Фьодор Гладков
Цимент (36)

2
Беззъбите вълци

Сивите хора се трупаха на потна, смърдяща тълпа. Това бяха мъртъвци, вдигнали се от гроба — тифус, цъфтящ като плесен. И не можеше да се разбере кой е офицер, кой е войник.

Жидки говореше с англичанина със сърмените ширити и самият той приличаше на англичанин.

Чибис с жълтата си кожена куртка застана отпред и произнесе безстрастно и отчетливо:

— Офицерите — напред и по-близо! Останалите — назад!

Тълпата освободи една част от палубата. И това пространство заприлича на лобно място.

През тълпата припряно се промъкнаха напред храбреци-дрипльовци с мръсни и отекли от глад лица.

Поля се подсмихна насмешливо.

— Гледай ги, Глеб — удавници. Същите тия са целували ръце на дамите. Сплули са се като смачкани червеи…

Гласът на Чибис беше равен и безизразен:

— Вие сте наши врагове. Вие ни мразите. С хиляди ни изтребвахте нас, работниците и селяните. Сега идвате тук и се надявате, че ще намерите при нас не смърт, а живот. Защо дойдохте в Съветска Русия?

Отпред излезе старик със сребърна четина по челюстите.

— Ние не се боим да отговорим… О, не!… Ние сме само смъртно уморени хора… Разбитият враг не е враг. Нима сме изтеглили по-малко от вас? Ние нямаме нищо освен родината, нямаме нищо извън родината. Ние сме прокълнати и в това проклятие е изкуплението ни. Нека родината поиска от нас мъки, смърт… Ние сме готови на всичко, ние се покоряваме. Вие не можете да ни лишите от тази радост…

И докато говореше, не гледаше Чибис, а тържествено бе вдигнал глава към слънцето.

Чибис го гледаше мълчаливо и втренчено с присвити очи.

Всички мълчаха и в това мълчание имаше тягостно очакване.

Някакво младо офицерче-хлапак закрещя и се замята:

— Измамиха ме… Бях сляп… Аз съм убиец — да… Дайте ми да оправдая правото на живот… Да умра, но да го оправдая…

Чибис небрежно му махна с ръка да престане.

— Прекрасно. Но с какво ще докажете, че говорите истината?

Офицерчето изтича до Чибис и раздра яката на ризата си.

— Застреляйте ме още сега… Застреляйте ме!…

Чибис отново махна студено с ръка.

— Вървете на мястото си! Можете да си заминете обратно, без да слизате на брега.

Офицерът метна ръце към небето. Ръкавите на ризата се свлякоха към раменете му.

— Вие не можете да ме убиете… не можете… Аз искам да живея… да живея!…

Хванаха го под мишници и го отведоха настрани. Той и там продължаваше истерично да крещи едно и също:

— Искам да живея!… Да живея!…

Поля се мръщеше и подсмиваше, а очите й бяха големи и кръгли от радост.

— Какви слаби нерви имат тия червеи!… За какъв дявол ни се предават, а, Глеб? Кажи им, Серьожа… Мен няма да ме разберат…

Сергей възмутено говореше на Чибис, застанал зад гърба му:

— Чибис, имайте мъжеството да говорите неща, достойни за нас… Поемете по-трудната роля — да разговаряте с враговете като с хора…

Чибис разсеяно се извърна и каза през зъби:

— Другарю Ивагин, ей сега ще ви върна на брега. Какво е това?

Тълпата напрегнато гледаше Чибис и зиморничаво се свиваше в мълчание. Одърпани войници се катереха по вентилационните тръби и прегърнали мачтата, изумяло гледаха хората, които те не можеха да проумеят…

Глеб разглеждаше смърдящата човешка камара, потните мръсни лица и не му беше жал за никого, беше му само любопитно и смешно.

… Вълците… Ето ги тия вълци… Те с кървясали очи кръстосваха из просторите на родината. Три огнени години, пълни с неописуеми страдания. В борбата той се научи да ненавижда тия хора, защото смъртта витаеше над него в бури и виелици и пожари озаряваха нощите през войната, а дните бяха отровени с кръв и дим. И ето ги сега тия вълци… С угаснали очи, с беззъби челюсти…

Той слушаше Чибис и се усмихваше: точно така!… Само че е слабо — трябва по-остро, по-остро.

От камарата офицери излезе някакъв скулест човек. Главата му се кривеше конвулсивно и тикове обезобразяваха лицето му.

— Вие сте дошли да се гаврите с нас… Вие мислите, че сте ни поразили и… ик… (главата му се дръпна конвулсивно) и смаяли?… Вие сте на-ивници… ик… Ние отдавна вече сме отровени… и безчувствени… Вие не познавате ужаса на човешкото разложение… ик… Аз свърших…

И вяло се извърна на другата страна.

Чибис се подсмихна, като се вглеждаше в офицера. Смелостта и предизвикателният тон извикаха на лицето му оживление и любопитство.

— Вие сте прав. Но напразно се перчите. Вие твърде добре знаете каква болка умеем да ви причиняваме. Нали? Никой не може да ни упрекне в несправедливост и лекомислие.

Раздрънканият човек се отдръпна настрани, без да се озърне.

Офицерите мълчаха и лицата им бяха сиви като на мъртъвци.

Чибис погледна към слънцето, усмихна се неочаквано и вдигна ръка.

— От името на трудещите се… ви призоваваме да отдадете силите си на Републиката на Съветите…

Останалото не се чу. Настъпи хаос. Към Чибис се втурнаха хора с лица на побъркани. Викаше Чибис, викаше Мехова, викаше Сергей… И Глеб викаше, но какво — не помнеше нито дума. Някакъв войник с оголено рамо, проснат на палубата, ридаеше. Друг хрипкаво ругаеше, задъхан от радост.

Ръцете и краката на Сергей трепереха. За да се успокои, той се дръпна настрани.

Мачтите се люшкаха в небето като стебла. Звънкострунно свиреше от мачта до мачта антената. И винчовете се въртяха като пролетни въртележки. Огнено вълнение бе обхванало морето и въздуха. Сергей вярваше, че животът е безсмъртен и във вихъра на полета птиците ще изпъстрят въздуха с размаха на крилете си…

Жидки разговаряше с англичанина със сърмените ширити. Лулата в устата на капитана тревожно потрепваше. С усилие на волята той се мъчеше да се държи солидно и тежко. Бързо, като автомат, вдигна опнатата си длан към козирката и камилски тромаво закрачи към капитанската кабина, като подрусваше тежкия си задник. Жидки гледаше след него и се смееше. А като забеляза Сергей, смигна и азиатските му ноздри се раздуха.