Фьодор Гладков
Цимент (23)

2
На живот и на смърт

Отначало изстрелите не се чуваха от звънтенето на кирките. Но червеноармейците на превала се бяха разтичали в тревога: те се укриваха зад купчините камъни, прибягваха един след друг в седловината и стреляха припряно и безредно.

Лухава размаха ръце и завика с прекъслечен глас:

— Другари!… Спокойствие!… Всички по местата си!… Работата да не се прекъсва!… Да не се допуска паника!…

Но вече хиляди хора от върха до низината бягаха и надолу, и надясно, и наляво, падаха и пак бягаха. Тук-таме някои се мъчеха да задържат бягащите тълпи — вдигаха ръце, заплашваха с лопати и кирки.

Глеб се изкатери на една скала и изкомандува:

— Другари комунисти, при мен!

Челният отряд от работници-строители се втурна към Глеб, а след тях поотделно и на групи затичаха и други.

— Сто-ой!… Сто-ой!…

Хората неудържимо се носеха надолу, пръскаха се встрани към храстите и скалите.

— Ама че негодници… не издържаха…

— Хукнаха… разбягаха се… като плъхове… Ех, хора, хора!

— Хора всякакви: един тича напред, друг — обратно…

Глеб се разпореждаше весело и оживено:

— Другари, тичайте надолу!… Савчук! Даша!… Успокойте там хората… връщайте ги обратно…

Савчук и Даша с още няколко работника, хванати за ръце, за да се подкрепят един друг, затичаха във верига надолу.

А Глеб махаше с ръка на работниците да дойдат при него и викаше:

— Другари, при мен!… Отиваме на станцията… за винтовки!…

И бързо тръгна по траверсите нагоре, към обелиските. След него се спусна цял отряд работници.

Металиците и електричарите работеха спокойно, но в очите им проблясваше тревога.

Лухава и Сергей раздаваха винтовки и патрони и като получаваше оръжието, никой не можеше да сдържи радостната си усмивка. Всички еднакво преживяваха тържествеността и важността на този момент и със строги лица слагаха пачките и мълчаливо се отдръпваха встрани. Само забойчикът и хармонистът Митя със синкав бръснат череп се тикаше напред към Глеб и гласът му гърмеше:

— Я ми сторете път бре, хора!… Не ме изтиквай, ей!… Аз отлично си разбирам мястото… Че то може да съм чакал тоя хвакт повече от рождение…

Той протягаше ръце отдалеч, жадно пресягаше към винтовката и се ядосваше, когато го изтикваха настрани.

След няколко минути отрядът, разпръснат, затича нагоре към превала.

Поля се катереше по камъните редом с Глеб. Той усещаше мекото й рамо и чуваше припряното й дишане.

— Ти все пак тръгна подир нас, другарко Мехова… Защо?

— Защо пък да не тръгна? Защо ти трябва да отидеш, а пък аз — не?

— Аз съм друго нещо, а на теб полата ти пречи…

Поля се ядоса и пренебрежително изсумтя.

Отпред на различни места притичваха червеноармейци и работници, спираха се и стреляха от коляно. Някъде много далеч — в морето или пък отвъд планината — пищяха сирени.

— Ами че това са куршуми, Глеб!… Толкова отдавна не съм ги чувала…

Глеб вървеше с готова за стрелба винтовка, до него — Поля, също с винтовка. Дългите й къдри пламтяха на слънцето.

Планът на Глеб беше кратък и ясен. Отрядът заобикаля бандитите в тил откъм левия фланг и ги изтиква от горичката към голия рид, под удара на червеноармейците, които ще ги унищожат. Самият той щеше да ръководи боя от върха на възвишението.

— Чуваш ли, Глеб? Те са наблизо — стрелят иззад хълма. Правели са си добра сметка — да предизвикат паника, а после да разрушат въжената линия.

Глеб не отвърна. Той се катереше по стръмнината, спираше се начесто и извръщаше глава към въжената линия. Мехова не изоставаше.

Ниско долу хората мърдаха на гъста тълпа, а от тая навалица нагоре по траверсите се бе проточила дълга върволица от цели групи и отделни хора.

Върхът се зеленееше като купол. Ярко пламтеше с червеникавата си ръжда железен триножник — геодезичният знак.

Те изпълзяха на острия хребет на възвишението. Оттук се откриваше просторен скат, покрит с гори и горички, с долове и хълмчета. Надалече синееха други, още по-високи хребети, а над тях смътно се мержелееха отделни върхове, покрити с розов сняг.

Чумалов и Поля залегнаха до триножника върху купчина чакъл. Миришеше на опърлена от слънцето трева и на сяра от нагорещения варовик.

— Глеб, аз нищо не виждам… Къде са те?

Поля се вдигна на колене и се устреми към триножника.

Дзънна тъничка стреличка.

Глеб дръпна Мехова за полата. Отстрани нещо изпращя меко и се скъса. Поля се засмя и седна до Глеб.

— Скъса ми гагичката… мечок такъв!… Какво ще правя сега?…

Тя пошари, намери някаква карфица и забоде полата си.

На склона вдясно от върха се издигаше обрасла с гъсталак — туя, дрян и къпини — каменна стена, подобна на развалините на стара крепост.

Скрит в храстите, между скалите хищно се промъкваше с винтовка в ръка почернял от слънцето казак без папаха. Той приклякваше, подпираше се на камъните, изчезваше и пак се появяваше.

— Ще го застрелям, Глеб… Няма да издържа… — Ръцете и винтовката на Поля трепереха, а очите й горяха.

— Лежи, ти казвам!… Или ще те хвърля долу… — Глеб заплашително се ококори насреща й.

Той бързо се спусна надолу към казака и изчезна от погледа на Поля. После се мярна сред развалините, приведен към земята.

Казакът спря, уплашено завъртя глава и вдигна бързо винтовката.

Сърцето на Поля бумтеше и прекъсваше дишането й, а на нея й се струваше, че в гората някъде далеч под възвишението пукат изстрели.

Дали Глеб е успял да се скрие, или казакът го е забелязал?

Да скочи, да изтича там, при тях… Не, няма да успее… Тя бързо вдигна винтовката и натисна спусъка, но изстрел не чу, само нещо я блъсна в рамото и въздухът нахлу в ушите й.

Поля скочи и хукна към скалите — натам, където беше Глеб. Скалните пластове изригваха пред нея трошляк и прах и пареха бузите и челото й.

До скалата, чупейки храстите, ръмжаха и се гърчеха в схватка Глеб и казакът. В краката на Поля издрънча хвърлената от Глеб винтовка.

С обезумял поглед, целият в пяна и слюнка, казакът се задъхваше, хъркаше, извиваше се в ръцете на Глеб и го влачеше след себе си към ръба — към каменната пропаст на склона.

В момента, когато Поля се прицелваше да удари с приклада казака по главата, Глеб обхвана с едната си ръка шията му, а с другата сграбчи неговата по-горе от китката и я счупи с едно движение. Казакът заскърца със зъби и измуча. Глеб стегна още повече възела около шията му така, че почувствува тялото си да трепери. Поля виждаше — още миг и двамата ще полетят в бездната. Тя с все сила удари с приклада казака в хълбока. Тялото му се отпусна, той замуча и коленете му се подвиха.

— Не можам!… Край!…

Ръката на Глеб се плъзна надолу от шията на казака и скова и другата му ръка. Казакът гледаше Глеб с очите на хванат звяр и дишаше тежко и хрипкаво. От носа и устата му заедно със слюнката течеше кървава пяна. Като тресеше изгорялата си от слънцето глава, той се задави със слюнка и кръв и пак измуча:

— Пушай ме!… Не можам!… Предавам се!…

Поля се вкопчи в рамото на Глеб и го дръпна назад.

— По-скоро се махай оттука, Глеб!… Не видиш ли — капан?

Глеб я погледна, без да разбира нещо, и пусна ръцете на казака. Той също се задъхваше, хъркаше и смъкваше от себе си станалата на парчета риза. После изведнъж се хвана за кобура, но револвера му го нямаше.

Измъченият от борбата казак се озърна, трепна, озъби окървавената си уста и бързо подскочи към пропастта.

— И-их, дяволски души, проклетници!… Хванахте ме, ама други път… Дръжте ме сега доле!…

Той издаде някакъв писклив звук, засили се и полетя в пропастта надолу с главата.

Глеб изтича до скалата и видя как тялото на казака се премяташе далече долу по камъните, пльосваше на издатините, въртеше се във въздуха, пак се пльосваше и се пръскаше встрани на парчета.

Ръката на Поля го дръпна от края на пропастта.

От горичката тичаха на разни страни бандити, спъваха се, стреляха, падаха и се премятаха. Зад върха, където се криеха червеноармейците, пукаха изстрели и се виеше прах. Поля лежеше по корем и също стреляше. Винтовката я риташе в рамото до болка, а тя в бурен възторг щракаше затвора, целеше се и стреляше по подскачащите в далечината фигурки.