Фьодор Гладков
Цимент (41)

2
Труден преход

Глеб успя да издействува в днешния ред на икономическото съвещание да бъде включен доклад за необходимостта от частично пускане на завода. Дъги има за сто хиляди каци. Незабавно можеше да се придвижи смилането на клинкера и повторното изпичане на цимента в една от пещите. При кариерите се издигат на купища хиляди кубика готов камък. Трябва само да се пусне в действие втората въжена линия. Първата сега работи за доставка на дърва.

Доклада прочете самият Глеб в присъствието на инженер Клайст в качеството му на експерт. Шрам възразяваше студено и безизразно: пак говореше за производствения план, за добре организирания апарат, за промишленото бюро, за главното управление на циментената промишленост. Бадин седеше в обичайната си поза, опрян на масата, мълчеше, гледаше изпод вежди Глеб, Шрам, инженер Клайст и не можеше да се разбере каква е позицията му по въпроса: дали е на страната на Глеб или на страната на Шрам. Жидки и Лухава кратко и решително се изказаха за приемането на доклада и предложиха следната резолюция: „Незабавно да се пристъпи към подготвителните работи за възстановяване на производството.“

Бадин се облегна на гърба на стола, за пръв път хвърли на Глеб бегъл приятелски поглед и му се усмихна.

— Други предложения няма. Резолюцията на другаря Лухава няма да гласуваме: възражения против нея няма.

Шрам, изпънат като восъчна фигура, упорито измуча сякаш с корем:

— Аз възразявам най-настойчиво и категорично.

— Резолюцията е приета и другарят Шрам не възразява по същество.

Бадин не гледаше Шрам и говореше студено и делово:

— В условията на новата икономическа политика производителните сили в нашата република бележат възход и нарастват. Въпросът за пускането на завода става въпрос актуален. Трябва да се пристъпи към усилено стопанско строителство. Дори при сегашното ниво на производителност на труда продукцията на завода дава възможност да се задоволят строителните нужди на големите градове и промишлени райони. Въпросът е решен. Той изисква само детайлна разработка. Искаш ли да кажеш нещо, другарю Чибис?

От тъмния ъгъл на масата Чибис гледаше Шрам с присвити очи и се измъчваше от дрямка и скука.

— Да. И аз казвам, че Шрам не възразява. Шрам не може да възразява и ако ви се струва, че възразява, не вярвайте на ушите си. Шрам вече не съществува: Шрам е анахронизъм.

И пак застина в дълбока скука и умора.

Глеб забеляза как отпуснатото женско лице на Шрам трепна и като че се състари, а очите му станаха мътни.

Лухава направи предложение:

— Другарят Чумалов да бъде командирован в промишленото бюро за по-скорошно осъществяване на решението на комисията и да се издействуват по-големи наряди непосредствено за нуждите на завода.

Глеб се приближи до инженер Клайст, хвана го под ръка и се засмя.

— Заминавам — шега няма!… Че като вдигна една врява там, в това промишлено бюро!… Да вървим, Герман Германович!… Това не е технически ръководител, другари, а истинско съкровище… Забележителен специалист на Съветската социалистическа република… Да ни завиди човек!…

На другия ден Глеб замина, командирован в промишленото бюро, като обеща да се върне след една седмица.

В завода се извършваше ремонт на корпусите, релсовите пътища, машините и механизмите в различните отделения. От сутрин до четири часа след обед знойният въздух между завода и планината, плътно наситен с песента на щурци, прах и зеленина, се изпълваше с грохот на метал, пищене на стругове, скърцане на вагонетки и нискострунно бръмчене, което се носеше откъм прозорците на електромеханическия корпус.

А въжената линия за доставка на дърва ден и нощ гърмеше без отдих с вагонетките си и стоманените й въжета както преди свиреха при макарите като флейти. По крайбрежната улица дрънчаха вагони, свиркаха маневрени локомотивчета и цепениците и дърветата в празните кошове бумтяха като изстрели.

В блесналото пристанище стояха в непонятно очакване самотни унили параходи.

Даша се губеше из женотдела, по събрания, в командировки. Лизавета всяка седмица събираше жените в прожекционната зала на клуба и оттам, през отворените прозорци, до среднощ излитаха нестройните им гласове, които нарушаваха тишината на потъналите в унес вечери и гористи планински клисури.

И когато в тъмнината се разотиваха по домовете си, те продължаваха да викат и виковете им напомняха предишните свади за кокошки, яйца и станалите в къщи бели.

— Лизавета не е права… не е права, женички…

— Не дрънкай глупости, Малашка… Лизавета си е права… Ний, жените, сме глупачки…

— Е, кат са глупачки всичките, аз пък не ща да съм глупачка… Ще взема и ще си отрежа косата… Женската коса, мили дружки, е юлар за жената: за това ни е тя, таз коса, че мъжете да ни теглят за нея кат добичета…

— Край вече… Ей го на̀, ще се сплотим, ще се организираме и ще им дадем да се разберат… И ний сме сила… На̀ — Даша ни е за пример…

— Тъй, тъй! Я гледай какво стана с ергенята, пък момите — косомол!… Нявга ни бе страх и от бога, и от хората, пък сега — ко-со-мол!

— Ама че време дойде, дружки!… Подадеш ли се от портата навън — работа колкото щеш… И всичко едно такова ново: и комсомол, и партия, и женотдел. Не сварваш навсякъде…

Чрез партийната организация и клуба бяха сформирани две групи за ликвидиране на неграмотността, но когато занятията се откриваха, оказа се, че на масите седят само жени. Даша много ги развълнува с речта си: тя подчерта, че ето те, за разлика от мъжете, са активни борци за просвета и с това доказват пролетарската си съзнателност. Важното е не само да се научат да четат и пишат, това е началото на голяма работа над себе си. Това отваря пред тях вратите за държавническа дейност. Знанието е голяма сила: без знания страна не може да се управлява. Жените ръкопляскаха и се чувствуваха по-полезни и по-добри, отколкото в къщи, по-умни и по-богати душевно, отколкото край децата и в кухнята…

Всяка сутрин и вечер Даша се отбиваше в детския дом „Крупска“ при своята Нюрочка и виждаше как момиченцето се топи като свещица. Кожата на личицето му беше пожълтяла и се бе сбръчкала като на грохнала старица. Нюрочка гледаше майка си с печален бездънен поглед и Даша с цялото си сърце чувствуваше, че тия очички са видели нещо голямо и неизразимо. Сега Нюрка повечето мълчеше, очите и лицето й бяха станали замислени и оставаше равнодушна, когато Даша се разделяше с нея.

И за пръв път през тая година Даша изживяваше непоносима болка, но бе затаила тази болка дълбоко в душата си. Никой не забелязваше болката й и само другарката Мехова веднъж впи в нея внимателен погледи тревожно попита:

— Даша, какво става с теб? Ти имаш някаква мъка…

— Ти виждаш повече, отколкото е необходимо, Поля.

Поля замълча и пак се вгледа внимателно в Даша. И в очите й Даша видя нещо, което напомняше опечалените очи на Нюрка.

— Аз не знаех, че ти, Даша, си способна да се преструваш и да лъжеш.

— Е, добре, може и да си имам мъка, другарко Мехова. Но защо ти е да знаеш каква ми е мъката? Това никого не засяга.

— Да, това е то, Даша… Ние сме организирани здраво и сме сплотени, но сме страшно чужди един на друг в личния си живот. Пет пари не даваме как живее, какъв въздух диша всеки от нас. Ето кое е ужасното… Впрочем, ти не обичаш да се говори за това…

… Нюрка — единствената й, свидната й дъщеричка — се топи като свещица и никой не може да каже от какво. Защо са тия лекари, щом не могат да кажат две думи, щом не са в състояние да премахнат болестта, която разяжда детето? Впрочем, работата не е в лекарите. Тя, Даша, по-добре от всички лекари на света знае защо Нюрка гасне като звездица сутрин. Не само майчиното мляко е нужно на чедото: сърцето и нежността на майката подхранват детето. Детето изстива и помръква, ако майката не диша на главичката му, ако не го сгрява с кръвта си и не стопля легълцето му с душата и дъха си.

Виновна е само тя, Даша, и тая вина тя никога няма да изкупи. Впрочем това не беше вина, това беше необходимост — това бе онази сила, в чиято власт се намираше и самата Даша — онази сила, която отхвърляше смъртта и която я бе събудила за живот чрез страданията и борбата.

Но сега за нея съществуваше само едно: Нюрка гасне като искрица. Имаше Нюрка — и няма да има Нюрка. Някога тя риткаше с крачета на ръцете й, до гърдите, пълзеше, учеше се да ходи и да бъбри първите си думи. Растеше. И когато Даша за пръв път бе преживяла ужаса на смъртта, мъките й бяха непоносими: тя нямаше тогава сили да пожертвува Нюрка, да прекрачи през нея. Майката бе готова да предаде революционерката. И само мъките на другарите й и страшната и прекрасна смърт на Фимка заслепиха душата й и затъмниха живеещия в нея образ на дъщеричката й. И тогава тя не с разум, а някак с цялото си същество проумя, че има друга любов — по-могъща от любовта към детето, и тази любов се открива на човек в последния му, в смъртния му час.

А ето че сега видя Нюрка с лице на грохнала старица и бездънен поглед, белязан от смъртта — и пак както тогава не можеше да прекрачи през трупа й. Да, Нюрка е жертвата на живота й и тази жертва е убийствен упрек за нея. И ето какъв разговор има тя с Нюрка през един утринен час:

— Нюрочка, боли ли те нещо, детенцето ми, кажи ми?

Нюрка отрицателно поклати глава.

— А какво искаш, кажи ми?

— Нищо не искам.

— Не искаш ли да видиш татко?

— Искам грозде, маменце.

— Рано е още, детенцето ми — гроздето не е узряло.

— Искам да съм с теб… никъде да не ходиш и да си тука… искам грозде… искам тебе и грозде…

Тя седеше на коленете на Даша, такава топличка, обична, неотделима от нея.

И когато Даша я сложи в легълцето, Нюрка дълго я гледа с дълбоки очи, съсредоточена в себе си, и мълвеше с тъга:

— Маменце!… Маменце!…

— Какво, детенцето ми?…

— Нищо, маменце!… Не си отивай, маменце!…

Даша излезе от дома и не сви както обикновено към шосето, а се мушна в гъстите храсти, където беше пусто и тихо, миришеше на пръст и зеленина и слънцето се промъкваше през листата, хвърли се на тревата и дълго рида, ровейки с пръсти земята.

Една нощ, докато Глеб го нямаше, при Даша пристигна с автомобил Бадин. Тя чу бръмченето на мотора отвън и излезе от стаята. Сблъска се с него на стъпалото. Бадин тутакси понечи да я прегърне, но тя сурово го отблъсна.

— Другарю Бадин, ти нямаш работа тук. Остави тая тактика!…

Ръцете на Бадин се отпуснаха и той стана тежък и тромав.

— Даша!… Аз се надявах, че ще ме посрещнеш малко по-сърдечно…

— Другарю Бадин, отивай си веднага. Чуваш ли, другарю Бадин? Иначе ще повдигна въпрос за теб по партийна линия.

Тя здраво затвори вратата и щракна ключа.