Фьодор Гладков
Цимент (48)

1
„Ще пердашим напред“

Пускането на завода трябваше да стане на годишнината от Октомврийската революция. Бе решено тържественото заседание на градския съвет да се проведе в клуба, за да се свърже с тържеството по случай първата голяма победа на трудовия фронт.

Чистката в партията бе вече свършила, но коридорите на Двореца на труда се задъхваха от хора, от влажен кафеникав дим, от тежка обърканост, от напрегнато и покорно очакване. Хората, скупчени, говореха със сподавени гласове и бяха самотни, приличаха на болни.

Работническо-селската инспекция вече много дни наред незабелязано и спокойно правеше ревизия в народостопанския съвет и заводското управление.

Шрам както преди седеше в кабинета си и приемаше от единадесет до два. И кабинетът зад плътно затворената врата беше тих и строг. Апаратът на съвета работеше все така сложно, многолюдно, мощно и спокойно както и през миналите дни. Само елегантните специалисти бяха малко бледи, посърнали, а погледите им бяха тревожни й втренчени. Сред залисаната тълпа служители, наведени над книжа и документи, не се забелязваше нито вълнение, нито страх, сякаш нямаше никаква инспекция и сякаш никой не знаеше какво е това работническо-селска инспекция и ревизия.

Глеб се разкъсваше между завода и заводското управление. Той тичаше от корпус в корпус, от цех в цех, губеше се в праха, сред струпаните материали и съвсем не можеше да се сдържи да не грабне инструментите и да се хване на работа. В шлосерния цех дори вдигна скандал на шлосера Савелиев. А шлосерът Савелиев, един от старите работници, беше човек мрачен, необщителен, мълчалив. Той често се отделяше от работното си място, кашляше мъчително и гръмко плюеше гъсти черни храчки. В такъв един момент Глеб издърпа инструментите от ръцете му и извика:

— Какво се повърташ, а? На чужди ли работиш, или що?

Савелиев, слисан, го гледаше с широко отворени очи и се задъхваше от кашлица.

— Не плюй, не мигай, ами работи… Сега всяка минутка ни е по-скъпа от живота…

Глеб дрънчеше с желязото, въртеше менгемето и целият беше като в треска.

Савелиев го избута с рамо и разтресе брада.

— Ти какво си се развъртял тука, бе? Аз що време работя — и стругар съм бил, и шлосер, и какво ли не. Ти още не си се бил пръкнал на тоя свят, кога гърдите ми бяха пълни със стърготини. Пък сега ще ми командуваш…

— Пет пари не давам аз за брадата ти! Много ги има таквиз, дето само се разтакават и ти навират в носа работническия си стаж. Ти си гледаш само интереса, а пък общата работа и производството ти тежат като воденичен камък.

Работниците, без да прекъсват работата си, се смееха и викаха от възторг:

— Ха тъй, ха тъй, Чумалов!… Стяган го, стягай!… Вкарай ги тез дъртите в правия път…

Глеб се сепна, хвърли инструментите и се разсмя.

— Пфу, дявол ме взел! Ама съм дръвник и аз! Не ми се сърди, друже… Ръцете ме сърбят за работа и току беснея… от завист, Савелиев… Прощавай, братко, ако съм те докачил…

И хукна към другите отделения.

Ремонтът на пещите и трошачката беше към края си. Въжената линия вече работеше и колелата на станцията по няколко пъти на ден весело размахваха спици в разни посоки и сечения, а макарите потракваха като далечни ковашки чукове. Само въздушната въжена линия към кея все още мълчеше със застиналите си в полет вагонетки и предпазната й мрежа мътно побляскваше с ръждата си. Отново завъртя стрелите на двуметровия си циферблат и големият часовник на една от кулите, който три години не бе работил, а сега нощем, осветен от дъговидните лампи, ясно отмерваше времето с цъкане, което се чуваше от километър.

Подготовка за започване на работата се извършваше и в бъчварския цех. Работниците ремонтираха тезгяхите, чистеха боклука и мръсотията, караха дъски с вагонетките. Савчук, целият в пот и прах, същински дявол, крещеше и псуваше наляво и надясно (кацарите са първи по песни и псувни) и заедно с другите се ровеше в купищата смет и изгнили стърготини, във връзките дъги и обръчи.

Всеки ден Глеб намираше време да изтича до машинното отделение и тутакси ставаше друг. Там се разливаше гъста небесна светлина, стъклата, плочките и черните лъскави дизели със сребро и позлата блестяха от чистота, а лостовете, прекъсвачите и лагерите звънтяха нежно и напевно. Тази строга и бодра метална симфония меко и властно вселяваше в душата му спокойствие. Нежният звън сякаш отекваше и пееше в сърцето му. Той дълго стоеше зад месинговата преграда и гледаше лекия полет на гигантските маховици, широките червеникави шайби, които крилато се плъзгаха и трептяха като живи зад маховиците, и като че се сливаше с тях. Неуловимите в движението си маховици внушаваха безпокойство с безмълвието си, само влажни, горещи вълни обливаха лицето, ръцете и гърдите на Глеб и го разтърсваха с мощното си дихание. Очарован, той се разтваряше в тоя чугунно-перна̀т полет, в горещите въздушни вълни и стоеше без мисъл, без опора, извън времето и пространството.

Връщаше го към действителността най-често Бринза. Той го хващаше под ръка и мълчаливо го отвеждаше към стъклената стена, зад която морският и въздушен простор синееше бездънно между далечните мъгляви хребети.

Нямаше го вече онзи Бринза, който го бе посрещнал тук през пролетта. Същият беше мазният му, смачкан като мекица каскет, нахлупен до носа, същите бяха острите изцапани скули, брадичката и кафеникавите мустаци. Но очите му сега бяха студени, немигащи, със сребро и позлата като дизелите. Той вече не викаше колкото му глас държи, а внимателно се вслушваше в звънтенето и шепота на машините.

Разговорът им често започваше така:

— Какво ще кажеш, командарме?

— А ти, мили друже?

— Тъй, ами по-нататък?

— Ще пердашим напред, Бринза.

— Няма ли да си счупим главите?

— Какви ги дрънкаш?! Да не си мръднал? Ти трябва да влезеш в партията, драги, за да виждаш по-далечко от твоите дизели.

— Я да се махаш от главата ми, командарме. Какво е партията, когато за мен съществуват само машините? Има партия, има и машини. Аз не знам какво е партията, но аз знам как живеят машините. Има ли машини, те непременно трябва да работят. Не обичам дърдорковците.

Той прекъсваше думите си и без да се оглежда, малко прегърбен, с уверена крачка се мушваше в полутъмните проходи между дизелите и вече не се връщаше оттам.

Веднъж, когато проверяваше работата по ремонта в сивите от циментения прах корпуси, сред трясъка, суматохата и виковете на работниците Глеб срещна Клайст. Изпълненият му с очакване поглед много пъти вече бе учудвал Глеб. В тия очи уморено трепкаше вълнение и някакъв тревожен въпрос. Клайст меко го хвана под ръка и те мълчаливо излязоха на надлеза. Рамо до рамо минаха на площадката при ажурната кула, където се бяха срещнали през онази паметна вечер. Вдясно долу джафкаха дизелите и с нискострунни гласове пееха скритите в недрата им динамомашини. По покривите на корпусите пълзяха странно малки прегърбени фигури на работници. Железните листове издаваха звук като грак на врани, а чуковете чукаха меко, сякаш по барабан. Прозорците на зданията не тъмнееха вече със зиналите празнини на изтръгнатите рамки и дупките на счупените стъкла: те сияеха лазурно, с неясни огнени отблясъци и огледални отсенки.

Въздухът беше есенно прозрачен и чист и както лятно време преливаше от слънце и зеленина, а над залива сред ослепителни искри като бели вихри се носеха чайки. И навсякъде — и във въздуха, и под краката, в каменните недра — трептеше като далечен прибой неясен подземен тътен. Някъде съвсем наблизо, кой знае къде, пронизително скърцаше с желязото си ръждив скрипец.

— Е, какво ще кажете, Герман Германович? Излиза, че щом глупакът каже: „Аз съм сила“, престава да е глупак. Ние, комунистите, не мечтаем съвсем лошо, другарю технически ръководител. На годишнината на Октомврийската революция ние с вас отведнъж ще турим в движение цялата тая машинария. Трябва да ви честитя — назначен сте за директор на завода. Кандидатурата ви е била утвърдена тази нощ. Има телеграма в центъра.

Клайст се усмихна с конвулсивна тръпка на лицето и запазвайки обичайната си важност, здраво стисна ръката на Глеб.

— Аз ви моля да забравите тежкото ми престъпление спрямо вас и другите работници, Глеб Иванович. Съзнанието, че съм виновен за смъртта и мъченията на тия хора, не ми дава покой… Струва ми се, че няма да понеса тоя ужас.

Клайст гледаше Глеб с надежда и не можеше да сдържи треперенето на ръцете си.

Лицето на Глеб се изопна и стана упорито и страшно. Това трая само един миг.

— Каквото било — било, Герман Германович. Тогава хората се държаха един друг за гушата. Но спомнете си и друго: ако вие не бяхте спасили моята жена, от нея сега нямаше да има и помен. А сега вие сте наш работник, с умна глава и златни ръце. Без вас нямаше да направим нищо… Гледайте какви чудеса извършихме под вашето ръководство…

— Глеб Иванович, скъпи мой, аз ще отдам на нашата страна всичките си знания, целия си опит, целия си живот. За мен вече не съществува друг живот, не съществува нищо друго освен борбата за нашето бъдеще.

И за пръв път Глеб видя как очите на Клайст се напълниха със сълзи.

Глеб стисна ръката му и се засмя.

— Какво пък, Герман Германович, нека бъдем приятели…

— Да, ще бъдем, Глеб Иванович…

И си тръгна с твърда походка, опирайки се на бастуна.