Фьодор Гладков
Цимент (31)

2
Пленникът с празния ръкав

Планината цъфтеше като огнена градина. Залповете обливаха морето с отблясъка на мълнии.

Сергей и Глеб с винтовки в ръце се изкачваха по рида през храсталаците като безмълвни сенки. Огънят се пръскаше на парцали, сипеше искри, гаснеше и пак се извиваше нагоре като пламтяща птица.

Минаха покрай кланицата. Оградата я нямаше, беше разрушена. Може би и там дебнат врагове с готови за стрелба пушки?…

— Давай, Серьога, заобикаляй храстите, дръж здраво винтовката. Ще го пипнем жив.

Глеб вървеше напрегнат, изпънат като струна и се промъкваше през храстите ловко, като хрътка. Неясна радост опияняваше Сергей. Той не откъсваше очи от пламъка и се усмихваше, без сам да го съзнава. Ръцете и краката му трепереха, сякаш летеше надолу в крилат устрем. Гъвкави паяжини се лепяха по лицето и меко се късаха край ушите му. По миглите му проблясваха седефени лъчи. Вълни топла слад се кълбяха в храстите: това беше лъхът на изстиващите камъни и изпаренията от пролетните брезови и дрянови листа.

Нощта мами в разстоянията: близкото изглежда далечно, а далечното — близко. Но осветен от факлата, човекът се виждаше съвсем ясно. Той бягаше по хълма на криволици, въртеше се, протягаше дясната си ръка над главата и фигурата му се изкривяваше. Краищата на гимнастьорката и фуражката му бяха осветени, сякаш от тях излизаха искри. Левият му ръкав се мяткаше като парцал.

— Непременно жив, Чумалов… на всяка цена…

… Безръките са толкова много… сега има много безръки. Те винаги бяха извиквали у Сергей тревога, празният ръкав криеше за него заплаха и неочакван удар. И брат му е с празен ръкав. И той скита като тайнствен призрак.

Едноръкият спря и внимателно се ослуша. Той стоеше с гръб към тях и лицето му се виждаше само в профил. И в този профил на Сергей му се провидя познатият хищен клюн.

Пламъкът се изви като горяща змия и полетя в храстите. Тъмнината стана гъста и лепкава като мочурище. По камъните изтрополяха редки стъпки и храстите зашумяха, като че разлюлени от вятър.

— Ах, дявол те взел, няма да ни избягаш!… Напред, Серьожа! Не щади сили! За нищо на света няма да го изтърва!

Глеб скочи в храстите и тъмнината го погълна. Камъни и чакъл трещяха под краката му и звънко се пръскаха като парчета стъкло. Сергей скочи след него и пак му се стори, че е станал въздушно лек и с бързината на птица лети срещу трептящите мълнии и планинските огньове.

— Стой!… Ще те застрелям, негоднико… Стой!…

Сергей не чуваше нито тропота на краката, нито виковете, нито изстрелите. Тичаше леко, като коза, и не усещаше нито свистенето на вятъра в ушите, нито болката от острите драки, които дращеха лицето му.

Бесен кон профуча в галоп някъде пред Сергей, ритна във въздуха, изпръхтя и потъна в мрака.

Сергей спря и се ослуша. Копитата се отдалечаваха и трошаха камъните. Гласът на Глеб не се чуваше вече.

Залповете святкаха като мълнии и мъглата се стелеше сякаш фосфорен прах. И не можеше да се разбере къде е морето и къде — небето. Сергей се озърна — отзад по хълмовете се движеха факли. От другата страна планината беше още по-висока, назъбена, с превали и остри върхове, и там също се рояха съзвездия. Те пламваха, загасваха, разгаряха се като огньове и на огнени потоци се стичаха от върховете към клисури и ридове.

Долу, в една падина, хъркаха задъхани човешки гласове. Или може би кучета се давеха над мърша? Камъни звънтяха като чирепи.

От двамата врагове единият трябва да бъде победен…

… Безръките са толкова много… Защо тоя, дето изчезна в тъмнината, трябва да вълнува Сергей?

Той затича надолу по ската.

… Някъде наблизо Глеб се бореше с някого и ръмжеше. Сергей внезапно връхлетя и го видя как натиска с коляно в гърдите един проснат на земята човек и впива и двете си ръце в гърлото му.

— Няма да избягаш, негоднико!… Край, мръсник такъв!… Помагай, Серьога!… Претърси го тоя подлец!… Очисти му джобовете… Бързо!…

С треперещи ръце и трескава бързина Сергей пребърка джобовете на панталона и френча. Намери само кутия тютюн, кибрит и парче хляб. А когато докосна сакатата му ръка, замря от вълнение.

— Аз знаех, Чумалов… Това е брат ми… Това е моят брат!… Ще го убия тутакси… Ще го застрелям, Чумалов…

— Не прави щуротии!… Вземи оръжието му — ей го тука под крака ми… Хайде, дигай се, приятелче!… Стой тук, Серьога, и дръж винтовката готова… Впрочем, като ти е брат, дали пък да вземем да го пуснем заради теб? А?… Какво ще кажеш в негова защита?…

И в тази шега Сергей болезнено почувствува някаква враждебност.

— Остави шегите, Чумалов!… Или го подкарвай, или ще го убия на място… Ти нямаш право да ми говориш така…

— Хайде, хайде, не се ядосвай!…

Ръцете и краката на Сергей трепереха.

Дмитрий стана, искаше да се изтръска, но пръстите на Глеб сковаваха ръката му.

— Пак необикновена среща, Серьожа… Все пак ти не струваш колкото малкия пръст на тоя смелчага. С вас, военни комисарю Глеб Чумалов, имах честта да се срещна в дома на моя весел баща в момента, когато го ограбвахте. Съжалявам, че брат ми Сергей го нямаше тогава — щях да му продупча черепа. Ръката ми още е способна да върши чудеса.

Глеб впи поглед в лицето на едноръкия.

— Да, неочаквана среща, герою-полковник… В градината на стареца аз здравата сглупих: тогава още трябваше да те запримчим — тъкмо ми беше подръка. Да вървим, момчета!… Гостът ще се хареса на другаря Чибис…

Дмитрий искаше да говори, но вълнението сковаваше гърлото му. Той се мъчеше да го превъзмогне и се опитваше да се шегува:

— За мен е голяма чест да вървя с вас, приятели… Особено с вас, доблестни комисарю… Но ръката ми все пак пуснете: не съм дете, нито пък госпожица, за да проявявате към мен такава трогателна загриженост. Победеният враг ще тръгне с вас също тъй гордо и твърдо, както и вие, победителите… Само поотдалечете от мен моето кръвно братле Серьожа, защото не съм сигурен, че той сега не страда от най-лош вид женска истерика. Успокой се, Серьожа, ти прекалено се вълнуваш, приятелю…

Сергей употребяваше невероятни усилия да не завика и да не се хвърли върху брат си в пристъп на ярост.

А Дмитрий продължаваше да говори присмехулно:

— Ние с теб, Серьожа, нито веднаж не сме се разхождали с такова удоволствие, както сега, нали?… Тия моменти трябва да се ценят… още повече, че тези минути са последните в живота ни… Ти ще ме умориш с храбрия си вид на стар воин… По-полека, по-полека… Ти си твърде жалък роб на своята партия, за да можеш да се разпореждаш със себе си в тоя миг на една ваша глупава сполука…

Те излязоха от дола и поеха из пътя по възвишението.

Над планината и по мътното небе като далечни светкавици пламтяха светлините на залпове.

— И все пак вашата работа е спукана, негодни палета… Утре мозъците ви ще омърсят паважа. Жалко, че няма да го видя със собствените си очи. А теб, Серьожа, бих обесил публично до вратата на дома ти…

Сергей се засмя и тутакси се изуми как може да се смее в такъв миг.

— Да, очаквал ли си ти, Дмитрий, че аз ще те поведа на смърт? А пък на̀, виждаш ли?… Няма да видя как ще те разстрелят. Но дори това, че си хванат… хванат с моето участие… ми носи удовлетворение… Аз те конвоирам със собствената си винтовка…

Дмитрий се засмя иронично.

— Ох, съвсем ме умори, Серьожа… Ти си безподобен комик, бога ми…

Глеб пусна ръката на Дмитрий и хвана пушката си под мишница.

— Е, как е, полковник?… Нашата разходка е съвсем в хармония с тая дяволска нощ… Ако можеха съгражданите ни да ни видят, щяха да рекат: гледай ги ти!… Колко задружно вървят!…

Дмитрий се смееше, но в гласа му имаше болка. И на Сергей му се стори, че той съвсем не се смее, а трепери от мъка и иска да каже нещо, което човешките думи не могат да изразят.

— Да, да… много весело!… Съжалявам, Серьожа, че ти няма да участвуваш в забавната игра, която се нарича разстрел. А бих искал, много бих искал. Серьожа… Щяхме да си спомним детството… Ти помниш ли добре нашите детски години?… Бих искал в оня момент ти сам да насочиш към мен дулото на винтовката… Или може би ще го направиш сега?… Вашите зандани са нещо по-лошо и от нощните гробища, от които толкова се страхувах като дете. Не искам там да опустошат душата ми… Хайде, ела с мен, Серьожа, до края — би било много красиво… А? Привлекателно и романтично, нали?

Градският патрул идваше насреща им с насочени винтовки.