Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

3
Червеното знаме

Глеб стоеше сред тълпа казаци. Това бяха фронтоваци от кубански и донски станѝци.

Някакъв казак с дрипав бешмет, бос, брадясал, държеше в ръце къс червено платно. Тълпата смърдеше на пот и мръсотия и притискаше Глеб от всички страни. Облечени бяха най-различно: едни с черкезки, други с окъсани рубашки, трети — с някакви странни халати… Тук-таме се мяркаха и турски фесове.

— Тоз байрак е червен… А̀ко да е парцал, ама за твойте очи, другарю, червеното си е свое… Ти, братко, гледай със сърце… С открита душа ти думам, човече: туй ни е съдбата, кръвта ни — байракът де… Аз съм казак, пластун[1]… и тез тъдява са пластуни… от Кубан и Дон… аскери… Синца с една зла орисия… Тъй ли е, братлета? Харно ли думам, аркадаши?…

И една обща въздишка разтърси тълпата:

— Ппррайлно, казаче… тъй вярно!…

Казакът стисна в длан червения къс и пак го разгърна пред Глеб. На слънцето той се корубеше, дамгосан и вкоравен.

Глеб взе парчето и попипа червените петна.

— Чакай, братле… Ама че дяволщина!… Че то туй било от риза! На убит или що? Защо е изплескана с кръв?

— Тъй, тъй… казашка кръв… На, с кръвта си си отиваме дома…

Жарко пламтяха очите на казака. И защо ли от това той изглеждаше червенокос?

— В Галиполи си рекохме: край, братлета!… Към дома! Пък той ни беше главатарят, казакът Губати де… Сбараха го и него, и нас… И ни подкараха като овни на клане… С шомполи ни драха… И мене, и синца ни… Нам одраха кожата, па на него, на Губати, и месата… Той зе да бере душа, пък ний се оборавихме… Тогаз Губати рече: „Свалете ми рубашката!…“ Свалихме я. „Отцепете равно парче… Туй, рече, да ви е байракът, туй да ви е пътят към свободата, към болшевишките братя…“ Тъй заръча казакът Губати, нашият атаман. И тоз байрак ни е до гроб… Аз на гърди съм го крил, крил съм го от подли очи…

Глеб сне будьоновката си и без будьоновка стана както всички други.

— Паметно знаме наистина… Таз кръв цена няма… Значи, още не сте забравили ония черни дни? Те цял живот ще ви останат в паметта… Като белезите от раните… Ний пердашихме Деникин и Врангел… И какво ни е знамето?… Същото… Напоено с кръв… Пък сега на̀… Гледайте какъв завод… великан!… А още е студен… Вярно, мръднахме го от мъртвата точка, ама още е сляп… Кой ще го разгори с кръвта си?… Само ний — хората на труда… И нас никой не може ни победи…

— Тъй амчи… Ний синца сме за труд… Зер трудовата кръв — туй е смърт за задморските вълци — и за чуждите, и за нашите!…

Бележки

[1] Пластун — доброволец-разузнавач от специални казашки пехотни части. — Б.пр.