Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

4
Девойката до борда

До борда стоеше една девойка и гледаше към града. Отзад тя приличаше на малко момиче с черна блестяща коса.

Сергей като че я беше видял в тълпата. По очите й се сети, че е тя.

И когато отново я видя на борда, безмълвно се приближи и се загледа като нея към града. Да, в мълчанието има незабравими мигове на душевно общуване.

Маково поле пъстрееше доскоро на крайбрежната улица… Но маковете не понасят вятъра, не понасят, когато вятърът плъзне по тях. Вятърът си играе като котка с листенцата им, а листенцата се боят от меките му лапи. Откъсват се без болка и умирайки, се смеят заедно с вятъра. Помръква и пустее сега крайбрежната улица. Хората са се нагледали и се разотиват. Градът и планината излъчват каменна жар. Пепелносивите улици сред вълни прозрачна зеленина се извисяват въздушно към планината със заводските комини. Живот и кипеж лъха от зелената морска шир. Сгромолясват се в морето нажежените къщи. И планина, и град, и море трептят в знойна омара и дим. Чувствува ли това девойката до борда?

Това чувствуваше Сергей и питаше девойката с поглед. Къде е виждал тази девойка преди? Никъде. Или може би в сънищата си.

Тя го погледна и се усмихна.

После каза сякаш не на него, а на себе си:

— Аз си го представях… Пътувах и си представях… И ето го сега… всичко това го бях преживяла… Как умеете вие да мъчите! Да мъчите и да разтърсвате от радост! Точно така: мъки и радост едновременно… Страшни хора сте вие, комунистите…

Сергей отвърна, без да я гледа:

— Защо пък? Всичко е много по-просто и по-дълбоко: ние сме хора на безпощадното действие и нашите мисли и чувства са онова, което се нарича историческа необходимост и истина. Ние сме едни съвсем обикновени и искрени хора — и нищо повече. Тъкмо затова ни ненавиждате вие.

— О, не… Струва ми се, че тук има и зверство, и творческо величие… Защо ли? Между вас има толкова много велики хора, но и много са страшните хора, които вече не чувствуват проклятието на кръвта…

— Нека е така. Но ние ще останем във вековете. Като страшни хора ще ни забравят, но като творци и герои ще ни помнят.

Помълчаха. Девойката гледаше вълните. После тихо каза:

— Аз твърде много страдах… Научих се да прощавам и дори да оправдавам…

— Ние също умеем да прощаваме. И вие го изпитахте върху себе си… Както се борим, така и прощаваме със замах.

Смут, страх и възторг се вълнуваха в дълбините на очите й. Тя протегна ръка на Сергей. Ръката й беше малка и трепереше.

— Помогнете ми да ви разбера и обикна. Нали няма да ми откажете да си пишем? Нали?

Сергей се отдръпна отчуждено и хладно.

— Аз с нищо не мога да ви помогна: ще ви помогне само упоритият труд. Трябва да се настроите на нова вълна и на всяка цена да направите така, че да влезете в нови отношения със света. Ето, ще слезете на брега и може би ще се родите отново…

Тя се притисна до перилата, сломена от думите му.

— Ах, да се родиш втори път, е също така страшно, както и да умреш…

Той не отвърна, обърна се и тръгна срещу тълпата.