Фьодор Гладков
Цимент (51)

4
Вълните

На ажурната кула освен Глеб стояха Жидки и Бадин, членовете на заводския комитет и директорът Клайст. Но Глеб беше сам, защото всичките тия безбройни тълпи се люшкаха, бушуваха, разцъфнали като поле слънчогледи, навсякъде, додето погледът му стигаше.

До самите основи на кулата — и отляво, и отдясно — дълга ивица пламнали като огньове червени знамена. И самата кула пламти от алени платна: от бариерата надолу се лее знамето на партийната организация и сипе гъсти капки-пискюли към знамената долу, към тълпата, а от другата страна, където са застанали Бадин и Жидки, е другото знаме — на профсъюза на строителните работници. Под парапета се е разлял огненият поток на яркочервено платнище и огромните му бели букви сияят като пролетни цветя:

ПОБЕДИХМЕ НА ФРОНТОВЕТЕ НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА — ЩЕ ПОБЕДИМ И НА СТОПАНСКИЯ ФРОНТ

Тълпите се движат, вълнуват се, мяркат се червени ленти, мургави и бледи лица, фуражки и каскети, навсякъде размахват червени криле големи плакати. Тълпи зад плакатите не се виждат, а по-нататък — пак тълпи, раздвижени и развълнувани. На скалата над самия сипей — пак такива тълпи. Те се люшкат по зъбера и склоновете на хълма — все по-нагоре и по-нагоре, а там, горе — пак пръснати като макове в поле знамена и плакати. И се вижда как отдолу, откъм клисурата, все още пълзят безкрайни маси от хора. Там, далеко, музика свири марш, а тук цари мощно движение и необятен шум.

Денят беше прозрачен, есенно свеж и кехлибарен, есенно приближават далечините, есенно чист и трептящ. Глеб гледаше планината, небето, където пееше моторът на невидим самолет и копринени паяжини плуваха в синевата, трепкаха като покрити с бисерен прах.

Глеб стискаше железните пръти на перилата и не можеше да сдържи мъчителното треперене на краката си. Откъде напират тия маси народ? Тук и без това вече са се струпали може би двадесет хиляди, а колоните все прииждат и прииждат. Ето ги — плъзнали по кафеникавия хълм, през камъни и храсталаци, вливат се в общата маса и пълзят все по-нагоре и по-нагоре — на не по-малко от половин верста.

Вдясно, недалеч зад кулата, стои свободно полк червеноармейци. Тъй беше стоял едно време и той, Глеб. Отдавна ли беше това? А сега е тук, пак работник от завода. Заводът! Колко сили бяха вложени, каква борба бе водена! Ето го — красавец-великан! До неотдавна беше мъртъв — бунище, развалина, гнездо на плъхове. А сега бумтят дизели, звънят проводници, наситени с електричество, пеят макарите на въжените линии и гърмят вагонетки. Утре ще забоботи и ще се завърти върху осите си първата великанска цистерна на въртящата се пещ, а ей тоя страхотен комин ще забълва сиви облаци прах и пара.

Нима всичко това не заслужава тези несметни тълпи народ да дойдат тук и да се порадват на общата победа? Какво е той, Глеб, сред това море от хора? Не, не море, а оживяла планина — камъни, възкръснали в хора… Ух, каква страшна сила!… Това са те, дето с лопати, кирки и чукове бяха разсичали планината, за да прокарат въжената линия. То беше през пролетта, през един също такъв прозрачен слънчев ден. Тогава бе пролята първата кръв. Сега градът има дърва, а тук всичко е готово за пускането на завода. Колко много кръв има в тази огромна работническа армия! Тя, тази кръв, ще стигне за дълго… Транспортът работи. Ще заработи и „Корабна стомана“. Ще затрополят парните мелници. А тук има толкова планински потоци, могат да вдигнат и турбини…

Имаше някога смъртно тежки нощи и дни на боеве, когато и той трепереше за живота си и мислеше за Даша. Колко отдавна беше това, колко далечно беше и нищожно! Даша… Нея я няма: загуби се сред тълпите, къде ще я намериш? Всичко това е далечно и ненужно. Не съществува и той — съществуват само развълнуваните маси, а със сърцето си той чувствува хилядите сърца. Работническата класа, републиката, великото изграждане на живота… Дявол да го вземе, умеем да страдаме, но пък умеем и да се радваме!…

— Чумалов!…

До Глеб стоеше Клайст, блед, строг, със сухи очи.

— Герман Германович!… Приятелю!…

Клайст се извърна и тръгна към другия край на площадката, а раменете му потреперваха.

Люшкат се и трептят знамена и плакати. Песни и взрив от гласове разтърсват въздуха и дъсченият под трепери под краката му. Танци, пляскане на ръце, звънко скандиране… Вижда се как от скалните пластове се ронят камъни и чакъл…

И гърбицата, и лицето, и омазненият с годините каскет — всичко у Лошак е свързано с шлосерския цех. Громада се свива в треска, мъчен от болестта си. Лицето му е жълто, охтичаво, с остри скули. Гърбът и раменете му се издигат към ушите и той се дави в кашлица. Лошак нахлупва каскета на очите си и тупва Глеб по гърба.

— Бива си ни, началство… Тъй си е!… Знаменито сложихме всичко на крака…

А Громада, задъхан, се напряга с всички сили да викне високо и много внушително:

— Тъй де, другари… Зер сме дали великолепно постижение, аз просто не се държа на краката си… Другарю Чумалов, че мигар пък… ех!… Другари… тука — всичко и навсякъде… и така нататъка…

Глеб не можеше повече да стои така: искаше му се да литне от високото към това море от глави, искаше му се да закрещи колкото му глас държи, до припадък… Все едно: може ли да се издържи това? Това бе животът му през всичките тия месеци… То е тук, сплотено в една обща сила…

Той се приближи към Бадин и Жидки и сякаш между другото попита:

— Да почваме, а, другари?

Бадин плъзна по лицето му студен поглед и се извърна.

— Да, време е да почваме, Чумалов. Аз сега ще кажа това-онова за петнадесетина минути, а после ти… дръпни една реч… И веднага давай сигнал.

Жидки хвана Глеб през раменете.

— Ех, Чумалич! Скъпи мои!… Жал ми е да се разделям с теб…

— Хич не ми го приказвай, приятелю — все едно, че сърцето ми късаш. А как живеехме! Каква работа свършихме! Не бива да те пускаме, Жидки, не бива, дума да не става… Ще ида да действувам…

Бадин затворено и студено се отдръпна към парапета и Глеб отново болезнено почувствува в него свой непримирим враг.

Долу по шосето все още се нижеха гъсти колони със знамена, а след тях между сивите бетонни стени гърмяха и разтърсваха въздуха духови музики, тропот и песни.

… Ето го човека, с когото не може да стои на една земя. Бадин се подпираше с ръце на перилата и раменете му се издигаха над тила. Той гледаше надолу към тълпата и в мускулите му, в тържественото завъртане на главата, в небрежната му уединеност се четеше съзнание за сила и важност.

— Кариерист!…

Глеб стисна зъби до болка.

 

 

И досега в гърдите му бушуваше буря от преживяното в Дома на съветите.

Наскоро след преместването на Даша той се бе отбил пътем да види как живеят двете с Поля. В коридора цареше звънка пустота и сънен полуздрач (часовникът над вратата при стълбата бе отмерил единадесет часа през нощта). В стаите глухо и уютно боботеха гласове. Някъде много далеч звънтяха чаени чаши и съскаха примуси.

На стената в дъното на коридора мътно гореше огнен квадрат.

Това беше широко разтворената врата към стаята на Чибис.

В стаята на Поля беше тихо. Глеб не успя да почука: към вратата зашляпаха бързи изплашени стъпки (изглежда, Поля беше боса).

— Кой е? Кой е?

Вратата се отвори широко, с все сила и силно го удари по рамото.

— Пфу, да те вземат дяволите! Тъй можеш да осакатиш човека като нищо… Е, здравей, Поля!…

Мехова стоеше на прага, прежълтяла и сляпа от страх.

— Глеб!…

— Ти какво, мила?… Дошъл съм да те навестя, а ти ме гледаш като зверче. Е, как си, бива ли те?… Отдавна не съм те виждал… Ами къде е Даша?

Той пристъпи към нея и протегна ръка, за да я прегърне ласкаво. Но тя изведнъж помръкна, облегна се на вратата и жално се усмихна.

— Ах, Глеб!… Как се изплаших!… Даша ей сега ще си дойде… След всичко, което преживях, Глеб, все едно, че… не съм аз… По-добре да не беше идвал… Защо не ме подкрепи преди?… Защо всичко стана толкова нелепо и ужасно?… Аз съм болна, Глеб… Не идвай вече тук: това ме измъчва… Като че съм преживяла катастрофа и цялата съм смазана.

Смутен, Глеб я гледаше и не знаеше какво да каже. И не чувствуваше към нея нито предишната нежност, нито някакво съчувствие: твърде жалка и безпомощна беше тя сега. Нямаше я предишната къдрокоса и жизнерадостна жена.

— Аз трябва да замина, Глеб — да отдъхна и да събера сили. В мъжете има нещо много страшно, Глеб. Сега ми се струва, че във всеки от вас се крие Бадин… Върви си, Глеб, моля те… Не сега, после… в друга обстановка… Защо тогава не ми даде това, което исках?… Може би тогава с мен нищо нямаше да се случи…

Тя се усмихваше объркано, уплашено и в очите й блестяха сълзи.

— Ето я Даша!… Ето я!… Даша, вземи го моля ти се, и го отведи по-далеч.

Даша го хвана за раменете и го избута в коридора, а после внимателно и плътно затвори вратата след Поля.

— Да вървим, командире!… Я хайде да се поразходим с теб и да си похортуваме… Добре направи, че се отби…

В душата му имаше горчивина и обида, но не можеше да скрие радостта си, че е близо до Даша. Стискаше ръцете й и се усмихваше.

— Ами кога ще си дойдеш, а, Дашка? Инак ще взема да подпаля бърлогата си и да се преселя тук.

Тя не отвърна веднага и през тоя кратък миг на нейното мълчание Глеб почувствува, че в душата й има някаква тежка борба и смут.

— Не повеждай още тоя разговор, Глебушка…

Сърцето му болезнено се сви и той едва не изстена.

— Тъй. Аз го усещах и преди. Само протакахме и се правехме на глупаци. А Бадин е мръсник и бандит. Ще дойде време и все пак ще го сгащя… Той опропасти и теб, и Мехова…

— Глеб, разбери най-сетне, че не може да продължаваме така… Защо да си отравяме живота? Спомни си: та ти всяка наша нощ превръщаше в мъчение. А аз не мога така. Аз искам да живея по новому. Приеми ме такава, каквато съм. Само такава любов ми е нужна. Аз те обичам такъв, какъвто те знам, и не искам да зная какво си правил без мен. А ти не ме уважаваш и ме тъпчеш. Не мога така. А Бадин го остави: Бадин няма нищо общо с нашите работи…

— Даша, аз сега съм като бездомно куче. Цялата си душа вложих в завода. Ще отида в армията…

Даша с ласкава усмивка го помилва по гърдите.

— Нищо, Глеб, ще пострадаме, ще се помъчим. Какво да се прави, като е дошло дотук? Ще дойде време, ще си изградим нов живот… Всичко ще прегори, ще се забрави, а ние ще поразсъдим как да я караме и как да започнем отново… Ами че ние не се разделяме, Глеб… Нали ще се виждаме непрекъснато… ще бъдем заедно…

Той с ярост и мъка отхвърли ръката й и тръгна към изхода. И се сблъска с Бадин, който стоеше на вратата на стаята си и го гледаше. Стоеше изправен, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, а кожената му куртка побляскваше.

— Влез, Чумалов. Ти никога не си идвал при мен. Ще ми се да си поприказваме откровено.

Глеб стоеше пред него и не можеше да откъсне очи от лицето му. Пръстите му конвулсивно шареха по колана, по бедрата, по кобура и не можеха, и не можеха да се спрат.

— Не търсиш където трябва. Револверът ти е на мястото си, можеш да не се безпокоиш: кобурът е закопчан добре.

И в последния му поглед зад мътилката в зениците му Глеб видя неугасимото пламъче на омразата. Бадин бавно, студено се обърна и с тежки стъпки тръгна към вътрешността на стаята. Яките мускули под издадения му бръснат тил гъвкаво мърдаха при всяка крачка.

Даша меко хвана Глеб под ръка и го поведе по коридора.

— Хайде, върви, върви, скъпи мой… Аз ще дойде при теб… непременно ще дойда… още утре ще дойда… Върви, успокой се…

… И ето че и сега бръснатият тил на Бадин под плоската шапка-кубанка гледа Глеб предизвикателно. Тоя тил просто сам се навира на мушката.

… Жидки стоеше пред Глеб и ноздрите му се раздуваха от затаен смях.

— Ти какво? Да не си оглушал, а?…

И го помъкна към парапета.

Дълго не се умиряваха тълпите, дълго, като затихващи вълни, се топеше шумът от гласовете. Замлъкнаха песните и духовите музики.

Бадин заговори — говореше студено, отчетливо, шаблонно.

Може ли да се изрази онова, което говореше Бадин? Той говореше всичко, което се полага при празник: и за съветската власт, и за новата икономическа политика, и за социалистическото строителство, и за другаря Ленин, и за Руската комунистическа партия, и за работническата класа. А накрая пристъпи към същината и думите му прозвучаха така:

— … И ето, една от победите ни на стопанския фронт — победа огромна, нечовешка — е пускането на нашия завод, този гигант на републиката. Вие знаете, другари, как започна нашата борба. През пролетта ние с организирани сили за пръв път ударихме с кирки и чукове по тия планински пластове. И първият удар ни даде въжената линия и топливо. Работниците-строители не изпускаха от ръцете си чуковете и удар след удар градяха живота и цялата сложна система на това колосално съоръжение. На днешния ден, четвъртата годишнина на Октомврийската революция, ние тържествено чествуваме новата победа на фронта на пролетарската революция. В борбата си работническата класа издига свои организатори и герои. Нима нашите работнически маси могат да забравят името на бореца, на червеноармееца, беззаветно отдал целия си живот на великото дело на революцията, името на другаря Чумалов?… И тук, на трудовия фронт, той е пак такъв самоотвержен герой, какъвто е бил и в полесраженията…

По-нататък не се чу нищо. Сякаш планината се размърда и със страшен грохот се стовари върху Глеб. Рев, вой, тътен, земетръс… Кулата трепереше и се люшкаше като телена. Отдолу и още някъде гърмяха духови музики.

Глеб, блед и замаян, бърбореше нещо неразбираемо, задъхваше се, махаше с ръце и неудържимо се смееше.

— Почвай… имаш думата, Чумалов!…

Защо да говори, когато всичко е ясно и без думи? На него не му е нужно нищо. Какво е животът му — една прашинка в този океан от човешки съдби! Защо да говори, когато езикът и гласът му тук не са нужни. Той няма думи, няма живот, отделни от живота и думите на тия маси.

Не помнеше какво бе говорил. Струваше му се, че гласът му е слаб, измъчен, глух, а в действителност думите му, усилени от ехото, звънко се разнасяха по целия хълм.

— … Това, другари, че се мъчим да създадем свое пролетарско стопанство, не е заслуга… То е волята ни… борбата ни… В нея сме всички… всички ние… заедно… Ако аз съм герой, значи, всички са герои… И ако ние не издигнем усилията си до героизъм, значи, всички ни трябва да избесят. Но едно ще кажа, другари: ние ще направим всичко, ще създадем всичко — към това ни зоват партията и нашият Ленин. Но ако имаме повечко такива технически ръководители като нашия инженер Клайст, пък и още това-онова, ние ще направим такива неща, че светът да се чуди. Ние заложихме кръвта си и с нея запалихме цялото земно кълбо… Сега, закалени в огъня, залагаме труда си… Нашите мозъци и ръце треперят… не от напрежение, а от жажда за нова дейност… Ние изграждаме социализма, другари, и пролетарската си култура… Към нови победи, другари!…

Глеб грабна едно червено знаме и го размаха над тълпата. И тутакси планината гръмна и метален вой се изви във въздуха като вихър. Ревяха сирените — една, две, три… — ревяха едновременно и разногласно и разпъваха тъпанчетата и сякаш ревяха не сирените, а планината, скалите, хората, корпусите и комините на завода.