Фьодор Гладков
Цимент (24)

3
Прекъсвачът е включен

Колелата на обръщателната станция пееха като струни и чугунените им спици размахваха черните си крила на разни страни, в разни плоскости. Стоманените въжета се намотаваха и размотаваха върху жлебовете на обръчите като паяжина. Електромонтьорите, работници и комсомолци начело с Лухава и Клайст гледаха електрическия полет на колелата и слушаха възкръсналата музика на машините.

Лавината от хора, проточила се на километър-два надолу, кипеше и се вълнуваше. От станцията до долу, където се издигаха пирамидите каменни насипища, тълпата бе разделена на два потока и между тях се бяха опнали четири струни.

От дъното на клисурата, вкопчена за стоманеното въже, пълзеше нагоре пресечена отдолу костенурка.

Отряд работници с винтовки слизаше нестройно по стъпаловидните пластове откъм превала. Червеноармейците заемаха предишните си места. Пред отряда вървяха Глеб и Мехова. Зад тях върху пушки носеха тялото на един другар.

Отрядът се спусна при машините и всички оставиха винтовките. Лицата на работниците бяха покрити с кал. Трупа с кърваво парче месо вместо глава сложиха на бетонната площадка. Като се блъскаха един друг, хората се устремиха към отряда.

Безмълвно, строго, с болка и страдание на лицата работниците стояха рамо до рамо и гледаха лежащия в краката им убит момък. Човек вече не можеше да познае в тази облята с кръв глава Митя-хармониста. Пак тук, сред тълпата, комсомолки превързваха ранените другари.

Задавен младежки глас с вълнение казваше:

— Ех, каква стана тя, братко… Митя!… Такова нещо… А пък какъв весел момък беше!…

Прииждаха все нови и нови тълпи, застиваха край трупа и въздишаха с болка.

Клайст се приближи до Глеб и мълчаливо му стисна ръка.

А Даша мина край него и го погледна с овлажнени очи и в тях светеше нова радост и удивление.

… Ето го най-важното — масите… трудът… крилатият полет на колелата… През нощта заводът бе прогледнал с електрическите луни, а мъртвите ледено блестящи крушки в работническите жилища светнаха със сплетените си нишки.

Ей там, гърлата на комините ще забълват черни облаци и въздушните костенурки ще заплуват към кейовете и обратно насам, към височините, за да поглъщат шисти от каменоломните.

Лухава стоеше при машините, викаше нещо надолу и размахваше ръце.

Колелата трепнаха и спряха.

Глеб изтича по стъпалата долу, под машините. Една голяма вагонетка-платформа, покрита със сребристия прах на тлението, стоеше наравно с площадката.

Той отново изтича горе и извика към тълпата:

— Другари, вдигнете тялото… сложете го във вагонетката! Ще го свалим долу с почести. Нека мине през масите… Нека всички го видят и му отдадат последна почит.

Работниците внимателно и безмълвно вдигнаха убития и го сложиха във вагонетката.

Някой ласкаво и жално молеше:

— Другари!… Хора мили!… Кирката му… пушката му… Да бяхте ги сложили до него, другари!…

Глеб излезе на подпорната стена, застана между синкавите обелиски и широко размаха ръка:

— Ход надолу!… По-весело!…

И вагонетката, съпроводена от хорската гълчава, заплува надолу по релсите въздушно и плавно като птица.

Глеб завика в длани като в рупор:

— Другари, това е жертва на труда и борбата… Не са нужни плач и ридание, а радост от живите победи… Скоро заводът ще загърми с огън и машини. Ние с вас започваме великото строителство на социализма. Да, проливала се е кръв, много страдания е имало… Много трудности е имало и ще има на пътя ни… Но този път на борба води към щастие, към окончателната победа над света на насилието. Ние създаваме нашия свят със собствените си ръце. С името на Ленин на уста, с вяра в безкрайното щастие ще удесеторим силите си за завоюване на бъдещето…

А вагонетката с тялото на убития момък, веселия хармонист, се спускаше надолу през тълпите от хора и всички посрещаха и изпращаха тази катафалка, свалили шапки, мълчаливо, със строги и печални лица.