Фьодор Гладков
Цимент (12)

1
Притулената стая

Прозорецът с масивни дъбови рамки беше винаги затворен, но прахът от каменоломните проникваше през цепнатините и малкото прозорче, наслояваше се меко между черчеветата и сутрин, когато планината гореше с розов отблясък и слънчевите лъчи се плъзгаха косо през плетеницата от рамки, между стъклата летяха разноцветни кристалчета. Тогава техническият ръководител инженер Клайст дълго стоеше до прозореца, гледаше тези летящи светове, тези остатъци от минали геоложки епохи и осезателно чувствуваше сгъстената тишина в стаята.

Работната стая на Клайст се намираше в дъното на един коридор, където денят беше застинал в мъртва вечерна дрямка, а нощта бе изпълнена с черна пустота и космати сенки, и тъкмо затова тази стая му се струваше успокоително недостъпна и далечна като ей онази там каменоломна в пролома, обрасла с шипкови храсти и драки.

Сега, когато заводът е разрушен, геоложките кариери са пусти, а въжените линии разбити и изпоръждясали, животът се разлага на съставните си части — хаос и покой. Защо пък да не си технически ръководител на един мъртъв завод, когато това не задължава с нищо?…

Най-важното е да не отваряш дъбовите рамки на прозорците и да проумееш дълбокия смисъл на огромната строителна дейност на паяците между стъклата. От някаква граница между миналото и настоящето Клайст изведнъж бе видял необикновената красота на архитектурните наслоения на паяжините във въздушното пространство между рамките. И той с часове стоеше при прозореца, прегърбен, дългокрак, с щръкнала сребриста коса, и гледаше бисерната тъкан на паяжинките — множеството ажурни плоскости, различно наклонени и пресечени, безбройните радиуси на стълбичките, сложните плетеници и възелчета, наситени със силата на огромно напрежение.

В работната му стая не влизаше никой: кому е нужен техническият ръководител, когато заводът е пуст като гробища и циментът във влажните складове отдавна се е превърнал сякаш в слитъци желязо? Кому е нужен той, когато стоманените въжета са скъсани, а вагонетките, катурнати по стръмнините, са засипани с камънаци и обрасли с бурени? Кому е нужен техническият ръководител, когато квалифицираните работници скитат като безделници по шосетата, из територията на завода, по пустите корпуси и дворове и мъкнат дъски и обръчи за топливо, медни части от машините за запалки и ремъци от трансмисиите?…

Там долу, в сутерена, в полутъмните необитаеми мази, заводският комитет непрекъснато тътне от тропот и викове и на Клайст му се струва, че това е някакъв хан, свърталище на бунтовници и разбойници. През прашните и мътни стъкла на прозореца той виждаше как работниците, изтощени от глад и страдания, сноват с мрачни лица по бетонните стъпала на ската. Те бяха заети със своите грижи — една страшна и неразбираема игра — и ни най-малко не се интересуваха от него. Всичко се нареждаше в негова полза благодарение на мъдрата му предпазливост и умелото разрешаване на една обикновена математическа задача. Той ги гледаше от усамотения си кът с насмешливо презрение и тревожна ненавист. Те, тези изнурени от глада и безделието същества, бяха докарали разрушението и голямата трагедия — революцията. Те, само те са, които унищожиха бъдещето му, подпалиха света като шепа кълчища и само една малка частица от миналото бяха забравили в тази притулена стая.

Бетонната площадка и стълбата на ската под прозореца изпускаха пара и се топяха в слънчевия блясък. Струваше му се, че са нажежени и ей сега ще избухнат в пламъци. Кухините и изкъртеният цимент на площадката пукаха и скърцаха под грубите обуща на работниците. Те както мравки сновяха: едни навътре — други навън, едни влизаха в заводския комитет, а други излизаха.

За какво е нужен сега този заводски комитет? По-рано той не съществуваше въобще, а заводът разтърсваше света! Каква работа могат да имат тук работниците, обречени на безделие сред остатъците от миналия, величаво организиран труд? Защо е тази угриженост и припряност, когато и утрешният ден е като вчерашния, а след него — върволица от също такива безсмислени дни, сякаш отражения в многократно повтарящи образа огледала.

Куриерът Якоб идваше в стаята точно в един часа с малък месингов поднос. Леко прегърбен, той се появяваше мълчаливо и строго. Посивелите мустаци и четината на червеникавия му череп бяха странно прозрачни като стъкло. Той слагаше на масата чаша чай и малки таблетчици захарин, завити в хартийка. После отстъпваше две крачки назад, навеждаше се, едно по едно събираше с два пръста боклучетата от пода и внимателно ги пущаше в теленото кошче под масата. Стените на стаята бяха чисти и бели, а архитектурните чертежи се открояваха в дъбовите си рамки все така строго, както и през онези дни.

— Един часът ли е вече, Якоб?

— Точно един, Герман Германович.

— Много добре. Можеш да си отиваш. При мен не пускай никого.

— Слушам!

— Изтривай само праха от прозореца, Якоб… но не го отваряй.

— Слушам!

Клайст стоеше до прозореца с гръб към Якоб. Сребристата му щръкнала коса сърдито проблясваше, а старото му сако от плешките надолу стърчеше като опашка.

Някъде много далеч оттатък коридора празните стаи на кантората кънтяха самотно, а сметалата почукваха като пилета. Там имаше нови хора, пратени тук от народостопанския съвет. Кои са те и какво правят там, инженер Клайст не знаеше и не искаше да знае. Той си имаше тази забравена от всички работна стая, охранявана от Якоб, където всичко беше само минало. А настоящето се носеше по шосетата с автомобили, каруци и хора, блъскаше се в тълпите работници, които, оставени на свобода, се бяха научили на някакво глупаво крещене и псувни (по-рано това се забраняваше от дирекцията най-строго).

Той гледаше стръмния скат, насечен от каменните пластове, целият потънал в къдравите храсти на смриката. Високо на билото на хълма като редица масивни скални блокове се извисяваше с аркадите и кулите си замъкът от недялан камък.

— Какво са го направили сега, Якоб?

— Клуб „Коминтерн“ и партийна организация, Герман Германович.

— Тези хора въведоха някакъв нов, неразбираем език. Не пускай никого в тази стая и в никакъв случай не отваряй прозореца. Свободен си.

Той сякаш за пръв път виждаше директорския дом („Коминтерн“!) и се любуваше на колосалната му мощ и гордо величие. Този дом бе строил той, Клайст.

Вляво, зад хълма, сред пъстрите петна от зеленина и камънак, стремително се извисяваха нагоре в небето леките железобетонни заводски комини, въжената линия, а по-долу от комините, зад въжената линия — куполите и аркадите на заводските корпуси. И тях бе строил той, инженер Клайст. Той не можеше да емигрира в странство, без да е разрушил своите творения. Делото на неговите ръце стоеше на пътя му по-непристъпно от планина, по-неотвратимо от времето: той беше негов пленник.

Тази стая с лъскав под излъчваше аромата на предишната делова лаборатория: чертежи висяха по стените, чертежи имаше и по масивното дъбово бюро, не бе изчезнала благородната солидност на тежките, украсени с резба мебели. Тук времето бе спряло и миналият живот се бе сгъстил до телесна осезаемост.