Фьодор Гладков
Цимент (6)

2
Детският дом

Сутринта Глеб през сън почувствува, че в стаята играе слънце. От прозореца към вратата и от вратата към прозореца повяваше ветрец, наситен с пролетен мирис. Даша стоеше до масата и завързваше на главата си огнената лента, поглеждаше към него и се усмихваше.

— Аз, Глебушка, успях вече да нахвърлям доклада за детските ясли. Съставих бюджета, а пари няма откъде да вземем… Такива сме бедняци!… Би трябвало да притиснем малко буржоазията. Да, ами че ти още не си виждал Нюрка! Искаш ли да идем заедно в детския дом? Той е съвсем близо.

— Дашка, я ела тука!…

Даша се приближи с лукав въпрос в утринно ведрия си поглед.

— Е? И какво?

— Дай си ръката. Така. — И двамата помълчаха, като се усмихваха и се вслушваха един в друг. — И дявол не може те разбра: уж си предишната, пък си някак друга… А може би и аз не съм вече шлосерът Глеб, а нещо по-друго? Добре… ще се учим. Сега и слънцето се е извъртяло на друга страна.

— Да, Глеб, може би и слънцето е станало друго. Всичко се измени, така си е. И ти си станал друг: по-млад ли, по-стар ли — не знам… А в мен всичко някак се преобърна… Ето ти ми се сърдиш, а пък сам си си виновен — дори не се поинтересува как съм живяла и на какъв огън съм се пекла. Да ме беше поне малко опознал и разбрал, нямаше да се отнесеш така грубо с мен. Ех ти, глупаво момче!…

И тя се засмя и изтича навън на стълбището.

— Хайде, хайде, оправяй се! Чакам те…

По пътя до детския дом Даша вървеше отпред по пътечката, която лъкатушеше сред туй и дрянови храсти. Скрие се сред тях, а после червената й лента отново грейваше отпред.

Детският дом „Крупская“ се издигаше в теснината сред купчини овощни дръвчета. Стените му бяха от недялан камък, иззидан беше грубо, но здраво, с цели потоци цимент. Прозорците, големи като врати, тъмнееха отворени и отвътре долиташе разногласно птиче чуруликане. На втория етаж водеше масивна начупена стълба с циментени вази върху каменни подставки. На верандата, сякаш узрели пъпешчета, се жълтееха на слънцето главичките на децата, а личицата им отдалеч изглеждаха мъртвешки бледи и слаби. Момченца ли са, момиченца ли са — не можеше да се разбере: всичките бяха с дълги сиви ризки. Гледачките — и те сиви, с бели косинки — с наслада се грееха на слънце.

А вдясно, отвъд корпусите и над корпусите, морето играеше с небесната си синева и искреше ослепително. И градът, и далечните планински хребети бяха ясно очертани и близки.

… Ето, това — и планините, и морето, и заводът, и градът, и далечините, губещи се зад хоризонта — е цяла Русия, ние… Всички тези грамади — и планини, и завод, и далечини — пеят в недрата си за великия труд… Нима ръцете ни не треперят, зажаднели за упорит труд? Нима сърцето не подскача от напора на кръвта?… Това е работническа Русия, това сме ние, това е новата планета, за която човечеството е мечтало векове…

Даша стоеше до стълбата, гледаше го изпитателно и му се усмихваше.

— Какъв чудесен въздух, Глеб — като море!… Пролет! Нюрка е на втория етаж.

И пак избърза с няколко стъпала пред него. И вървеше като у дома си, и наистина беше тук като свой човек.

От верандата Глеб видя дечица, които се стрелкаха из храстите, сред гъстите хилави дръвчета. На купчинки се блъскаха и ровеха из пръстта — ровеха жадно, припряно и крадешката се озъртаха. Ровят, ровят — и току някое задърпа плячката от другарчето си. А ей там, при оградата, други деца търсят нещо в оборския тор.

Глеб кимна към децата и поразен се втренчи в Даша.

— Ами че те тук ще изпукат от глад, Даша… Трябва да ви разстреля човек за това нещо…

Даша учудено вдигна вежди, погледна надолу и брадичката й трепна от усмивка.

— А-а, това ли? Дето ровят?… То не е чак толкова страшно. Има и по-лошо. Ако не си отваряхме очите, всичките щяха да измрат като мухи. Изпооткрихме домове, а няма с какво да храним децата. Тия от персонала, само да ги оставиш, ще изтрепят децата. Впрочем има сред тях и добри… наши хора…

— Ами Нюрка? И тя ли рови из пръстта и тора като тези гладни паленца?

— Че Нюрка да не е нещо по-различно от тия деца? И с нея са се случвали лоши работи. Ако не бяха нашите жени — въшките и болестите щяха да довършат децата.

Докато двамата се спускаха от хълма, децата бяха на верандата, а като се качиха на верандата — и децата, и гледачките бяха изчезнали. Сигурно са изтичали да известят за гостите.

В салона имаше много слънце, въздухът беше плътен и горещ. Наредени в две редици дървени креватчета, покрити с бели и розови одеялца, целите на дупки и кръпки. Децата със сиви ризки. По стените висят разни цапаници — клубните произведения на децата.

Гледачките почтително се спираха.

— Здравейте, другарю Чумалов! Управителката ще дойде ей сега.

Даша се чувствуваше тук като стопанка.

— Нюрка, тук съм!… Нюрка!…

С весел писък и смях към нея вече тичаше едно момиченце с ризка (мъничко — по-малко от всичките). Децата също пискаха и топуркаха след него.

— Леля Даша дошла!… Леля Даша дошла!…

… Нюрка! Виж го, дяволчето, какво е станало — просто да не го познаеш: непознато личице, но чувствуваш в него нещо твое.

Тя тичешком се залепи в майка си и се загуби в полата й.

— Мамо! Майчето ми!… Мамо!…

Смееше се и Даша. Тя я вдигна на ръце, завъртя се с нея и я разцелува.

— Нюрочка моя!… Момиченцето ми!…

Ето я пак предишната Даша, оная, която си стоеше в къщи и вечер го посрещаше заедно с Нюрочка. Предишната нежност, предишната ласкавост, в очите й сълзи, а напевният глас нервно трепти…

— А това е твоят татко, Нюрочка… ето го… Ти помниш ли татко?…

Нюрка погледна изпод вежди Глеб със сините си очички и се нацупи.

Той се засмя, протегна й ръка и почувствува как спазми свиха гърлото му.

— Хайде, Нюрочка, целуни ме де! Каква голяма си станала!… Колкото мама…

Но тя се дръпна рязко назад и пак впи изпитателен поглед в майка си.

— Това е татко, Нюрочка.

— Не, не е татко. Той е червеноармеец.

— Ами аз съм и татко, и червеноармеец.

— Не, не е татко.

Очите на Даша се наляха със сълзи, но тя се усмихваше.

— Е, нищо, нека засега да не съм татко. Но ти все пак си мое момиченце. Ще станем приятели. Другия път ще ти донеса захарче. От планината ще изровя, но пак ще ти донеса. Но защо мама да е по-добра от мен? Ти си тук, а тя там.

— Мама е тук. И денем е тук, и като не е денем, пак е тук. А татко го няма. Аз не знам къде е татко… татко се бие с буржуите…

— Ох-ха! Знаменито го рече!… Е, дай де, дай да те целуна…

Любопитно ококорили очички, децата гледаха Глеб, смееха се и нетърпеливо чакаха леля Даша да им обърне внимание. Момиченцата, остригани като малчугани, едно през друго протягаха към нея ръчички с къдрави букетчета теменужки и всяко искаше непременно първо да пъхне цветенцата в ръката й.

— Лельо Даша!… Лельо Даша!…

В някаква отдалечена стая някой дрънкаше на пианото и хор от детски гласове нестройно викаше с все сила:

Напред, деца на новий строй,

за вас цял свят свободен бди…

Даша се смееше, рошеше детските главички и се виждаше, че те са свикнали с тази милувка и я очакват както обикновената порция ядене.

— Е, дечица, какво ядохте, какво пихте, на кого стомахчето е пълничко, на кого е празничко?… Казвайте!…

А те викаха нещо в отговор и дръгнеха главичките и коремчетата си. Едно изпоцапано момченце подсмърчаше, преглъщаше сополчето си и ококорило очички, лъхтеше и се чешеше по гърдичките. Глеб се приближи до него и вдигна ризката му. Малчуганът зарева и изплашен се скри в ъгъла зад креватчетата. Оттам се виждаше само главата му и ококорените очички.

— Тра-та-та!… Виж го ти герой, юнак — веднага тича зад барикадите!…

Всички се смееха весело. А слънцето играеше по отворените прозорци, големи като врати.

Даша хвана Нюрка за ръка и тръгна напред. Тежко му беше на Глеб: и тук беше чужд. Даша, вдигнала Нюрка на ръце, весело бъбреше с децата и гласът й пееше като звънче. А той и тук, и в къщи беше самотен и бездетен.

Да, и тук трябва да се воюва за живот…

Минаха през всички етажи: влизаха в столовата, където имаше съдове и деца, влизаха и в кухнята, където се вдигаше пара, миришеше на проста булгурена чорба и пак имаше деца; надникнаха и в клуба, където беше голо, а стените бяха покрити с плесен и детски цапаници. Точно тук, скупчени около една остригана мома с кафеникаво петно по цялата буза, деца нестройно пееха:

Народ, деца на новий строй…

на нов живот сте вий творци…

Съседките им Домаховица и Лизавета също се разпореждаха тук. И в тях Глеб забеляза нещо ново, което не бе забелязвал никога досега. Домаховица беше в кухнята и помагаше при готвенето. Потна, със запретнати ръкави, тя шеташе като у дома си. Посрещна Даша с целувки.

— Ей я и нашта атаманка. Да земеш да ги нарежеш кат краставици тия никаквици от отдела за народно образование: тряба работа да вършат, а не да си клатят краката. Особено пък продоволствения комитет — натрий им здравата носовете: де се е чуло и видяло деца да се хранят с червеи и мишини?… Какво, благоверният ти пак ли цъфна? Разкарай го!… Моят пък се не върна — и по-добре: да върви по дяволите! Да не мислиш, че ще ме уплашиш с тоя похлупак на главата!… А в продоволствения комитет аз сама ще отида и ще им натрия мутрите…

Даша я потупа по широките плещи и се засмя.

— Бре, че се разкряска като гъска… Опасна жена си ти, Домаховице, уф!…

— По муцуните тряба да ви млатим сичките… Те, проклетниците, само за своя търбух мислят. Ще им смъкна гащите и ще им нашаря задниците на сички до един.

Глеб се смееше.

Лизавета намериха в склада при домакинката. И двете — и домакинката, и Лизавета — бяха едри, с горда осанка; и двете бяха спретнато облечени и приличаха на милосърдни сестри. Само че домакинката беше черна, с арменски мустачки, а Лизавета — съвсем руса и пълна (глад, разруха, а тя цяла се наляла). Теглеха продукти, проверяваха, записваха.

Лизавета посрещна гордо и Даша и само за миг в очите й вместо усмивка проблесна някакво пламъче.

— Чувай, Даша, иди при склададжийката. След прането бельото стана на парцали. Децата няма с какво да се преоблекат. Пращаме ги в планината за съчки, а пък работниците събрали клечурляка — няма с какво чорбата да сварим. На някого трябва да се натрие сурата…

Даша записваше думите на Домаховица и Лизавета, сериозно сбърчила чело.

— Ти, другарко Лизавета, ще обследваш всички детски домове и ще доложиш в женотдела. Сами трябва да се оправяме, но вярно е, че и на някого трябва да натрием физиономията.

Лизавета само веднъж стрелна с поглед Глеб, а после престана да го забелязва.

Навсякъде сновяха жени с бели косинки и без косинки и всички почтително и угоднически се усмихваха на Даша. А Глеб поглеждаха подозрително и недоверчиво. Кой ли е пък тоя? Може би някой от досадните ревизори, когото трябва да попроучат, да разберат слабите му места?

Глеб се опитваше да хване Нюрка за ръчичката и й се молеше:

— Нюрочка, хайде де, дай ми ръчичка!… На мама си дала ръчичка, а на мен защо не даваш?…

Но тя страхливо криеше ръцете си. А когато той я издебна, вдигна я на ръце и неочаквано я целуна, изведнъж стана покорна и за пръв път внимателно и съсредоточено го погледна в лицето.

— Вашата Нюрочка е чудесно дете…

Това бе казала управителката, прилична на пъргав гризач със златни зъби, пъстра като пуйче яйце, искряща и плъзгава като змиорка.

Даша гледаше някъде встрани от нея и лицето й пак бе станало сурово и твърдо.

— Защо пък Нюрочка?… Тук всички са еднакви. За вас всички трябва да са чудесни…

— Да, разбира се, разбира се!… Ние правим всичко за пролетарските деца… Сега пролетарските деца трябва да бъдат център на вниманието ни. Съветската власт толкова много се грижи…

Глеб го хвана скомина.

„Лъготи. Трябва да се проучи що за птица е.“

А после започнаха оплаквания, жалби, жалби…

Даша и на оплакванията отговаряше пак така строго и неприветливо (Глеб не бе я чувал да говори така):

— Моля ви, не хленчете, другарко управител!… Вие работа дайте, вместо да хленчите. Хленченето е безполезно…

— Да, да, разбира се, разбира се, другарко Чумалова!… Да се работи с вас, е толкова приятно и леко!…

Даша надничаше из всички кътчета, проверяваше, разпитваше. Не се стърпя — надзърна и в стаите на персонала.

— Я виж ти!… Защо са натикани в килерите тези столове, кресла и дивани? И цветята тук, и картините, и статуите… и прочее… Аз вече казах: не бива да се отнема това на децата… Това е безобразие!… Зле ли ще им бъде да се потъркалят някой път по дивани и килими? Така не може!…

— Видите ли, другарко Чумалова… вие сте права, разбира се… Но възпитателната практика… Това е вредно: развива се лентяйство… освен това прах, зарази…

В очите на управителката трепкаха остри пламъчета, но Даша, без да я погледне, говореше със същия глас, а по бузите й бяха избили червени петна:

— Пет пари не давам за вашата практика! Нашите деца са живели скотски… И сега трябва да им дадем повече светлина, въздух… меки мебели и картини… Трябва да им дадем всичко каквото можем… Клубът да се нареди, да се украси… Те трябва да се хранят добре, да играят, да се любуват на природата. За нас нищо, но за тях всичко: ако ще да пукнем, но да им го осигурим!… А за да не се шири лентяйство сред персонала, пратете го него в голите килери… Вие, другарко управител, не ми хвърляйте прах в очите: освен вашата практика аз разбирам и някои други неща…

Пъргавата пъстра мишка показваше блестящите си златни зъби и се смееше във възторг (а в очите й играеха остри пламъчета).

— О, че кой се съмнява в това, другарко Чумалова?… Вие сте толкова деликатна и внимателна жена. Под вашето ръководство всичко е наред, всичко ще бъде чудесно…

А когато си тръгваха, Даша пак започна да гали Нюрка и край нея с разногласни викове отново се налепиха дечурлига.

Нюрка и сега гледаше Глеб продължително и съсредоточено.

— Искаш ли да дойдеш в къщи, Нюрочка? Ще си играеш както по-рано… И татко, и мама…

— Мама е тук… Ето я… А татко го няма… Моето креватче е ей там. Ние сега пихме мляко и ще маршируваме с музика.

И за пръв път плахо и меко прегърна Глеб, а в очичките й (очите на майка й) тлееше искрица нерешен въпрос.

От детския дом до шосето Даша мълча. Неугаснала нежност грееше на лицето й. А на шосето със съжаление каза:

— Хайде, аз отивам в окръжния комитет… Работа много — ще се върна късно… На нас в женотдела денонощието не ни стига. Не за да оправяме децата… не! Трябва да оправяме нашите проклети женоря… Ако не ги следиш непрекъснато — ще разграбят всичко до последна трохичка… Те!… Като циганки! Уф!… Навсякъде врагове… И то толкова много!… Хайде, тая със златните зъби — както и да е… но нашите… нашите, Глеб!… Като циганки!… Е, ти какво мислиш по това да попритиснем буржоата?

А за Глеб бе непоносимо да гледа тази чужда, нова, непозната жена…

И той мрачно, почти враждебно промърмори:

— Ще помислим… Такива работи не се решават току-така… Да видим как ще погледне на това бюрото на областния партиен комитет…

Даша го гледаше изпод вежди и се усмихваше, а брадичката й потрепваше леко. Безмълвен въпрос се таеше в очите й, но Глеб мрачно гледаше настрани.