат; чувайки тези думи, мистър Ноди стана от мястото си и великодушно протегна ръка на мистър Гънтър. Мистър Гънтър я стисна топло, с жар. И присъствуващите единодушно заявиха, че целият спор е бил проведен и от двете страни по извънредно благороден начин.

— А сега, Боб — рече Джак Хопкинс, — нямам нищо против да ви изпея една песен, за да се успокоят духовете. — И Хопкинс, подбуждан от бурни ръкопляскания към това проявление, подхвана веднага „Да благослови бог краля“ колкото му глас държи, като я пееше с друга мелодия, съчетание от „Бискайският залив“ и „Често жабокът…“. Хорът играеше най-съществена роля в песента; а тъй като всеки джентълмен пееше онзи напев, който му бе най-добре познат, ефектът бе наистина потресаващ. Към края на рефрена, след петия куплет, мистър Пикуик вдигна ръка, сякаш се ослушваше за нещо, и каза, щом се въдвори мълчание:

— Шт! Моля, извинявайте, но ми се стори, че чувам някой да вика от горния етаж.

Веднага настъпи дълбока тишина, а мистър Боб Сойър явно побледня целият.

— Да, сега мисля, че пак чух — рече мистър Пикуик. — Имайте любезността да отворите вратата.

Едва-що отвориха вратата, и всяко съмнение по въпроса се разсея.

— Мистър Сойър, мистър Сойър! — крещеше някакъв глас от площадката на горния етаж.

— Това е хазайката ми — рече мистър Сойър и се озърна ужасен. — Да, мисис Радл?

— Какво означава това, мистър Сойър? — подхвана пак гласът много пискливо и припряно. — Не стига ли, дето ме изнудвате, кат не си уреждате наема и кат плащам от моя джоб за ваши нужди, и приятелите ви, дето се мислят уж за мъже, ме обиждат и оскърбяват, ами на туй отгоре сте дигнали къщата на главата си, дигнали сте врява да доведете пожарната, и то в два часа през нощта… Изпъдете тези негодници!

— Не ви ли е срам! — разнесе се гласът на мистър Радл някъде отдалеч, изпод чаршафите на леглото му.

— Ха, да ги е срам! — рече мисис Радл. — Защо не идеш долу и ги изпотръшкаш всички до един? Щеше да го сториш, ако беше истински мъж.

— Щях да го сторя, ако можех да стана на дванайсет човека, драга моя — отвърна помирително мистър Радл. — Но те имат числено превъзходство над мене, драга моя.

— Уф, бъзльо недей! — отвърна мисис Радл с безкрайно презрение. — Имате ли намерение да изгоните тези негодници, мистър Сойър?

— Те си отиват, мисис Радл, те си отиват — рече нещастният Боб. — Съжалявам, но по-добре е да си идете — обърна се Боб Сойър към своите гости. — Мина ми през ума, че вдигате много шум.

— Много е жалко — рече предвзетият човек. — Точно беше започнало да става толкова весело! — Той тъкмо бе захванал да си припомня смътно анекдота, който бе забравил.

— Такова нещо едва се понася — обърна се предвзетият човек към останалите гости. — Едва се понася, нали?

— Не се търпи — отвърна Джак Хопкинс. — Нека изпеем и другия куплет, Боб. Хайде, почваме.

— Не, не, недей, Джак — прекъсна го Боб Сойър. — Песента е знаменита, но ми се струва, че ще е по-добре да не пеем другия куплет. Много необуздани хора са тези хора, моите хазаи.

— Да се кача ли горе да го напердаша този твой хазаин — предложи Хопкинс, — или да взема да звъня със звънчето, или пък да запъшкам на стълбището? Казвай, Боб?

— Много съм ти задължен за приятелските чувства и добрите намерения, Хопкинс — рече нещастният мистър Боб Сойър, — но смятам, че най-подходящото, за да избегнем по-нататъшни кавги, е да се разделим веднага.

— Е, мистър Сойър! — изкряска пискливият глас на мисис Радл. — Отиват ли си онез грубияни?

— Слагат си шапките, мисис Радл — отвърна Боб. — Ей сега тръгват.

— Тръгват — повтори мисис Радл, като подаде нощното си боне през перилата тъкмо когато мистър Пикуик бе излязъл на стълбището, следван от мистър Тъпман. — Тръгват! Защо въобще се домъкнаха?

— Драга госпожо… — възрази мистър Пикуик, поглеждайки нагоре.

— Я си вървете по пътя, стар негодник неден! — прекъсна го мисис Радл, като бързо смъкна бонето си. — Не се ли виждате, че можете да му бъдете дядо, стар мискинино! Вий сте най-лошият от всичките.

Мистър Пикуик сметна за ненужно да се оправдава, затова бързо слезе по стълбите и се озова на улицата, гдето веднага го застигнаха мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс. Мрачният и потиснат от вълнение и напитки мистър Бен Алън ги придружи до Лондонския мост, а докато вървяха нататък, сподели с мистър Уинкл, като най-подходящото лице, комуто да довери тази тайна, че бил решил да пререже гърлото на всеки, стремящ се към сърцето на сестра му Арабела, изключвайки единствено мистър Боб Сойър. След като направи с подобаваща твърдост своето изявление да изпълни този мъчителен братски дълг, той се разплака, нахлупи си шапката до ушите и тръгна обратно с възможно най-здрава стъпка; а сетне захвана ту да чука двукратно на вратата на пазарската канцелария в Бъро, ту да подрямва на тамошното стълбище, защото бе твърдо убеден, че това е неговото жилище, но си е забравил ключа; и тъй го свари зората.

Когато всички гости си отидоха по доста настоятелната просба на мисис Радл, злощастният мистър Боб Сойър остана самичък, за да размишлява относно вероятните събития на сутринта и за забавленията нея вечер.