Фьодор Гладков
Цимент (2)

2
Помрачението

В каменната къщурка с отворени прозорци през уличката отсреща буйствуваше пиян бъчварят Савчук. Истерично пищеше Мотя, жена му.

Глеб нададе ухо и се оживи. Стана и се запъти към Савчукови. Стаята беше мръсна и смрадлива. По пода съборени столове и разхвърляни дрехи. Смачкан тенекиен чайник се търкаляше прекатурен. И навсякъде разсипано брашно. Мотя се беше отпуснала на някакъв чувал с картофи и се притискаше към него, а Савчук със скъсана рубашка, рошав, ръмжеше и налагаше Мотя с юмруци, риташе я с босите си крака.

Глеб го хвана отзад под мишниците и го дръпна към себе си.

— Ей, Савчук, дяволе брадат, да не си мръднал?!… Я поспри малко…

Савчук въртеше глава като гламав и се дърпаше от ръцете на Глеб.

Мотя се подпираше на едната си ръка, а с другата подръпваше полата към разголените си крака и плачеше с писклив глас.

Савчук гледаше Глеб и не можеше да го познае.

— Отде се взе пък тая маскара? Я се пръждосвай, доде не съм те подбрал…

Глеб се засмя свойски.

— Савчук, друже!… На гости съм ти дошъл, че посрещай ме де, братко!

В пиянския поглед на Савчук проблесна искра съзнание. Той тупна с мръсния си крак по пода и разтвори ръце.

— Ха, маскара с маскара!… Глеб, брате мой. Чумалов!… Кой вятър те довя от оня свят?… А, кучи сине?…

И сграбчи Глеб в лапите си, тикаше мократа си брада в лицето му, дишаше хрипкаво и го облъхваше със смрадлив дъх на пърцуца. После го пусна, подритна с крак Мотя и се засмя.

— Ставай, Мотка! Отлага се за друг път. Искам да се видя с тая маскара тук, с Глеб, че да се изплача. Ставай! Целуни нашия приятел-брат Глеб, пък другото за друг път…

Мотя седеше на чувала и плачеше.

Глеб се приближи до нея и й протегна ръка.

— Браво, Мотя, бива си те. Яката държиш за правата си. Здравей, комшийке!

Тя само му се озъби злобно:

— Я се пръждосвай! Много са кат теб, дето си гледат кефа на чужд гръб…

— Няма да се махна, Мотя! Искам да ме нагостиш с мекици, с нещо печенко, с чай със захар — нали си черноборсаджийка…

Глеб се смееше, закачаше се с нея — хващаше я за ръцете, ласкаво се оставяше да го удря.

— Защо ме пъдиш, а, Мотя? Цели три години съм бил на война. Вместо да ми се зарадва, тя ме срещна като враг… Я си спомни каква огън-мома беше!… За жена те исках, ама Савчук, проклетият му кацар, ме изтика…

Мотя се опомни, изведнъж се сепна, сякаш едва сега бе забелязала Глеб.

— Олеле, че съм и аз! Ама това си бил ти, Глеб Иванович…

Савчук се закикоти с пиянски смях.

— Това, Глеб, не е жена, ами жаба. Ако си ми приятел, с картечница ще я застреляш… — И изведнъж отчаяно застена: — Няма живот за мене, Глеб, а на нея животът й в ей тоя чувал… Ограбиха ни, Глеб!…

Мотя стана и измъчено се подпря на стената.

— Имах си рожби, бях си богата майка… Де ми са те, Глеб Иванович?… Защо ми е да живея на света такваз?…

Тя гледаше Глеб с мътни от сълзи очи. Поправяше с треперещи ръце полата си и нервно подръпваше блузата на гърдите си.

Да, изменила се е Мотя. Едно време беше ласкава, приветлива, ведра. Глеб я помнеше все сред шумен орляк дечурлига — нежна къщовница, грижлива квачка.

Савчук седна на един стол и удари с юмрук по масата.

— Какво доживяхме, братко, какво дочакахме, Глеб!… Страшно ми е, брате мой: не ме плаши смъртта, смърт за мене няма. От помрачението ме е страх и от това подивяло място. На̀, гледай — не завод, а боклукчийска яма, козя кошара… Няма го завода… А кат го няма него, закъде съм аз, Глеб?…

Мотя го гледаше с угаснал поглед. И току изведнъж се усмихна сконфузено.

— Облечи се, бре, бивол неден!… Ей ти там дрехата… Като просяк си тръгнал.

Глеб се засмя.

— Чудни хора сте вие!

— Мотка, жено!…

Савчук отиде при нея, вдигна я като дете и пристъпи към Глеб.

— Ето ти моята Мотка… целунете се, маскари такива!…

Бездимните върхове на комините побляскваха зад възвишенията като празни кристални чаши. А по скатовете на мъхестия от кафеникавите шубраци, драките и туите планински масив, покрай ръждясалата въжена линия като мъртви костенурки се търкаляха вагонетки.

— Заводът… Какво нещо беше, друже мой Глеб, а какво е сега!… Помниш ли как пееха резачките в бъчварниците? Каква музика беше!… Красота!… Ех, приятелю мили!… Ами че аз тука съм се пръкнал, тука живея, откак се помня…

Тъгуваше по някогашния завод Савчук, оплакваше гроба на предишния труд и очите му се пълнеха със сълзи. И в скръбта си с тая тъжовна усмивка и изпъната нагоре глава приличаше на слепец.

Мотя стоеше до него и също като него беше тъжовна и сляпа.

— Аз съм родена да си имам дом… Да свия гнездо, да си гледам дечица. Защо разрушаваш и последното?

— Какво, и аз ли да правя като другите?… Запалки ли да правя? Или качета за селяните да майсторя?… Не стига ли, дето ти си тръгнала кат кучка без сайбия?… Аз по-скоро ще пукна, ама няма да си продам душата на дявола…

И той пак удари с юмрук по масата и изскърца със зъби.

Мотя стоеше и говореше като насън:

— Имахме си ние богато гнездо, Глеб Иванович… Имахме… А де го сега? Загинаха, изгоряха дечицата ни… Закъде съм сега такваз? За какво ставам? Мигар може да се живее така? Очите си изплаках… Не мога, не мога, Савчук!… Ще тръгна по пътищата и ще прибера бездомни сирачета…

Развълнува се Глеб и прегърна Савчук.

— Ти си ми другар от едно време, Савчук. Още деца тръгнахме да работим. А Мотя не беше ли наша другарка? Ти си стоял тук сам като кукувица и си викал нещастието нощем, а аз се биех с враговете… Ей на, дойдох си и какво?… И гнездото ми го няма, и завода го няма… Мотя е добра жена… Да събираме сили, Савчук… вярвай ми!…

Савчук го гледаше слисано и въртеше глава.

Мотя се притисна до Глеб и обгърна шията му с ръка.

— Глебушка, миличък!… Добър ми е Савчук… Истина, много е добър… Ех, Глеб, на мен нищо ми не трябва… Само гръдта ми пак да се налее с мляко… Каква орисия, Глеб!…

— Я, Мотка, не се умилквай край него кат млада булка: не е той за твоята уста лъжица…

Глеб стискаше ръката на Мотя и се смееше:

— Чешити сте вие и двамата!