Фьодор Гладков
Цимент (9)

3
Жената с къдрите

Глеб тръгна към Мехова и без да иска, катурна стола, който стоеше на пътя му. Тя с удоволствие огледа фигурата му, като сдържаше смеха си.

— По-полека, по-полека, другарю Чумалов. Ние работим в мирна обстановка.

— Виноват! Изглежда, не съм свикнал още с вашите мащаби…

— Ще трябва да свикнете. Тук скоро ще ви сложат на бюрото и както всички ще опъвате каиша на администратор. Бързо-бързо ще забравите мириса на барут и романтиката на бойните подвизи. Ще омекнете и ще посърнете, скъпи другарю. Вие, ако не се лъжа, сте определен за секретар на заводската партийна организация? Ще видим как ще се справите там с вашата сган. Жените са се вмирисали на свине, кози и тор. Във всеки дом дюкянче и склад от крадени вещи. Половин година още — и заводът ще бъде съсипан нацяло. А какъв завод беше!…

— Аз току-що дръпнах една реч за въжени линии, течно гориво и електричество. Чудни хора, приказват за доставка на дърва с механична сила, а не разбират, че това е първата крачка за пускане на завода. Прекарването на въжената линия и съживяването на машините е едно и също нещо.

— Всички приказвате едно и също. На думи всички до един ви бива, а на дело само гледате как да се настаните по-удобничко и да се превърнете в съветски буржоа. Всекидневието тук е много скучно, другарю Чумалов. В армията е по-хубаво. И аз исках да отида там, но не ме пуснаха. Само вашата жена на̀, не чувствува това ежедневие и всяка дреболия за нея е велико дело.

Даша стоеше до стената и се усмихваше. А в движенията й се усещаше нетърпение.

— Сега този герой си клати краката, другарко Мехова. Ето го — доволен е, че му се е паднало да си побъбри. И го експедирай оттука. Хич не се занимавай с него.

— Виждате ли? Делова и строга жена.

— Вярно. Но попитайте я как се държи с мъжа си. Просто не се трае… Не знам какво да сторя, че да се доближа до нея…

Мехова се засмя и тръсна къдрите си.

— Да не би да не изпълнява съпружеските си задължения? Колко жалко! Революцията я е развалила.

Засмя се и Даша, но на него му се стори, че това не е предишният й мил момински смях.

Жените бяха избутали Жук с юмруци и една през друга викаха след него в коридора:

— Мина ви властта, бръснати козли! Махнаха ви брадите и заприличахте на жени.

Мехова отново заоглежда внимателно фигурата на Глеб и на него му се стори, че тя жадно го изучава с поглед.

— Вие още не сте просмукан от нашия климат, другарю Чумалов, цял лъхате на армия и война. На човек просто му се струва, че още утре ще литнете към бойния си полк. Разкажете ми за вашите подвизи. Кога получихте ордена „Червено знаме“? Да знаете само колко обичам армията! Че едно време и аз съм се сражавала в окопите… при Манич…

Тя се усмихваше, усмихваше се на спомените си. А в очите й преливаше затаена радост.

— Колко хубаво беше!… Незабравими дни!… Като октомврийските дни в Москва… няма да ги забравя цял живот… Това се казваше героизъм!

— Така си е, другарко Мехова… Но и тук, на трудовия фронт, е нужен героизъм. Тук е трудно: разруха, бъркотия, мръсотия, глад… Трябва да се напрегнем, без да щадим сили! Планината да се изкриви — изправи я. Невъзможно? Тъкмо това е… героизъм… което изглежда невъзможно…

— Да, да!… Искам да поприказвам с вас, другарю Чумалов. Именно: героизмът — това са съгласувани задружни усилия… и тогава няма невъзможни неща…

Тя пак се засмя и искриците във веждите и очите й блеснаха по-ярко.

— Да, прав сте. Да се борим, да побеждаваме… Това е най-важното… Обадете ми се някой път, другарю Чумалов. Аз живея в Дома на съветите.

Даша се подсмихваше и с любопитство поглеждаше ту Мехова, ту Глеб. После отиде при него, завъртя го и го побутна към вратата:

— Я се махай, махай се оттука, другарю червеноармеец! Нямаш работа тук… Марш! И без теб имаме маса неотложни работи.

Той се извърна и я вдигна на ръце. Жените се смееха, смееше се и Мехова. Даша извика, смутена от нежността на Глеб пред толкова хора, но здраво го прегърна с две ръце. За миг Глеб почувствува предишната Даша, сърдечността й, чу тъй скъпия за него смях.

— Другарю Чумалов, вие знаете ли какъв човек е вашата Даша? Не ви ли е разказвала историите си? Тя преживя каквото може би и вие не сте преживели…

Даша трепна и се изтръгна от ръцете на Глеб.

— Другарко Мехова, моля те да не говориш за мен. Каквото било — било. Няма да се хваля пред него, а на други — дори на теб — няма да разреша да си чешат езиците…

Мехова се смути и пламна.

— Така ли? Аз не знаех дори, че това било тайна…

Защо се стресна тя и защо затвори устата на Мехова? Всички знаят за вдовишките й патила, а пред него и зъб не бе обелила. Защо?

В коридора го догони Мехова.

— Почакайте, другарю Чумалов. Не ми казахте какво решихте там, при Жидки. Искам да бъда в течение на всичко. В тази дупка започваме да мухлясваме, делничната работа ни превръща в плъхове. А революцията не търпи подобно нещо. Ако имате намерение да преобръщате нашето държавно и партийно ежедневие, ще трябва да се въоръжите със здрави зъби. Аз съм с вас, другарю Чумалов. Каквото и да предприемете, с вас съм. Чувствувам, че вие не можете да потънете в сивото ежедневие: вие сте човек военен. И още нещо: не закачайте Даша засега… Аз преди малко постъпих глупаво. Тя сама ще дойде при вас, ще видите. Кажете, какво решихте да правите?

— Всичко, за да бъде пуснат заводът, ако с това не си строшим главите.

— Е, вървете — повече нищо не ми трябва. Аз съм с вас, другарю Чумалов.

Тя се усмихна някак и със съжаление, и с радост и се върна обратно.

А на улицата го посрещна Жук и му махна с ръка.

— Ама че козове имаме, а! Един път!… Аз, братко, на всички ще им изкарам кирливите ризи. Ще надзърна по всички места и местенца, ще изгоня нечистия дух. Те си ме знаят добре, аз всеки ден ги обикалям тия непрокопсаници, мира им не давам, вярно ти казвам… А сега с тебе ще преобърнем цялата бюрокрация…