Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

XIII. Бавен ход

1
Обратът

Отново настъпиха упорити мирни дни на стопански грижи и делнична работа в отделите, организациите и завода. И тия дни бяха досущ такива, както и преди въстанието на казаците и бело-зелените: отново зашумоляха книжа в канцелариите, отново заседания в изпълкома, в съвета на профсъюзите, в съвета по икономическите въпроси — със задухата на тютюневия дим, с угарките по пода, с безкрайните спорове, резолюции и планове. Продуктите, които селяните докарваха съботен ден — картофи, брашно, зеленчуци, яйца и дребна жива стока, — затрупваха пазарния площад на предградието и във въздуха започна да се носи остра миризма на конска пот и тор. В планинските клисури, където преди не можеше да се мине нито пеша, нито на кон, изникваха мирни горски пътища със скърцането на каруци и провлечената песен на земеделеца.

И отново градските еснафи и деловите хора, с гимнастьорки и френчове, с кожени куртки, с чанти и без чанти, изпълзяха навън от ослепелите си домове и никой не си спомняше за евакуацията, за гърма на топовете оттатък планината, за преживените нощни ужаси.

Морето между планинските си брегове се синееше със синевата на небето. На рейда оттатък вълноломите чак до хоризонта размахаха острите си крила рибарски платноходки. Сутрин край каботажите кой знае откъде се появяваха турски гемии и тънките вретена на мачтите им прорязваха въздуха. Градските еснафи вече не играеха с вежди при среща, не шушукаха на кръстопътищата, край оградите и по тротоарите, а деловито и високо говореха за новата икономическа политика, за валута и контрабанда.

На главната улица, пред магазините, които служеха за складове и бази на разни стопански организации, трополяха коли, цвилеха и се хапеха коне и носачите по цял ден пъшкаха и бършеха потта си под тежестта на бали, чували и сандъци. Главната улица гореше от слънце, миришеше на пролет, чистеше се като патица в предчувствие на нови надежди. Някога тя сияеше с красотата на витрините си, лъхаше с аромат на парфюми и шумолеше с роклите на разхождащите се модни дами, а нощем се вълнуваше, осветена от електрическите реклами. Сега утрешният ден й се присънваше с румени усмивки, без дажби и жилищно сгъстяване, без регистриране и пререгистриране, без конфискации, без купони и задължителна трудова повинност.

Лелки и момичета със запретнати над коляно поли стояха по прозоречните первази и стълбищата, миеха и триеха огледалните стъкла и застоялата мръсотия се стичаше към тротоара на мътни потоци. От тъмните утроби на магазините лъхаше на плесен и спарена прохлада на зимник. Пред разтворените врати и прозорци се трупаха хора, дълго и неспокойно-любопитно надничаха във вътрешността на магазините, гледаха мокрите прозорци, голите прасци на жените. И там, където прозорците тъмнееха с прозрачната си пустота, а вътре чукаха чукчета и стържеха рендета, по вратите и стените на фасадите ослепително белееха надписи:

В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ТУК ЩЕ БЪДЕ ОТКРИТА РАБОТНИЧЕСКА КООПЕРАЦИЯ

УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН ЕПО

ТУК СЕ ОТКРИВА КАФЕНЕ

ТЪРГОВСКО Д-ВО „МАНИФАКТУРА“

А на гладките стени на Градския дом (комуналното стопанство) с огромни букви беше написано:

КОЙТО НЕ РАБОТИ, НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ

Върху развалините на капиталистическия свят ще построим великото здание на комунизма

НИЕ ИЗГУБИХМЕ САМО ОКОВИТЕ СИ, А СПЕЧЕЛИХМЕ ЦЯЛ СВЯТ

На пазарния площад ковяха нови сергии и магазинчета. Там джафкаха брадви, бляскаха златисти стърготини и по улиците на града миришеше на борова смола и блажна боя.

Край отдела за народно образование от сутрин до четири след обед се тълпяха учители със синкави лица. Сбрани на купчини, те стояха и седяха на тротоара с покорното отчаяние на слепци. Така се тълпяха те около отдела всеки ден през цялата зима и през цялата пролет. Училищата бяха заети от учреждения, училищните кабинети и библиотеки бяха разграбени от белите, чиновете-насечени за горене, а отделът за народно образование нямаше пари.

Защо да не стоят и да не чакат заплатата, която отдавна не им дават?…

И когато Сергей излизаше навън от заседание на колегията, той изведнъж се стъписваше при вида на просешката тълпа просветни работници, при вида на сивкавите им лица и мътни очи, изпълнени с печална молба и покорност.

— Сергей Иванич!… Сергей Иванич!… Мили Сергей Иванич!… И вие сте учител… Вие трябва да знаете… Как така, Сергей Иванич?…

А Сергей се промъкваше през душната навалица и не виждаше никого: гледаше надолу, покрай хората, и смутено се усмихваше. Усмихваше се и се измъчваше от смътна вина пред тези страдащи хора.

— Нищо не мога, другари… Искам, настоявам, но какво мога да направя?… Аз всичко знам, другари… Но не зависи от мен…

Той вървеше, бързаше, но все не можеше да се измъкне от тълпата, все не можеше да се скрие от тия покорни очи…

… Пак имаше масов неделен трудоден. Край въжената линия пак засноваха като мравуняк хиляди работници и затракаха с чукове, кирки и лопати. Важно опрян на бастуна си, Клайст отново лично ръководеше масовите работи. Привечер макарите на въжената линия запяха и колелата на станцията размахаха железните си спици на разни страни и в разни плоскости. А през нощта в завода отново грейнаха електрически съзвездия.

… Работниците от районното лесничейство бяха задръстили улицата при народостопанския съвет. Дрипави и чорлави, сякаш току-що дошли от сечищата, с брадви на пояс, те се тълпяха пред официалния вход, святкаха с очи и викаха като на митинг.

Вратата на съвета беше затворена и тълпата напираше към стените и вратата.

— Дайте ни го насам тоя народостопански съвет!… Дайте ни вързано районното лесничейство!… Дай насам тия крадци и грабители!… Де е Чека? Защо Чека не гледа с очите си, ами със задника?… Дайте насам комунистите!… За какво са там комунистите?…

На тротоарите седяха, опрели гръб на стените, други работници и дъвчеха дажбен хляб. Те едва дишаха от горещината, просмукана с миризма на асфалт и нажежен прах, свиваха зад ъгъла, при портата на народостопанския съвет, блъскаха се с рамене и лакти.

На стъпалата се появи Жук и замаха с ръце.

— Внимание, другари!…

Той смъкна фуражката си и огледа тълпата с мълчалива заплаха.

— Другари, аз знам тая паплач твърде великолепно… Здравата им подрязах вече опашките. — Той завъртя ръце и показа зъби. — Аз на всичките им изкарах кирливите ризи, всичките ги обръснах нула номер… Ний, работническата класа, знаем как да ги хванем за шията… Те всичкото злато продали за пломби… А пък тука смъкват кожата на работническата класа, искат да ни сложат хамута… Старата експлоатация връщат… Саботират, морят ни с глад… че по-лесно да върнат царското време…

Ненадейно той изчезна, като че потъна в земята, и гласът му секна. На мястото му тълпата видя председателя на изпълкома Бадин. Лицето му беше неподвижно и безмилостно сурово.

Първите думи той каза спокойно и тихо, както в кабинета си, но гласът му беше отчетлив и звънък.

— Другари, в нашия град има двадесет хиляди души организиран пролетариат. От тия двадесет хиляди вие, една малка групичка, сте дошли тук като някаква пазарска тълпа и позорно дезорганизирате редиците на революционните работници. Срамно и престъпно, другари! Какво има? Какво искате? Нямате ли профсъюз, нямате ли работнически органи, в които можете да поставите незабавно всички въпроси и да ги решите спешно?…

Тълпата трепна, забунтува се и заглуши думите на Бадин:

— Дай ни тук грабителите!… Дайте ни крадците от районното лесничейство!… Няма да отидем на работа… Ний не сме някаква затворническа сган…

Бадин вдигна ръка. Лицето му не се измени: то както и преди беше металически неподвижно и твърдо.

— Аз дойдох тук не за да споря и се препирам с вас, другари. Всички ваши искания, които бъдат предявени чрез ваши представители, чрез вашите органи, ще бъдат удовлетворени. Организирано се върнете по местата си. Знайте, че всяка самоволна отлъчка през тия тежки за републиката дни нанася непоправима вреда на стопанския фронт. И вината ще падне само на вас. Няма да можете да измиете позорното петно, което лепвате на нашия пролетариат. Той има твърде много бойни подвизи, за да понесе тоя позор. Вие не сте предприели сами тази унизителна акция. Тя е дело на отделни интриганти. Аз знам кои са тия раздорници. Ето например един — Жук — той току-що говори преди мен. Аз ще издам заповед за арестуването му.

Бадин още не беше свършил и Жук, цял разтреперан и блед, заподскача край председателя и закрещя:

— Не е вярно!… Не е вярно!… Това е лъжа, другари… Аз не мога да търпя такова нещо, другари…

Оглушителен рев прекъсна виковете на Жук. Тълпата се люшна, замаха с ръце и ти се струваше — още миг и край стената, при вратата ще започне бясна саморазправа.

— Трепи ги!… Блъскай ги, млати ги!… Жук си е наш! Жук — начело!… Жук!… Жук!…

Бадин както преди стоеше на най-горното стъпало и невъзмутимо гледаше ревящата тълпа. Гледаше, без да мигне, и чакаше: ще минат още няколко минути, хората ще се изморят, ще клекнат, ще се успокоят.

Но това не стана: попречи Лухава. Той изтича по стъпалата, тръсна черната си грива и успокоително вдигна ръка.

— Внимание, другари!… Стойте спокойно и слушайте!…

Тълпата замълча, оттегли се назад и встрани по паважа.

— Лухава!… Ей сега Лухава ще им одере кожите… Давай!…

Лухава заговори простичко, свойски, с обикновената си разпаленост:

— За какъв дявол вършите тез щуротии, другари? Брадвата — на пояс, торбата — на рамо, пък дрехите и обущата растат по дърветата. Тъй ли? Това, другари, са залъгалки, а пък работата, значи, е такава: след един час тръгваме. Сбор пред съвета на профсъюзите. Продуктите се товарят на каруци. Парткомът е определил другаря Жук за завеждащ снабдяването. Дават се по един кат работни дрехи. Всички от районното лесничейство са пратени по дяволите!… Жук, командувай!

Тълпата край стълбите се развълнува и тялото на Лухава заподскача нагоре във въздуха с размахани ръце и крака. Когато се умириха и построиха в редици, Лухава махна с ръка и всички тръгнаха надолу — по крайбрежната улица.

Бадин и Лухава стояха до вратата на народостопанския съвет и беседваха като добри приятели, но от очите им струеше омраза:

— На времето аз съобщих където трябва за вашата глупащина с изземването. На тези хлапашки постъпки, мили другарчета, трябва да се сложи край. С какви пълномощия сте се ползували вие, като сте разтурили апарата на районното лесничейство без нареждането на изпълкома? За това също ще бъде съобщено на областните органи и аз ще съумея да ви сложа на местата ви.

Лухава се усмихваше с присвити очи и в тях трепкаха и се смееха бодливи искрици.

— Бюрократ!…