Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958


I. Запустелият завод

1
Пред прага на родното огнище

Както и преди три години в тоя утринен час в началото на март слънцето ярко заливаше с лъчите си морето оттатък покривите на работническите жилища и заводските аркади, а въздухът между възвишенията и морето беше виненочервен, окъпан в огнен блясък. И синкавите комини, и железобетонните заводски корпуси, и работническите къщички в „Уютната колония“, и хребетите на планинските възвишения, целите като че опасани с меден обръч, всичко се къпеше в слънце и беше стъклено прозрачно.

Нищо не се бе изменило през тия три години. Леко замъглената планина с голи ридове, сипеи, каменоломни и скали си беше, както я помнеше от дете. Отдалече по склоновете й се виждаха познатите кариери, въжените линии сред камъни и храсталаци, мостовете и подемните машини в теснините. Същият си беше и заводът долу, в ниското: цял град от куполи, кули и цилиндрични покриви; същата си беше и „Уютната колония“ по склона на хълма над завода, с хилавите акациеви дръвчета и дворчета от няколко квадратни метра пред всяка къщичка.

Минеш ли през квадратния отвор в бетонния зид, който отделя територията на завода от предградието (по-рано тук имаше вратичка, а сега зее само тая дупка) — ето ти и жилището на Глеб във втората къщичка.

Ей сега ще изскочи насреща Даша, жена му, с дъщеричката Нюрка, ще извика и ще замре на гърдите му, замаяна от радост. Даша не го очаква и той не знае какво е преживяла без него през тези три години. Няма в страната път или пътека, ненаквасена от човешка кръв: дали смъртта е минала оттук само пътьом покрай работническите коптори, или огън и вихър са разпилели и родното му огнище?

В пущинака оттатък зида играеха някакви мръсни дечица, кози с издути кореми и змийски очи щипеха акациевите храсти.

А петлите слисано поклащаха срещу Глеб червените си гребени и сърдито къркаха:

— Ко-ко-кой е тоя?

И Глеб с цялото си сърце долавяше, че и планината с разрушените каменоломни, и комините, и работническото селище се тресат от дълбок подземен тътен…

От хълма се вижда как между каменните корпуси на завода надолу към морето и кейовете, като триумфални арки във вид на гигантска буква Н, се спускат бетонните подпори на въжената линия. Между тях са се опнали като струни стоманените въжета със застинали в полет вагонетки и ръждясалата желязна дантела на предпазната мрежа под тях. А там, в края на каботажа, над ажурната кула е разперил крила електрически кран.

Да, чудесно! Отново — машини и труд! Нов труд — свободен, извоюван с борба, с огън и кръв. Чудесно!

Врещят деца и кози. От кочините се носи остра амонячна воня на гнило. И навсякъде буренак, уличките осеяни с курешки.

Откъде пък тези кози, свине и петли? По-рано дирекцията забраняваше това най-строго.

Откъм „Уютната колония“ по пътеката насреща му се зададоха три жени с одърпани вързопи под мишница. Отпред вървеше някаква баба с лице на вещица, а двете отзад бяха по-млади: едната — пълна, гърдеста, другата — със зачервени очи и клепачи и ниско спусната над очите забрадка.

В старата Глеб позна жената на шлосера Лошак; гърдестата беше булката на шлосера Громада, а третата не познаваше.

Той им изкозирува, радостно развълнуван.

— Здраве желая, другарки жени!

Но те го погледнаха подозрително и го отминаха. И само жената на Громада му се озъби весело:

— Хайде, хайде, върви си из пътя! Де може човек с всекиго да се здрависва…

— Ама чакайте бе, жени! Вий май не ме познахте, а?

Старата Лошаковица се спря и басово каза, сякаш не на него, а на себе си:

— Ами че туй бил Глеб! Господи! Сякаш от небето паднал…

И продължи пътя си спокойно и мрачно.

Громадовица само се засмя и нищо не каза. И едва при зида се обърна и заговори припряно:

— Бързай, Глеб Иванович, тичай! Ще падне май игра на жмичка с твойта Даша… Свариш ли я в къщи — пак ще сте младоженци.

Глеб гледаше жените и не можеше да познае в тях предишните си приветливи съседки. Животът, види се, здравата е огрухал жените от завода!

Оградата край дворчето, голямо няколко квадратни метра, си е същата. Ето го и нужника към улицата. Само дето оградата се е поразкривила — и от времето, и от зимния нордост — и сиви люспи покриват дъските като краста.

Ей сега Даша ще изскочи от къщи с радостен вик. Как ли ще го срещне тя него, дето се е изтръгнал от огъня и смъртта? Може да го смята за загинал, а може би го чака всеки ден още оттогава, когато през оная късна нощ я бе оставил сама с Нюрка в тази дупка?

Той хвърли походната си торба на земята, а шинела на оградата. Постоя, размаха ръце нагоре и встрани, за да се успокои, и изтри потта от лицето си с ръкава на гимнастьорката.

Но тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбата, и вратата се разтвори.

В черния й квадрат стоеше и го гледаше смаяно мургава жена с гъсти вежди, с широка червена лента на главата и селска мъжка риза. А когато погледът й срещна усмивката на Глеб, в очите й проблесна плаха радост.

Познатата потрепваща брадичка, пълничките момински бузи и нослето като морковче, и привичката да извива глава настрани и те гледа внимателно, и предишните упорито свити вежди — да, това беше тя, Даша. А всичко останало (какво именно — човек не можеше да определи веднага) беше чуждо, ново и той никога досега не го беше забелязвал у нея.

— Дашка, женичката ми!… Милата ми!

И се устреми към нея, задъхан от неудържимо вълнение.

А Даша, както беше застанала на вратата, на първото стъпало, просто застина, само объркано замаха с ръка, сякаш се бранеше от привидение. После тихо прошепна, почервеняла до корена на косата си:

— Ти ли си?… Ох, Гле-еб!… Миличък!

А в черната дълбина на очите й припламваше неосъзнат страх.

И щом Глеб я сграбчи и впи устни в нейните, тя изведнъж отмаля и се отпусна като в безсъзнание.

— Да, да… жива си ми и здрава, гълъбице моя…

А тя не можеше да се откъсне от него и някак детски несвързано бърбореше:

— Ох, Гле-еб!… Как така изведнъж… Аз хич и не знаех… Ама откъде се взе?… И тъй… неочаквано!

И се смееше, заровила глава в гърдите му. А той все я притискаше към себе си и усещаше как тупти сърцето й, как цяла е обхваната от неудържим трепет.

Те се откъсваха един от друг, опиянено се вглеждаха в лицата си, в очите си, смееха се и пак се прегръщаха стремително.

Глеб я вдигна на ръце като дете и понечи да я занесе в стаята както през първите дни от женитбата им. Но Даша се изтръгна и с лукава полуусмивка се заоправя.

— Виж го какъв е пощурял!… И аз като побъркана…

Задъхана, тя решеше косата си и отстъпваше назад към портичката. После изведнъж се сепна и уплашено извика:

— Ох, закъснях!… Трябва да бързам, Глеб, трябва да бързам!…

И вече сериозно, но все още развълнувана, заговори:

— Иди в заводския комитет да те запишат за купони. Че съм ужасно заета. Ах, Глеб… ах, другарю!… Просто не ми се вярва… съвсем друг си станал, съвсем… хем близък, хем чужд.

— Но какво е това, Дашенка?… Нищо не разбирам…

Даша беше вече при портичката и се усмихваше.

— Аз се храня в града, в стола на „Народна храна“, а пък хляб получавам от партийния комитет. А ти иди в заводския комитет и се регистрирай за купони. Два дни няма да ме има — трябва да замина бързо в командировка на село… Ти си почини от пътя. Тръгвам веднага — каруцата ме чака. Хич не мога…

— Ама почакай де, Дашенка… Как така?… Още не съм влязъл в къщи и ти се измъкваш…

Той се спусна към нея и я сграбчи с все сила. А тя пак така ласкаво-настойчиво се освободи.

— Ама, Дашенка, кажи ми какво значи това…

— Аз работя в женотдела, Глеб.

— Как така в женотдела? А Нюрка?… Къде е детето?

— Нюрка е в детския дом. Хайде, върви почивай. Не мога да се бавя нито минутка… После ще приказваме… Нали разбираш: партийна дисциплина…

И се затече. Червената лента се мержеля нахално пред очите му чак до зида, мамеше го след себе си и му се присмиваше.

А после, при дупката в зида, Даша се обърна, махна му с ръка, засмя се и зъбите й блеснаха.

Глеб изтича до стоборчето и извика:

— Дашенка! А Нюрочка как е? Сигурно е порасла… Аз ще ида да я видя. В кой дом е?

— Не, не, да не си посмял! Ще отидем заедно. А сега почивай.

Глеб стоеше на стълбата, гледаше поразен как Даша се отдалечава и просто не можеше да проумее какво става.

Три години бе прекарал сред грохота на гражданската война.

През тия три години бе горял във вихъра на страшни събития… А как ли е преживяла тези години Даша?

И ето прибра се в гнездото си, което бе напуснал някога през една безлюдна нощ. Ето го завода, където миризмата на пушек и масло го бе просмукала още от малък. И гнездото празно, и Даша го посрещна не както си бе мечтал.

Той приседна на стълбата и изведнъж почувствува колко е уморен. Уморен не от четирите версти, които бе изминал от гарата дотук, а от тия три години и от тази странна среща с Даша.

Каква е тази необичайна тишина? Защо въздухът кънти и из „Уютната колония“ е плъзнало кокоше пърполене?

Корпусите не са корпуси, а топящи се ледени блокове; комините се синеят като стъклени цилиндри. Върховете им не са опушени: планинските ветрове са издухали саждите, а гръмоотводът на единия от комините прекършен — дали от буря или от човешка ръка?

Тук никога не е миришело на тор, а ето че сега заедно с мириса на треви, който се носи откъм възвишенията, се разнася остра воня на обор.

Ей там в оня корпус при подножието на хълма беше шлосерният цех. Някога по това време на деня няколкометровите прозорци ослепително блестяха на слънцето с безбройните плетеници на рамките си, а сега от изпочупените стъкла лъха зловеща пустота.

И градът на височината оттатък залива, и той се променил: посивял, покрит с плесен и прах, сякаш изравнен със склона на възвишението — не град, а изоставена каменоломна…

Ето вратата към празната стая, която Даша бе оставила отворена… А там, в долината, угасналият, забравен завод…

Към стоборчето се приближи един петел, вдигна глава и погледна Глеб с едно око, зло и студено.

— Ко-ко-кой е пък тоя?