Фьодор Гладков
Цимент (14)

3
Разплатата

По една пътека, пресичана от издадени каменни пластове и засипана с трошляк, през храстите от дрян, туя и смрика Клайст се изкачи на билото на хълма. Долу в падината, откъм пролома, се надигаше нощна тъмнина. В градините и по склона на хълма белееха къдравите облачета на ясенови и габърови дръвчета, а измежду тях като огромни черни факли извисяваха стан тополи.

Точно в подножието на хълма се виждаха масивите на заводските корпуси. Зад тях, над покривите и кулите, матово-кристално проблясваше морето.

Всичко му беше далечно и чуждо. Ясни и близки му бяха само железобетонните гиганти, построени от него, от инженер Клайст. В това страшно време, когато угасналият завод застрашително мълчеше, превърнат в гробище на машини, Клайст, подпрян на бастуна си, самотно бродеше по релсовите линии и стълбите, по горните и долните площадки на територията с високи естакади и мрачни кули.

В тези необитаеми съоръжения той виждаше само едно — грандиозната смърт на миналото. Графическата му формула се оказа вярна: колелото на събитията се търкаляше неудържимо по набелязания път.

Странното стълкновение с Глеб Чумалов доказа на Клайст, че този път е завършен и животът му е стигнал своя краен предел.

… Трябваше на времето да хвърли завода във въздуха и да загине заедно с него. Това щеше да бъде един хубав удар в отговор на удара — по закона на противодействието.

Ако го срещнат сега на пътя, той е напълно готов. Всъщност остава им най-незначителното — да вземат да му теглят куршума.

Културата на какъв свят носи със себе си работникът Чумалов? Възкръснал от смъртта, той е непобедим и безстрашен и в очите му е отразена безпощадна сила.

Упорито, страшно лице — упорита, страшна шапка.

Тази шапка бе символ на ужасно настояще. И не съществуваше вече нищо друго освен лицето и шапката на Глеб Чумалов.

По-добре да го убият тук, сред постройките, отколкото в къщи. Да го убият — това значи да унищожат заедно с него и всички тези храмове на неговото съществуване…

Небето над далечните планински върхове оттатък града бледнееше като изстиващ метал, а зъберите на хребетите чернееха като покриви на огромен завод. Някъде под уморени ръце скърцаше скрипец. Изплашено свирна на гарата локомотив и пак някъде там с треперлив звън падна желязо.

… Глеб стоеше на площадката на една кула от плоско стоманено желязо. Едно време оттук въглищата от вагонетките се подаваха към машинното отделение: вагонетките се спущаха по подемника в черната дупка на шахтата и по релсите се отправяха през тунелите към машинните корпуси. Сега кулата беше пуста и в средата й, оттатък перилата, зееше с бездънната си тъмнина гърлото на шахтата.

До болка в пръстите стискаше той железните пръти на бариерата и гледаше бетонните корпуси, комините, извисени от звездите, струните на въжената линия със застиналите на място вагонетки.

… Някога заводът живееше пълнокръвен живот. Това беше истински град, населен с десетки хиляди работници. Нощем прозорците на цеховете горяха с ослепителна светлина и навсякъде сияеха безброй луни и съзвездия от електрически лампи. В залива, край кейовете стояха океански кораби и поглъщаха милиони тонове пресен цимент. И вагонетките на върволици плуваха във въздуха от завода към кейовете и от кейовете към завода.

Така беше преди. А сега — тишина и пустош. Въжените линии и пътищата към завода обрасли с трева. Ръжда покрива метала като краста, а стените на зданията са подкопани и разрушени от планинските потоци.

Клайст вървеше бавно, често се спираше и гледаше многоетажните кубове на постройките и те му приличаха на гробници от минала епоха. Гледаше и мислеше. Вървеше, спираше се и мислеше.

Глеб се надвеси над перилата и впи поглед в неясната сянка на Клайст.

Ето го човека, когото той с наслада можеше да удуши всеки момент и този момент би бил един радостен миг в живота му. Той, този Клайст, в отмъстителната си злоба го беше предал тогава на глутницата офицери за изтезания и смърт. И Глеб нямаше да забрави този ден никога, вовеки веков…

… Тях, работниците от завода, ги строиха на шосето пред сградата на кантората (бяха останали малко: едни се бяха скрили, други заминаха с Червената армия). Той и още трима другари не успяха да избягат — попречиха им уличните боеве. Един от офицерите с нагайка в ръка ги извикваше по списък. Биеше всеки поотделно с нагайката и го предаваше на другите офицери. Биеха ги и те — с нагайки и с дръжките на револверите си. Смътно звучаха в ушите на Глеб сърцераздирателните викове на работниците — на онези, които стояха в редиците. За миг през кървави сълзи видя как те се разбягаха на разни страни и офицерите ги погнаха. И когато тях, четиримата, ги домъкнаха с окървавени лица в работната стая на Клайст, инженерът дълго ги гледа блед, а челюстта му се тресеше. Офицерите го питаха нещо, а той, потресен и привидно равнодушен, мълчеше. Втренчено гледаше Глеб и мълчеше и в очите му Глеб четеше отврата и състрадание. А после каза тихо, с дрезгав глас:

— Да, това е той… И тези… Да, да… същите…

— Повече нищо ли няма да кажете, господин Клайст?

— По-нататъшният ход на вашите действия не зависи от волята ми, господа — действувайте по свое усмотрение.

Хвърлиха ги в един празен склад и ги биха до късна нощ. Когато за миг идваше на себе си, Глеб чувствуваше удари — едни леки, далечни, неизвикващи болка, и други — страшни и разтърсващи. Но и тези удари не боляха и бяха странно ненужни: той сякаш бе зазидан в бъчва и някой безцелно и лудешки риташе с крака по стените й.

А когато се свести напълно в мрака, дълго не можеше да разбере къде се намира. Запълзя из склада, като търсеше изход, натъкваше се на студени, безжизнени тела и безсилно се отпущаше до тях. Както пълзеше покрай стените, откри някаква дупка в една стена, закрита с камъни. През една черна нощ допълзя през шубраците до къщи и оттогава никой вече не го бе видял. Това не се забравя никога, вовеки веков…

Всичко това Глеб си спомни и през деня, когато беше в стаята на Клайст, спомни си го и сега, като го гледаше да се лута по широката площадка.

— Добър вечер, другарю технически ръководител!…

Клайст се спря и замръзна на място, но бързо се съвзе се и започна да се вглежда не в Глеб, а в тъмните отвори на прозорците на машинния корпус.

… Този човек е вездесъщ. Той не го преследва, а просто стои на пътя му и го измъчва като тежък кошмар. От него е невъзможно да избягаш… По-рано този работник се е разтварял в масата от сини престилки без лице и без глас и незабелязано от всички е вършел възложената му работа — един съвсем незабележим елемент от могъщия и сложен процес на производството. Защо сега той, Клайст, властен и силен тогава, не може да противопостави вече нищо на грубата мощ на този човек? Къде е началният тласък на този обрат? Дали в онзи миг, когато той бе предал Чумалов на унищожение, или днес, когато видя този работник в кабинета си възкръснал от миналото?

— Качете се тук, другарю технически ръководител, отгоре ямата е по-дълбочка. Бродите вие, бродя и аз… всеки ден… А каква полза?

… Логиката на събитията знае само едно: безпощаден край и неумолимо начало. Случайности няма — случайностите са само илюзия. Като се подчиняваше на гласа на този човек-фантом, Клайст дълго се качва нагоре по стълбата с обичайното си спокойствие и достойнство.

— Пазете се, другарю технически ръководител: тук при невнимание човек може да иде на гости при дяволите. Изпонастроили сте разни дяволски дупки.

Клайст отвърна студено и сериозно:

— Ние строихме за векове — здраво и разумно.

— Да, другарю технически ръководител: дигахте, дигахте непобедима крепост… а тя не издържа — и рухна. Пет пари не струва вашият разум… Къде ги тия ваши неразрушими векове?

Глеб смучеше лулата си и се шегуваше добродушно и малко строго. Парализиран, Клайст стоеше, подпрян на парапета. Главата му се тресеше неудържимо и, за негов ужас, съвсем неподходящо за момента. И също така нелепо на устните му потрепваше измъчена усмивка.

— Гробище… братска могила, триж проклета да си!…

… За какво стои тук тоя едрококалест инженер? Защо мълчи тъй саможиво и обречено? А ако взема и го катурна с главата надолу в бездънната пропаст?… Две изопнати стоманени въжета са се стрелнали към покрива на кулата и изчезват в обръчите на колелата.

Но чудно: Глеб поглеждаше Клайст и не чувствуваше предишната мъчителна болка. Дали беше прегоряла при първата среща с този старик, или пък бе утихнала сега, когато го видя такъв самотен и безпомощен — Глеб не знаеше.

— Така си е, другарю технически ръководител… Големи майстори на паметници сте се извъдили! Когато умрете, и за вас има готов гроб: видите ли тази дупка? Ще ви спуснем с вагонетка и ще ви скрием под най-високия комин…

Клайст се изправи и се отдръпна от парапета. Протегна ръка към Глеб и като плетеше думите си, гневно избърбори:

— Вие… вие… Чумалов… за бога… правете по-скоро каквото трябва… и моля ви… моля ви, без да ме мъчите…

Глеб се приближи към Клайст и се засмя.

— Другарю технически ръководител… за какво говорите вие?… Избийте от главата си тая щуротия! Че аз да не съм звяр. Всичко мина и ние се научихме да си даваме сметка за всяка своя постъпка. Каквото било — било… да върви по дяволите! Сега времето е вече друго. Вие как мислите, не можех ли да ви засека и да се разправя с вас, ако исках? Вие сте ми нужен жив, а не мъртъв…

Клайст го гледаше безсмислено и потреперваше като в треска.

— Защо… си играете така с мен, Чумалов?… Аз не разбирам и не искам… вие да… в този миг… в такъв ужасен миг…

— Хубав миг, другарю технически ръководител! Вие напразно се вълнувате. Е, аз ви разбирам — вие сте смятали, че ето на, този жив мъртвец непременно ще си отмъсти за миналото. Той има какво да си спомни… Да, аз има какво да си спомня… тригодишните битки например… Революцията е най-доброто училище. А в борбата се вършат и престъпления, и грешки. Но понякога чувствуваш, че глупакът е заседнал в теб все още здраво и упорито. И хубаво е, че го чувствуваш: тъй е по-лесно да обуздаеш глупака в себе си. А сега аз знам едно, другарю технически ръководител: започва грандиозна борба. Тя ще е по-трудна от кървавите битки. Не е шега работа: стопански фронт! Ето, гледайте: всички тези великани са дело на вашия талант, на вашите ръце. Това гробище трябва да се съживи, другарю технически ръководител, трябва да запламти. Пред вас се открива цял свят, който е вече завоюван. Ще минат години и той ще заблести с дворци и невиждани машини. Човекът няма да бъде вече роб, а господар, защото основата на живота ще бъде свободният труд, любимата работа.

Той се засмя развълнуван и хвана Клайст под ръка.

— Иска ми се да помечтая малко, другарю технически ръководител. И това е хубаво. От мечтите и мислите стават по-пламенни. И тъй — хващайте се за работа, Герман Германович. Първата крачка ще бъде построяването на въжена линия към превала — за доставка на дърва. Ремонт на електромеханичния цех… Дизелите са готови за пускане: Бринза там добре е опазил механизмите. После ремонт на корпусите. Ще заработят каменоломните, ще заскърцат вагонетките, ще се завъртят пещите…

Клайст измънка сипкаво и глухо:

— Разрушеното… умрялото — не може да възкръсне… Не!…

— Герман Германович, че ние да не би да искаме да възстановяваме старото и разрушеното? Обратното. Вие сте прав, разбира се. Капиталистическият свят е разбит, унищожен и вече няма да възкръсне. Това е така. Но вие живеете сега в нов свят. Вие сте дошли при нас с големи знания и опит — с тях се въоръжава и новото общество. Вие не принадлежите вече на себе си, другарю технически ръководител. Вашата глава, вашата сила са вече в здрави и сигурни ръце. И в процеса на труда и строителството вие ще преживеете хиляди пъти повече радост, отколкото тогава, когато служехте на капитала — тогава бяхте наемен работник, а сега сте свободен творец. На работа, Герман Германович! Всичко ще бъде чудесно…

И Глеб Чумалов с простодушна фамилиарност хвана Клайст за раменете и го раздруса. Шапката на Клайст падна от главата му и полетя надолу в тъмнината като нощна птица.

И в тази последна изнурителна борба за живот Клайст разбра, че тези страшни ръце, криещи смърт, сурово и здраво го бяха приковали към живота. Замаян, той не можеше да проумее смисъла на това потресаващо събитие и стоеше странно опустошен, обречен, облян в сълзи на щастие…