Фьодор Гладков
Цимент (22)

1
Масите

Глеб чувствуваше не отделния човек, а цялата хорска лавина и зад себе си, и пред себе си. Облят в пот, той обръщаше с кирката циментения шист и шпат. Хорският мравуняк размахваше хиляди кирки и покриваше цялото възвишение — от комините и заводските корпуси, от каменните насипища до обелиските на обръщателната станция.

Над морето плуваха кълбести облаци, а сред зеленината на възвишенията бяха плъзнали на рояци първите пролетни цветя. Храстите сред камъните и в пукнатините на скалите пламтяха с опалов дим. И вдясно, и вляво се издигаха възвишения, които се спускаха надолу, натам, където се разстилаше морето, небесносиньо в безбрежността си. А между възвишенията и морето — огромно въздушно пространство.

Опрян на дебелия си бастун, Клайст лично ръководеше масовите работи и край него услужливо дежуреха надменни техници и пъргави десетници. А той, прегърбен и важен, спокойно и студено подхвърляше тихи команди.

… Инженер Клайст — предан на Съветската република специалист… Работникът Глеб Чумалов и инженер Клайст могат да бъдат приятели… Нима това не е победа?

Съсредоточен в себе си, Клайст спря недалеч от Глеб, обгърна с поглед целия размах на планинското строителство и в очите му Глеб прочете гордост и нескрито вълнение.

Глеб килна будьоновката си на тила, бръсна струйките пот от лицето си и весело се засмя.

— Е, виждате ли, Герман Германович?… Помните ли какво казвахте — че тая работа тук иска един месец? А гледайте какво правят хората, когато са ентусиазирани… Излизат за трети път, а работата е вече към края си…

Клайст се усмихна и с обичайната си важност сухо проговори:

— Да, да. С такъв размах на работа могат да се вършат чудеса. Но това е неикономично използуване на силите: тук липсва планомерност и организирано разпределение на труда. Ентусиазмът е като проливен дъжд — непродължителен и вреден.

— При разруха само с това трябва да се започва, Герман Германович. А като изградим здрави основи и сложим всичко в ред — тогава вече ще се учим как да извършваме планомерно производствения процес. Впрочем ентусиазмът не е дъжд, а пламък, Герман Германович… пламък на душата… и той няма да угасне…

Подпирайки се на бастуна си, Клайст тръгна нагоре, към пламтящите обелиски на обръщателната станция. После се спря в размисъл.

— Какво пък… може би това е новият ден… Може би започва друг живот… невиждан и щастлив…

Нетърпимо миришеше на нажежени камъни и изгорена трева. Прахът разяждаше очите и устата.

В планината звънтяха камбани.

… Колко е хубаво! Всичко огромно и безпределно. Слънцето живо като човек. То изпълва с кръв всяка клетчица от тялото и разпалва желания и вяра в бъдещето.

Ясно очертаните линии на релсите струяха по ребрата на траверсите към пропастта — към дъното на кариерите — и нагоре, към мрежестите челюсти на станцията. Ще мине един час — и железните струни на въжетата ще се опнат, ще се проточат като нажежени нишки и ще запеят като медни тръби: нагоре — надолу, нагоре — надолу…

Къдрокосата Поля Мехова, подпирайки се на лопатата, уморено се катереше по нанагорнището. Спъне се, извика и се засмее.

Лухава, с черна рубашка без колан, разгърден, стоеше на една каменна скала между обелиските и даваше някакви разпореждания, като сигнализираше с две ръце.

— Ох, че се уморих, Чумалов!… Подкрепи една слаба жена…

Поля сложи ръка на рамото на Глеб. Той я подхвана под мишници и я настани върху издатината на един камък.

Край тях мина Даша с желязна лопата на рамо. След нея — тълпа от жени също с лопати. Те се изкачваха към станцията, за да оправят пътя.

— Ето я на̀ моята Дашка… байрактарка! Чудесна булка беше едно време…

Той й препречи пътя, прегърна я и я притисна към себе си.

Даша се засмя, палаво дръпна будьоновката от главата му и я хвърли настрани. После се изтръгна и с весел смях затича нататък. Той понечи да се втурне след нея, но се отказа и само погледна подире й. Постоя, после бавно слезе надолу по пластовете камъни и вдигна будьоновката си.

Поля се усмихваше лукаво и каза с въздишка на завист:

— Даша е истинска болшевичка и аз много я уважавам. А в теб, Чумалов, тя е влюбена като малко момиче.

— Откъде го измисли пък това, другарко Мехова?

— Как? Нима не го забелязваш?

— Аз засега съм видял друго — сопна се Глеб. — С мен тя постъпва така, както с мъж не се постъпва.

— Не може да бъде!… — засмя се Поля. — Никога няма да повярвам, Чумалов. Дали ти като ревнив мъж не си проявил деспотичния си нрав?…

Той се смути, не издържа насмешливия й поглед и се извърна на другата страна.

— Ех вие, мъже, мъже!… Колко здраво е пуснал корени във вас консерватизмът!… Още нямате мъжеството да уважавате жената…

— Извинявай, но това не се отнася до мен…

— Точно до теб, драги другарю Чумалов…

… През оная паметна вечер Даша бе говорила с него не така, както преди седмица. Неумело и накратко му разказа за преживяното в клисурата. На светлината на електрическата лампа тя изглеждаше като девойче: цяла руменееше от вълнението, а широко отворените й очи го гледаха доверчиво, с усмивка и нежност. А когато му разказа как се хвърлила от файтона и как брадатият казак я повел към примката, Глеб скочи от стола и взе да обикаля из стаята. Разтърсен бе не от страха за Паша, не от омраза към Бадин, а от учудване пред извисения й дух. И завинаги до дълбочината на душата си почувствува: от тоя миг никога вече няма да й каже груба дума и няма да пристъпи към нея нито с обидни разпитвания, нито с натрапчива ласка. Той я слушаше, потръпваше и не откъсваше поглед от лицето й.

— Дашка!… Ами че това е било сигурна смърт!… Не знам какво чудо те е спасило… Ти си права, скъпа моя: ние, изглежда, не само не се познаваме един друг, но не познаваме и самите себе си…

И в тъмнината, когато лежаха разделени (той на леглото, а тя на пода), Даша ласкаво го повика:

— Глеб… спиш ли?

— Скъпа моя, Дашка!… Как мога да спя сега?!…

И тя ласкаво се засмя, помълча малко и изведнаж лукаво попита:

— Е, ами да предположим, Глеб, че тогава съм спала с Бадин? Какво ще кажеш за това?…

Глеб се учуди: с тази жестока шега Даша не го бе наранила. Тя го изпитваше — изпитваше го в такъв момент, когато е невъзможно да си кривиш душата, когато той непременно ще се покаже или човек, или животно. В тоя миг той чувствуваше само едно: Даша му стана по-скъпа, нещо повече от жена, и сърцето му трептеше от нежност към нея като към нов другар, какъвто не е имал никога преди. Искаше му се да плаче от любов към нея и да й докаже, на всяка цена да й докаже, че нейното щастие за него стои над всичко на света.

— Защо ми казваш това, скъпа моя? Каквото и да е станало, ти сега си ми по-скъпа от всичко на света…

Даша въздъхна.

— Аз не знам… но нещо в живота ми се измени… някак по новому… много хубаво… чувствувам и себе си, и теб…

Тя помълча, въздъхна няколко пъти, после се завъртя в постелята, скочи на крака и тихо се приближи до леглото. Той внимателно и нежно я прегърна и като я целуваше, я сложи до себе си.

Савчук начело на строителните работници прикрепваше с шипове релсите към траверсите. Той размахваше чука с настървението на разпален от труда човек.

Глеб вдигна на рамо кирката и започна да се изкачва нагоре, където железничарите изсичаха храстите и очертаваха трасето между камъните: те подготвяха пътя на втората линия.

— Удряй, Савчук, по-силно удряй!… Удряй, че по-скоро да запеят резачките ти в бъчварницата…

— Удряме, маскари с маскари!… Ще проправим път и към нашите момички…

Прикрепваха към траверсите последните релси. Стоманените въжета лежаха като змии върху блоковете и се спускаха надолу, сред тълпите от хора.

В седловината на превала, опрени на винтовките си, стояха на пост червеноармейци. Над тях и край тях гъсто зеленееха храсти и туй.

Смазан от умора, с треперещи ръце и крака, Сергей напусна работата. Той се приближи до Мехова и се строполи до нея върху камъните.

— Е, какво, драги интелигенте?… Невинаги корените на комунистическия труд са сладки, нали?

И Мехова ласкаво го помилва по косата, а той се усмихна малко сконфузено и виновно. От носа и брадичката му се стичаха капчици пот.

— Поля, аз съм много развълнуван. Такива дни са рядкост в живота. Колко необятно е всичко, какъв размах и сила!… Така човек израства и става непобедим. Хайде да поседим, Поля, и да помечтаем…