Фьодор Гладков
Цимент (46)

3
Нищожен елемент от всеобщото

Сергей седеше под крушката в малката си стаичка в Дома на съветите и четеше „Материализъм и емпириокритицизъм“ на Ленин. Той старателно подчертаваше цели пасажи и правеше нечетливи бележки по полетата. После ставаше и, дълбоко замислен, ходеше по набитата с прах пътечка из стаята от масата до ъгъла и до мивката. Мислеше и не можеше да определи за какво мисли. Мъка изгаряше сърцето му, такава мъка, че му се искаше да стане. А главата му беше празна и сякаш мислите бяха чужди и идваха някъде отвън.

— Принципът на диалектиката съвсем не противоречи на диалектическия материализъм, защото материята и енергията са две различни форми на общия процес на образуване на космоса. Разликата е в метода, а не в думите… Диалектиката е енергетична… Формите на съотношение между елементите на материята в света са закономерни и безкрайни… Във формулата „материя и енергия“ извиква спор само буквата „и“… Тя е статична и изисква диалектическа смяна… Впрочем, трябва да помисля, да се ориентирам… Бъркотия някаква…

Пак сядаше, вземаше книгата, пак подчертаваше цели пасажи и правеше нечетливи бележки по полетата.

В съседната стая — стаята на Поля — цареше тишина. Поля си беше в къщи: когато мина по коридора, матовото стъкло на вратата й искреше като покрито със скреж от електрическата светлина вътре и той за миг видя разлятата й къдрава сянка върху стъклото. Беше хванал вече дръжката на вратата, но сянката се люшна, плъзна се по стъклото и изчезна. И той реши, че не трябва. Ако има нужда от него, тя ще му почука на вратата или сама ще дойде при него, както идваше обикновено.

С книгата в ръце той се доближаваше на пръсти до вратата и се ослушваше. Тишина — нито стъпки, нито някакво шумолене. Изглежда, Поля лежи на леглото със същия поглед, с който си отиде от събранието в завода, а може би спи, изнурена от вълненията на преживените дни. Ако спи, е добре: утре ще може да стъпи твърдо на крака. Тя е само малко уморена (сега има толкова много уморени хора): трябва й само да си почине. Беше на война — и беше щастлива: там се научи да се смее високо. Беше в женотдела с напрегнатата му работа — и пак се смееше. Но ето — нов период, връщане назад — и тя изведнъж не издържа удара. Трябва й само да поотпочине и да проумее. Той не бива да спи: тя може да го повика, когато й бъде нужен.

Чистката… Всичко това беше твърде отдавна. Всичко това е толкова нищожно: може ли дребничкият факт да има някакво значение в общия процес от големи дела?

През отворения прозорец долитаха златни и сребърни пеперудки с мъхести кожухчета, пърхаха, блъскаха се в крушката, отлитаха към дъното на стаята и издаваха звън на слабо обтегната струна. И от това стаята изглеждаше огромна и в главата му се въртеше мисълта, че е сам, а предстоят още много кой знае какви промени. Той се доближаваше до прозореца и се взираше в тъмнината. Октомври, а е топло, но в тази топла и тъмна нощ вече се долавяше странният и сладникав мирис на есенно тление: мирише и на блато, и на окапали листа. Каменната градска тъмнина (осветление по улиците още нямаше) също таеше тишина и само някъде далеч, на железопътната гара, мрачно въздишаха свирки и тракаха вагони. А там, отвъд залива, в подножието на планинското възвишение, като разпокъсани гирлянди сияеха електрически звезди. Там беше заводът, който възкръсваше за живот. Редки огнени капчици трептяха и в пристанището, на пристаните и по параходите и от тия мъждукащи звездици в залива припламваха огнени струи.

В един миг Сергей се унесе в дрямка и баща му заситни пред него с босите си крака и се засмя радостно.

Той тъпчеше на едно място със стол в ръце и неясно, припряно и задъхано бърбореше нещо ужасно несвързано. Сергей не разбираше нищо от това весело бърборене на баща си и му беше страшно. Той седеше, без да може да помръдне, искаше да стане — но не можеше. Баща му го заплашваше с пръст, подръпваше брадата си и се смееше радостно.

После заспа. Сърцето му биеше с дълбоки редки удари. Оттатък, в стаята на Поля, боботеше ниският бас на Бадин. Тракаше и звънтеше железният креват. Гласът на Поля беше прекъслечен — тя като че плачеше или се смееше.

Сърцето му биеше с дълбоки редки удари. Сгърбен, с издути жили на голата си глава, Сергей се приближи до вратата. Вслуша се, постоя с вдигнат юмрук, приготвен за удар. После лицето му се изкриви конвулсивно и юмрукът му бавно се отпусна и меко се разтвори. Треперейки в треска, той изнурено се повлече към леглото. Постоя, вслуша се отново, после старателно, бавно започна да се съблича, изгаси лампата и зарови глава в одеялото.