Фьодор Гладков
Цимент (50)

3
Нордостът

Краят на октомври донесе много неочаквани събития.

През нощта на 28-и Шрам беше арестуван и незабавно изпратен в областния център. Същата нощ бяха извършени арести сред специалистите от народостопанския съвет и заводското управление. А на 30-и сред партийците настъпи безпокойство: Жидки беше преместен на разположение на областното бюро на ЦК, Бадин бе назначен за областен председател на съвета на народните комисари, а председателят на Чека Чибис бе прехвърлен някъде далеч в Сибир.

Тия събития се очакваха отдавна: за тях хората говореха на четири очи, разпространяваха неясни слухове и се вълнуваха. Всеки следващ ден бе изпълнен със смътно очакване. Но все пак те разтърсиха всички с внезапността си и поради това, че бяха станали.

Всяка сутрин по едно и също време Сергей се отправяше към окръжния комитет с опърпаната си чанта, вървеше със съсредоточена походка, приведен, с неугасващ въпрос в очите. Всеки ден той навреме и точно изпълняваше партийните задачи по агитацията и пропагандата, по политическата просвета, не пропускаше нито едно заседание дори ако присъствието му не беше задължително, и никога никому не разказваше за своите работи — за чистката, за изключването си, за тичането във връзка с възстановяването в партията, сякаш това беше съвсем маловажно, а важно и неотложно беше само онова, което трябваше да извърши по набелязания план. И откак бе ходил в комисията по чистката, той нито веднъж вече не се отби там, не ходеше при никого от отговорните другари за помощ, не се вълнуваше и не се оплакваше. Само главата му с дългите къдри като че стана още по-голяма и по-тежка и в очите му като треска нестихващо гореше страдание.

Той бе получил на ръка късичка извадка от протокола на комисията и го прочете внимателно, както четеше всички други документи:

Изслушан бе:

Ивагин Сергей Иванович, член на РКП (б) от 1920 година, партиен билет №… интелигент.

Решено бе:

Да се изключи като типичен интелигент, действуващ разлагащо на партийната организация.

Извадката му донесе Даша. В това време той седеше на масата в отдела за агитация и пропаганда и усърдно се трудеше над тезисите на докладите за работническата кооперация, които трябваше да бъдат изнесени пред партийните организации. Даша го поглеждаше и се чудеше защо е толкова спокоен и равнодушен. Защо ли мълчи и си мисли за нещо далечно?

— Другарю Ивагин, решението на комисията трябва да се обжалва незабавно. Зарежи тая тактика на незаинтересованост.

Той й се усмихна с влажни очи и извади от чантата си едно ситно изписано парче хартия.

— Аз вече го обжалвах, другарко Чумалова. Това ми е препис — за спомен. Предадох го на Жидки. Партийният комитет действува от своя страна.

— Ако ти е необходима препоръка, ще я напиша за миг, другарю Ивагин. Това е глупащина: не трябваше да те изключват.

— Ако ти, другарко Чумалова, намираш, че е нужно, напиши и я дай на Жидки.

Той стана от стола и със стеснителна усмивка протегна ръка на Даша.

— Аз обаче, другарко Чумалова, нито за секунда не забравям, че съм комунист, член на партията, който трябва да бъде на поста си непрестанно.

— Това е така, другарю Ивагин, но ти трябва да действуваш, да натискаш, а не да си седиш на стола.

— Засега няма нужда. А ако се наложи, ще стана от стола и ще отида където трябва.

Даша пак го погледна внимателно и веждите й пак трепнаха учудено. Тя се позасмя и бързо излезе от стаята.

Преди няколко дни Поля бе изпратена в санаториум. Откак в стаята й се настани Даша, Сергей не се бе отбивал при нея. Тя не му се обаждаше и не отваряше вратата към неговата стая. Беше забравила за него и безсънните му нощи се бяха изтрили от паметта й. Той често чуваше предишния й смях и звънливия й глас, който се преплиташе с гласа на Даша. Самотно крачеше от единия ъгъл до другия и тъжеше насаме с чувствата си, а в душата му трепкаше радост, че в стаята на Поля пак звъняха звънчета.

Значи, нужно е само едно: партията и работата за партията. Личното не съществува. Какво е любовта му, затаена в невидима дълбочина? Какво са въпросите и мислите, които разпъват черепа му? Всичко това са остатъци от проклетото минало. Всичко това идва от баща му, от юношеските му години, от интелигентската романтика. Всичко това трябва да бъде изтръгнато из корен. Всички тия болни клетчици на мозъка му трябва да бъдат унищожени. Има само едно — партията. Ще бъде ли възстановен, или не — от това нищо няма да се измени: той, Сергей Ивагин, като отделна личност не съществува. Съществува само партията и той е само една нищожна частица от нейния огромен организъм.

Тоя ден той още веднъж бе преживял предишната болка.

В стаята на Жидки беше необикновено тихо и задушно. Там седяха Бадин, Глеб, Даша, Лухава и Чибис.

Жидки говореше сдържано:

— Има ли възражения във връзка с плана? Няма. Приема се. И така, в окончателен вид планът за отпразнуването е такъв: сутринта групите на манифестиращите се събират по квартали…

Лухава грубо прекъсна Жидки:

— Няма нужда! Знаем всичко наизуст. По-нататък.

Глеб стана от стола и протегна ръка към Жидки — искаше думата.

— Остави, Чумалов: въпросът е изчерпан. Няма какво повече да обсъждаме. Край!

— Как така — край?! Аз все пак протестирам против точката „чествуване на героите на труда“. Това трябва да се изхвърли. Какви герои на труда? Какви толкова подвизи сме извършили, че да ни провъзгласявате за герои на труда? Глупости! Не говоря само за себе си… Моля да бъде записано особеното ми мнение…

Той се развълнува и се заразхожда из стаята.

— Чумалич, не може да има никакви особени мнения. Какви ги дрънкаш? Ама че си дръвник!

Чибис седеше както обикновено: не се разбираше дреме ли, почива ли в скука, или си мисли нещо свое, което никога никому няма да каже.

Бадин се опираше с гърди в края на масата и мълчеше, глух и тежък: бутни го — няма да помръдне, удари го — няма да усети нищо. А Даша се усмихваше и лицето й пламтеше в руменина.

Бадин изскриптя с лъскавите гънки на кожената си куртка и плъзна поглед по Глеб. После тежко се отпусна на гърба на стола и сложи длан на гърдите му.

— Какво е това на теб?

И потупа с пръсти по ордена „Червено знаме“.

— Ами това, което…

— Е, не се прави, моля те, на строг спартанец. Ако ти беше, да речем, Сергей Ивагин, ако беше срамежлив интелигент, тогава щеше да ти е ясно и правдоподобно. А пък на теб това съвсем не ти подхожда.

Лицето на Глеб се наля с кръв, а очите му яростно блеснаха. Той рязко се дръпна настрани от Бадин и пъхна ръце в джобовете си.

— Другарю председател на изпълкома, моля да не ме учите. Възразявал съм и ще възразявам против предложението на другаря Бадин. Ако е нужно, закачете на него такъв орден: нека върви да командува по-нагоре с тая нова нашивка.

Жидки чукаше с молива по масата и ноздрите му се раздуваха, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее.

— Стига, стига, другари!… Пазете тишина!…

Лухава гледаше Глеб и Бадин с някакво остро пламъче в очите и весело се смееше.

И Глеб за пръв път забеляза в очите на Бадин стоманена ненавист. Тогава, през пролетта, в очите му също така напираше мътно гъста вълна, но то беше нещо друго: то беше някаква напрегнатост. Тогава в погледа му имаше любопитство и още нещо, което той не бе могъл да проумее. И сега, също както през пролетта, по време на първата си среща с него, Глеб почувствува как разтърсващ блясък в ушите го оглуши.

— Глеб! Опомни се!… Какво си се разбеснял?…

Даша го гледаше строго и клепачите й трепкаха. И когато Глеб видя този й поглед и бледото й лице, болка и ярост опърлиха сърцето му… Даша… Бадин… Даша, жена му… Тогава, в станѝцата, тя е била с него… Нощ в една стая и на едно легло. Дашините думи тогава не са били шега…

Жидки отново почука с молива по масата и завика:

— Че пазете тишина де, да ви вземат дяволите!… Успокой се, Чумалич! Всичко е решено и — край.

Чибис присвиваше очи и гледаше през ресниците си.

— Сядай, Чумалов! Дисциплиниран член на партията, а вършиш глупости. Сядай.

Бадин продължаваше да гледа Глеб с мътен поглед и седеше неподвижно и тежко.

— Какво има, другарю Чумалов?

Глеб се задъхваше. Сърцето му замираше и изпълваше цялата му гръд. И загубил вече власт над себе си, той замахна с юмрук и с пълни гърди ревна с наслада:

— Женкар!… Мръсен пес!…

— Глеб!… Да не си полудял, Глеб?!…

Всички изведнъж сякаш се смалиха, объркани и слисани. Само Чибис седеше безучастно както винаги, със затаена в очите усмивка.

Бадин каза спокойно и студено, както говореше в кабинета си:

— А-а, само това ли? Жалко, че не си ме следил като покойния Цхеладзе: щеше да научиш повече. Дори Сергей Ивагин знае повече от теб… Той, Сергей Ивагин, е тук: той може да разкаже интересни неща… Но поради срамливостта си той не се решава да прави скандал. Както виждаш, ревността е винаги късогледа.

Потресен и смазан, Сергей не откъсваше очи от Бадин и искаше да извика нещо остро и необоримо. Той направи крачка към него, но после изведнъж се устреми към Жидки. Устните му се разтрепериха, той махна с ръка и изскочи от стаята.

Откъм планината духаше нордостът и въздухът между морето и планината беше съвсем прозрачен, гъсто наситен с небесна синева и слънце. А над залива, сякаш надигнала се от невидима бездна огромна космата хала, надвисваха облаци. Над града те се накъсваха и се носеха към далечните хребети на разпокъсани купчини. Там, по възвишенията извън града, гъстееше есенна мъгла. Само по склоновете на планината пламтяха огнени петна, плъзгаха се по зъберите, гаснеха в клисурите и проблясваха по варовиковите сипеи. Морето димеше като от виелица снежна вихрушка, безбрежна река без вълни, а въздухът между вълнолома и пристаните и край градските каботажи пъстрееше от пътеките на дъгите. При бетонните блокове на крайбрежната улица вълните се извиваха като смерчове и шибаха къщите като сив порой.

Както винаги Сергей вървеше по тротоара на крайбрежната улица гологлав и къдрите му се развяваха на вятъра и го удряха по бузите. Вятърът с писък и вой го тласкаше към града и той вървеше леко, без усилие, без тежест в краката. Насреща му едва се мъкнеха самотни хора, прегърбени под напора на вятъра, и той не виждаше лица, а само смачкани на мекица каскети и женски глави, плътно загърнати с топли забрадки.

Край каменните стени на каботажите се люшкаха турски гемии и рибарски лодки и вретената на мачтите им разсичаха въздуха.

… Защо бе отишъл в окръжния комитет? Само за да каже страшните думи в лицето на Бадин и все пак да премълчи? Кому са нужни думите му? И какво всъщност можеше да каже той след Чумалов? Това ли го подгони от града към пристанището и го накара да се бори с нордоста? Не, той мислеше за баща си и плахо го бе търсил през всичките тия дни. Баща му не беше вече в библиотеката и Сергей не знаеше къде живее. Наскоро Верочка го беше намерила и докато му говореше, трепереше и не сваляше от него облетите си със сълзи очи:

— Сергей Иванович!… Ако знаехте само!… Аз не мога… Той е толкова необикновен… Той е болен, Сергей Иванич… много е болен… Лежи на голия под… Аз му занесох завивки… а той… той не иска…

Не е ли все едно какво ще стане с баща му? Животът прави безпогрешен подбор и процесът на този подбор е неизбежен. Къде е неговото място, мястото на Сергей, в тази велика дейност на историята? Може би ще бъде смазан, а може би душата му ще стане като на Бадин, председателя на изпълкома. Ударите на тия години са толкова силни и дните са така безпощадно жестоки, че старите рани кървят, а всеки нов час нанася нови рани. Не е ли все едно какво ще стане с него, когато всеки миг го изисква цял, без остатък? Да работи — и само да работи! Нека да има само делници — нали делниците са мечтата, претворена в упорит труд. Не е важно ще бъде ли възстановен в партията, или не: това няма да измени съдбата му. Трябва да работи и само да работи. Здрави връзки го свързват с целия свят, с цялото човечество.

… Девойката до борда бе минала през душата му и завинаги бе останала в сърцето му. Къде ли е тя сега? Не е ли все едно? Поля Мехова. Тя бе станала частица от самия него с бодростта и вълнението си и чрез ония нощни часове, когато бе бодърствувал до леглото й. Може да ги няма край него Жидки, Чибис, Бадин… Няма да ги има Лухава и Даша, а Глеб ще остане в бъдещето като творец на историята, като победител… Но и той, Сергей, е сила, и той е една необходима брънка във веригата от велики дела…

Долу, под отвесната стена на блоковете, вълните се удрят и плющят, и излитат нагоре като зелени бучащи фонтани. Под стената имаше висока площадка за спиране на катери и вълните сега я обливаха, миеха и шлифоваха. А на площадката до самата стена се виждаха купчини водорасли, смет, раковини и медузи. Сергей погледна надолу от дървения пристан, където вятърът извиваше вихри от прах, и се спря.

До самата стена видя труп на кърмаче, изтикан от вълните върху сметта и водораслите. Главичката на детето беше завързана с бяла кърпичка, на крачетата чорапки, а ръчичките не се виждаха — те бяха грижливо повити с бяло чаршафче… Трупът беше пресен, а восъчното личице — спокойно, съвсем живо, като че заспало. Тук, между каботажите, беше тихо и вълните се плискаха една срещу друга, отблъснати от бурята. Защо ли трупът на детето е сложен така грижливо върху водораслите? Откъде ли е това дете? По него още личат следите на топлата майчина ръка: кърпичката на главата, повитите ръчички, мъничките, опънати по крачетата чорапчета… Сергей не откъсваше поглед от него и му се струваше, че бебето ей сега ще отвори очички, ще го погледне втренчено и ще се засмее. Откъде ли е това детенце, тая човешка жертва, будеща остра жалост? От потънал кораб? Или обезумяла майка го е хвърлила в морето?…

Сергей стоеше над трупчето и не можеше да се откъсне. Минувачи приближаваха любопитно, гледаха детето и тозчас отминаваха. Те приказваха, питаха нещо Сергей, но той не ги чуваше и не виждаше кой се приближава до него. Стоеше и гледаше, без мисъл в главата, с болка, изумление и скръб в очите. И сам не чуваше, че казва:

— Така и трябва да бъде… Трагедията на борбата… За да се родиш отново, трябва да умреш…