Фьодор Гладков
Цимент (45)

2
Чистката

Мехова и Сергей минаха чистката в заводската партийна организация: Сергей като прикрепен към организацията, а Поля — понеже по болест бе пропуснала чистката в своята организация.

Събранието бе открито в кинозалата на клуба: народ имаше много — надошли бяха маса безпартийни. Комунистите се бяха скупчили на първите редове, а безпартийните бяха отзад. От огледалата стените изглеждаха като продънени и от тия празнини напираха нови тълпи, а зад тълпите имаше други празнини и други тълпи, та на човек му се струваше, че са се струпали хиляди. А в салона имаше само сто и петдесетина души.

Глеб беше четвъртият в комисията, която седеше на масата пред сцената. Полилеят с петдесет крушки пламтеше с брилянтните си висулки и гирлянди.

Членовете на комисията бяха от други организации: двамата с войнишки шинели и каскети; третият — пристанищен работник, партизанин, приличаше на татарин. Единият от военните беше скулест, мургав, чак чер. Другият — костелив, с пепеляво лице и брада като метличка. Той току я хващаше с три пръста и лекичко я подръпваше, сякаш я доеше. Когато вдигнеше поглед — очи не се виждаха — те бяха безцветни. Докато говореше с извикания при масата комунист, той изобщо не го поглеждаше и сякаш не говореше с него, а с някой друг. И партийните билети като че не гледаше, а само ги мачкаше с тънките си вкочанени пръсти.

Сергей дочу отзад шепот:

— Ама че кожодер, маскарата му с маскара!… Ще ни изяде, бога ми…

И когато костеливият човек извика Громада, Сергей не разбра: тоя ли човек издаде глас, или другият до него…

— Другарю Громада… вашата автобиография?

— Ами че такава ми е ахтобиографията, другарю… Като работник, пролетарий от детски години де, но зер нас великолепно ни експлоатираха капиталистите, тук няма какво да се дискутира…

А отзад шепот:

— Ама че пердаши!… Ашколсун, Громада!…

— Кога влезе в партията?

— При съветския режим, тъй че пресметнато — година време.

— А защо не си влязъл по-рано?

— Че кой чирак го правят майстор, преди да му доде времето?… Ти, другарю, не си ли бил заводски чирак? Изядѐ чиракът сто оки бой и така нанататъка… е, тогаз вече стане майстор…

— Аз питам: защо си влязъл късно в партията?

— Че аз нали доказвам: зер нашият враг е несъзнателността… и така нататък… но в Рекапе влязох о̀време… напусто не съм дискутирал…

— Бил ли си червено-зелен?

— Да съм бил — не съм, другарю, ама работа с планината съм си имал. Оттам планината не съм бил, ама съм пращал туй-онуй за наште хора и белите войници в планината… Ний с Даша ведно нарязвахме винтовете…

— Значи, червено-зелен не си бил. Предпочитал си да си стоиш в къщи и да си траеш…

Във въпросите на тоя костелив човек Громада долови опасност. Всяка негова дума таеше неприязън и пареше незабелязано и болезнено. И когато Громада усети това, той цял се сгърби и в очите му пламна искрица омраза. Забеляза ли го мършавият, или пък му додея да се разправя с Громада, но той надраска с молив нещо върху лист хартия и му махна да си върви.

— Можете да си вървите… Кой иска да каже нещо относно другаря Громада?

— Громада ли?… Хе, Громада е един път!… Громада хич не жали себе си… Една душа крепи, ама пердаши ли, пердаши…

— Следващият… другарят Савчук!…

Тълпата взе да се вълнува, всички зашепнаха, наостриха уши. Савчук, с дълга платнена риза без колан, чорлав, със съдрани панталони, зашляпа с боси крака към масата, като задяваше хората с ръце, блъскаше се в тях, а те с усмивка гледаха след него и го дърпаха за ризата.

— Тю, щур кацар!… Че върви по-право!…

Савчук застана пред масата мрачно и не знаеше къде да дене дългите си ръце.

— Ти, другарю чисткаждия, за живота ми не ме закачай…

— Защо? Това е необходимо: върху него се гради цялата същина на проверката.

— Грешния ми живот не закачай. Той не ти влиза в работата, щом кат аз сам съм го запратил по дяволите… Край!… Аз съм си кацар и правя каци… Изобщо де… Пък сега не правя… До кацарския още не сме опрели. Пък кат запеят резачките — е, тогаз ще падне работа за новите кацари…

— Вие ей тук пишете, че през това време сте тимарили тоя-оня по кратуните и ще ги тимарите още кога падне. Чии кратуни сте тимарили и за какви кратуни говорите?

Всички напрегнато очакваха да чуят как Савчук няма да му мисли много и ще изтърси някоя за джумбуш и скандал. Жилите на челото и шията му се издуха, а в очите му затрептя смях и злоба.

— Аз тях, маскарите му с маскари, съм ги трепал и ще ги трепя, мръсниците… Ей на̀ тук, на скамейките, седят шлосери — и тях съм гонил… Те са ми яли попарата, запалкаджиите… Всичкото стана едно: не по врат, ами по шия… И тогаз, при стария режим, се перчеха в ахнобилите, и сегиж здравата ни пият кръвчицата на нас, работниците…

— Кой ви пие кръвчицата? Партийните и съветските другари ли? Говорете конкретно.

От предните редици се чу самотен глас, прекъсван от кашлица:

— Я го разкарвайте! Какво ни баламосва!…

Залата протестно въздъхна.

— Говорете по-точно, другарю Савчук. Кратуни има разни: едни наистина трябва да се тимарят, а други трябва да се пазят повече и от собствената.

Савчук упорито избоботи:

— Тимарил съм ги и ще ги тимаря… И вий не ми давайте акъл… Господари мно-о-го, а пък началства — под път и над път.

Мършавият беше сляп и глух: той нито веднъж не погледна към Савчук и като че дори не го чуваше и не го забелязваше.

Глеб прекъсна Савчук с чужд глас:

— Ти, приятелю, стига си хулиганствувал. Туй не ти е като да се караш с Мотя.

Савчук погледна Глеб с очи, налети с кръв.

— Я мълчи, Глеб!… Аз да не съм ви някакъв мошеник… Няма какво да ме въртите… Аз цял се виждам като на длан…

Ненадейно отдалеч, зад главите на хората, някаква жена завика:

— Ами що не каза Савчук как смучеше водка и трепеше жена си секи ден…

— Те, мъжете, сичките са песове: жената за сичко — и да шета, и да готви, и да храни, и да мълчи, и деца да гледа…

Мотя скачи от мястото си и се втурна по пътеката между редиците.

— Не е вярно… не е вярно и толкоз!… Ако Савчук ме е налагал, и аз съм го налагала… (Смях.) Вий синца не чините колко подметката на Савчук…

Хората притихнаха объркано и смутено.

— Че де ги на Савчук подметките, а Мотя?… Той бос пердаши — я го гледай…

А Мотя развълнувано се зъбеше на всички наляво и надясно:

— Да не сте смели да закачите Савчук… ей! Той, Савчук, е по-човек от синца ви. Не се давай, Савчук!… От никого се не бой, Савчук!…

Членовете на комисията се усмихваха, неочаквано весело се усмихна и костеливият.

Поля потреперваше и се свиваше като в треска. Тя седеше до Сергей и не откъсваше поглед от масата. Гледаше омагьосано костеливия член на комисията и се усмихваше само с устни, а лицето й беше като на болен — цялото на тъмни петна.

А Сергей бе разтърсен от смътна радост. Не е ли все едно в него ли кипи тази радост, или се влива в него от дълбините на тази облята от светлина тълпа? Радостта пееше и се смееше безгрижно във всяка клетчица на тялото му и всичко — и тия хора, и смеещият се шепот отзад, и полилеят от огнени гроздове — всичко беше необикновено ново, изпълнено с дълбок смисъл и значение. Съзнанието му долавяше само отделни звуци и жестове или само вълната от обща въздишка и всичко беше толкова ясно и просто. Това са отделни мигове, но тия мигове сияят ярки и незабравими. А защо ли това сияние в общото течение на миговете е огромен и сложен процес? Сложният процес е великата човешка съдба и тази съдба е трагедия. Баща му казва друго. Дали отделният миг не поглъща в себе си цялата история? Дали най-важното не е времето, а мигът, не човечеството, а човекът?

… Защо ли ушите на Поля изглеждат излишни? Те аленеят като листенца на цвете. Когато вдишва, ноздрите й се разширяват и побледняват по краищата. Болка и страдание има в горещите капчици кръв, разлети по жилите. И в тия капчици кръв е целият смисъл, разгадката на човешкия живот, цялата му радост и простота.

— Другарят Сергей Ивагин!

Стана. Крачка, две, три… Спря. Всичко е толкова просто и тревожно…

Думите излизаха от устата му някак от само себе си чуваше своя глас, а виждаше твърдия като клюн чужд нос.

— Кажете, полковникът, който бе разстрелян неотдавна, е ваш брат, нали така? Често ли се виждахте с него преди разстрелването му?

— Два пъти: единия — при леглото на умиращата ми майка и втория — когато с другаря Чумалов го заловихме като сигнализатор.

— А защо не съдействувахте за арестуването му след първата ви среща?

— Очевидно не е имало повод.

— Защо през осемнадесета година не напуснахте града заедно с Червената армия, а останахте при белите? Нима бяхте гарантиран от разстрел?

— Не, каква гаранция? Не виждах особен смисъл в бягството. И тук можеше да се работи.

— Така. Вие тогава не сте бил комунист, нали? Е, тогава е ясно.

— Кое е ясно? Какво искате да кажете с това „ясно“?

— Другарю, не съм длъжен да отговарям на въпроси. Това не е дискусия. Свободен сте.

Сергей не седна на мястото си, а тръгна между редиците от работници към дъното на салона и заедно с него, отстрани и отсреща, вървяха още няколко Сергеевци, които го гледаха втренчено с ококорените си очи с червени и подпухнали клепачи. И той сякаш не вървеше по пода, а по някаква клатеща се тясна дъска… все по-надолу и по-надолу… И никак не можеше да сдържи крачките си. Като че не краката му вървяха, а тази клатушкаща се дъска пълзеше под него и краката му едва успяваха да стъпват по движещата се лента. От всички страни плуват, трупат се сред дим и огнена мъгла стотици лица, безкрайно множество, купчини лица и рошави глави…

А после всичко изчезна като видение. Коридорът беше пуст и тишината трептеше и въздишаше като струна. Само нейде далеч звънтяха юношески гласове…

… Комисията по чистката. Костеливият човек с равнодушно лице и движения, непроницаем в мислите си, без усмивка и болка (той май нямаше дори бръчки по лицето си)… В негова власт бяха Громада, Савчук и той, в негова власт ще бъдат и Поля, и Глеб, и Даша — всички…

Звънтяха гласовете вън, звънтяха и клетките на мозъка му…

И щом отвори външната врата, го заслепиха червените петна на знамена и плакати: стените пламтяха, надписите се рееха като бели птици. И навсякъде — по прозорци, по ъгли, китки планински цветя.

Младите бяха все по гащета, с голи ръце и крака. Девойчетата се познаваха по червените ленти на главата и издутите на гърдите фланелки.

Редици, фигури, ритмични движения…

— Едно — две — три — четири…

Образуваха плетеници, възли, сложни фигури.

— Едно — две — три — четири.

Сергей гледаше тази музика от движения и някъде близо до самото му сърце кръвта пулсираше на вълни:

— Едно — две — три — четири…

… Сергей тръгна обратно към салона. На прага спря и се подпря на вратата — по-нататък не можеше да прекрачи. Масата зад купчините глави и рамене и четирите глави над нея изглеждаха недостижимо далечни и тия глави в огледалата и множеството оглеждащи се в тях полилеи бяха непоносимо ярки и страшни. Поля стоеше до масата, малка като момиченце, без лентата, която обикновено носеше на главата. Гласът й се задъхваше, прекъсваше, трепереше и крещеше от болка:

— … и аз не мога да го понеса, защото не мога да го разбера, не мога да му намеря оправдание… Борихме се, страдахме… Море от кръв и глад… И току изведнъж… възкръснаха и нададоха глас… И аз не знам кое е кошмарът: годините на борба, страдания, кръв, жертви или тая феерия от пищни витрини и пиянски кафенета?… Защо бяха нужни тогава планините от трупове? Нали не за да могат мръсниците и гадовете да се ползуват пак от благата на живота, да плюскат, да грабят и да си развяват байрака?… Това аз не мога да приема, не мога да живея така… Жертвувахме се, умирахме, за да се разпънем позорно на кръста… Защо?

— А не намирате ли, че тая ваша лирика, другарко, напомня детската болест левичарство, за която неотдавна говори другарят Ленин?

Гласът на костеливия беше спокоен, строг, безизразен и затова високите нотки в гласа на Мехова приличаха на ридания. А тълпата превити гърбове и прашни темета пъшкаше, напираше напред и се вълнуваше.

— Вие завеждате женотдела, ръководител сте на женската организация, а пред работниците и жените, които ръководите, говорите несъобразени неща. Това на нищо не прилича, другарко!

Отдалеч се виждаше как устните на Поля треперят и очите й блестят от сълзи. И когато тя, олюлявайки се, тръгна без цел и нужда през редиците, хората я гледаха мрачно и дълго я съпровождаха с поглед, не откъсваха очи от нея.

— Кой иска думата по отношение на другарката Мехова?

И цялата тълпа изведнъж изпъшка, зашумя, замаха с ръце.

— За какъв дявол!… Не си струва!… Право си е!…

— Пък аз ще подчертая, другари комисия, че понеже тая къдрокоса е недозряла… зер не сме дорасли още по отношение на комунизма… и трябва да гоним първом женорята… и глезените госпожички също…

А когато вълната от викове намаля и гърбовете и теметата се слегнаха, Сергей видя Глеб, който стоеше прав при масата и вторачено гледаше костеливия член на комисията. Той искаше да каже нещо, мърдаше устни и челюсти, но членът на комисията не вдигаше глава и беше неподвижен.

Даша стоеше отпред, пред масата, и втренчено-напрегнато гледаше след Мехова с изплашени страдалчески очи. После протегна ръка към Глеб и срещна острия му, зовящ поглед, който викаше за помощ.

— Другари, искам думата… Така не може да се постъпва…

Сергей излезе след Поля в коридора и не чу думите на Даша.

Поля тръгна към изхода бързо, с несигурна походка и отметнатата й назад глава се клатеше на раменете като глава на слепец. Той плахо я повика и гласът му глухо изохка в нощната пустота на коридора. Тя не се обърна и с все сила и с цяло тяло се блъсна в тежката входна врата.

Сергей отново застана на вратата за салона и чу как костеливият човек за пръв път викна високо и младежки:

— Виж, това разбирам!… Това се казва член на партията!… Това се казва истински партиен работник и партиец. Нашата партия може да се гордее с такива другари. Свободна сте, другарко Чумалова… Желая ви всичко най-хубаво…

И Сергей видя как костеливият стана от стола си и разтърси ръката на Даша.