Фьодор Гладков
Цимент (30)

1
На стража

Денем, по време на строевите занятия, иззад планината като далечен гръм долиташе дъхът на оръдията: там, отвъд забулените с мъгла хребети, се водеше бой. Сборният отряд със специално предназначение се готвеше да замине в подкрепление. Нощем той в пълен състав изпълняваше караулната служба по охраната на града.

Денем градът с пустите си улици потъваше в тишина, а нощем умираше в мрака. Електричеството в завода вече не гореше и прозорците на квартирите бяха плътно закрити с кепенци и пердета. И само еснафите в учрежденията и по улиците тайнствено мърдаха вежди при среща. Слухове и сплетни се носеха из града заедно с вихрите прах, а вятърът разнасяше непредпазливите думи по предпланини и клисури, където зад всеки храст и камък се таеше невидим враг.

Част от организацията на жените начело с Даша бе отишла на позициите с един санитарен отряд, а друга част под командата на Поля обслужваше комунистическия отряд в общежитията и срочно подготвяше извозването на семействата на работниците в случай на евакуация.

През тоя ден Глеб бе срещнал Поля няколко пъти. Тя неуморно тичаше по профсъюзи, предприятия, учреждения и разпращаше жени по всички краища на града за постоянна връзка и пълна готовност, ако се получи заповед да бъдат евакуирани няколкото хиляди жени и деца.

Влакови композиции, готови за натоварване, стояха под пара при завода, на крайбрежните улици, в предградията и съскането на локомотивите се сплиташе с въздишките на далечните оръдейни изстрели.

Поля не бе спала вече две денонощия и очите й бяха малко трескави, а лицето й гореше с тифозна руменина.

Тоя ден тя отдели малко време, притича при Глеб в общежитието и се засмя със сухи устни.

— Ето я истинската работа, Глеб!… Живуркахме си и зубрехме тезиси за профсъюзите и новата икономическа политика… Носехме се по еднообразно сиво течение. Седяхме на заседания до оглупяване. Развъждахме бюрократизъм. Загивахме, превръщахме се в чиновници-професионалисти. Новата икономическа политика… Веднъж чух един моряк-водолаз да казва: „Умната са я измислили тая нова политика: винце и бира, ресторанти, пий — ако щеш там, ако щеш — в къщи. Поддържам я и гласувам с двете ръце…“ Не, Глеб, това няма да го бъде. Не!…

Глеб й се любуваше с усмивка.

— Ти не се горещи, другарко Мехова. И половин година няма да мине, и ще развъртим тая знаменита нова икономическа политика. А твоя водолаз ще го пратим в отдела за комунално стопанство: нека развъжда там разни ресторанти и да смъква пара от тях.

Поля уплашено изправи глава и веждите й трепнаха от яд.

— Това няма да го бъде никога!… Партията не може да трактува въпроса така, както го трактувате вие. Ние не можем да предадем революцията — това би било по-страшно от смърт. Нали интервенцията е сломена, блокадата е абсурдна приумица. Нашата революция запали целия свят. Пролетариатът от всички страни е с нас. Реакцията е безсилна. А не е ли реакция новата икономическа политика — не е ли реакция, не е ли реставрация на капитализма? Не, това е глупост, Глеб.

— На̀ ти сега!… Че каква реставрация може да бъде, щом е съюз на работника и селянина?

— Как? Значи, пак да има пазари? Пак да има буржоазия?… Да не би да искаш заводът ви да бъде даден по концесия на капиталистите? За това говореха днес в изпълкома. А Шрам бил изпратил доклад в главното управление на циментената промишленост. И ти ще се радваш на това, така ли? Такава реакция допада ли ти?…

И край скулите на бледото й лице пламтеше руменина, а по челото и горната й устна искряха капчици пот.

Глеб пребледня и, поразен, се наведе към Поля.

— Какво, какво, другарко Мехова? Концесия ли? Каква концесия? Работниците да си дадат завода на буржоата?… Няма го майстора! Ще им дам аз една концесия на тия мръсници…

— Аха, жегна ли те?… На̀ ти нова икономическа политика… Ха развърти я де!… Концесии, ресторанти, пазари… Кулаци, фантазьори и спекуланти… може би ще кажеш нещо утешително за работническите кооперации?… Продоволствен данък, кооперация… Всичко това може да е нужно… Но само не отстъпление, Глеб… само не това… само не това!… Да задълбочаваме, да разпалваме световния пожар, не да отстъпваме завзетите позиции, а с бой да заемаме нови!… Това е!…

Тя изтича навън с огънче в очите, а той, Глеб, стоеше развълнуван и мислеше за това, което бе казала Поля.

… През тая нощ Глеб с отряда си дежуреше в долината оттатък града. Всички бяха разпределени във верига по крива линия от шосето до склоновете на предпланинските възвишения, а патрули бродеха из предградието, разлайваха страхливите кучета и по лая им можеше да се разбере къде минават патрулите.

Глеб и Сергей стояха на края на гората и следяха факлите в планината.

Ето някъде там се замята пламък и литна нагоре като червеникава птица. Мяркаха се протегната ръка и рамене на човек.

Далеч-далеч в клисурата се стрелна нагоре още една такава пърхаща факла и полетя в тъмнината като падаща звезда.

По-нагоре затрептя и се запремята трета, после още и още…

Зад тях беше гората и тя се сливаше с нощта.

Само дърветата ей тук, край шосето, шаваха като рошави сенки.

… И през тая нощ, както и вчера, хората бяха замрели от ужас пред смъртта, идваща откъм планината, и над града се стелеше напоена със страх тишина. Нощем градът се бои дори от шепота си и се е сврял в миша дупка. А в гората — мъртва тишина. Тя изплува от дълбините и носи сладникав мирис на блато. И навсякъде се носи, пее със съсък на стрела звън на далечни падащи капки…

Всичко се струваше на Сергей призрачно, изменчиво и безкрайно. Като културен човек той знаеше нощта при електрическа светлина, но все пак планината и звездното небе му изглеждаха така близки и ясни, както каменните къщи, като булевардите, като пустите площади. Денем винтовката не бе така тежка, а сега сякаш се бе сраснала със земята.

Огнена птица падна и запърха в храстите, пръсна куп искри и угасна. А в планината и клисурите факлите се мятаха и наблизо, и надалеч.

Глеб седна на тревата и равнодушно хвърли поглед натам, където бе загаснала факлата.

— Трябва да го пипнем тоя нехранимайко… Просто сам се тика на мушката… Сядай, Серьога!…

— Но той е съвсем наблизо, Чумалов… Използува английски барут. Той, без съмнение, знае, че сме тук, знае и се държи дръзко. Впрочем, ние закъсняхме, Глеб Иванович: той си свърши работата. Нали виждаш? Угасна… Той няма да рискува…

Глеб спокойно запали лулата си, като поглеждаше към блуждаещите съзвездия в планината.

— Ако той не мислеше, че ние с теб сме глупци и страхливци, нямаше да се върти край нас. Тоя телеграфист ще поработи и за наше удоволствие.

Сергей хвърли поглед по продължението на шосето. То димеше от пепелта и загасваше в тъмнината. Там, където пътят вече не се виждаше, като чер планински облак се извисяваше огромно дърво. И на Сергей му се струваше, че между клоните му припламва клечка кибрит и не може да се запали.

— Навсякъде врагове, Глеб Иванович. Нищо чудно, ако са и тук, заедно с нас…

Ей там, оттатък гората, е гарата. Но и на гарата е тихо, само нощта пъшка като животно и сънливо преживя.

Някъде напред по шосето скърцаше талига и колелата й звънтяха.

… Всичко това са само неизбежни епизоди от борбата. Пълно е със събития и бъдещето: враговете още дълго ще злодействуват из страната под различни маски на приятеля на работническата класа и партията. Борбата с тях ще бъде жестока и продължителна. Но ето… тъй му е тежко сега, че работата, започната с толкова напрежение и ентусиазъм, е провалена. Въжената линия разрушена и вагонетките пак се търкалят сред камъни й храсти както през ония дни, когато Глеб с мъка на сърцето ходеше по ръждясалите железа. Дизелите пак бездействуват, а корпусите на цеховете са пусти и студени. Ръцете пак държат винтовка. И вместо трудов кипеж може би пак ще има окопи, преходи, сажди и мирис на барутен дим.

По силите му ли е да се бори за затягане на трудовия фронт, когато всичко — от машините до последния гвоздей — е разрушено, разграбено, ръждясало, когато няма топливо, няма хляб, няма транспорт и вагоните са струпани по коловозите като планини от ненужно желязо, а край кейовете още дълго няма да димят кораби… Дали не беше прав председателят на изпълкома Бадин, когато го гледаше като някакъв глупак, който сам не знае с какво се заема? Парвеню. Ахмак. Празноглавец. Хората не са в състояние още да държат здраво в ръцете си малкото, врагът още заплашва самото съществование на работническата власт — как може тогава да се правят планове за възкресяването на завода? За това ли трябва да се мисли сега, когато работническата класа е обречена на гладна смърт, обезсилена е и не може да понесе тежестта на един работен ден? За какво ти е производство, когато стопанският живот на републиката е парализиран за години напред и хората в страната измират от глад?…

Отново пламна факла, но беше вече по-далеч и по-нависоко. Храстите се нажежиха и станаха като живи. Огнени прилепи плъпнаха по възвишенията. Върху облачно-мътното небе отвъд града като електрическо просветване на мълнии затрептяха пламъци на залпове.

— Нали ти казвах, Серьога!… Гледай!

— Това вече е един път работа. Такава илюминация не бях виждал. Излиза, че сме в затворен обръч.

— В чувал, приятелю. Скачай към небето!

— През тия нощни часове, Глеб Иванович, аз мисля за бъдещето. За нашите деца ние ще бъдем велики герои, те ще създадат за нас легенди. Както казват математиците, ще повдигнат на степен дори нашите делници, и гладното ни принудително безделие в производството, и ей това нощно дежурство с теб. Всичко това ще се отрази във въображението им като епоха на героични подвизи и титанични дела. И ние с теб, мънички частици от масите, ще им се видим гиганти. Миналото винаги се обобщава и повдига на степен. Потомците няма да си спомнят нашите грешки, жестокости, недостатъци, слабости, обикновените ни човешки страдания и мъчителни въпроси. Те ще кажат: ето хора с неизчерпаема сила, които не са знаели прегради. Ето хората, на които е било съдено да завоюват цял един свят. И ще идват на нашите гробове като при неугасващи маяци. И когато мисля за това, ми е радостно и малко срамно за отговорността, която носим пред човечеството… Бъдещето ме гнети, Чумалов: безсмъртието ви е прекалено тежък товар.

— Историята прави каквото е нужно, Сергей Иванович. Сега за мен най-важното е да организираме труда. Ето, мислех си, ще пуснем завода, а пък то сега тая бандитска бъркотия… Пречат ни, мръсниците — ето кое е отвратително…

— Ти разсъждаваш съвсем просто, Чумалов: в главата ти всичко си е на място, както в двора на добър стопанин. А моите мисли са като птици в клетка.

Нощта зееше като пропаст, а мракът припламваше от зловещи огньове. И тия огньове, които летяха тревожно като кукумявки, и електрическото просветване на мълниите сред облаците бяха тайнствени и страшни. Наближаваше решителният момент. Там, в тесните клисури отвъд възвишенията, където прелитаха огнените ножове на факлите, се е загнездил недоубитият звяр. Той идва невидим от казашките станѝци и брадатата орда казашки главорези напира насам с диви крясъци и саби, искрящи от кръв.

Като скакалци са плъзнали наоколо станѝците, куркулските въстания застилат с дим и кръв полята, камъшите, предпланините и обраслите с коило степи.

Планината и горите гъмжат от хора-зверове. Денем враговете се крият в тъмните храсталаци и пещерите или се разхождат из града под маската на приятели на революцията. Те са навсякъде: и в редовете на бойците, и в съветските кабинети, и в домовете на мирните, безобидни граждани. Кой може да ги посочи, да назове имената им, да ги смачка като гадини? А настъпи ли нощ — изпълзяват под закрилата на мрака за предателска работа. Ето ги, палят своите сигнални огньове и огньовете летят към полетата, покрити със скакалци, призивно припламват и се кискат като кукумявки.

По шосето откъм планината металически дрънчеше талига. Отчетливо чаткаха копитата на уморен кон.

Глеб и Сергей тръгнаха по пътя насреща й. Всичко — и земя, и гора — чезнеше в тъмнина и от липсата на твърда опора за очите на Сергей всичко му се струваше призрачно, нематериално; и небето, и земята бяха еднакво близки и бездънни като пропаст. И при всяка крачка сърцето му тръпнеше и замираше: ей сега ще вдигне крак, а там вместо отъпкан път — тресавище или черна пропаст…

Конят се виждаше. Муцуната му смътно се мяркаше при блясването на мълниите и от огньовете в планината. На талигата се чернееха сенки. Бяха много и колата изглеждаше голяма и издута.

— Стой!… Кой е?

Глеб застана на пътя пред муцуната на коня с винтовка, готова за стрелба.

— Ранени…

— Парола?

— За какъв дявол ти е парола!… Не виждаш ли превързаните глави?

— Как са там нашите, другари?

— Ами че иди, братле, и сам ще видиш. Заврели се плъховете в дупката си, ний пердашим… а те по нас — с шрапнели… Не ти е работа… Пречукахме петдесетина офицери…

— А подкрепление? Очаквате ли?

— За какъв дявол?… На бърза ръка ще ги опухаме всичките. Убитите ни се броят на пръсти. Пък ранени — туй е първата партида. Другите са в окопите. Ний отгоре, пък те — в кюпа, сгащени… ни насам, ни натам… голям пердах, ей!

— Е, браво, момчета! Карай!