Фьодор Гладков
Цимент (42)

3
Кошмарът

Сутрин, когато отиваше в женотдела, и след четири часа, когато се връщаше в къщи, Поля бързаше да претича тоя път с мъчително нетърпение. Хора вървяха насреща й, хора вървяха пред нея, но в очите й те се отразяваха като размити сенки и тя виждаше не лица, а само крака — с калеври, боси, с партенки, с панталони и поли, с плъстенки, с подвити къси чорапи — много крака, които сновяха насам-натам, неуморими и прашни. Тя не можеше да вдигне глава, за да погледне твърдо и спокойно витрините, отворените врати, хората, които сега изглеждаха не както преди. Жените вече не бяха облечени както неотдавна, през есента: запъстряха премени — шапки с цветя, прозрачна батиста, модни френски токчета… Мъжете с нагръдници, вратовръзки и обуща от шевро. Отново плъзна мирис на парфюми и гласовете зазвъняха високо и радостно. В сивия от тютюневия дим здрач на кафенетата се тълпяха и блъскаха призрачни сенки. Сред глухата гълчава звънтяха съдове, тракаха зарове в хазартни игри и кой знае откъде, от дълбините на тютюневата дупка, се лееха едва доловими звуци на струнен оркестър.

Откъде бе дошло всичко това? И защо дойде така бързо, нахално и безочливо? Защо е тая люта мъка в душата и тая бъркотия на мислите?…

Като че бе попаднала в чужда страна и от сърцето й безвъзвратно се бе откъснало нещо свидно, без което не може да се живее. И тоя срам, позор и неосъзнат страх. Страхуваше се, че към нея ще се приближи някой работник или някой от ей тия дрипави, изпити от глада хора с гноясали очи и ще попита безпощадно:

— Е? Дотука ли я докарахте, а? Значи, това сте искали вие? Бийте ги тия подлеци и измамници!…

И тоя постоянен страх замътваше главата й с халюцинации.

Веднъж в края на август на една от крайбрежните улици, върху релсите и покрития с въглищен прах каботаж тя видя голяма тълпа дрипави, обрасли селяци. Те лежаха, седяха, търкаляха се безредно, на камара — мъже, жени, дечица.

Кърмачета пищяха, давеха се и се късаха от плач, някой глухо стенеше. Жените се пощеха една друга по главите, мъжете търсеха въшки в рубашките и поясите си. И лицата на всички бяха подпухнали.

Минувачите — хора делови — с любопитство и строго изумление се спираха и душеха въздуха.

— Какви са пък тия? Гладуващи ли?

А от прашната, воняща камара долиташе дрезгаво мучене:

— Бе-е-еда, добри хора! Докара ни тука злата орисия — само за мъки и теглила… Дай боже, да се оправим, да додем на себе си… От Волга сме… от гладуващите земи.

И чак до окръжния комитет в Поля болезнено отекваше тоя треперещ сипкав глас, който самотно се раздаваше сред стоновете и смърдящите тела, жалният писък на кърмачето.

— Бе-еда!…

А после тия гладуващи селяци с восъчни лица, в дрипи и с цървули, с дечица на ръце ходеха всеки ден по улиците на града на цели семейства или сами и проточено повтаряха със слаби, хълцащи гласове:

— Помощ… гладуваме… умираме…

Нощем Поля сънуваше кошмари, безсъница я мъчеше по цели часове и през това време тя ясно, натрапчиво и мъчително чуваше всичко, което бе слушала през деня: далечните и примамливи звуци на струнния оркестър, чаткането на заровете, а на улицата под прозореца й жално плачеха неясни гласове:

— Помощ!… Хора мили!… Бе-еда!…

Тя скачаше от леглото, изтичваше боса до прозореца с бумтящо сърце, с пронизваща болка в главата и се взираше навън в нощта. Тишина, бездънен мрак и пустота. Вслушваше се и после пак се връщаше в задухата на постелята си. Заспиваше. Пак се събуждаше от някакви странни, разтърсващи сблъсъци. И пак — далечни цигулки, чаткане на зарове, смях, страдалчески гласове за помощ и писък на кърмачета.

И ето че през една от тия душни безсънни нощи се случи онова, което тя отдавна чакаше като нещо неизбежно.

Някъде се разтвори врата и изведнъж навън плиснаха гласове и кикот и тия гласове заечаха по коридора, загърмяха и се понесоха надалеч, като се сплитаха с неясни подвиквания.

После гласовете и крачките се стопиха в нощната тъмнина. Някъде много надалеч ритмично потропваха капки и от тъмнината струеше звук на призрачни цигулки. Тя разбра: това бяха унилите песни на телефонните жици навън.

— Хора мили!… Помощ!… Бе-еда!…

Няма да заспи.

… Песни, работнически маси, водовъртеж и поток от тълпи, червени лица, червени знамена. Червената гвардия сред огнен дъжд от щикове. Другарят Ленин на Червения площад. Отдалеч се вижда как зъбите му блясват, брадичката му се вирва нагоре и ръката с разперени пръсти призивно се протяга напред, а бузите и скулите му под ушанката се бръчкат. И ти се струва, че се смее. Нищо друго не бе останало в паметта й освен тая зовяща напред ръка, бялналите се зъби и бръчките по бузите… Колко отдавна беше това!… Сякаш сън, сякаш картини от ранното детство… Нордостът подбира праха по улиците… праха и пепелта… Защо преди нямаше прах, а сега знойните дни и нощи се задъхват от пепел? Тихо е и в стаята на Сергей, а сред тишината — шумолене на хартия. От време на време — бавни, провлечени стъпки. Милият Сергей, и той не спи: безсънните часове мери с прочетените страници.

Някой тихо почука, но на коя врата — не беше ясно.

— Кой е?…

Басовият глас на Бадин каза приятелски, с усмивка:

— Полечка, спиш ли? Облечи се и излез за малко: трябваш ми.

— Не мога, Бадин, утре.

— Не може, Полечка. Стани и излез.

Бравата изщрака и вратата се отвори. Мътна светлина плъзна откъм пустотата на коридора. Как така? Как е забравила тая нощ да заключи вратата? Бегло забеляза, че Бадин изглежда някак особено: половината — бял, половината — чер.

— Ето, така е по-добре. Ти много трудно се размърдваш.

Той затвори вратата и щракна ключа. Стените отново потънаха в мрак и мракът стана бездънен. И заедно с мрака, сгъстявайки мрака, самият той — мрак, като непоносимо тежка грамада към нея вървеше той, който трябваше да дойде неизбежно.

Задъхана от страх, тя прошепна, бранейки се с ръце от тъмнината:

— Какво искаш, Бадин?… Какво искаш?…

И не успя да свали ръце: той се стовари на леглото със страшна тежест и я притисна към възглавницата.

— Мълчи, Полечка… мълчи, мълчи!…

Смазана от тъмнината, тя не се съпротивяваше — не можеше да се съпротивява: защо, когато това беше неизбежно и непредотвратимо?…

Кълбеше се в искри бездънната нощ. Някъде далеч шумеше огромна тълпа и необятно тътнеше гръм. Да, това е нордостът. Сега небето е сухо и прозрачно, а звездите ярко и ясно преливат с ослепителни снопчета дъга. Беше ли тук Бадин, или не? Дали не е било това обикновен кошмар? Кошмарите са винаги реални като живота. Може би затова са толкова страшни и така разтърсват душата? Беше ли тук Бадин, или не?…

Тя лежеше неподвижно. Ризата й беше смотана на мокро кълбо. И дълго не можеше да почувствува тялото си: сякаш имаше само глава, а тяло нямаше. Навсякъде — пустота и безкрайност, някаква черна бездна. И тя не съществува, съществува само главата й и главата се носи леко из тая бездънна пропаст. А там, в тъмата и отвъд тъмата — гръм и рев на буря. Толкова е хубаво и спокойно и не съществува нито време, нито нищо…

Стъпките на Сергей се чуха край вратата й и спряха. Защо Сергей се бе приближил до вратата? Поля чу тия стъпки и сърцето й трепна. Тялото й изведнъж затрепери и се загърчи в ужас. Бадин… Да, вратата му е ей тук, до главата й. Той беше тук и си отиде.

Някъде дълбоко край сърцето си чувствуваше тъпа болка-тъга като страшно предчувствие за смъртта. Какво е това?… Откъде тази непоносима болка?…

— Ох!… Ох!…

Тя се загърчи на кревата, изтърколи се на пода и изведнъж занемя от страх. Мракът пак бе започнал да се сгъстява и се спускаше отгоре й с огромна тежест.

Боса, само по риза, тя изтича в коридора, стисна дръжката на вратата за стаята на Сергей и се замята, търсейки спасение от непредотвратимата беда.

— Сергей! Сергей!! По-бързо… моля те!… Серьожа!

Тя дращеше по вратата и се блъскаше в нея и като през сън чувствуваше, че вратата под нея диша и не може и не може да се отвори.

А когато се разтвори, Поля обхвана шията на Сергей и се задъха в ридания — малка, безпомощна, с ребърца на дете.

Ръцете и краката на Сергей трепереха и сърцето му от вълнение блъскаше в гърдите. Той я заведе на кревата, зави я с одеялото, наля чаша вода. Зъбите й тракаха по стъклото и водата на струйки се стичаше по брадичката й.

— Това е долно, Сергей… Това е страшно… Аз не знам какво стана, но стана нещо непоправимо, Сергей…

Той седна на стола до нея и меко, несмело поправяше възглавницата, одеялото, милваше я по ръцете, по косата, по бузите.

— Хайде, недей… Успокой се, Поля… Аз знам… Да беше извикала, щях да изкъртя вратата и да го удуша…

— Ти не знаеш, Сергей… ти не знаеш… С него човек не може да се бори… не може да се спаси от него…

— Хайде да не говорим, Поля. Пийни си още водица и спи. Аз ще стоя до теб, а ти спи: ти непременно трябва да заспиш. Това е нордостът… Отдавна не е духал… Утре ще бъде свежо и прохладно…

— Сергей!… Серьожа, ти си ми толкова близък и скъп!… Аз знаех, че това ще стане, Серьожа… и не можех… Аз не знам какво ще стане сега, Сергей…

Той седеше до нея и неудържимо трепереше. Затреперал бе още щом чу гласа на Бадин. И още тогава почувствува, че подът под краката му се залюля и с първия порив на нордоста всички вещи напуснаха местата си и се понесоха като птици.

— Аз си знаех, Серьожа, че това няма да мине безнаказано… Ти виждал ли си тия лица, тия гласове?… — Хора мили, помогнете… Бе-еда! И заровете, и цигулките в кафенетата… и витрините… Революция, превърната в търгашество… И това… Всичко това е едно цяло, Серьожа…

— Да, всичко това е едно цяло, Поля… Този страшен период трябва да се изживее. Ние трябва да го изживеем, скъпа Поля… Трябва да го изживеем на всяка цена… в борба…

Тя заспа, стиснала ръката му, а той, наведен над нея, седя, без да помръдне, и я гледа внимателно, с печална любов чак до разсъмване.