Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

VIII. Усилни дни

1
Работническа кръв

Дните пламтяха в слънце и зной, наситени с грижи и трескава работа, а нощите минаваха някак незабелязано. Облян в пот, Глеб тичаше в съвета на профсъюзите, в окръжния комитет (незабавно да се свика общоградско партийно събрание!), в участъковия профсъюз на железничарите („другари, придвижвайте въпроса с подаването на цистерните към нефтодестилацията!“), в заводското управление, в машинните корпуси на завода — там беше Бринза, там бяха дизелите, готови за работа…

Обикновено не заварваше Лухава в съвета на профсъюзите. Лухава не можеше да стои между четирите стени на стаята си. Всеки ден от сутрин до късна нощ той тичаше по профсъюзите, по предприятията и на място вникваше във всички подробности на производството и живота на работниците: провеждаше екстрени заседания, изглаждаше конфликти, псуваше наляво и надясно хайлазите и записваше на червената дъска героите на труда. Втурваше се като хала в учрежденията, в стопанските органи, в продоволствените органи, удряше с юмрук по книжата, заповядваше, изискваше, запалваше хората, предизвикваше буря от възторг. И никога не беше измъчен, не знаеше преумора и само в очите му неугасимо горяха трескави пламъчета.

Ето с какво бе завладял сърцата на работниците!

Жидки винаги посрещаше Глеб радостно и азиатските му ноздри потрепваха от вълнение. А Глеб с килната назад будьоновка крещеше с негодувание:

— Кога най-сетне, другарю Жидки, ще се доберем до тия плъхове в народостопанския съвет? На всяка крачка — саботаж, за всяка дреболия губим не часове, а дни, седмици… Не може ли председателят на Чека да хване за гушата някой негодник, поне за да ги сплаши… Извикай Шрам, другарю Жидки, одери му жълтата кожа…

Жидки ставаше от масата и приятелски го хващаше под ръка.

— Много се вълнуваш, гръмовержецо!… Но защо толкова много се лютиш? Ще изгориш, ще капнеш!… Много бързо забрави как си работил в армията. Трябва да умееш да ръководиш — да организираш и правилно да разпределяш хората. Вземай пример от Бадин.

— Вземай ти пример от него, щом толкова го харесваш.

— Не искам.

— Аз пък искам да изтикам от кабинетите всички тези шрамовци и бадиновци и да ги впрегна в истинска работа. Ами че ти само си помисли, другарю Жидки, какво става тук: заводското управление приковано към народостопанския съвет, съветът те отпраща при управлението, управлението при съвета, съветът — при промишленото бюро, в главното управление на циментената промишленост… Въртим се в този дяволски кръг… Как да не те хванат братята, как да не беснееш?… С какво удоволствие бих смачкал тези гадинки!…

— Нищо, приятелю… ще дойде и техният ред…

— Да, но нали усилията ни остават напусто — усилията на времето. А колко скъп материал е това!…

Жидки се смееше и прегръщаше Глеб през раменете.

— Скъпи мой, и аз кипя, и моята душа гори… Може би точно затова те обичам, дяволе… Но не е там работата, драги: не бива да хабим силите си за дреболии. Не забравяй, че сме комунисти: ние не правим революция, строим социализъм. А това е огромна, страшна борба. На пътя ни има милиони препятствия: и открити, и скрити врагове, и безброй разни отживелици… Освен това — разрухата, гладът… Всичко трябва да се прави наново и по новому. Това не е просто възстановяване, не е ремонт — не! — това е създаване на една система на живот, за която човечеството е мечтало от векове.

— Ей затова аз кипя и ще кипя, другарю Жидки… Не може да не кипи човек…

Жидки се смееше.

— Ти, Чумалич, си готов да разтърсиш целия свят…

— Тъй си е. Разтърсваме го и ще го разтърсваме.

— Дявол да го вземе, Чумалич! Какво щастие е да живееш и да се бориш в наши дни! Ами че ние въплъщаваме бъдещето в настоящето. Ние носим това бъдеще в себе си. И колко приятно е да съзнаваш, че навсякъде с нас е Ленин, че сме негови съвременници, че постоянно чувствуваме дъха му…

— И още нещо, другарю Жидки… че ние тъкмо затова носим отговорност за всяка своя крачка и за всяка минутка, защото щастие без отговорност няма.

Глеб напущаше Жидки окрилен и се чувствуваше освежен и още по-силен.

В завода електромонтьорите бяха започнали ремонта на електрическата мрежа. В работническите жилища сложиха крушки, взети от заводските складове, и клъбцата им заблестяха с източената усмивка на отразените прозорци. Жените и децата развълнувано се усмихваха на крушките и бледността на глада, покрила лицата на работниците като прах, се топеше от радостна надежда.

В шлосерния цех вече не правеха запалки. Там кипеше друга работа: сред оглушителното стържене на желязо, воя, съсъка и звъна отново възкръсваха за живот детайлите на машините. Работници в сини блузи с меден оттенък крачеха един срещу друг от цеха към машинните корпуси и после пак по двора към цеха. Нямаше ги само Лошак и Громада: те имаха друга грижа — заводския комитет. И в сутерена под заводското управление, в стаите на комитета, покрити с циментен прах и окадени с дим на махорка („тамян, от който и дяволът бяга“), се тълпяха и тълпяха хора. Те сновяха навън и навътре, едни излизаха от комитета, други влизаха. Полагаха се грижи за увеличаване на дажбите, разпределяха се силите. Непрекъснато се говореше за въжената линия. Всеки ден очакваха нарядите течно гориво.

Глеб тичаше ту в един, ту в друг цех, грабваше инструменти, режеше, пилеше, работеше със свредела, сякаш искаше да надскочи самия себе си.

Често се отбиваше при Бринза и Бринза го посрещаше бурно:

— Хо-хо, командарме!… Работата върви… Гориво, гориво дай, командарме!… Гориво и нищо повече!… За един-два дни не ми ли доставиш, ще се пръсна заедно с дизелите.

А между машините звънтяха по метала помощниците му, съвсем прилични на него. Той смигаше, кимаше към тях с каскета си, засмян до уши:

— Видиш ли? Хората заработиха с жар. Няма ги вече, приятелю, мързела и неразборията от ония години… Ето каква е силата на машините. Живи ли са машините — няма къде да избягаш. Мъката по машината е по-силна от мъката по изгората…

И пак викаше, та се чуваше из целия корпус:

— Гориво, гориво, драги ми приятелю!… Десет цистерни!… За начало стига. Десет цистерни!…

Заедно с Клайст, с техници и работници от каменоломните Глеб обикаляше пролома, обраслите с трева площадки на кариерите. Клайст, важен, мълчалив, с хлътнали очи, оглеждаше старите въжени линии. Двама стари служители-техници вървяха по навик две крачки след Клайст и при първото му мълчаливо кимване с робска готовност се спущаха към него. Той не поглеждаше Глеб и като че не го забелязваше край себе си, но Глеб виждаше, че Клайст признава само него. И когато Клайст разговаряше с техниците, Глеб знаеше, че техническият ръководител говори само с него, с Глеб.

Решено бе да оправят магистралата и въжената линия да бъде продължена от най-горната площадка на кариерите до превала, на височина осемстотин метра.

Веднъж, както седеше в кабинета си над материалите и проектосметната документация (прозорецът беше вече отворен), Клайст, уморено отпускайки се на облегалката на стола, каза:

— Ако вие, Чумалов, гарантирате, че проектосметната документация ще бъде напълно спазена и работната ръка осигурена, ще можем успешно да извършим работата в течение на един месец.

Глеб се засмя.

— Е, тук няма да се разберем с вас, Герман Германович. Какъв ти месец! Максимум — десет работни дни. На ваше разположение са пет хиляди работници. Материалите при първо поискване ще получите чрез заводското управление. Не месец, а само десет дни, другарю технически ръководител.

Клайст го погледна втренчено и за пръв път бледо се усмихна.

Бъчварският цех стърчеше като някакъв ненужен сайвант: стъкленият му покрив бе натрошен от камъни. По плетеницата от рамки, по оцелелите стъкла се виждаха пръчки, дъски, парчета от обръчи и какви ли не боклуци. А тезгяхите, трансмисиите, дисковете на озъбените резачки бездействуваха, ръжда като краста ги разяждаше, прах от планината и шосетата ги покриваше като скреж. И навсякъде се разливаше мътна светлина: може би затова и тезгяхите, и резачките, и недовършените бъчви бяха сивкави и прозрачни като лед.

Веднъж на минаване Глеб се отби и там. По-рано стружките блестяха тук като златни и бъчварите, и те цели посипани със стружки и искрящи стърготини, в надпревара се суетяха всеки край тезгяха си.

Глеб не влезе по-навътре: не обичаше пустотата и безлюдието. Ще мине време — ще дойде редът и на тоя цех: ще засвяткат пак стружките, ще полетят отново струи от стърготини и резачките пак ще запеят едновремешните си песни…

Той вече се канеше да се връща, когато изведнъж видя Савчук. Бъчварят седеше с гръб към Глеб зад стария си тезгях, оглеждаше го, опитваше го на здравина, удряше го с юмрук, а тезгяхът скърцаше и кашляше като немощен старик.

— Тъй, тъй, друже!… Не си отвикнал още, нали? Усещаш, усещаш…

Той отиде при резачките и помилва с широката си лапа ледено побляскващите им дискове и те лекичко зазвъняха, завъздишаха сякаш през сън.

— Хайде, хайде, моите момичета!… Да видим как ще запеете… Имайте търпение, скоро ще дойдат момци, ще наплодят с вас бурета — ама не за женорята да правят зле, а за всички краища на земята… Ще карат не зелки, а цимент за строежи… Хайде, хайде, моми, не плачете!…

Глеб тихо излезе от цеха и се засмя, като хвърляше ласкав поглед към вратата на бъчварницата.

… През един ден, когато камъните и релсите се топяха под слънчевите лъчи, а пустият завод мълчеше със студения си прах, се появи локомотив, който, изпускайки към небето облаци дим, теглеше дълга композиция от изпоцапани цистерни с бензин и нефт. От портала с викове и ръкомахане наизскачаха насреща му работници с дълги престилки.