Фьодор Гладков
Цимент (21)

3
Пиле надуто

Даша не помнеше как е излязла от клисурата. Само едно нещо, ярко и радостно, бе останало в паметта й: сивичките качулати птички по пътя. Отлетят напред — и пак се гмурнат в праха. Вдигнат към нея качулатите си главички — и отлетят.

Но щом пред нея се ширна крайпланинската равнина с полегати ридове и долини, я достраша. Самотна и беззащитна сред тая пустош, тя едва сега почувствува оня сляп ужас, когато загубваш разсъдък и безумно ти се иска да бягаш с отчаяната надежда да се спасиш от гибел. Да можеше да се скрие в някой храсталак или да потъне неочаквано в някоя яма, обрасла с бурен, за да дочака да минат по пътя мирни хора… Но навсякъде беше пусто и безжизнено. Струваше й се, че отзад чаткат копита, множество копита — и хукваше с всички сили, задъхана от страх. Оглеждаше се, но на пътя нямаше никой. И когато, изнемощяла от умора, спираше, конският тропот изчезваше и я обгръщаше звънка тишина.

Отзад едно зад друго се редяха възвишения, пресечени от пропасти, скали и зелени склонове; проломите чернееха като широки ровове, мъхести от вековните гори.

В далечината, оттатък вълнистите хълмове, на един висок рид трептеше в топлия въздух някаква станѝца и камбанарията й се белееше като стълб с едно черно око отгоре. А зад станѝцата, отвъд ридовете, неясно се мяркаха ред назъбени планински хребети.

Как да е, с последни сили Даша се изкачи на един хълм. Отдалеч станѝцата изглеждаше безлюдна и мрачна. Тя беше сляпа, но виждаше със степните си очи като вълчица. Тя, тя наложи върху й страшната ръка на Байстрюк, ей тая станѝца от бради и рунтави папахи.

Даша се препъна в един камък и падна на пътя в прахта. Свести се от болка в коляното. Накуцвайки, се отби встрани и седна на тревата до една разорана нива.

Високо над главата й — синьо небе и облаци, а наоколо — мъгливи хълмове и тишината на необятните далечини.

Отляво и отдясно зеленееше прозрачна млада тревичка, покрита със златен прашец, пламтяха жълтите цветчета на глухарчето — мънички, сякаш току-що излюпени пиленца. Те мърдаха и се смееха, такива хубавички, такива милички…

И при вида на тия цветчета Даша извика и се задави от сълзи. После изведнъж се успокои — замълча, но не можеше да стане: нямаше сили. Тя полежа малко, стана пак и тръгна, като накуцваше, но вече не по пътя, а по тревата.

И тогава за пръв път чу чучулига. Погледна към прозрачните перести облачета, въздъхна и се усмихна.

Зад хълма в галоп изскочиха и зачаткаха с копита конници-червеноармейци с винтовки на рамо. Отпред бясно препускаше мургав човек с черна кожена куртка.

Червеноармейците в надпревара викаха отдалеч и размахваха ръце.

Даша също закрещя и затича срещу Бадин.

Бадин дръпна юздите и в движение скочи от седлото.

— Даша!

Тя с две ръце хвана ръката на Бадин, засмя се и заплака.

Червеноармейците ги наобиколиха и един през друг викаха нещо, но не се разбираше какво.

Един от конниците (скулест, с голяма уста и очи, хлътнали под челото) дълго я гледа, после също тъй мълчаливо слезе от коня и сложи ръка на рамото й.

— Другарко!… Ето ти кон… Качи се… Чакай да ти помогна…

Даша пак се засмя, хвана ръката на червеноармееца и я стисна също тъй силно както ръката на Бадин.

— Благодаря ви, другари!… Просто не знам… Толкова сте добри!… Заради мен цял полк сте вдигнали…

Червеноармейците задържаха конете си и я гледаха весело. А оня с голямата уста я настани на седлото, дръпна стремето от крака на един друг червеноармеец и скочи на задницата на неговия кон.

Бадин яздеше до Даша и през целия път внимателно я подкрепяше по стръмното, опитваше коланите, юздата и поводите. За това негово внимание Даша му се усмихна благодарно.

— Е, какво стана с теб? Разказвай…

— Ами че нищо, другарю Бадин… Е, поглумиха се и ме оставиха. С жени ли ще се туткат? Зарязаха ме — и толкова…

А Бадин я гледаше изпитателно с проницателен поглед и меко се усмихваше (още никой не бе виждал такава усмивка у председателя на изпълкома). И чак до станѝцата язди до нея крак до крак и току грижливо опипваше седлото — провереше дали Даша седи здраво.

При районния изпълком, на площада пред църквата стоеше табор каруци. Конете мяткаха опашки, кравите въртяха рогатите си муцуни. Казаци се тълпяха като на пазар и крещяха, жени виеха и викаха. Малчугани с папахи и без папахи играеха на кончета и прескочикобила. А някъде наблизо — в двора на изпълкома или сред тълпата — пиянски глас се дереше хрипкаво:

Пи-ле наду-то…

Го-ло, съ-бу-то…

Гласът стенеше, задъхваше се, но въпреки това пискливо повтаряше едни и същи думи.

Боршчи, с черкезка и кинжал, седеше до масата и старателно скърцаше с перото — пишеше нещо. Той посрещна Даша с малко нагъл поглед и се засмя:

— Тъй-тъй, имала си късмет, че смъртта е излязла малко своенравна…

Бадин младежки прекрачи към масата и седна на един стол.

— Другарю Боршчи, извикай тук Салтанов.

Боршчи гъвкаво, с женска грация изтича до вратата.

— Другарю Салтанов, председателят на изпълкома те вика.

И със същата грация се върна на мястото си.

Влезе Салтанов и застана до масата. Бадин каза студено, през зъби, като го гледаше втренчено изпод вежди:

— Другарю Салтанов, ти си отстранен от изпълнение на поверената ти задача и си арестуван. Утре заедно с Боршчи заминавате за града. Предавам делото на революционния трибунал.

Салтанов допря длан до фуражката си и се изпъна, като гледаше Бадин с опулени очи.

— Аз изпълних строго и точно всички директиви…

Бадин се извърна на другата страна и мълчаливо хвърли поглед към калпака на Боршчи.

— Другарю Боршчи, ликвидирай цялата тая история. Направи така, че тоя факт да бъде използуван в наша полза. Враждебното настроение трябва да бъде сломено из корен. Да вървим на площада.

И докато те тримата — Бадин, Боршчи и Даша — отиваха към каруците, казаци с папахи, селяни и жени ги гледаха с хлътнали очи. Колите бяха стояли тук цяло денонощие, а селяните се бяха тълпили край тях. През нощта бяха седели край огньове като цигани.

Бадин скочи на една каруца и огледа тълпата.

— Другари казаци и селяни!…

Жените край колите занареждаха и завикаха и заглушиха думите му.

Боршчи също скочи на каруцата, махна с ръка и извика по войнишки:

— Да мовчать же, бисовы жинки!… Слухай, шо буде балакати выщий предисполком… Не регочить же, граждане, бо нема горилки… А коли вона буде — тоди рак в барабан заграе…^[1]

Гласът на Боршчи (о, Боршчи е свой човек, казак от станѝцата!) умири тълпата.

— Граждани казаци! За незаконни действия началникът на окръжната милиция е арестуван. Впрягайте конете и се прибирайте със стоката си в къщи. Допълнителният продоволствен данък, който по нареждане на властта ви беше наложен за Червената армия, за синовете, дето се бият с пановете и генералите, ще бъде отменен. Казвам ви го направо. Грижите ни сега са за войната… Ние не искаме кръв да залива полята. Грижите ни сега са за народното стопанство. Но не сме виновни ние, че пановете и генералите не ни дават да дишаме спокойно нито една минута. Грижите ни са не за кръвта, а за земята. Не за хората, дето са на война, а за работниците по полетата, за имота, за мирния труд… Не продоволствен данък — той се отменя, няма да го има, дума няма да чуете вече за него! — а хамбари, пълни със зърно, всичките ниви разорани… Стоки за станѝците и селата… свободна търговия… право на труд и почивка…

Бадин говори за продоволствения данък, за кооперация, за демобилизиране на Червената армия, за желязо, за манифактура, за бакалия. А накрая гръмко извика „ура“ за другаря Ленин, който отдава целия си живот на работника и селянина.

Бадин вдигна ръка и искаше да каже още нещо, но тълпата се развълнува, взе да ликува и крещи… Хората с радостни лица почнаха да се катерят по колите си и при председателя на изпълкома.

И когато всички се успокоиха и позамълчаха, когато колите заскърцаха, Боршчи добродушно каза на Бадин:

— Пък аз де, другарю Бадин, моля да освободите от арест другаря Салтанов. Пощуряхме малко, ама — край. От един дол дренки сме и двамата.

Бадин студено отвърна:

— Другарю Боршчи, всяка свада и всяка грешка на отговорните работници трябва да служат за урок не само на самите тях, но и на другите другари. Ще стане така, както казах. Предай всичко на сигурен другар. Утре заминаваш с мен за града.

Близо до тях един пийнал казак се олюляваше на несигурните си крака, размахваше папаха и се дереше като малоумен:

Пи-ле на-ду-то,

го-ло, съ-бу-то

излезе на мегдан да пошета…

па го вземаха,

арестува̀ха…

… Вечерта Даша събра жените. С нея беше и Бадин. По случай радостния ден дойдоха много жени. Даша успешно изпълни задачата си. Ох, работата с жените от станѝците е най-трудното нещо!…

И никога Даша не бе виждала Бадин такъв, какъвто беше тая вечер. Когато погледите им се срещаха, в паметта й изплуваха златните глухарчета край пътя. И в очите му Даша виждаше безмълвен възторг и неугасващия пламък на любовта му към нея. Чак додето дойде време за сън, той не се отдели от нея нито на една крачка, напрегнат от грижа и ласка — покорен, укротен и мек. А на Даша, кой знае защо, й беше смешно: тя чувствуваше, че Бадин е опустошен, че силата му е преляла в нея, в Даша — само да му заповяда, той покорно ще направи всичко каквото тя поиска.