Фьодор Гладков
Цимент (29)

3
Изселването

Възвишенията оттатък залива, над завода, бяха кафеникави, нарязани от тъмните дупки на клисурите. Небето в зенита си беше синьо и дълбоко, а над планината — огнено и зъберите се открояваха ясно с ослепителната си линия. Само снежните лавини на мъглата се кълбяха по седловините на превалите и се смъкваха като водопад през височините.

Заводските здания долу, над залива се мержелееха като приказни дворци. Комините стройно и тънко се извисяваха срещу пълзящите преспи. Морето под планината се наливаше с небесна синева и светлите и тъмни петна по повърхността му изчезваха.

Между няколко пресечки на главната улица, по цялата ширина на каменния й паваж, шаваха човешки мравуняци. Истерично пищяха и плачеха жени. Мъжете, струпани в разнолика маса, мълчаха мрачно или се усмихваха бледо и объркано. Жени с вързопи и кошници, едни с деца на ръце, други — хванали ги за ръка, седяха върху вещите си, стояха или лежаха с очи на обречени хора. Тук-таме на земята се тръшкаха по-слабонервните и край тях се суетяха хора.

Чирски стоеше в предните редици по долна риза и тиранти, без шапка, с пантофи и разсеяно гледаше къщите, сякаш ги виждаше за пръв път. Жена му, рошава, полуоблечена, седеше на някакъв вързоп и гледаше в една точка. А момиченцето подскачаше между баща си и майка си, подвикваше нещо в такт с движенията си и здраво стискаше с две ръце голямата кукла.

Обозите — пухкави купчини от бели бохчи — се точеха напред и се виждаше как дългият им керван се извива от ниското към гърбицата на улицата.

На една от колите разгърден комсомолец с рошава глава дрънчеше на китарата си полка. А някъде далеч отпред пискливо свиреше хармоника.

Партийците стояха по тротоарите с винтовки до краката, на метър-два един от друг. Уморени и мрачни от безсънната нощ и тежката работа, те гледаха тълпата и не я виждаха. В пресечките трополяха и дигаха врява други хора — еснафите, наизлезли да позяпат необикновеното зрелище.

… Еснафките не търсят чуждия смях: еснафките имат чувствителни сърца — дай им погребения и сълзи, в сватбите ги привлича не веселбата, а тъгата и сълзите на младоженката. Такъв е животът на еснафката, че чуждите сълзи са й по-близки и желани от смеха.

Ето че те и тук бяха подушили мириса на обилни сълзи и търчаха от покрайнините, от собствените си бордеи, от квартирите си в национализираните къщи, за да преживеят желаната болка при вида на стоновете и воплите на уважаваните и почтени семейства. Жадно търсеха те с потъмнели очи ридаещите жени и оросяваха лицата си с обилни сълзи.

… Някъде много надалеч проеча команда. Конвоят вдигна винтовки на рамо. Тълпата уплашено се размърда.

Обозите отпред загърмолиха и тълпата на вълни пое по улицата.

Сергей вървеше след Даша, а след тях — Жук. От другата страна (виждаше се през тълпата) крачеха дребният Громада, Лошак и Мехова.

Неясна болка свиваше гърдите на Сергей. Това, което се прави, е безобразно и варварско. Такова нещо партията не може да приеме. Защо е тая тълпа? Защо са тия противни писъци? Защо са тия деца, които се мятат в ръцете на майките си? Не, партията не може да се съгласи с такова нещо, а за него, за Сергей, това е прекалено тежко изпитание.

Ето момиченцето с куклата: вкопчило се за ръката на майка си, а самото то хванало за ръка куклата.

Чирски, високо вдигнал глава, върви спокойно, с жертвена важност. Някаква престаряла старица с боне и наметка се опира тежко на бастуна си, сякаш участвува в църковно шествие. Подкрепя я под ръка девойка, цялата в бяло. Те не плачат и лицата им са като на монахини.

Недалеч отпред Сергей видя баща си. Той вървеше сам, оглеждаше тълпата и се усмихваше. Вървеше някак странно: ту бързо ситнеше и изпреварваше другите, ту се спираше, ту пристъпваше едва-едва, дълбоко замислен. Като забеляза Сергей, той радостно вдигна ръка и се запъти към него.

— Ти си моят конвоир, Серьожа, а аз съм мъдрец, отиващ на изгнание. Любопитно, нали? Не е редно да влизаш в разговор с мен, докато съм твой арестант. Исках само да ти кажа, че твоето оръжие, което брани здравината на революционната ви диктатура, е смешно и абсурдно: то е като някаква пищялка на рамото на такъв свиреп болшевик, какъвто си ти. Но можеш да ми завиждаш: в тоя момент чувствувам целия свят така безкраен, както не го е чувствувал и Спиноза, макар на Марк Аврелий това вече да му се е привиждало нощем.

Откак Сергей го бе видял за последен път, баща му се бе занемарил още повече: смъртта на майка му е била за него последен удар. С дрипите си той напомняше просяк: беше мръсен, несресан, от краката му течеше кръв и гной. На Сергей му стана жал до плач.

— Ти няма къде да ходиш, тате. Ще се настаниш в моята стая — ще живеем заедно. Не трябва, тате. Къде ще идеш? Ти ще загинеш… разбираш ли го?…

Старецът изумено вдигна вежди и се разсмя като дете.

— Не, не, Серьожа!… Аз твърде добре знам цената на свободата си. Аз съм човек, а човекът няма място, защото нито една дупка не може да помести човешкия мозък. Всяко събитие е чудесен учител: виж колко непосилна е за робите свободата, какво проклятие са за кокошката крилете!…

До Сергей незабелязано се бе приближила Верочка. Тя, изглежда, е вървяла по тротоара заедно със зяпачите. С привичното изумление в очите, цяла разтреперана, тя забъбри на ухото на Сергей нещо неясно и в гласа й Сергей усети само едно — молба и сълзи.

Баща му се засмя, замаха с ръце и в очите му блесна радост.

— А-а… Верочка!… Непресъхващият извор на любов… С какво чувство посрещна ти, детето ми, моята голгота?… Хайде, ела… хайде, ела тук!…

— Иван Арсенич!… Иван Арсенич!… Така се радвам… Сергей Иванич!… Така се радвам!…

И припна към стареца. Хвана го под ръка и тръгна заедно с него като негова дъщеря и лицето й сякаш сияеше през сълзи.

— Тате!…

Сергей искаше да каже на баща си още нещо (но какво — бе забравил) и му протегна ръка. Но ръката му, останала без опора, увисна надолу: баща му и Верочка се отдалечаваха от него в тълпата.

Старецът се обърна още веднъж и погледна Сергей отчуждено, с една отвесна бръчка на челото.

— Гледай, Серьожа, как се повтаря историята: аз съм слепият Едип, а ето я и моята Антигона…

И се засмя — чужд, преминал в друг, неразбираем за Сергей свят. Сергей поправи винтовката на рамото си и стисна зъби до болка. Някъде в него със спазми се прекъсна последната струнка.

Недалеч от крайбрежната улица, на потъналия в сиви бурени пущинак, тълпата пак насяда по вързопите и купчинките трева. Обозите ги нямаше вече: бяха ги изпратили към складовете на изпълкома.

Хора се тълпяха и на крайбрежната улица: това бяха градските еснафки, дотърчали след тълпата…

И нямаше вече истерични викове, ридания и глъч. Не е ли все едно какво ще бъде по-нататък? Децата викаха, скачаха и неудържимо се сплитаха в играта: тъй хубаво е да потичаш по зелената тревичка, когато слънцето се показва иззад утринно забулените с мъгла планински възвишения, а морето синее, блести като злато чак до хоризонта. Само им се яде!… Много им се яде!…

Недалеч са пристаните, само кораби няма. И пристаните са обрасли с трева. Терзанието на изнурената тълпа толкова прилича на надежда: ей сега върху блестящата повърхност ще задимят параходи, ще затракат крикове и хората ще се засуетят, ще затичат по крайбрежието, опиянени от повея на отплуването.

Глеб мрачно гледаше към морето и натам, откъдето Лухава трябваше да дойде с отряда си и с колите, натоварени с покъщнината и семействата на работниците.

… През нощта планината бе пламтяла в огнени гирлянди и пламъците излитаха там като горящи птици. По паважа в боен ред звънко мина полк червеноармейци. Бойците отиваха в нощната планина срещу зловещия зов на вражеските факли.

Тази тълпа тук не е нужна сега никому. И безсънната нощ, и глупавото им старание… Струваше ли си да хабят толкова енергия заради тая сган, за да всеят страх сред нея още веднъж и да я изхвърлят като смет на боклука? Защо са тия излишни детски викове и цялата тая паника на живи мъртъвци? Тая тълпа само вони на домашна пот, а животинският й ужас е отвратителен до повръщане. Някак другояче трябваше да разбутат тия гнезда. Страха си тия деца ще пренесат в бъдещето, защото децата никога не забравят преживяния страх.

Полкът червеноармейци в боен ред бе отнесъл със себе си вълнението на Глеб. И от тази нощ с мяркащите се бели гащи, долни фусти, с вонята на спално бельо в душата му бе останала мътилката на обида и злоба.

Но не е това най-важното: важното е друго. Заводът трябва да възкръсне на всяка цена. Важното е корабите да възвърнат към живот кейовете и каботажите и хиляди работници да започнат да се трудят в цеховете, на пристанището и на въжените линии. Но там, в планината и отвъд планината, гърмят оръдия и червеноармейците щракат в окопите затворите на винтовките си. А в полето — пустош и разбойнически сборища, глад и голи хора, умиращи от глад върху безплодния чернозем…

Към Сергей се приближи Мехова с винтовка на рамо. Поля бе изкарала една безсънна нощ, но очите й горяха с утринен блясък.

— Колко отдавна не съм преживявала такива вълнуващи минути, Сергей!… Също като на война или през дните на октомври… Хубаво, чудно хубаво! Ами ти? Защо си такъв посърнал?

И думите й, в които звънтеше радостна възбуда, му бяха много далечни: той хем ги чуваше, хем не ги чуваше. И Сергей отвърна неясно, като насън:

— Боли ме глава…

— Какво става с теб?… Как може да те боли глава сега, когато кръвта кипи и се вълнува?… Още утре ще подгоним на принудителна работа цялата тая сган… Чуваш ли, Сергей?

— Не знам…

— Как така — не знам? Какво говориш?!

Сергей стоеше с винтовката в ръце и гледаше тълпата, отчужден и затворен в себе си.

А Мехова, като бързаше и се препъваше, пое нататък през буренака. Беше ли това, или не беше? Поля ли бе идвала при Сергей или друг човек? Може и никой да не е имало — сторило му се е…

По шосето гърмоляха каруци. Покъщнина, деца върху вързопите, а отстрани вървят работници с жените си. Лухава поваляше бурените с широк разкрач и косата му се мяткаше от бързия ход.

Поля изтича при Глеб с пламтящо лице.

Той махна с ръка.

— Другари-и!… Строй се!…

Комунистите разкъсаха обръча и бегом, в надпревара затичаха към Глеб.

— А вие, граждани, си събирайте партушините!… Отивайте в новите си квартири! Поживели сте в палати — сега поживейте в бордеи. Там, в предградието, ще ви покажат къде има отворени врати.

Обезсилени, хората седяха на тревата, върху вързопите и бяха отпуснати, слепи и глухи. Иван Арсенич излезе от тълпата и пръв пое по тревата заедно с Верочка и те вървяха бавно, в нежна близост, сякаш на обикновена утринна разходка. Старецът се усмихваше, размахваше ръка и й говореше нещо — оживено и весело. След тях се надигнаха и тръгнаха още няколко души с вързопи и кошници, след тях още и още… Изведнъж всички се разбързаха, засуетиха се и започнаха да се пръскат на разни страни — и към шосето, и през буренака, и обратно към града…

Лухава дотича при Глеб и задъхан от умора, заговори припряно и гневно:

— Веднага в партийния комитет заедно с отряда!… През нощта преминаваме на казармено положение. Отвъд планината се води бой… Обединени сили на бяло-зелените… Има опасност да завземат града. Въжената линия е развалена… От сечищата са избягали и последните работници. Червеноармейците на линията са дали жертви.

— Какви ги дрънкаш!… Линията?… Нашата?

— Да, точно тя, вашата… Бързай! Сбор пред окръжния комитет.

Глеб го погледна развълнуван, махна да прогони някаква поразила го мисъл и затича към отряда.