Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

IV. Работническият клуб „Коминтерн“

1
Партийната организация

Работническият клуб „Коминтерн“ се помещаваше в бившия директорски дом, една масивна постройка от недялан камък в три цвята — жълт, синкав и зелен. С двата си етажа той се издаваше като канара от обраслия с драки и туй планински склон и по архитектура беше строг и пуритански прост като протестантска църква, но ажурните веранди и балкони, пристройките (също така масивно и красиво изградени), цветните градинки и игрищата му придаваха богат и разкошен вид. А вътре — множество стаи и сложно преплетени полумрачни коридори, стълби с дъбови обелиски и фенери с разноцветни стъкла. Стаите облицовани с мебелен плат, във всяка — художествени пана, картини от известни майстори, исполински огледала и тежка мебел.

По склона на хълма срещу фасадата се простираше овощна градина, изпоизядена от кози, с обрасли пътечки и желязна ограда върху каменен цокъл. Отвъд хълма, вдясно, се виждаха гигантски сиви комини, вляво — пак комини, а високо горе, в падините — каменни кариери и разрушени въжени линии.

Някога тук живееше един тайнствен старик, когото работниците бяха виждали само отдалеч и никога не бяха чували гласа му. И беше необяснимо как този старчески важен директор може да живее едновременно в тридесетте стаи на този дворец без страх от пустотата им, без кошмари, без ужас пред нищетата, мръсотията, вонята и животинското съществование на работниците в техните коптори и общи жилища.

И изведнъж война — революция — ужасна катастрофа… Изплашен от нея, директорът беше избягал, безпомощен и жалък. С него избягаха и инженерите, и техниците, и химиците. Останал бе само един, създателят на завода, старият инженер Клайст, погребал се в работния си кабинет в централното здание на управлението оттатък шосето, долу, срещу двореца — последното му творение.

… Един пролетен ден, когато облаците, морето и планините горяха, а въздухът бодеше очите със слънчевите лъчи-иглички, работниците от завода се бяха събрали в шлосерния цех. Сред хаоса, рева и тютюневия дим шлосерът Громада направи предложение:

— Разкошният дворец, дето живееше директорът-кръвопиец, да бъде превърнат в работнически клуб и да се нарече „Коминтерн“…

Долният етаж бе определен за клуб, за партийната и комсомолската организация, а горният — за библиотека и за отряда със специално назначение.

И там, където по-рано цареше строга тишина, а работниците не можеха да минават по бетонните пътечки край двореца (това бе най-строго забранено от дирекцията), сега вечер, когато блестящите стъкла отразяваха пожара на залязващото слънце, клубните музиканти надуваха до спукване медните тръби и бумтяха с барабаните.

Всички книги от домовете на избягалите инженери бяха докарани в клубната библиотека и наредени в шкафовете. Книгите блестяха с позлатата си, но бяха неразбираеми и чужди: върху разноцветните корици искряха готически букви.

Работниците продължаваха да живеят в своите коптори и общежития. Домовете на инженерите кънтяха празни и навяваха страх с анфиладите си.

Работниците правеха запалки в шлосерния цех, а вечер ходеха да прибират козите си по хълмовете. Жените обикаляха близките села и селца — търгуваха на черно.

Тръбите на горния етаж ревяха като бикове, а барабанът току изригваше като вулкан.

Тук, в работническия клуб „Коминтерн“, Глеб откри екстреното събрание на партийната организация. Стаята беше просторна, с висока облицовка от карелска бреза и ръчно изработени мебели, също от карелска бреза. Облети от вечерното слънце, и стените, и мебелите блестяха като позлатени.

Донесоха и някакви грубо сковани скамейки от залата за прожекции.

Глеб седеше на масата, обхванал с поглед всички: лицата им си приличаха. Уж бяха различни, а имаше в тях нещо общо, от което се сливаха в едно лице.

Дълго го мъчи мисълта; защо е така? Защо по-рано това не му се е хвърляло в очи? Защо тъкмо сега тези лица тревожат душата му?

Най-сетне разбра: това беше гладът.

Мнозина виждаха Глеб за пръв път, но го поздравяваха равнодушно, сякаш са били все заедно. За последен път го бяха видели в онзи късен следобед, когато офицерите го хванаха в тълпата работници при заводския портал и го биха заедно с другите.

Някои енергично тръскаха ръката му, неловко мръщеха лица в усмивка и като не знаеха какво да кажат, само покашлюваха и възклицаваха:

— Е?… Какво, братко? Как тъй, а?…

И отиваха на местата си, без да се оглеждат. А когато седнеха, пак го галеха с неудържима усмивка в погледа си.

Ето че дойде и Громада (сам той — малък, а името му — голямо), засмя се и охтичаво извика:

— Съвсем друго нещо, другарю Чумалов, ей богу… Карай! Че сме се дезорганизирали ний, комунистите, с тези кози и запалки, ама ти хич не давай да се дискутира… натискай я̀ката — и толкоз!

Той се обърна към работниците, задъхан от възторг:

— Гледайте го, дяволи и безделници!… Минал е през смърт и така нататък… И заявявам: не земам думата подред, ами карам предварително как той, другарят Чумалов де, цялата ми душа преобърна и как влязох наспоред него в редовете на Рекапето…

Слушаха го и се смееха — не му приличаше на това човече да говори такива думи. И неслучайно самият Чумалов му се усмихваше изпод вежди като на дете. Работниците тънеха във ва̀лма тютюнев дим и кашляха.

Шлосерът Лошак беше седнал в един отдалечен ъгъл. Седеше и мълчеше, беше по-нисък от всички, но привличаше погледа, а в очите му се четеше мрачен, безмълвен въпрос.

Жените се смееха и бъбреха. И начело до стената стоеше Даша. Понякога тя пристъпваше към тях и те се скупчваха край нея, шушукаха си нещо и се давеха от смях.

Чакаха Лухава — той трябваше да дойде всеки момент, за да изнесе доклад за борбата с разрухата и топливната криза. Но влезе не Лухава, а Савчук — чорлав, бос, с подпухнало лице.

Тежък и отпуснат, той седна на пода до вратата и кокалестите му крака, целите в рани и синини, изпукаха. В мътните му от пиянството очи се таеше мъка.

Даша отиде при прозореца и отвори тежките му като врати крила.

… Разпръснати из копторите си, забравили завода — грохота му, праха, мириса на изгоряло и машините, — покрити с друг прах, праха на планинските ветрове, хората от завода, хората на задружния труд в цеховете, с торби на гръб на цели шайки се катереха по планината. Покрай планинските и степни пътища и пътеки ходеха из селца и станѝци като по времето на натуралната размяна, подгонени от глад и първобитна алчност. Хората на заводския труд, будени сутрин не от кукуригане на петли, а от металическия рев на сирената, през тези години бяха познали сладостта на свинските кочини и козите кошари, радостта от топлите кокоши гнезда. И хората, управлявали машините, се бяха научили да се карат заради свине и кокошки, заради кози, заради буламача от стола, който чуждо прасе изплюскало, без те да забележат, и виковете им се сливаха с грухтенето на свинете и кудкудякането на кокошките. Угаснало бе електричеството в завода и работническите общежития, прах задави сирените — тишина и безтрудие закудкудякаха, загрухтяха като в селска идилия. И мрачно се затвориха между четирите си стени грижливият свинар и спекулантката-жена.

И ето че тук, в клуба „Коминтерн“, на събранието на партийната организация, очите на комунистите взеха да се отварят. От мръсните ръце и дрехи вонеше на курешки, на кочина и пърчовина. Седяха един до друг, рамо до рамо, и ревът на тръбите и необичайните думи възкресяваха от миналото един друг, забравен живот. Ето, Глеб също беше от миналото (сякаш довчера е бил тук) и от него се разнасяше остър мирис на масло, нажежено желязо и сяра от изстиващата сгурия. И отново:

… Заводът… Производството… Въжените линии… Цеховете…

Влезе Сергей Ивагин и се наведе към Чумалов. Глеб стана и огледа строго партийците.

— Ето какво, другари, вместо Лухава е дошъл другарят Ивагин. Другарят Лухава е при докерите: разбунтували са се, изглежда, заради дажбите… Откриваме събранието… Че млъкнете де, хора неразбрани!… И ето какво ще ви кажа още: чувах, пък и по радиото все за това приказват, че ония, зад границата, Антантата де, искат да търгуват с нас. Точат зъби за концесии и гласят кораби. Мисля, че ний няма да се обидим кой знай колко от тая работа — моля, заповядайте! Много се радваме!… И ние се научихме на някои неща: не можете ни надхитри вече…

Громада стана и развълнувано заговори:

— Другари, понеже сме работници от знаменит завод, а пък се замотахме с разни там кози и така нататъка… Срам и позор, братлета! Та затуй де, предлагам да се ликвидират всички излишъци за в полза на нашия детски дом… зер сме работническа класа…

Вълнение, викове, размахване на ръце:

— Я го виж ти, какъв бил пъргав!… Че те тез свине… Ти ли си ги гледал бе? Със сълзи и кръв са полети те…

— А тез, дето мъкнеха от селата и станѝците?

— Всичките не мож ги хвана… Че и на Громада жената си изпокъса фустите из селата…

— Да се ликвизира!… По дяволите! Постановявай, Чумалов, от името на организацията.

— Бре, хора!… Амче какво ще плюскаме бе!… Какви ги дрънкате, бре? Хора мили!…

Глеб иззвъня и изкомандува „мирно“.

— Млък, другари! Засега никой не слага ръка на козите и свинете. Като ви харесва, разправяйте се с тях. Ще дойде време — и на бърза ръка по пролетарски ще ги пратим по дяволите, както и буржоазията… А сега — ваша воля… ако щете, и любов въртете с тях… Предлагам да изберем президиум…

Той още не беше казал последната дума и жените замахаха ръце и завикаха една през друга:

— Даша!… Даша Чумалова!…

А мъжете също така настойчиво повтаряха:

— Громада!… Чумалов!… Савчук!…

Громада изтича до масата и в нетърпение вдигна и двете си ръце.

— Другари!… Къмто жените аз нямам нищо напротив… Е, жените са си равноправни същества и така нататъка… ама млади — и за водачки… Нека първом се поучат малко… Тук за председател брада трябва.

— Ами де я на Чумалов брадата?… Пък и твойта, я̀ гледай — два косъма и половина…

А жените вече се сърдеха:

— Даша Чумалова!… Даша!…

Чумалов отново размаха звънчето.

— Гласуваме, другари. Даша Чумалова е първа в списъка. Макар и да ми е жена, но против женската команда аз не възразявам. Кой е „за“?

Още не беше произнесъл името на Даша, и жените пак закрещяха:

— Даша… Защо не давате път на жените, проклетници?

Глеб пръв вдигна ръка, а заедно с него жените и Сергей. Един след друг, неохотно, със сумтене и кашляне вдигнаха ръце и работниците.

Савчук ревна от ъгъла, без да вдига ръка:

— Женорята да се пръждосват! Не мога да ги трая!…

Глеб махна със звънчето към него и отново прекъсна виковете:

— За Громада!… Тъй! За Лошак!… Тук и моето име го има в списъка… Заемайте си местата, другари!

В президиума бяха избрани Даша, Громада и Глеб. Събранието щеше да ръководи Даша.

— Тишина, другари. Дай дневния ред, другарю Чумалов. Има думата за доклад другарят Ивагин. Не повече от половин час, другарю Ивагин.

Сергей, изумен, се разсмя и разпери ръце.

— Много малко време ми давате, другарко Чумалова.

— А вие не се отпущайте да приказвате. Говорете само по същество.

— Виж я ти каква е важна. Аз нали казвах: не трябваше жена.

— Другарю Савчук, мълчи! Не нарушавай реда! Не си на улицата, а на партийно събрание…

Даша е права. Трябва накратко: какво може да се каже на работника с доклад? Той по-добре знае какво му трябва в момента. И студените книжни фрази са му чужди, неразбираеми, далечни и безкръвни, както и Сергей за тях е неразбираем и чужд и по душа, и с думите си.

— … Другари!… Чудовищна разруха… Големи изпитания за работническата класа… Небивала криза… Ликвидация на военните фронтове… Всички сили за стопанския фронт… Десетият конгрес на партията набелязва поврат в икономическата политика… Само пролетариатът е единствената сила, която… Възраждане на производството в републиката… Концесии и световни пазари… Да стоим на стража на пролетарската държава… Да удесеторим силите си и в железни редици да… Ние разкъсахме блокадата… Работническата класа и комунистическата партия… Доставка на топливо… Механичната сила на завода…

Сергей говори дълго, мъчеше се да подбира прости думи, а те като напук му идваха трудно. Той чувствуваше, че речта му не стига до тези мрачни хора, че им е скучно и тягостно и че с нетърпение го чакат да млъкне. Даша вече на два пъти го погледна и недоволно свиваше вежди. А когато той, потен и измъчен, свърши и седна на стола, всички облекчено въздъхнаха.

— Другари, има ли въпроси към докладчика? Няма. Ясно.

Всички с очакване гледаха към Глеб. Той стана, изкашля се и помълча, като се вглеждаше в лицата на работниците.

Много от тези лица бяха тъпо покорни и равнодушни, но и много бяха развълнувани от очакване и надежда. На пръв поглед като че всички тези хора седяха безучастно — само за да отбият задължението си към организацията. Но Глеб ги познаваше добре: те няма да повярват нито на една красива дума, нито на едно красноречиво обещание. Така се бяха отнесли те сега към книжния доклад на Сергей Ивагин — нищо в него не стигна до сърцата им. А да кажеше само две думи: „Другари, утре — по цеховете!“ — и всички веднага щяха да скочат и да викнат задъхани: „Другарю Чумалов, отдавна чакаме това… още сега ни води… Разрухата ни съсипа…“

И когато премести поглед към Даша и видя лицето й, просто и мило като преди, с подканваща усмивка в очите, Глеб почувствува, че е виновен в нещо пред нея, че е недостоен за нея. И в същото време не можеше да потисне в себе си враждебното си отношение заради тази й самоуверена уравновесеност и новите, непознати досега звънливи нотки в гласа. Това му се струваше игра и фалш. И някак без да си дава сметка, той сложи ръка на рамото й и го помилва. Тя не се съпротиви и той разбра, че ласкавата нежност на ръката му й е приятна, че е простила грубостите му. И всички неприятности и караници с нея му се сториха толкова нищожни и унизителни, че за миг затвори очи от срам. Ако знаеха тези хора какъв ревнив глупак е той насаме с нея!… Тя вярва в него, чака от него значителни и решаващи думи и нито за миг не се е съмнявала, че само той, нейният Глеб, може да запали сърцата на другарите, които жадуваха за труд.

— Другари, няма да говорим много. Ние и без това премного дрънкахме от нямане какво да правим през тези години. Трябва да сложим край, другари. Ние сме забравили революционните си задължения. Заводът вече не е завод, а кочина. Ние грабим държавния имот за свои лични нужди. На какво прилича това, другари? Човекът, приятели мои, има две страни: с едната може сам да се натика в устата на дявола, а с другата може да бие дявола по муцуната. Нашите ръце не са създадени за кози и свине, ръцете ни са от друго тесто. Ние, болшевиките, сме от особена порода. Каквато е душата, такива са и ръцете, такава е и работата на мозъка. Другарят Ивагин спомена за новата икономическа политика… Какво е това нова икономическа политика? Това е — да бием дявола по муцуната със стопанско строителство. Ние сме производители на цимент. А циментът е здрава спойка. Циментът сме ние, другари, работническата класа. Това трябва добре да се знае и чувствува… Край на безделието и козешките интереси. Време е да преминем към нашата пряка работа — към производството на цимент за строителството на социализма.

Последните думи на Глеб развълнуваха работниците. Мнозина скочиха от местата си и взеха да искат думата. Глеб вдигна ръка за внимание. Даша задрънка със звънчето.

— Та ето какво, другари! Преминавам към същината. Ще започна с най-важното — топливото. Топливо няма нито за завода, нито за работниците. Гориво за завода ще доставим чрез държавния апарат. Но топливо за града? За работниците, за децата, за детските учреждения? Няма какво да се надяваме на задължителната повинност: селякът няма да ни докара дърва. Трябва сами да излезем от това положение. Само ние можем да разрешим този въпрос. Трябва да се построи нова въжена линия към превала. А какво значи това? Това значи, че ще пуснем един дизел, ще пуснем динамото, ще дадем светлина на работническите жилища… По наряд имаме запаси от нефт и бензин. Въжената линия е първият ни удар. Чрез профсъюзите ще организираме трудови дни, техническо ръководство, ще мобилизираме инженерите. Нека вашите кози и прасета си поживеят на воля, докато трае всичко това. А после… след една година ние сами ще се смеем на себе си, другари…

Работниците дружно заръкопляскаха.

Савчук се промъкна напред и като дишаше тежко, удари с юмрук по масата.

— Искам веднага да се пусне бъчварският цех…

Даша стана и го прекъсна строго:

— Другарю Савчук, не буйствувай! Ще се научиш ли най-сетне да се владееш?

— Аз настоявам… Тук разни запалкаджии и свинари…

— Другарю Савчук, за последен път…

— Глеб, другарю, я заший един на жена си… ако беше моята… А вий, дяволи… козешки пастири!… Душите си продадохте за едни запалки. На, тук Глеб каза за инженерите… Че какъв другар ти е на тебе инженер Клайст, дето те предаде на смърт?…

— Правилно! Специалист бил… Като плъх се е сврял в дупката си… Ходи скришом като крадец… Какво гледа Чека?…

… Инженер Клайст. Животът на Глеб някога беше в ръцете на този човек и той го бе предал на палачите. Инженер Клайст… Нима животът на Глеб не струва колкото живота на инженер Клайст?

Лошак мълчаливо вдигна ръка.

— Думата има другарят Лошак.

Всички извърнаха глава към гърбавия шлосер.

— Дето се казва, другари, с хората, както и с работата, не си поплювай. Инженер Клайст не е шанс, а мокрицата не е наковалня. Та искам да кажа де — право си е, че Клайст здравата подреди Чумалов. Ама пък какво направи за Даша? Кой я отърва от смърт?… Той, Клайст… Тука трябва да се помисли. А пък за въжената линия… одобрявам предложението на Чумалов… Само искам да кажа да не изпонасечем напусто дърветата…

Даша се размърда неспокойно и прекъсна Лошак:

— Другарю Лошак, не става сега дума за мене… Ти приказвай по доклада… Отде-наде за мен и за Клайст? Става дума за въжената линия и за топливото…

После се засмя и зъбите й блеснаха:

— Нали сам казваш, че трябва да работим, без да си поплюваме.

Лошак махна с ръка и си седна на мястото.

Пак Даша… Пак някаква тайна, която тревожи и измъчва…

Глеб мислеше и се бореше със себе си:

— Другари, аз сам, на четири очи, ще си оправя сметките с инженера. А сега да оставим този въпрос… Отклонихме се…

И до резолюцията разискванията вървяха бързо и гладко. Решиха незабавно да се започне строежът на въжената линия към превала и от утре всички да отидат по цеховете — да чистят, да правят дребните ремонти, да сложат всичко в ред.

Даша вдигна листа с дневния ред към очите си и после огледа работниците.

— Другари, да се отнесем към въпроса сериозно и загрижено. Трябва да командироваме членове на организацията за работа на село.

Тези думи бяха посрещнати с гробно мълчание. Всички стояха като зашеметени. После задишаха тежко и озлобено се развикаха в един глас:

— То не е командировка, а жива смърт… Не сме животни и няма да отидем на кланица…

— Каква е пък тая? Хайде при бандитите, че да ни изколят ли?

— Другари, вие страхливци ли сте, или комунисти? Аз съм жена и ви казвам: никога дори за миг не съм треперила за живота си. И вие добре го знаете.

— Тогаз върви ти, щом толкоз искаш…

Глеб излезе на средата на стаята и мълчаливо, със заплаха в очите огледа всички. После каза мрачно и небрежно:

— Определете мен, другари комунисти. Командировайте и мен, и жена ми. Тя ви го каза — страхливци… И аз ви го казвам: не сте пролетарии, а егоисти. Ходил съм и другаде, не само в такива миши дупки. Както ви е известно, три години съм се бил.

— Бил си се, ама не си убит. Колко ги има, дето са се били! Кой не е виждал кръв през тия години?

— Значи, тъй. Защо не са ме убили? Защото съм гледал на смъртта като на равен. А пък вий, ако знаете какво е смърт, значи, трябва да знаете и какви й са ноктите. Ноктите й са по-яки от трошачка. Мога да ви покажа… не съм от срамливите…

Той смъкна рубашката и долната си фланелка и ги хвърли на пода. Цялото му тяло от шията до кръста настръхна. На гърдите му се виеха гъсти златисти косми. И това, че голото му тяло потръпваше, а мускулите под кожата мърдаха, накара изведнъж всички да го почувствуват свой и близък.

— Който иска да дойде да пипне…

На гърдите, на лявата му ръка под рамото и на хълбока се издуваха морави и бледи възли на дълбоки белези от рани.

— Може би ще искате да си сваля и панталона? Моля. А, не трябва ли? И там имам такива ордени. Искате други да ходят вместо вас на работа, а вие да си спите в козешките дупки?… Добре! Аз отивам!

Никой не се приближи до Глеб. Той виждаше овлажнените очи, виждаше как хората изведнаж омекнаха и замълчаха. Те поглеждаха голото му тяло и моментално отместваха поглед.

— Другари!… Че туй е срам и позор!… Докогаж, другари, ще е тая наша разруха на душата?… Другари!…

Громада се мяташе зад масата и не можеше да изрази с думи бурята в душата си.

Един брадат работник стана от скамейката и се тупна с все сила в гърдите. Главата му се тресеше.

— Пиши ме!… Отивам!… Аз не съм там някакъв мръсен негодник… Да, три кози, свиня с прасета… жулех си раменете с чувалите… Какво да си приказваме: погубихме се ние, братлета…

След него се протегнаха още няколко загрубели ръце. А Даша (тя гледаше Глеб с развълнувани очи) махна с ръка:

— Че по-лоша ли е, другари, нашата организация от другите? Не, другари!… Работниците ни са добри… и са добри комунисти…

И първа заръкопляска.