Фьодор Гладков
Цимент (26)

2
Раждане на мъжеството

И през тая теменужена вечер тя разказа на Глеб за преживените мъки, как се е научила да се бори, как е намерила пътя към щастието.

… На тавана, при мишките и паяците Глеб се бе позакрепил след побоищата и през една нощ пое към планината: там, в клисурите и горите, се бяха укрили червено-зелените.

Даша знаеше, че Глеб я напуска може би завинаги и се разделяше с него като с мъртвец. Ридаеше на гърдите му без стон и вик и дълго не го пускаше. А когато се скри в тъмната нощ, тя не запали светлина и с Нюрка на ръце се мета̀ из стаята, докато нощният мрак навън започна да се топи. Оттогава дните и нощите й станаха страшни като кошмар.

От това полусъществование бе дошла на себе си също тъй внезапно, както и бе изпаднала в него.

При нея с трясък, крясъци, с винтовки и револвери нахлуха офицери и войници, обградиха я и няколко гърла изреваха изведнъж:

— Къде е мъжът ти?…

Тя за пръв път затрепера, защото за пръв път я бе сковал ужас. Нюрка се гърчеше и пищеше на ръцете й, а тя, като че оглушала, не чуваше виковете й.

— Казвай къде е мъжът ти. Ние знаем, че е бил тук. Хич не прави невинни очи и не се преструвай на Богородица.

— Че знам ли де е мъжът ми? Вий по-добре знайте… Зер вий го отмъкнахте…

Даша не плачеше, само цялото й лице беше потъмняло и очите й блестяха прозрачно-стъклено.

Един от офицерите, млад, почти момче, наежен и зъл, току ставаше и сядаше, пушеше непрекъснато, не сваляше от нея поглед и крещеше:

— Я да не лъжеш тъй нахално… Знаеш ти! Много добре знаеш!… Няма да ми се изплъзнеш ти на мен…

И изведнъж тресна с юмрук по масата.

— Ей сега ще те арестуваме и ще те разстреляме вместо мъжа ти. Не ни баламосвай, а приказвай!…

А тя стоеше, безчувствена и затъпяла, и едва мърдаше устни:

— Че отде да знам? Ваша воля — убийте ме. Нали видите — сама съм. Защо ме мъчите?

Офицерът помълча и пак я погледна втренчено. Дали видя мъката в очите й, или почувствува укор във виковете на Нюрка, кой знае, но бързо стана от стола.

— Да се направи щателен обиск! Да се обръща внимание на всяка дреболия.

Той я изправи между двама брадати войника и другите до сутринта се ровиха из всички ъгълчета, дупки и парцали.

— Овреме е офейкал, мръсникът…

На сутринта потните и изморени от напразните усилия войници я помъкнаха заедно с Нюрка към вилите оттатък завода. И там, в един зимник, сред камарите чужди, замаяни и сгърчени от предсмъртна треска хора тя седя отчуждено до обед. Някои от тия хора — не един, а мнозина — й говореха нещо, но тя не помнеше нито дума от онова, което й бяха говорили.

А на обед я изведоха от зимника и същият оня офицер, присвил очи, впи в нея острия си поглед.

— Е, къде е мъжът ти, госпожо? Хич не се дърпай — все едно, няма да те пуснем оттука, докато не кажеш. Ако е на сигурно място, защо ще се тормозиш? Не се инати! По дяволите, нали виждаш, че е безполезно…

А тя, готова да падне от изнемога и скръб, повтаряше:

— Отде да знам къде е? По-добре вий кажете къде сте го дянали…

Зад нея някой измърмори с презрение:

— Прати я по дяволите, полковник!… Нали виждаш, че е загубила ума и дума от страх?

А полковникът, както почукваше с цигарата си по табакерата, изведнаж се усмихна.

— Ще те разстрелям за ината ти… Ние тая работа я вършим бързо… Пред нас не можеш мина за глупачка…

— Ами стреляйте, стреляйте… Че какво пък… Че какво…

И за пръв път нервно и пискливо заплака.

— Вий го убихте!… Вий!… Убийте и мен… И мен, и Нюрка… И мен, и Нюрка… и двете.

Свести се на улицата от слънчевата светлина. Вървеше по ослепително бялото шосе. Пред нея беше заводът, а ей там, по-нататък, на възвишението — работническото селище. Отдалеч се виждаше червеният покрив, под който бе останала пуста нейната стая.

И отново заживя сама. Сдружи се с Мотя Савчук и по цели дни прекарваше с нея.

Често седеше пред къщи, вслушваше се в ромоленето на ручеите в клисурата и мислеше за Глеб: къде ли е? Жив ли е? Ще дойде ли някога при нея от неизвестността?

Един ден, когато планината чезнеше в мараня, Даша седеше на стъпалото и кърпеше разни стари дрехи, а край нея Нюрка си играеше с котенцето на циментената площадка пред къщи. Свиреха щурци и чайки се стрелкаха далеч във въздуха над морето отвъд заводските аркади.

По уличката се зададе някакъв мустакат войник с навои (малко ли войници минават край оградата й). Той се приближи до стоборчето и се облакъти на една от дъските.

— Даша, стой си, не се бой!… Хабер от Глеб… Завчас прибери ей тая на хартишка!… Днеска вечер ме чакай.

И си тръгна. Тя забеляза само едно: мустаците му, веждите му — като кълчищно повясмо.

Понечи да хвръкне от стъпалото до стобора, но войникът се обърна и повясмата се свесиха над очите му. Разбра — трябва да го изчака, докато се отдалечи нагоре с широките си крачки. И тя ласкаво извика на Нюрка:

— Я ела тук при мама, Нюсенка!… По-скоро, по-скоро!… Земи ей оная там хартийка и я донеси на мама. Ха така… Ела сега с хартийката да те вземе мама… По-скоричко, по-скоричко!…

И Нюрка защапука към хартийката, стисна я в юмруче и доволна се затича към майка си.

— Мамо, на̀… на̀!…

Даша предпазливо разгъна хартийката и прочете (кой освен Глеб може да пише така?):

„Скъпа моя, аз съм жив и здрав. Пази себе си и дъщеричката ни… Това изгори начаса, а Ефим ще ти разкаже всичко каквото трябва.“

„… Глеб, милият ми, свидният ми! Щом си жив и здрав, щом си добре — за мен няма какво да се кахъриш: аз също съм бодра и весела.“

А през нощта дойде Ефим. Той миришеше на планина и лес, а на Даша й се стори, че от него лъха не на гора, а на Глеб. Тя седеше с Ефим в тъмнината на стаята до прозореца (само звезди се стрелкаха от небето) и тръпнеше от радост и любов към Глеб. А Ефим, с револвер в ръка, тутакси заговори делово, като шепнеше с хрипкавия си от махорката глас:

— Трябва да ни помагаш, Даша. Ще ти река направо: Глеб тръгна през белите към Червената армия. Ти не се косѝ: сигурно ще стигне. Ама не е думата за него сега…

Даша трепереше и шепнеше с вдървен език:

— Ами ако… кажи ми, другарю Ефим!… Ако загине… ако попадне в клопка?… Зер сам е… а край него — все зверове…

— Не е за него думата, рекох вече. Глеб заръча да се държиш и да ни помагаш. Времето е такова, несигурно… Аз всякогаш ще съм ти подръка… А пък ти ще си ни зелена помагачка. Ясно ли е? Задачи ще има за всички зелени помагачи. Значи — и за Глеб. Па нека нашите зелени побратими да са ти за някое време наместо мъж. Помни. Организирай всички зелени вдовици в здрава сила. Пък ти иди по продоволствената част в заводския кооператив. Тая работа завчас ще я уредим.

— Ами детето… какво да правя с детето?… С Нюрочка?…

— Дай я на някоя добра жена да я гледа. Нюрка няма да изхвръкне като птиче. Казвай какво още има да казваш…

Даша трепереше и с голяма мъка можа да промълви най-важните думи:

— Другарю Ефим, може би Глеб сега върви самичък… самичък между зверовете… и смъртта го дебне всяка минута… Ама щом Глеб сам е избрал тоя път — и аз съм с него, по същия път…

Ефим се усмихна в мрака и ръката му ласкаво я потупа по коляното:

— Харна жена си ти… знам… Отсега ти казвам — опасно е. Ама не си сама, с нас си. Пък на нас ръцете ни са яки.

И си отиде пак така нечуто и незабелязано, както се бе и появил.

Нюрка тя даде на Мотя да я гледа срещу една дажба хляб и Мотя на драго сърце взе момиченцето при себе си. Добра жена е Мотя, добра другарка и Нюрка бе живяла при нея като при майка.

Даша започна да работи в кооперативната фурна. При нея често идваха хора от кариерите, даваха й бележки и вземаха хляб за „работниците от планинските строежи“.

Всеки ден се отбиваше на гости при „зелените“ вдовици. Половината от тях се занимаваха със спекулация. Едни проклинаха избягалите си мъже, събираха се с други и скоро забравяха първите. Други пък се прехранваха, като перяха бельото на офицерите. Тя ги сплоти около себе си и им даде работа: да ходят в планината, за да предават на зелените другари дрехи, обуща и всякакви писма и документи от разни нужни хора.

Особено се сдружи Даша с три жени. Най-млада от тях беше Фимка (мома за женене, брат й Петро беше при зелените), с деликатна външност като на госпожица. Най-голяма беше Домаховица, с едър кокал, червенокоса, с три вечно разплакани дечица. Лизавета беше бездетна млада жена с висока гръд и ярка руменина на бузите. Фимка беше покорна и ласкава — не можеше да откаже нито на мъж по женската част, нито на жените по отношение на продуктите. Домаховица беше свадлива и мразеше всички заради лишенията си. А Лизавета беше надменна, мълчалива и недостъпна с всички. Тъкмо тия жени бе сплотила в едно цяло Даша и свободното си време прекарваше само с тях.

В късна нощ идваше при нея Ефим и удряше с револвера по коляното си.

— Трябва да спазвате, другарки-жени, един безпогрешен закон: затвори уста, забрави всичко, каквото знаеш. Езика си със зъби отхапи. Езикът — най-проклетото месо — е човешката опашка. Хванат те, да речем, пипнат те — отхапи си езика и го изплюй. Ясно ли е? Езикът планина не повдига, ама може да катурне цяла крепост.

Ето кой беше първият им другар и учител.

Така измина една година. И през тая година тя сякаш се роди наново. Предишният живот в къщи й се виждаше вече обидно нищожен и унизителен, тя никога нямаше да се върне към него. А работата с жените и връзката със зелените я бяха обогатили и с опит, и с нови мисли.

Една сутрин, когато Даша беше на тезгяха — а утрото беше свежо, слънчево, — група въоръжени офицери разблъскаха тълпата и нахълтаха във фурната. Хората, уплашени, се разбягаха на всички страни. А нея я качиха в един камион сред куп офицери, закараха я във вилата, където едно време беше с Нюрка, и я хвърлиха в същия зимник. И там пак на купчини лежаха и седяха хора, и пак всичките й бяха чужди, всичките бяха измъчени и полуобезумели от очакването на смъртта.

Тя много бе мислила как да се държи, как да не допусне в себе си слабост. През всичко можеше да мине — и през мъки, а може би и през смъртта, — но не можеше да престъпи през Нюрка, не можеше да я изтръгне от сърцето си.

През приличния на плесен здрач видя мустаци и вежди като кълчищно повясмо. Ефим все едно, че не я познаваше, и тя разбра: в никой случай не трябва да покаже, че го познава. Недалеч сред камарата от хора ридаеше Фимка, а до нея седеше брат й Петро, с момчешки, покрити с пух бузи. Той я милваше по косата, по гърба и шепнеше нещо. Лицето му беше като на удавник.

И тогава Даша за пръв път позна ужаса на човешките мъчения.

Отначало помъкнаха Ефим, а след това и нея. Същият млад полковник я погледна — и тутакси я позна.

— Е, дойде ли ни пак на гости?… Ама сега вече няма излизане оттук. Я кажи как хранеше зелените? Защо лъготеше, че не знаеш къде е мъжът ти?

Даша се престори на ахмачка.

— Че отде да знам къде е мъжът ми? Вий сами го затрихте, а сега пък ме забърквате със зелените…

— Ей сегичка ще проверим тая работа. Отведете я в кухнята и я нахранете хубавичко!

Замъкнаха я в друга, по-малка маза. На пода се търкаляше нещо мръсно, смазано, вонеше на разлагащ се труп. На пода, целият в кръв, лежеше гол човек. Двама яки казаци с пъшкане и ръмжене го налагаха с шомполи.

Изведнъж сякаш огън изгори гърба й.

— Рраз, рраз!… Н̀а ти, мръснице!… Я покажи на тая курва оня красавец…

Прилоша й и тя едва не се строполи на пода.

После събра сили и изстена:

— За какво ме мъчите?… За какво?…

— По-яката млатете тоя гъсок!…

Отново замлатиха Ефим с шомполите, а той, проснат, само въртеше глава и мълчеше. И в това му мълчание Даша почувствува огромна сила и мъка. Едва сега разбра тя какво значи твърдост: тя трябва да понесе мълчанието си като дълг. Ето, Ефим цял е смазан от мъчения, но те за него са нищо в сравнение с великата тайна, която брани кръвното дело на революцията, а самия него извисява като непобедим борец.

— Хайде, казвай, пачавро, какво вземане-даване си имала с тоя нехранимайко? Кажеш ли — няма да го пипнем повече, а тебе ще пуснем.

— Аз нищо не зная… Зная само себе си… Защо се гаврите, зверове такива?…

И пак цяла я изгори непоносим огън. Сърцето й замря и тя закрещя пронизително:

— Какво съм ви сторила, бре? Защо ме биете?

— Приказвай!… Инак и с теб ще стане същото… Избирай!…

И тя изведнъж се догади: тия хора не знаят за нея нищо — нямат факти. Арестували са я ей тъй, по подозрение, или някой я е набедил. Тук ги няма нито Домаховица, нито Лизавета. Ами Фимка? Фимка е друго: нея заради брат й. Сигурно са го хванали в квартирата й: той често дохождаше при нея нощем.

— Няма какво да казвам… Какво да казвам?… Живея си сама и никому не преча…

— Сипи още на чичото! Ха тъй, ха тъй… Удряй!… По-силно! Нека да загрухти и да си лапне попара…

Тялото на Ефим лежеше вече безжизнено в кървавата каша и потреперваше в затихваща предсмъртна конвулсия. А казаците уморено плющяха по кървавото месо и от шомполите летяха гъсти пръски.

Покрай Даша полетя презглава братът на Фимка — Петро. С животински страх в очите той скочи на крака, подхлъзна се, падна, пак скочи и затича по кървавата каша, като шляпаше с босите си крака. Подире му с шомполи в ръце се втурнаха двама казаци. Петро зарева страшно и с все сила се блъсна в стената.

Даша с обезумели очи гледаше изтезаването на другарите си и, загубила у̀ма и ду̀ма, не можеше да откъсне поглед от тях. Гледаше и не виждаше нищо освен кръвта.

Дойде на себе си в същата оная светла стая, където сега седеше и пушеше полковникът и се мръщеше от дима.

— Е какво, госпожо, хареса ли ти нашата кухня? А сега нека си поприказваме…

— Аз нищо не зная… По-добре не ме мъчете напусто…

— И оногова ли не знаеш, и момичето?

— Фимка я познавам, и Петро… От деца ги знам още…

Двама офицери му зашепнаха нещо на ухото. Той отначало се навъси, а после бузата му мръдна в усмивка.

— Дайте я на нас, полковник.

И те с гадни гримаси тръгнаха към нея.

Тя се хвърли към ъгъла на стаята и замаха с ръце.

— Не ща!… Не ща!… По-добре да умра… по-добре убийте ме на място…

Полковникът вдигна ръка и се подсмихна.

— Е добре… Ще ти се размине, ако кажеш истината. Ела тука и разказвай.

— Аз нищо не зная… нищичко!… Как не ви е срам!…

Полковникът се облегна на гърба на стола и ехидно присви очи.

Двамата офицери я подхванаха под мишници и я замъкнаха в другата стая.

… До среднощ лежа полумъртва в зимника с разголени крака и гърди. Както я бяха захвърлили, така си и остана. Фимка допълзяваше до нея, стенеше, удряше глава в гърдите й и пак се отдръпваше. На два пъти й се привидя Нюрка: тропа с крачета, врещи, смее се… Даша протягаше ръце към нея и крещеше от страх и отвратя:

— Не ща!… Ох, не ща, Нюрочка… не ща!…

А после, чак до края, не си спомни за Нюрка нито веднъж, сякаш беше образ от угаснал сън.

След полунощ — и това помнеше като през сън — се свести от боботенето на камион. Седеше на пода на дървения сандък, а до нея лежаха и седяха безмълвни хора. Позна Фимка, Петро и Ефим. Край тях стояха казаци с винтовки в ръце.

И само едно се беше запазило ярко в паметта й — разноцветните искри на звездите, а звездите бяха съвсем близо — само да протегнеш ръка, и ще ги стигнеш.

Знаеше, че това е смъртта: ей сега камионът ще спре, ще ги изритат на земята, ще ги откарат при морето на пясъка и ще разкъсат гърдите й с куршуми. Знаеше го и сърцето й се топеше като късче лед. Но ужас не чувствуваше. Струваше й се, че всичко това не е истина, а обикновен муден сън, на който повярваш, когато го гледаш, и знаеш, че тия образи скоро ще изчезнат. И пак й се привиждаше Нюрка: тича към нея, разперила ръчички, с едничък възглас — „мама!“…

Като мъртъвци се тресяха другарите й, проснати на пода: и Ефим, и Фимка, и Петро. И не й беше жал за никого, защото в гърдите си имаше не сърце, а късче лед.

Когато камионът спря, я изблъскаха на земята. До нея застана Фимка. Тя трепереше като в треска, хващаше Даша за дрехите и се притискаше към нея като дете. Ефим лежеше в краката им безжизнено. А Петро, обезобразен от побоите, тъпчеше на едно място, въртеше глава (лицето му беше черно от кръвта), хъркаше и плюеше.

Припряно и сърдито — сякаш не тя, а някои друг — Даша прошепна на ухото на Фимка:

— Нито дума… нито дума… сляпа си, ня̀ма си… нито дума…

Стори й се като че отгоре й се нахвърли огромна тълпа и я блъсна настрани.

Четирима казака бяха изтикали с пушките си Фимка и Петро.

А когато се бяха поотдалечили, Фимка изведнъж завика и се замята като ранена птица, задърпа се назад и замаха с ръце.

— Даша, миличка Даша!… Какво правят те с мене, Даша!…

Блъснаха я и запсуваха, а тя заскимтя, замята се и падна на пясъка. Дръпнаха я за ръце и пак я вдигнаха на крака. Тя направи мълчаливо още няколко крачки, после пак се спря и угрижено извика:

— Бре!… Каква я свърших!… Забравих си шала в ахтонобила…

Но те я подхванаха под мишници и я помъкнаха в тъмнината.

Там, на пясъчната ивица, където морето се губеше в мрака като черно пасбище, Даша виждаше само мъгляви сенки и тия сенки като че пияно танцуваха на едно място.

И отново се разнесе пискливият вик на Фимка:

— Не искам, не ми ги връзвайте!… Искам с очите си да видя младата си смърт…

И чак до залпа не преставаше да вика:

— Искам… с очите си искам да видя…

А когато изстрелите изтрещяха, на Даша дълго й се струваше, че викът на Фимка продължава да се носи над морето.

Към Даша приближи пъргава сянка.

— За последен път: кажи кой работи със зелените. Давам ти дума веднага да те пусна да си вървиш. Иначе — ей го на… нали виждаш? Същото ще стане и с тебе.

И пак така, както и дотогава, Даша безизразно отвърна:

— Аз нищо не зная… нищо… нищо…

— Добре… Вземайте тоя гъсок!…

Повлякоха Ефим и Даша не чу залп, а само един изстрел.

И пак дойде пъргавият офицер.

— Давам ти половин минута…

— Хайде, стреляйте… стреляйте… само не ме мъчете…

Чувствуваше — само миг още, и ще падне, ще се замята като Фимка.

Подхванаха я и я подхвърлиха нагоре. Главата й се удари силно в някакво желязо.

Камионът пак забоботи и отново там горе, съвсем близо, само да протегнеш ръка, зазвънтяха като златни капки звездите, а небето над планината пламтеше като огнена мъгла.

После я отведоха в същата стая, където я бяха разпитвали, и същият полковник, без да я гледа, каза отчетливо и лениво:

— За теб гарантира инженер Клайст. Ние вярваме не на теб, а на инженер Клайст. Можеш да си вървиш. Но да знаеш: паднеш ли ни в ръцете — в къщи вече няма да се върнеш. И друго: тук с теб не е ставало нищо. И очите ти не са виждали нищо. А ако езикът ти издрънка нещо без време, с теб ще стане същото, както с тия кучета. Хайде, марш — обирай си крушите!

Никому нищо не разказа Даша и се научи да говори само на място и по работа. В къщи се прибираше само нощем. Стаята заприлича на кочина и ъглите се замрежиха от паяжина и прах. Повехнаха и изсъхнаха цветенцата на прозореца, лицето й посърна, а очите й станаха студени и прозрачни. С часове стоеше при Мотя, при добрата другарка, при къщовницата Мотя. Сприятели се със Савчук, сприятели се с Громада и дълго седеше с гърбавия Лошак. Скритом се готвеха да посрещнат Червената армия. Даша бе завербувала за тайното си дело и Лошак, и Громада, и Савчук. По-рано те спяха нощем, а денем гледаха към планината. А сега нощем ги мъчеше безсъница, а денем се правеха, че нищо не виждат.

Идваха войниците с безмълвен въпрос в очите. Отстрани погледнато — идваха да се позабавляват, идваха да се поразтушат с младата вдовица. Дойдат веднъж-дваж, после изчезнат, а вместо тях — други. А къде се изгубваха предишните — нищо не можеха да кажат на хората ясните очи на Даша.

В пристанището стояха английски кораби — товареха несметни тълпи бягащи от север богаташи и аристократи.

Някъде далеч зад планината земята боботеше с глух подземен тътен и нощем от тоя необятен грохот от небето като огнен дъжд се сипеха звезди.

… А в едно пролетно жарко утро, когато море и небе, въздух и цъфнали дръвчета се бяха слели в едно, Даша с червена лента, през смрадливата смет, между трупове на коне и хора, през паническия ужас от смъртта, отиде в града да търси комунистите. Вървеше сама, а граждани и работници, все още не на себе си от страх, не смееха да излязат от дупките си. Вървеше тя, а очите и лентата й пламтяха от щастие и гордост.

Срещаше конници-червеноармейци с червени ленти на рубашките и тия ленти отдалеч приличаха на цъфнали пищни макове. Тя гледаше бойците и се смееше, смееха се и те, махаха с ръце и викаха:

— Ура за червената лента!… Ура за червената другарка!…

… Глеб, сломен, лежеше неподвижно на коленете на Даша и дълго не можа да промълви нито дума. Ето я неговата Даша… Седи до него, негова свидна жена: същият глас, същото лице, също като преди бие сърцето й. Но няма я оная Даша, дето беше преди три години: онази Даша си бе отишла от него завинаги.

И вълна от неизразима любов го разтърси като болка. Той я обгърна с треперещи ръце и задъхан, борейки се със сълзите си, застена от ярост, безсилие и нежност към нея.

— Даша, милата ми!… Да бях тук през тия дни!… Да знаех!… Сърцето ми се къса, Даша… Защо ми го каза?… Какво мога да направя със себе си?… Сега съм като ранен, Даша… Как да преживея всичко това?… Аз — и ти… и офицерите… Даша! Между нас е била смъртта… Но ти си жива… Ти си поела сама пътя на борбата, имаш си свой път на борба… А аз… Аз полудявам… Помогни ми да се оправя, Даша…

— Глеб, колко си ми добър!… Колко си ми скъп!…

И те стояха така до среднощ, както бяха стояли само през първите дни на женитбата си.