Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

3
Прекъсвачът е включен

Колелата на обръщателната станция пееха като струни и чугунените им спици размахваха черните си крила на разни страни, в разни плоскости. Стоманените въжета се намотаваха и размотаваха върху жлебовете на обръчите като паяжина. Електромонтьорите, работници и комсомолци начело с Лухава и Клайст гледаха електрическия полет на колелата и слушаха възкръсналата музика на машините.

Лавината от хора, проточила се на километър-два надолу, кипеше и се вълнуваше. От станцията до долу, където се издигаха пирамидите каменни насипища, тълпата бе разделена на два потока и между тях се бяха опнали четири струни.

От дъното на клисурата, вкопчена за стоманеното въже, пълзеше нагоре пресечена отдолу костенурка.

Отряд работници с винтовки слизаше нестройно по стъпаловидните пластове откъм превала. Червеноармейците заемаха предишните си места. Пред отряда вървяха Глеб и Мехова. Зад тях върху пушки носеха тялото на един другар.

Отрядът се спусна при машините и всички оставиха винтовките. Лицата на работниците бяха покрити с кал. Трупа с кърваво парче месо вместо глава сложиха на бетонната площадка. Като се блъскаха един друг, хората се устремиха към отряда.

Безмълвно, строго, с болка и страдание на лицата работниците стояха рамо до рамо и гледаха лежащия в краката им убит момък. Човек вече не можеше да познае в тази облята с кръв глава Митя-хармониста. Пак тук, сред тълпата, комсомолки превързваха ранените другари.

Задавен младежки глас с вълнение казваше:

— Ех, каква стана тя, братко… Митя!… Такова нещо… А пък какъв весел момък беше!…

Прииждаха все нови и нови тълпи, застиваха край трупа и въздишаха с болка.

Клайст се приближи до Глеб и мълчаливо му стисна ръка.

А Даша мина край него и го погледна с овлажнени очи и в тях светеше нова радост и удивление.

… Ето го най-важното — масите… трудът… крилатият полет на колелата… През нощта заводът бе прогледнал с електрическите луни, а мъртвите ледено блестящи крушки в работническите жилища светнаха със сплетените си нишки.

Ей там, гърлата на комините ще забълват черни облаци и въздушните костенурки ще заплуват към кейовете и обратно насам, към височините, за да поглъщат шисти от каменоломните.

Лухава стоеше при машините, викаше нещо надолу и размахваше ръце.

Колелата трепнаха и спряха.

Глеб изтича по стъпалата долу, под машините. Една голяма вагонетка-платформа, покрита със сребристия прах на тлението, стоеше наравно с площадката.

Той отново изтича горе и извика към тълпата:

— Другари, вдигнете тялото… сложете го във вагонетката! Ще го свалим долу с почести. Нека мине през масите… Нека всички го видят и му отдадат последна почит.

Работниците внимателно и безмълвно вдигнаха убития и го сложиха във вагонетката.

Някой ласкаво и жално молеше:

— Другари!… Хора мили!… Кирката му… пушката му… Да бяхте ги сложили до него, другари!…

Глеб излезе на подпорната стена, застана между синкавите обелиски и широко размаха ръка:

— Ход надолу!… По-весело!…

И вагонетката, съпроводена от хорската гълчава, заплува надолу по релсите въздушно и плавно като птица.

Глеб завика в длани като в рупор:

— Другари, това е жертва на труда и борбата… Не са нужни плач и ридание, а радост от живите победи… Скоро заводът ще загърми с огън и машини. Ние с вас започваме великото строителство на социализма. Да, проливала се е кръв, много страдания е имало… Много трудности е имало и ще има на пътя ни… Но този път на борба води към щастие, към окончателната победа над света на насилието. Ние създаваме нашия свят със собствените си ръце. С името на Ленин на уста, с вяра в безкрайното щастие ще удесеторим силите си за завоюване на бъдещето…

А вагонетката с тялото на убития момък, веселия хармонист, се спускаше надолу през тълпите от хора и всички посрещаха и изпращаха тази катафалка, свалили шапки, мълчаливо, със строги и печални лица.