Фьодор Гладков
Цимент (37)

3
Червеното знаме

Глеб стоеше сред тълпа казаци. Това бяха фронтоваци от кубански и донски станѝци.

Някакъв казак с дрипав бешмет, бос, брадясал, държеше в ръце къс червено платно. Тълпата смърдеше на пот и мръсотия и притискаше Глеб от всички страни. Облечени бяха най-различно: едни с черкезки, други с окъсани рубашки, трети — с някакви странни халати… Тук-таме се мяркаха и турски фесове.

— Тоз байрак е червен… А̀ко да е парцал, ама за твойте очи, другарю, червеното си е свое… Ти, братко, гледай със сърце… С открита душа ти думам, човече: туй ни е съдбата, кръвта ни — байракът де… Аз съм казак, пластун^[1]… и тез тъдява са пластуни… от Кубан и Дон… аскери… Синца с една зла орисия… Тъй ли е, братлета? Харно ли думам, аркадаши?…

И една обща въздишка разтърси тълпата:

— Ппррайлно, казаче… тъй вярно!…

Казакът стисна в длан червения къс и пак го разгърна пред Глеб. На слънцето той се корубеше, дамгосан и вкоравен.

Глеб взе парчето и попипа червените петна.

— Чакай, братле… Ама че дяволщина!… Че то туй било от риза! На убит или що? Защо е изплескана с кръв?

— Тъй, тъй… казашка кръв… На, с кръвта си си отиваме дома…

Жарко пламтяха очите на казака. И защо ли от това той изглеждаше червенокос?

— В Галиполи си рекохме: край, братлета!… Към дома! Пък той ни беше главатарят, казакът Губати де… Сбараха го и него, и нас… И ни подкараха като овни на клане… С шомполи ни драха… И мене, и синца ни… Нам одраха кожата, па на него, на Губати, и месата… Той зе да бере душа, пък ний се оборавихме… Тогаз Губати рече: „Свалете ми рубашката!…“ Свалихме я. „Отцепете равно парче… Туй, рече, да ви е байракът, туй да ви е пътят към свободата, към болшевишките братя…“ Тъй заръча казакът Губати, нашият атаман. И тоз байрак ни е до гроб… Аз на гърди съм го крил, крил съм го от подли очи…

Глеб сне будьоновката си и без будьоновка стана както всички други.

— Паметно знаме наистина… Таз кръв цена няма… Значи, още не сте забравили ония черни дни? Те цял живот ще ви останат в паметта… Като белезите от раните… Ний пердашихме Деникин и Врангел… И какво ни е знамето?… Същото… Напоено с кръв… Пък сега на̀… Гледайте какъв завод… великан!… А още е студен… Вярно, мръднахме го от мъртвата точка, ама още е сляп… Кой ще го разгори с кръвта си?… Само ний — хората на труда… И нас никой не може ни победи…

— Тъй амчи… Ний синца сме за труд… Зер трудовата кръв — туй е смърт за задморските вълци — и за чуждите, и за нашите!…