Фьодор Гладков
Цимент (49)

2
Пепелище

Наскоро след чистката Даша се пренесе в Дома на съветите. Настани се при Мехова, защото бе получила от нея следната бележка:

„Даша, чувствувам, че съм много болна, макар че се движа, храня се, разговарям — и изобщо, външно погледнато, с мен като че нищо не е станало. Но аз нищо не виждам, нищо не чувствувам. Денем съм като подгонен звяр, а нощем сънувам само кошмари. Струва ми се, че повече от едно денонощие няма да издържа. Без съмнение — болна съм. Само ти можеш да ме подкрепиш и оправиш. Като приятелка те моля: ела поживей при мен, помогни ми да се закърпя и да се изправя на крака. Сега съм при Сергей (полунощ е) — всяка нощ съм при него. Той е много уморен, но е бодър, нежен и ласкав както винаги и се грижи за мен като за малко дете. Готов е заради мен да не спи цяла нощ. А когато си отивам, ме изпраща не през коридора, а през вратата за моята стая. Страхувам се, че ще се преумори и ще рухне. В душата ми назрява някаква промяна. Каква — не знам, но зная, че само да постоиш няколко дни при мен и всичко ще се оправи, всичко ще си дойде пак на мястото.“

И Даша още същата вечер с вързоп под мишница замина за града с обикновената си подтичваща походка, с която ходеше да урежда работите на женотдела. В къщи се върна само за завивките си.

— Е, Глебушка, оправяй се засега сам…

Смаян, Глеб стана от стола.

— Нови двайсет… Пак нещо ново… Поне обясни човешки накъде се отправяш… Командировка или какво?…

— Когато идваш в града, наминавай при Поля. Моли ме да поживея малко при нея. Чувствувала се много зле.

— А колко време ще я цериш?

— Не знам. Трябва да се направи всичко да я върнат в партията.

— Да, наистина. С тая чистка доста прекалихме…

— Е, аз тръгвам! Ти, Глеб, все пак не ме очаквай скоро: не знам как ще е там. То дори така може и да е по-добре за нас двамата…

Те смутено замълчаха и в усмивките им се таеше нещо недоизказано.

— Хайде… тръгвам… Засега довиждане…

— Е, какво пък… върви, щом трябва…

Той я изпрати до портичката, а като излязоха, пак я хвана за ръката. Даша протегна устни към него. Той я прегърна и я целуна. Чувствуваше, че се разделя с Даша не така, както обикновено, когато тя отиваше на работа или в командировка на село: тя отнасяше със себе си всички изминали години. Може би Даша няма и да се върне вече при него; може би сега този неин последен поглед да крие въздишка за миналото и радост при мисълта за новия път. Той не може да й каже вече властната си дума:

„Няма да ти разреша да напускаш дома ни. Дойде ми до гуша. Ти жена ли си ми или любовница за ден-два?… Аз държа на правата си. Защо предпочиташ Мехова пред мен?… Пък и изобщо ти твърде много си позволяваш. Свободата ти не е безгранична: ти имаш задължения към мъжа си… Малко ли е и това, че пожертвува Нюрка?… Миналото ти виси като проклятие помежду ни, а всички тия Бадиновци и тям подобни не мога да понасям както враговете… Не ме карай да вдигам скандал… Можеш да си намериш работа и в завода…“

Но той няма власт да изрече тия думи, защото тя, Даша, отдавна му е отнела тази власт. И сега пред него стоеше не просто съпруга, а равен нему по сила човек, който бе поел върху плещите си цялото бреме на ония години. И Даша не беше просто съпруга, а жена, лишена от сляпата привързаност към мъжа си. Ето, тя сега ще си отиде, може би няма да се върне вече и ще му стане също тъй чужда, както и другите жени. Но това е! Досега бяха живели в една стая, спяха отначало разделени, а после — и на едно легло. Но най-важното Глеб не можеше да забрави нито за миг — нямаше я предишната Даша, тази е друга, нова, тя утре може да си отиде и вече никога да не се върне.

Скъсала се бе последната нишка на съпружеската им връзка — Нюрка. Дъщеричката им, мъничката Нюрка, умря и имаше дни, когато общата скръб ги бе сближила много. После чистката, дните, изпълнени с големи грижи: за него — в завода, за нея — в женотдела. И когато нощем се събираха в стаята си, чувствуваха, че мечтата за лично щастие е илюзия. След чистката Мехова заболя и на Даша възложиха да завежда временно отдела. Но в партийния комитет, при среща с нея, всички казваха:

— Ето на̀… Сега Даша си е на мястото… И като че ли винаги е завеждала женотдела.

И за нея, и за другите беше ясно, че скоро от „временно изпълняващ длъжността“ тя ще стане действително „завотдел“.

Разделяйки се сега с нея, Глеб искаше да й каже някакви важни и сърдечни думи, но не можеше: не знаеше какво да каже, а пък трябваше, непременно трябваше. Не й ли ги каже сега — няма да ги каже никога. Даша умееше да се вслушва в думите му, беше отзивчива и внимателна с него, но не можеше да го приеме такъв: твърде много от едновремешния съпруг носеше той в себе си — и прекомерната деспотичност в ласките, и изтезаващата ревност, и настойчивото желание да я прикове към домашното огнище.

— Е, няма що, Дашка… Не мога аз да се оправя в нашия общ живот… Има нещо не в ред… Измъчих се до немай-къде…

Даша гледаше в краката си и се мъчеше да смачка с ток едно гладко камъче, което се изплъзваше при всяко натискане на обувката.

— Не знам кой от двама ни се е измъчил повече, Глеб… Аз никога вече няма да стана такава, каквато съм била преди. И за жена само за в леглото не ставам. Защо да се измъчваме напусто?… Нека отдъхнем един от друг… да поразсъдим…

— Ти, Даша, направо ми кажи, че не ме обичаш вече… отвикнала си… По-добре се живее без мъж…

Даша го погледна изпод вежди и цяла се изчерви.

— Добре, Глеб, ами ако е истина?…

Глеб разбра, че думите му я бяха оскърбили.

— Тогава и аз ще кажа: време е да се сложи край. В такъв случай никой и нищо не може да помогне…

— Да… Всичко се разпадна, всичко се обърка… Трябва някак на нови основи да сложим любовта си… А на какви — не знам още. Трябва да помислим… Ще помислим и ще се разберем. Едно е важно: трябва да се уважаваме един друг и да не си налагаме вериги. А ние сме още в окови, Глеб. Аз те обичам, скъпи мой, но ти трябва да надживееш някои неща… и всичко пак ще бъде добре.

Тя въздъхна и отново се усмихна уморено.

— Хайде, аз тръгвам…

Глеб пребледня и със стон притисна юмрук към челото си. Мъка изгаряше сърцето му.

Даша бе изминала само няколко крачки, когато изведнъж от съседната портичка излезе Мотя. Тя вървеше с отпусната патешка походка, коремът й беше огромен, а гърдите налети. Лицето й покрито с кафеникави петна, а край покорните й, уморено строги очи имаше сини кръгове. Тя още отдалеч махна с ръка и се усмихна.

— Тъй, тъй!… Пак се юрнала нанякъде, поразницата… Ох, да вземе човек, че да те подеме тебе!… Жената деца трябва да ражда, пък тя се шляе… Видиш ли я, дигнала си партакешите и бяга от мъжа си. Да е на мен, всичките жени кат теб ще ги вържа за кревата на мъжете им и ще им река: раждайте, никаквици!… Нищо друго не ти тряба — едно само да знаеш: спи с мъжа си и раждай!… Ей го моя корем: сега ще раждам сяка година, тъй да знаеш… Аз ще си имам деца, пък вий ще сте сам-саменички като кукувици.

Даша се приближи до нея, прегърна я със свободната си ръка и се засмя.

— Ама си и ти, Мотя, квачка и половина!… Като те гледа човек, да ти завиди: не жена, ами цяла утроба…

И я потупа с длан по корема.

— Ами че как!… Ще ви дода аз в твоя проклет женотдел, ще се разголя, ще се изправя на средата и ще викна: идвайте, жени, кланяйте се, целувайте — аз съм Богородица!…

Смееха се и двете, смееше се и Глеб.

Даша тръгна към отвора в оградата със завивките под мишница. Глеб чакаше да се обърне и да му махне с ръка. Но червената й лента се мярна веднъж-дваж през зиналия отвор и изчезна зад стената.

… Даша всеки ден ходеше някъде. Всеки ден се връщаше късно вечер. Често заминаваше в командировки и се губеше по цели дни и нощи. В казашките станѝци все още беше неспокойно: из планината и обраслите с камъш дерета скитаха бандитски шайки и всяко нейно пътуване беше мъка за него. Но ето че сега изведнъж всичко за него бе станало безсмислено, всичко бе станало тягостно и чуждо — и стаята, и уличката между градинките, и тая стена, която бе отделила Даша от него. За какво му е сега тая пуста стая, за какво му е градинката и дворчето от няколко квадратни метра? Тя бе говорила с него на някакъв странен, чужд език. Тя си бе отишла и може би няма да се върне. Нюрка бе умряла. Няма я Даша, няма я и Нюрка: останал бе сам той. Тоя дяволски живот! Той като трошачка разбива всичко — и съдба, и навици, и любов…

Мотя го гледаше отстрани и в очите й, утежнени от майчинството, като искрици трептяха сълзи.

— Ох, Глеб!… Да знаеш само колко ми е жал за вас, мили мои!… Каква ви е зла орисията!… Отиде си детенцето ви, отиде си Нюрочка… И ти на̀, като вълк-единак… без семейство, без топло огнище… Ама ти не смей сега да се оплакваш, Глеб… Който е тръгнал през огъня — сам си докарва огън на главата… И Нюрочка изгоря между вас като прашинка… Ох, че ми е мъка, Глеб!…

Той се извърна на другата страна и започна да пълни лулата си.

— Нищо, Мотя… Огънят не е лош път… Ако човек знае накъде вървят краката му и накъде гледат очите му, може ли да се страхува да не би да се опари много или малко? Ние водим борба и строим нов живот. Всичко е наред, Мотя, не плачи. Така ще построим всичко, че и ние ще ахнем, като го видим…

— Ох, Глеб, Глеб!… От работа на себе си зло докара, гнездото си разруши…

— Карай, Мотя, ново ще построим… Не е ли тъй? Значи, старото е било негодно… Е, какво? Скоро ли ще раждаш?

Тя се засмя само с очи и лицето й затрептя от щастие.

— Ами да!… Подир един месец, Глеб… Ти ще си му кръстникът, тъй да знаеш…

— Дадено, аз ще съм кръстникът. Само че да се разберем: видя ли поп — бутвам го във вагонетката и го пущам по въжената линия към склада за дърва. Хубаво ще ти докарам празника, а, Мотя? Чудо ще бъде!…

Мотя се смееше весело. Глеб тръгна не към къщи, а надолу по уличката, към заводските корпуси.