Фьодор Гладков
Цимент (1)

1
Пред прага на родното огнище

Както и преди три години в тоя утринен час в началото на март слънцето ярко заливаше с лъчите си морето оттатък покривите на работническите жилища и заводските аркади, а въздухът между възвишенията и морето беше виненочервен, окъпан в огнен блясък. И синкавите комини, и железобетонните заводски корпуси, и работническите къщички в „Уютната колония“, и хребетите на планинските възвишения, целите като че опасани с меден обръч, всичко се къпеше в слънце и беше стъклено прозрачно.

Нищо не се бе изменило през тия три години. Леко замъглената планина с голи ридове, сипеи, каменоломни и скали си беше, както я помнеше от дете. Отдалече по склоновете й се виждаха познатите кариери, въжените линии сред камъни и храсталаци, мостовете и подемните машини в теснините. Същият си беше и заводът долу, в ниското: цял град от куполи, кули и цилиндрични покриви; същата си беше и „Уютната колония“ по склона на хълма над завода, с хилавите акациеви дръвчета и дворчета от няколко квадратни метра пред всяка къщичка.

Минеш ли през квадратния отвор в бетонния зид, който отделя територията на завода от предградието (по-рано тук имаше вратичка, а сега зее само тая дупка) — ето ти и жилището на Глеб във втората къщичка.

Ей сега ще изскочи насреща Даша, жена му, с дъщеричката Нюрка, ще извика и ще замре на гърдите му, замаяна от радост. Даша не го очаква и той не знае какво е преживяла без него през тези три години. Няма в страната път или пътека, ненаквасена от човешка кръв: дали смъртта е минала оттук само пътьом покрай работническите коптори, или огън и вихър са разпилели и родното му огнище?

В пущинака оттатък зида играеха някакви мръсни дечица, кози с издути кореми и змийски очи щипеха акациевите храсти.

А петлите слисано поклащаха срещу Глеб червените си гребени и сърдито къркаха:

— Ко-ко-кой е тоя?

И Глеб с цялото си сърце долавяше, че и планината с разрушените каменоломни, и комините, и работническото селище се тресат от дълбок подземен тътен…

От хълма се вижда как между каменните корпуси на завода надолу към морето и кейовете, като триумфални арки във вид на гигантска буква Н, се спускат бетонните подпори на въжената линия. Между тях са се опнали като струни стоманените въжета със застинали в полет вагонетки и ръждясалата желязна дантела на предпазната мрежа под тях. А там, в края на каботажа, над ажурната кула е разперил крила електрически кран.

Да, чудесно! Отново — машини и труд! Нов труд — свободен, извоюван с борба, с огън и кръв. Чудесно!

Врещят деца и кози. От кочините се носи остра амонячна воня на гнило. И навсякъде буренак, уличките осеяни с курешки.

Откъде пък тези кози, свине и петли? По-рано дирекцията забраняваше това най-строго.

Откъм „Уютната колония“ по пътеката насреща му се зададоха три жени с одърпани вързопи под мишница. Отпред вървеше някаква баба с лице на вещица, а двете отзад бяха по-млади: едната — пълна, гърдеста, другата — със зачервени очи и клепачи и ниско спусната над очите забрадка.

В старата Глеб позна жената на шлосера Лошак; гърдестата беше булката на шлосера Громада, а третата не познаваше.

Той им изкозирува, радостно развълнуван.

— Здраве желая, другарки жени!

Но те го погледнаха подозрително и го отминаха. И само жената на Громада му се озъби весело:

— Хайде, хайде, върви си из пътя! Де може човек с всекиго да се здрависва…

— Ама чакайте бе, жени! Вий май не ме познахте, а?

Старата Лошаковица се спря и басово каза, сякаш не на него, а на себе си:

— Ами че туй бил Глеб! Господи! Сякаш от небето паднал…

И продължи пътя си спокойно и мрачно.

Громадовица само се засмя и нищо не каза. И едва при зида се обърна и заговори припряно:

— Бързай, Глеб Иванович, тичай! Ще падне май игра на жмичка с твойта Даша… Свариш ли я в къщи — пак ще сте младоженци.

Глеб гледаше жените и не можеше да познае в тях предишните си приветливи съседки. Животът, види се, здравата е огрухал жените от завода!

Оградата край дворчето, голямо няколко квадратни метра, си е същата. Ето го и нужника към улицата. Само дето оградата се е поразкривила — и от времето, и от зимния нордост — и сиви люспи покриват дъските като краста.

Ей сега Даша ще изскочи от къщи с радостен вик. Как ли ще го срещне тя него, дето се е изтръгнал от огъня и смъртта? Може да го смята за загинал, а може би го чака всеки ден още оттогава, когато през оная късна нощ я бе оставил сама с Нюрка в тази дупка?

Той хвърли походната си торба на земята, а шинела на оградата. Постоя, размаха ръце нагоре и встрани, за да се успокои, и изтри потта от лицето си с ръкава на гимнастьорката.

Но тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбата, и вратата се разтвори.

В черния й квадрат стоеше и го гледаше смаяно мургава жена с гъсти вежди, с широка червена лента на главата и селска мъжка риза. А когато погледът й срещна усмивката на Глеб, в очите й проблесна плаха радост.

Познатата потрепваща брадичка, пълничките момински бузи и нослето като морковче, и привичката да извива глава настрани и те гледа внимателно, и предишните упорито свити вежди — да, това беше тя, Даша. А всичко останало (какво именно — човек не можеше да определи веднага) беше чуждо, ново и той никога досега не го беше забелязвал у нея.

— Дашка, женичката ми!… Милата ми!

И се устреми към нея, задъхан от неудържимо вълнение.

А Даша, както беше застанала на вратата, на първото стъпало, просто застина, само объркано замаха с ръка, сякаш се бранеше от привидение. После тихо прошепна, почервеняла до корена на косата си:

— Ти ли си?… Ох, Гле-еб!… Миличък!

А в черната дълбина на очите й припламваше неосъзнат страх.

И щом Глеб я сграбчи и впи устни в нейните, тя изведнъж отмаля и се отпусна като в безсъзнание.

— Да, да… жива си ми и здрава, гълъбице моя…

А тя не можеше да се откъсне от него и някак детски несвързано бърбореше:

— Ох, Гле-еб!… Как така изведнъж… Аз хич и не знаех… Ама откъде се взе?… И тъй… неочаквано!

И се смееше, заровила глава в гърдите му. А той все я притискаше към себе си и усещаше как тупти сърцето й, как цяла е обхваната от неудържим трепет.

Те се откъсваха един от друг, опиянено се вглеждаха в лицата си, в очите си, смееха се и пак се прегръщаха стремително.

Глеб я вдигна на ръце като дете и понечи да я занесе в стаята както през първите дни от женитбата им. Но Даша се изтръгна и с лукава полуусмивка се заоправя.

— Виж го какъв е пощурял!… И аз като побъркана…

Задъхана, тя решеше косата си и отстъпваше назад към портичката. После изведнъж се сепна и уплашено извика:

— Ох, закъснях!… Трябва да бързам, Глеб, трябва да бързам!…

И вече сериозно, но все още развълнувана, заговори:

— Иди в заводския комитет да те запишат за купони. Че съм ужасно заета. Ах, Глеб… ах, другарю!… Просто не ми се вярва… съвсем друг си станал, съвсем… хем близък, хем чужд.

— Но какво е това, Дашенка?… Нищо не разбирам…

Даша беше вече при портичката и се усмихваше.

— Аз се храня в града, в стола на „Народна храна“, а пък хляб получавам от партийния комитет. А ти иди в заводския комитет и се регистрирай за купони. Два дни няма да ме има — трябва да замина бързо в командировка на село… Ти си почини от пътя. Тръгвам веднага — каруцата ме чака. Хич не мога…

— Ама почакай де, Дашенка… Как така?… Още не съм влязъл в къщи и ти се измъкваш…

Той се спусна към нея и я сграбчи с все сила. А тя пак така ласкаво-настойчиво се освободи.

— Ама, Дашенка, кажи ми какво значи това…

— Аз работя в женотдела, Глеб.

— Как така в женотдела? А Нюрка?… Къде е детето?

— Нюрка е в детския дом. Хайде, върви почивай. Не мога да се бавя нито минутка… После ще приказваме… Нали разбираш: партийна дисциплина…

И се затече. Червената лента се мержеля нахално пред очите му чак до зида, мамеше го след себе си и му се присмиваше.

А после, при дупката в зида, Даша се обърна, махна му с ръка, засмя се и зъбите й блеснаха.

Глеб изтича до стоборчето и извика:

— Дашенка! А Нюрочка как е? Сигурно е порасла… Аз ще ида да я видя. В кой дом е?

— Не, не, да не си посмял! Ще отидем заедно. А сега почивай.

Глеб стоеше на стълбата, гледаше поразен как Даша се отдалечава и просто не можеше да проумее какво става.

Три години бе прекарал сред грохота на гражданската война.

През тия три години бе горял във вихъра на страшни събития… А как ли е преживяла тези години Даша?

И ето прибра се в гнездото си, което бе напуснал някога през една безлюдна нощ. Ето го завода, където миризмата на пушек и масло го бе просмукала още от малък. И гнездото празно, и Даша го посрещна не както си бе мечтал.

Той приседна на стълбата и изведнъж почувствува колко е уморен. Уморен не от четирите версти, които бе изминал от гарата дотук, а от тия три години и от тази странна среща с Даша.

Каква е тази необичайна тишина? Защо въздухът кънти и из „Уютната колония“ е плъзнало кокоше пърполене?

Корпусите не са корпуси, а топящи се ледени блокове; комините се синеят като стъклени цилиндри. Върховете им не са опушени: планинските ветрове са издухали саждите, а гръмоотводът на единия от комините прекършен — дали от буря или от човешка ръка?

Тук никога не е миришело на тор, а ето че сега заедно с мириса на треви, който се носи откъм възвишенията, се разнася остра воня на обор.

Ей там в оня корпус при подножието на хълма беше шлосерният цех. Някога по това време на деня няколкометровите прозорци ослепително блестяха на слънцето с безбройните плетеници на рамките си, а сега от изпочупените стъкла лъха зловеща пустота.

И градът на височината оттатък залива, и той се променил: посивял, покрит с плесен и прах, сякаш изравнен със склона на възвишението — не град, а изоставена каменоломна…

Ето вратата към празната стая, която Даша бе оставила отворена… А там, в долината, угасналият, забравен завод…

Към стоборчето се приближи един петел, вдигна глава и погледна Глеб с едно око, зло и студено.

— Ко-ко-кой е пък тоя?