Фьодор Гладков
Цимент (27)

1
Грижливите ръце

До разсъмване Глеб ходи из града и лично ръководеше работата на отряда. По улиците с винтовки на рамо, бдящи и безмълвни, стояха фигури на работници. По паважа минаваха отряди от патрули. Небето беше обсипано със звезди и те трепкаха като капчици разтопен сняг.

На пост стоеше и Жук. Това не беше вече оня празен наблюдател и креслив изобличител, а дисциплиниран войник. Когато Глеб се приближи до него, той здраво стискаше винтовката. През отворената врата на голямата богатска къща излитаха истеричните викове на жена.

— Кой е тука, Жук?

— Тука са твойта булка със Савчук, другарят Ивагин и двама чекисти. Влез да се полюбуваш как са подбрали буржоазията… Ударна работа!…

— Е, а какво свърши ти в народостопанския съвет, а Жук?

— Хо-хо, приятелю!… Иди поприказвай с Чибис… Аз ей сегичка ги изправям всичките до стената. Ама негодници и лапачи, а-а! Пък на тоя Шрам, да не съм аз, ако не му смъкна маската…

В утринния здрач на стъкления коридор стоеше червеноармеец с винтовка, а през отворената врата се виждаше как на дивана се тръшка, ридае и чупи ръце някаква разрошена жена.

Глеб по военен навик влезе уверено. Внимателно огледа стените, вещите, хората — дали не е допусната някаква грубост или оскърбление спрямо стопаните? Да не би момчетата да са пропуснали нещо важно в тоя богат и подозрителен дом?

— Е, как е, другари? Без ексцеси, нали? Дръжте се така, че стопаните да не предявяват никакви претенции относно поведението ви.

Жената с пеньоара с ужас гледаше хората с винтовките и тия, които отваряха скриновете, гардеробите и раклите. Към коленете й се притискаше малко дългокрако момиченце и с любопитство гледаше непознатите чичковци, появили се така внезапно и шумно посред нощ.

До голямото писалище стоеше един човек с тиранти, по домашни пантофи, със златно пенсне на носа и дълга остра брадичка, стоеше объркан, но самотно-важен и с конвулсивно-иронична усмивка свиваше рамене.

С умелата ръка на добра стопанка Даша грижливо отделяше едни и други вещи и ги нареждаше на разстланите чаршафи и в няколко куфара.

— Това е за детските домове… за децата… за домовете на майката и детето… Гледай, Глеб, колко платове! Можем да облечем стотина деца…

Савчук опразваше шкафовете и скриновете и мърмореше недоволно:

— Виж ги ти, маскарите му с маскари, що нещо натрупали! Нашите свинари запалки правеха и си протриваха гърбовете с чувалите, а пък тез тук в тия палати се угоявали като пуяци. Бря, че музика — не балалайка, ами цял шлеп! (Той, кой знае защо, беше преместил рояла.)

Сергей стоеше с винтовка в ръка и не знаеше какво да прави. В тоя дом той беше идвал едно време като дете. На времето си адвокатът Чирски дружеше с баща му. Социалист. Член на Държавната дума през всичките й мандати.

Сергей не поглеждаше към адвоката: страхуваше се да не би Чирски да се приближи до него, да не му подаде ръка и да не го заприказва като близък човек. Сергей се правеше, че не го познава, и стиснал зъби до болка, се мъчеше да бъде твърд като другарите си, но усещаше, че краката му треперят от предчувствието за неизбежния скандал.

И това, което той смяташе за ужасно и непоправимо, се случи просто и незабелязано. Чирски го гледаше право в очите и усмивка на погнуса кривеше устата му.

— Сергей Иванович, на наш общ език това някога се наричаше грабеж. Оттук вие ще отидете навярно при вашия баща, Иван Арсенич, и ще проведете същата операция. Естествено, на таткото ще оставите малко повечко, отколкото тук. На нас смъквате и последната риза. Може би в името на старата ни дружба и към мен ще бъдете по-снизходителен?

А жената протягаше ръце към него и по увисналите й бузи сълзите проблясваха като искрички.

— Сергей Иванич… мили!… Нали ни бяхте близък някога… Какво правите! Вие ли сте това, Сергей Иванич?

В старанието си да бъде невъзмутим и строг Сергей стисна винтовката така, че ставите му изпукаха, и отправил поглед някъде покрай Чирски, каза с рязък глас, който отекна в мозъка му като звън:

— Да, участта на баща ми е като вашата. Също като вас ще бъде изселен от къщи и няма вече да се върне там.

Каза тия думи и тутакси му стана леко, а човекът, който стоеше до писалището, му се стори смешен с едновремешното си високомерие и надутост.

— Така, така… Научили сте се да бъдете доста свиреп… Моите поздравления!…

Даша бе намерила една голяма дундеста кукла с ококорени очи и жълт пух на главата, усмихна се и пристъпи към момиченцето.

— Ах, каква чудесна кукла!… Ето я, тича към тебе, момиченце, домъчняло й е… Какви сте милички и двете!…

Тя сложи куклата на крака и я поведе като жива. Момиченцето се зарадва и грабна куклата в прегръдките си.

Жената злобно се развика:

— Нина!… Да не си посмяла!… Нали виждаш, че без срам ти вземат и последната ризка… Хвърли им тоя боклук!…

Но момиченцето, стиснало здраво куклата, се хвърли на дивана и я закри с телцето си.

— Моя си е куклата!… Моя!… Няма да я дам!…

Даша свъси вежди.

— Как не ви е срам, госпожо!…

Савчук сумтеше и мърмореше. Той триеше потта си и враждебно гледаше хората и вещите.

— Глей ги, маскари с маскари, що нещо натрупали!… Тая работа е по-долна и от нашата в бъчварския цех… Дявол го взел, по-добре да работи човек на въжената линия…

Даша се приближи до Глеб и деловито доложи:

— Всичко се описва, Глеб… Конфискувано е всичко, каквото трябва… От бельото и горните дрехи оставяме по два ката… Реших да конфискуваме картините и книгите (ох, че много книги — като керемиди на покрив!). Утре сутринта от отдела за народно образование ще ги проверят и подпечатат.

— Добре. Всичко останало да се остави на място. Двама души на пост. Свършвайте!

— Че ние вече свършихме. Чакаме каруците.

И Даша се отдръпна с лице на строга стопанка.

Глеб отведе Сергей настрани.

— Къде живее твоят старец? Аз ще отида при него на гости.

Сергей не можа да разбере шегува ли се Глеб, или се подиграва с него. Той смутено поправи на рамото си ремъка на винтовката.

— Аз мога да дойда с теб, другарю Чумалов, не е далеч оттук.

— Не, не бива, другарю Ивагин. На стареца ще му стане тежко.

Сергей здраво стисна ръката на Глеб и се извърна на другата страна.

Къщите в звездното утро синееха. От планината като лавини се спускаха облаци мъгла, а над залива трепкаше виолетов здрач. Утринно зацвърчаха врабци. А в стоманения полумрак на планината някъде много далеч и много близко блуждаеха, гаснеха и пак пламваха тайнствени факли.

По горната улица с отмерена крачка и в походен строй, сред настръхнала четина от щикове в плътни редици маршируваха червеноармейци. Колоните им, изглежда, бяха много — необхватен трясък боботеше навсякъде — и над града, и между къщите, а по камъните на настилката с кристален звън се търкаляха талиги. Червената армия, походите, бойната работа… Това беше толкова скоро! Братя мили! Будьоновката на Глеб още е потна от огъня и походите. Щиковете звънтят, сплитат се в стройното движение. Защо е тук той, военният комисар, когато мястото му в редиците е свободно?…

Задъхан от вълнение, той с широка крачка забърза към редиците стърчащи щикове, за да се докосне до гъвкавия им строен поток и им предаде поздрава на един червен боец. Но редиците секнаха и се стопиха зад ъгъла, само двама червеноармейци, размахали винтовки един срещу друг, догонваха другарите си.